Пираня

37.

Мартиника

— Подводницата е на трийсет метра от носа на „Рорайма“ – докладва Линда, загледана в показанията на пасивния сонар.

— Какво става с нашите водолази?

— Всички се върнаха в басейна – съобщи Хали. – Мак Ди каза, че е забелязал нещо, което би могло да е ъгъл на кутия за снимки, но кислородът му свършил, преди да успее да я изрови.

— Не можем ли да я хванем с робота?

— Според него Малкия маниак няма да успее да стигне дотам. Била в някакъв ъгъл и трябвало да пъхне ръката си. Казал на Еди къде е, докато се разминавали. – Маските, които носеха, покриваха целите им лица и им позволяваха да общуват, когато са допрени под водата.

— Къде са Еди и Линк в момента? – попита Мак и се обърна към Мърф, който продължаваше да управлява робота.

— Камерата показва, че са в преносимия подводен хабитат – отвърна Мърф. – От подводницата не би трябвало да ги виждат.

ППХ представляваше наду ваем купол, който бе закрепен за „Рорайма“ и съдържаше въздушен мехур, така че водолазите да могат да си почиват, да обсъдят работата си и дори да пийнат глътка вода.

Макс знаеше, че Мърф умира от любопитство какао припят двамата долу, но се радваше, че той разбира достатъчно, за да не задава въпроси, когато не би трябвало.

Предната част на подводницата беше на път да се озове на двайсет метра над разпадащия се нос на „Рорайма”. Макс не можеше да чака повече. Това бе най-близкото разстояние, на което подводницата щеше да доближи „Орегон“, преди да започнат да изхвърлят бидоните с експлозиви.

— Линда, приготви се да изпратиш единичен пинг.

Всички очи се обърнаха към Макс. Линда беше шокирана от заповедта.

— Но Еди и Линк…

— Ще бъдат в безопасност в ППХ. – „Надявам се“, помисли си той, но не го изрече на глас. – Това е единственото, което мога да измисля, за да спасим заложниците. Съжалявам, че не ви казах преди, но ако системите ни за сигурност наистина са компрометирани, не бих искал онези, които ни подслушват, да разберат какво съм намислил.

Линда кимна и вдигна пръст над копчето, което щеше да активира сонара.

Пасивният сонар засича подводници по шума, издаван от самите тях. Активният сонар пък изпраща звукови сигнали, които се отразяват и създават изображение на обекта. По същия начин делфините откриват рибни ята; освен това се смята, че те използват сигналите, за да зашеметят рибата. Сигналите им с мощност около двеста и двайсет децибела са сред най-силните шумове, издавани от живо същество.

Активният пинг на сонара на „Орегон“ беше с мощност двеста и четирийсет децибела. Ако някой водолаз извадеше лошия късмет да се намира в близост до предавателя при изпращането на сигнал, вътрешните му органи биха се превърнали в желе и той би загинал моментално. Подводницата се намираше на триста метра, така че сигналът щеше само да зашемети водолазите като зашеметяваща граната. Еди и Линк щяха да бъдат защитени в ПИХ, тъй като белите им дробове и ушите щяха да са над нивото на водата и въздействието на звука щеше да бъде намалено при преминаването му от водата във въздуха. Заложниците бяха защитени поради същата причина. Еди и Линк щяха да имат няколко минути да атакуват замаяните водолази на подводницата.

Или поне такъв беше планът.

Подводницата се движеше бавно, вероятно за да бъде по-лесно да пусне бидоните на равномерни интервали по дължината на „Рорайма“.

— Линда – каза Макс, – изненадай ги.

Оглушителният пинг се понесе напред и бе чут дори в оперативния център.

— Дано сте разбрали посланието, момчета – промърмори под нос той.

Еди и Линк тъкмо обсъждаха защо Макс говори с недомлъвки, когато сигналът удари купола с такава сила, че за момент го огъна. Звукът в ППХ бе толкова силен, та ушите им писнаха. Еди не можеше да си представи какво е да го чуеш във водата.

— Май за този сигнал спомена Макс – каза Линк.

Двамата бързо си сложиха маските и извадиха подводните пистолети.

— Ти поемаш левия борд на подводницата, а аз десния. Трябва да приемем, че те също са въоръжени. – Подводните пистолети не можеха да се зареждат в движение, така че бяха взели по две оръжия с четири стрели всяко. Лошото бе, че на тази дълбочина ефективната далекобойност беше само шест метра.

Двамата се гмурнаха и излязоха от купола; подводницата се носеше на петнайсетина метра над тях.

