Пираня

35.

Мартиника

Макс следеше работата от инженерната си станция в оперативния център. Според последните съобщения на водолазите на „Рорайма“, вдигането на срутените стоманени греди беше приключило и почваха да копаят останките там, където бяха засекли радиация и бяха открили обектива на фотоапарата. Еди и Линк се канеха да слязат долу за втори път и да се присъединят към търсенето. Ако бяха останали запазени кутии, те би трябвало да са сравнително плитко, тъй като пътническите каюти се намираха в горната част на кораба.

— Макс – с необичайна тревога го повика Марс Мърфи. – По-добре ела да видиш това.

— Да няма повишаване на радиацията? – попита Макс, докато вървеше към него.

— По-лошо. Току-що получих имейл.

— От кого?

— Това е първият проблем. Не знам.

Когато стигна до станцията на Мърф. Макс моментално видя втория проблем. Имейлът съдържайте две прикрепени снимки. Първата показваше вътрешността на туристическа подводница с две редици хора, седнали е гръб едни към други, със завъртани отзад ръце и превръзки на очите. На заден план се виждаше пластмасов бидон за транспортиране. Втората снимка показваше какво има в бидона. Динамитът беше достатъчен да направи подводницата на парчета.

Текстът беше само един ред: „Стойте настрана или те умират“.

— Смутеният Мърф вдигна ръце.

— Това е личният ми адрес в Корпорацията. Би трябвало да го знаят само хората на този кораб.

Имейлът беше още едно потвърждение, че сигурността им е компрометирана.

— Какво иска да каже с това „стойте настрана“? – попита Мърф.

Макс се обърна към Линда.

— Покажи ми пристанището.

На основния екран се появи картина от една от камерите на палубата. Тя се завъртя от ляво надясно, докато Макс не забеляза странен бял съд в далечината, който бавно се движеше към тях.

— Увеличи.

Линда увеличи образа, докато не видяха ясно подводница с понтони като на катамаран от двете страни, плаваща през неспокойното море. Въоръжени мъже с водолазни костюми стояха на понтоните сред десетки бидони като онзи от имейла. Всеки от тях несъмнено бе пълен с експлозиви.

— Ще взривят „Рорайма“ – каза Линда.

— Наистина почва да ми писва, че Кензит винаги знае къде отиваме и какво ще правим – промърмори Мърф.

— Това е изисквало планиране – съгласи се Макс. И може просто в последната минута да са се сетили да отвлекат подводница и да я натъпчат с динамит. Още от самото начало са знаели, че идваме насам.

— Което означава, че Кензит знае какво търсим – заключи Мърф. – Унищожаването на „Рорайма“ е единственият начин да ни попречи да го намерим.

— Освен това трябва да е наясно поне донякъде със способностите ни. Именно затова хората му са взели заложници. Знаят, че бихме ги торпилирали веднага щом разберем, че са те.

— Не можем да им позволим да унищожат кораба – каза Мърф. – Ако това стане, никога няма да открием Кензит.

— Какви са тактическите ни възможности?

— Откриването на огън се изключва при наличието на заложници.

— Не можем да пратим и водолази да атакуват – добави Линда. – Дори при това вълнение те ще бъдат забелязани много преди да стигнат до подводницата. Ще избият всички на борда, преди да сме ги доближили и на трийсет метра.

Вероятно така или иначе ще избият всички – изтъкна Мърф.

Предвид онова, което беше видял Макс от действията на Кензит и Базен, той не се съмняваше, че заложниците са в смъртна опасност каквото и да предприемеха.

— Трябва да направим нещо – каза Мърф.

— Ами ако… – започна Макс и млъкна. Внезапно му хрумна идея, която би могла да проработи, но ако някой наистина подслушваше разговорите им, трябваше да рискува и да я задейства, без да се посъветва с никого

— Ами ако какво? – попита Мърф.

Макс поклати глава, сякаш беше раздразнен на себе си.

— Нищо. Прекалено е смахнато. Трябва да отстъпим.

— И просто да ги оставим да заличат сведенията, които търсим ли?

— Нямаме избор – отвърна Макс с надеждата, че звучи убедително. После се обади на басейна. – Дайте ми Еди.

Когато Еди се обади, Макс каза:

— Имаме си компания, шестима неприятели накацали на подводница, натоварена с бидони с експлозиви.

— Но в момента петима наши копаят долу, трябва да излязат за декомпресия.

— Знам. В подводницата има заложници, така че трябва да се погрижим да не пострадат. Искам ти и Линк да вземете за всеки случай по един SРР.

— За всеки случай ли? – обърка се Еди.

— Съжалявам, но в момента не мога да обясня. Когато слезете, прати хората горе, а вие двамата се скрийте в ППХ. – Макс се надяваше, че преносимият подводен хабитат ще осигури убежище за Еди и Линк. – Изчакайте сигнала ми, че заложниците са вън от опасност. Ще го познаете, когато го чуете. Разполагате с десетина минути, преди подводницата да пристигне, така че побързайте.

— Разбрано. – Еди затвори.

— SPP? – учуди се Мърф. – Но нали каза…

— Макс го прекъсна, преди да е изтърсил още нещо.

— Искам да ми се довериш. – После се обърна към всички в оперативния център. – Няма да позволим заложниците да бъдат убити. Разбрахте ли? Всички кимнаха, но Макс виждаше, че са объркани.

Само че му се доверяваха. Затова никой не попита защо праща Еди и Линк с подводни пистолети SPP-1, които изстрелваха смъртоносни стоманени стрелички, създадени за специалните части от времето на Студената война и придобити от Корпорацията.

Екипажът знаеше, че Макс праща хората си в битка.