Между запазените непокътнати греди на „Рорайма“ Еди различи силуета на водолаз, който се мяташе от ефектите на сонарния удар.

Някакъв предмет се спускаше надолу към тях.

Приличаше обезпокояващо много на дълбочинна бомба, което означаваше, че трябва да е един от бидоните, за които бе споменал Макс. Той се стовари I върху една ръждясала греда, която се срути, и надолу заваля метал. Парчетата стомана нападаха по бидона. Той се намираше само на шест метра от мястото, на което Мак Ди беше видял предмета, който му бе заприличал на кутията за фотографски плаки, която търсеха.

Сега нямаше време за нея. Основният им приоритет бе да елиминират заплахата от страна на водолазите, които държаха за заложници пътниците в подводницата. Еди и Линк заритаха с плавници, за да засекат мишените си, преди те да са дошли на себе си.

Линк се насочи към левия борд на подводницата, а Еди заплува право към водолаза, който продължаваше да притиска ушите си с ръце. Във водата имаше струйки кръв – тъпанчетата му бяха спукани. Той видя приближаващия Еди и посегна към малкия харпун, който висеше на китката му, но Еди го изпревари и изстреля две стрели в гърдите му. Изригна още кръв и тялото му се отпусна безжизнено.

Еди заплува към подводницата и видя как втори бидон се катурва през ръба на платформата на кърмата. Подхвана дъното му с рамо и го изблъска обратно нагоре, преди да е потънал.

Водолазът до бидона, който се мъчеше да го освободи, макар да нямаше сили в това си състояние, остана шокиран от внезапното появяване на Еди. Дръпна се назад и успя да сложи пръст на спусъка на харпуна си точно когато стреличката на Еди прониза маската му. Стрелата на харпуна се заби в понтона.

Еди огледа водолаза и видя, че маската му е с устройство за подводна комуникация през костите. Дори със спукани тъпанчета той можеше да чуе сигналите от другите водолази. Еди трябваше да приеме, че всички са екипирани по този начин.

Обърна се и забеляза трети водолаз при носа. Той не гледаше към него, а въртеше някакво устройство в ръцете си. Светлината от вътрешността на подводницата го осветяваше достатъчно и Еди видя, че мъжът държи блокче пластичен експлозив.

Водолазът явно беше получил съобщение, че са подложени на атака, и се опитваше да унищожи подводницата.

Еди заплува като делфин към него с насочен напред пистолет. Стреля от девет метра, но стреличката му отскочи от корпуса на подводницата. Той пусна оръжието и извади резервното от колана си. Изстреля и четирите стрелички една след друга с надеждата, че поне една ще улучи водолаза, преди да е задействал бомбата.

Три от тях улучиха целта си, една в ръката и две в тялото, но от това разстояние те нямаха достатъчно пробиваща сила, за да го обезвредят. Водолазът залепи пластичния експлозив за подводницата и натисна копчето на детонатора.

Експлозията бе малка, но мощна. Тя разкъса водолаза на парчета и запрати Еди назад. Той тръсна глава и видя, че корпусът на подводницата е цял. В бързината и дезориентацията си водолазът беше поставил заряда върху тръба за електрически проводници вместо върху самия корпус.

Подводницата беше частично повредена. Голяма част от тръбата липсваше, а корпусът беше огънат навътре. За щастие, нямаше признаци за изпускане на въздух.

Еди отиде при купола на кабината и почука по нея, стряскайки водача. Вдигна палци – знак на водолазите да излезе на повърхността. Онзи поклати глава и започна да дрънка на френски, като жестикулираше към мястото на експлозията, а после към уредите. На Еди не му бе нужно да знае езика, за да разбере, че взривът е повредил управлението на подводницата.

Огледа мястото на експлозията и видя няколко стърчащи от корпуса жици. Подводницата не можеше да се движи самостоятелно.

Пилотът изтича от кабината в помещението за пътниците и Еди заплува успоредно с него. Пилотът развърза някакъв замаян младеж, след което изтича при бидона с експлозиви. Еди с ужас осъзна, че се кани да го отвори, без да знае дали не е нагласен да избухне.

Заблъска по прозореца, за да привлече вниманието му. Заклати яростно глава и имитира експлозия с ръце. Пилотът схвана и се дръпна назад. Отиде до прозореца и посочи бидона, после часовника си. После сви пръстите на едната ръка и ги разпери – общо три пъти.

Еди кимна. Петнайсет минути, преди бидонът да експлодира.

Появи се Линк. Еди му махна да приближи и двамата допряха маските си.

— Погрижих се за тримата от левия борд – съобщи Линк и огледа пораженията от експлозията. – Това трябва да е думкането, което чух.

— Подводницата е повредена и не може да се движи – каза Еди. – И имаме петнайсет минути преди онзи бидон вътре да се взриви.

— Което вероятно означава, че имаме петнайсет минути, преди всички да се взривят, включително и онзи в „Рорайма“.

— Не можем да отворим люка на тази дълбочина, за да евакуираме пътниците.

— Дори да можем, ще се издавят, преди да ги изкараме на повърхността.

— Да. Изнасяй се към „Орегон“. Ще ни трябва помощ да извадим подводницата.

— Ами ти?

— Ще се опитам да взема кутията, преди бомбата да гръмне.

— Ще се върна с кавалерията – увери го Линк и зарита с мощните си крака към басейна на „Орегон“.

Еди се обърна към прозореца и видя пилота, който го гледаше умоляващо.

— Aidez-nous – каза човекът.

Еди го разбра. „Помогнете ни.“

Той се усмихна и направи знака ОК. – „Помощта идва.“

После заплува надолу към недрата на „Рорайма*.

Докато Линк плуваше към „Орегон“, Макс и останалите в оперативния център го гледаха на големия екран благодарение на спуснатата в басейна камера. Линк не беше прекарал долу достатъчно дълго, за да се нуждае от спиране за декомпресия, така че изплува направо.

Макс нареди на техника да го свърже преди още да е излязъл от водата.

— Къде е Еди? – попита той.

— Опитва се да вземе кутията – отговори Линк. Картината от робота потвърди, че Еди вдига облаци тиня, ровейки сред останките. – Имаме обаче по-голям проблем. Бидонът в подводницата ще гръмне след тринайсет минути, а управлението не работи. Вътре са в капан.

При толкова малко останало време Макс не можеше да си позволи лукса да обсъжда двата основни начина да издигнат потопен съд – чрез изтегляне или с прикрепяне на надуваеми балони. Те трябваше да бъдат разположени на точно определени места и да бъдат надути едновременно, за да издигнат подводницата, без да я преобърнат. Най-добрият избор бе да използват един от крановете на палубата. Не се налагаше да издигнат съда изцяло от водата, а само колкото да отворят люка, без да издавят пътниците.

— Линда, закарай ни веднага над подводницата – нареди той. – Прати някого на първи кран и водолазите да закрепят въжетата. – После даде инструкции на Линк какво да прави.

Линда се втурна към пулта за управление. Нямаха спусната котва. „Орегон“ стоеше на място с помощта на дюзите си. Тя насочи кораба към „Рорайма“ и майсторски го разположи така, че лъкът на крана да се озове точно над подводницата.

След като водолазите излязоха с Линк, Макс нареди да затворят вратите на басейна. Не искаше заложниците да видят необичайната конфигурация, докато ги издигат на повърхността.

Не се тревожеше, че може да повреди още повече подводницата. Най-важното в момента бе бързината. Беше спуснал камера с куката на крана, за да може да наблюдава какво става на борда. Пет минути по-късно Линк докладва, че са готови. Макс даде заповед и въжето започна да се прибира, опъна се и подводницата се издигна към повърхността. Водолазите я последваха, с изключение на Линк, който се спусна и излезе извън обхвата на камерата. В същото време Макс нареди да спуснат спасителна лодка и да прехвърлят заложниците в нея.

Докато подводницата се издигаше, Макс отиде при Мърф, който наблюдаваше работата на Еди от монитора на робота. Мътната вода не позволяваше да се вижда ясно, но той продължаваше да копае.

— Какво е това? – попита Макс, когато забеляза някакво движение в горната част на екрана. Помисли си, че може би е Линк, отишъл да помогне на Еди. Ала се оказа парче стомана, вероятно откъснато от падналия бидон.

Макс се смрази.

— Предупреди го!

— Няма време – каза Мърф и подкара Малкия маниак напред към падащите отломки. Секунди по-късно роботът се килна и екранът потъмня.

Макс и Мърф се спогледаха с ужас, но нямаше какво да направят. Трябваше да се съсредоточат върху спасяването на заложниците.

— Време? – попита Макс.

— Имат четири минути, ако пилотът на подводницата е бил точен – отвърна Хали.

Белият корпус на подводницата се появи на повърхността и водолазите тутакси се заеха да отворят люка. Заложниците, които бяха развързани от пилота, забързаха навън и се качиха в спасителната лодка. Когато всички бяха евакуирани, водолазите се качиха при тях, като последният откачи въжето на крана.

Вместо да се насочи към „Орегон“, спасителната лодка се отдалечи възможно най-бързо от подводницата, която продължаваше да се носи на повърхността с бидони с експлозиви по понтоните и на задната кърма.

— Линда, махни ни оттук.

В очите й се четеше същата болка, каквато изпитваше и той, че оставят Линк и Еди, но Макс трябваше на първо място да се погрижи за безопасността на кораба. Линда включи на пълна мощност и революционните магнитохидронамични двигатели задвижиха „Орегон“ по-бързо, отколкото имаше право да се движи един товарен кораб. Макс гледаше как подводницата се смалява в далечината.

Хали беше прехвърлил обратното броене на екрана. Когато броячът стигна до нулата, всички се стегнаха.

Не се случи нищо. Изтекоха още няколко секунди. Пак нищо.

Мърф сви рамене.

— Може пък хората на Кензит да не са толкова добри в…

Е Прекъсна го огромен огнен гейзер, който разцепи подводницата, захвърляйки парчета метал на стотица метри във всички посоки. Гърмът от експлозията отекна в оперативния център две секунди по-късно.

— Май избързах със заключенията – призна Мърф, след като ехото заглъхна.

— Как е спасителната лодка? – обърна се Макс към Хали.

—Няколко парчета от подводницата са ги ударили, но няма поражения и ранени.

Макс кимна.

— Линда, обърни и ни върни при „Рорайма“. Предупреди още водолази да са готови да търсят Еди и Линк. Спасителната лодка също да се насочи натам.

Линда обърна „Орегон“ и заплаваха обратно към корабокрушението. Само няколко парчета от подводницата се носеха на повърхността.

Докато приближаваха „Рорайма“, Макс забеляза две глави на повърхността. Уплашен, че е станало най-лошото, той накара Мърф да увеличи картината от камерата.

Вместо безжизнените тела, които бе очаквал да види да се носят по вълните, зърна Еди и Линк да махат усмихнати на „Орегон“. В дясната си ръка Еди вържеше блестяща метална кутия с размерите на книга. Спасителната лодка приближи да ги прибере.

Макс въздъхна с облекчение и тупна Мърф по рамото.

— Добра маневра с Малкия маниак – каза той. – Може би това е спасило живота на Еди.

Мърф показно изпука с кокалчетата на пръстите си.

— И всичко за един ден работа.

— Просто ще удържаме от дела ти, докато не се съберат пари за нов робот.

Мърф се разсмя, после видя, че Макс не се смее. Изгледа го сериозно и направи гримаса.

— Много смешно.

Макс намигна на Линда и двамата се засмяха безмълвно.

— Макс – повика Хали, – Хуан се обажда.

Макс отиде при него и взе слушалката.

— Ето го и мистериозния човек – каза той. – Пропуснахте целия купон, докато се шляехте кой знае къде.

— Знам. Хали ме запозна набързо.

— Вече можеш ли да ми кажеш къде сте?

— В Берлин. И ние имахме малко перипетии.

— С Ерик добре ли сте?

— Успяхме да се доберем до летището незабелязани. Ако се появи полицията, ще твърдим, че сме се озовали съвсем случайно на местопроизшествието.

— Вече можеш ли да ми кажеш каква беше тази свръхсекретна мисия?

— Точно затова се обаждам. Докато карах към летището, Ерик преглеждаше част от една дисертация, до която се добрахме в университета, с помощта на преводаческото приложение на телефона си. Дисертацията е написана от Гюнтер Лутцен, учения, който е бил на борда на „Рорайма“. След като получи приблизителен превод на част от документа, Стоуни смята, че знае как е била компрометирана сигурността ни.

— Добре ли е да обсъждаме това по телефона? Кензит не е ли разбил кодирането ни?

— Не му се налага да го прави. Според Ерик Кензит е създал неутринен телескоп. Или поне така го нарича засега.

Макс се намръщи. Беше отличен инженер, а никога не бе чувал за подобно нещо.

— Как гледането в космоса му помага да подслушва плановете ни?

— Ерик може да го обясни много по-добре, когато се върнем на „Орегон“, но няма нищо общо с космоса. Лутцен е разработил революционна теория как да улавя субатомни частици. Идеите му са изпреварили с десетилетия времето си и някои от уравненията в дисертацията са толкова сложни, че дори Стоуни има проблем с разбирането им. Той смята, че Кензит ги е използвал, за да създаде устройство, което му позволява да вижда навсякъде по света.

Макс вече наистина се обърка.

— Как така „навсякъде“?

— Искам да кажа – отвърна Хуан, – че с този телескоп той може да те гледа в момента, без изобщо да подозираш.