Пираня

3.

След като се увери, че Лозада няма да се върне за още по-голям подкуп, мъжът, представил се за капитан Би Холанд, се върна в кабинета си и остави шапката и перуката си на бюрото, разкривайки руса, късо подстригана коса.

— Добре, Макс – каза той на нищото, докато сваляше латексовите подплънки от лицето си. – Мисля, че е чисто. Можеш да изключиш ароматизаторите.

Включиха се безшумни вентилатори и за секунди противната воня изчезна от стаята, за да се смени със свежия аромат на бор.

— Харесва ли ти новата ми измислица? – попита безтелесният глас на Макс.

Дойде ред на фалшивите зъби и мустаците.

— Не бих използвал думата „харесвам“. Ако целеше само да им се насълзят очите, прескочи здравата прага. Имах чувството, че началникът на пристанището ще избълва обяда си.

— Но се получи, нали?

Последни бяха кафявите контактни лещи. Очите му от черни отново станаха кристално сини, каквито бе наследил от майка си. Хуан Кабрило се усмихна.

— Струва ми се, че се върза. Ще се видим след няколко минути в каютата ми.

Той захвърли маскировката включително и гуменото шкембе, което бе покривало мускулестото му тяло, оформено от всекидневното плуване по един час – в кошчето за боклук. Нямаше да я използва отново.

Чернокожият, който беше нахълтал по време на срещата, се върна, като този път носеше плъха не така предпазливо. Метна го на бюрото и той отскочи към стената. Плюшеното животинче изглеждаше толкова истинско, че Хуан лесно можеше да си представи как всеки момент ще се раздвижи и ще се шмугне някъде.

— Не си падаш по плъховете, а, Линк? – подхвърли Хуан, преднамерено избягвайки намека, че бившият тюлен се страхува от тях. Ако масивният Франклин Линкълн се боеше от нещо, Хуан определено нямаше никакво желание да се сблъсква с обекта на страха му.

Линк се подсмихна подигравателно.

— Майтапиш ли се? В Детройт такива ги наричахме мишки. Нашите бяха големи почти колкото еноти.

— Като те слушам, май от тях са ставали чудесни домашни любимци.

— Защо мислиш, че нарекох този Чарли?

Хуан се разсмя и погледна часовника си.

— По график трябва да отплаваме след три часа, след като разтоварят тора – каза той, докато излизаше в коридора, където спря пред една мивка, чието шкафче бе пълно с парцали и почистващи средства, които никога не бяха използвани. – Какво е положението с оборудването?

— Всичко е готово за действие.

— Добре. Ще се отбия при Макс и ще се видим на лунния басейн.

— Дадено, председателю. – Линк продължи по коридора, като си тананикаше „Седнал на кея“ на Огис Редиш.

Хуан завъртя кранчетата на неработещия умивалник по определен начин. Чу се рязко изщракване и задната стена се отвори, разкривайки коридор, който подхождаше чудесно на луксозен круизен кораб. Скритите лампи хвърляха мека светлина върху стените от махагон и луксозната пътека по пода, нямаща нищо общо с мръсотията, която бе видял началникът на пристанището. Той мина през отвора и продължи към каютата си.

Открай време му харесваше преходът от измамно занемарената горна част в лъскавия и елегантен свят под палубите. Той символизираше всичко, което обичаше в този кораб. Макар на кърмата в момента да пишеше „Долос “, тук долу никога не го наричаше по друг начин, освен с истинското му име – „Орегон.

„Орегон“ беше творение на Хуан. Като председател той бе замислил кораб, способен не само я избегне нежелано внимание, но и да го отблъсне. Малцина знаеха за технологичните чудеса, скрити в привидно разпадащия се корпус. Тази измама правеше „Орегон“ на практика невидим в пристанищата на Третия свят, които обикаляше. В действителност той бе разузнавателен съд от четвърто поколение, последна дума на техниката. Можеше да отиде там, където не би могъл да попадне нито едни американски военен кораб, да влиза в пристанища, недостъпни за повечето търговски кораби, и да превозва секретни товари, без да събуди подозрения.

Хуан влезе в каютата си, която бе пълна противоположност на фалшивата каюта, която бе показал на Лозада. Подобно на всички членове на екипажа, той разполагаше с предостатъчно средства да украси мястото според вкуса си, тъй като то му служеше за дом. В момента каютата му беше обзаведена в стил, отдаваш почит на „Café Américain“ на Рик от филма „Казабланка“,

Съблече се и свали изкуствения крак, закрепен под дясното му коляно — спомен от артилерийски снаряд, изстрелян от китайски разрушител на име „Чендо“. Потърка чукана, но обичайна фантомна болка не отмина. Отиде с подскоци до шкафа и остави протезата в края на спретната редица други протези, всички с различно предназначение – някои козметични, други практични. Онази, който беше свалил, приличаше на истински крак, до изпъкналите вени и косъмчетата.

Взе „бойния крак“, както го наричаше, и си го сложи. Уникалната протеза от титан криеше в себе си резервни оръжия, сред които класически 45-и калибър АСР „Колт Дефендър“ с лазерен мерник „Кримсън Трейс“ – точно и надеждно подобрение на стария „Кел-Тек“, пакет пластичен експлозив колкото тесте за карти и керамичен нож за мятане. Петата скриваше късоцевна пушка, заредена с един-единствен патрон 44-ти калибър.

След като прикрепи крака, той облече шорти, лека тениска и удобни обувки.

Влезе в кабинета си и отвори железопътния сейф от деветнайсети век, в който държеше арсенала си. Повечето лични оръжия на борда на „Орегон“ се съхраняваха в централната оръжейна до корабното стълбище, но Хуан предпочиташе да държи своите при себе си. Карабини, автомати и пистолети деляха пространство с пари в брой от различни страни, златни монети на обща стойност над сто хиляди долара и няколко малки торбички с диаманти.

Избра любимия си пистолет – автоматичния Five-ceveN на „Фабрик Насионал“, зареден с 5.7-милиметрови патрони – двайсет в пълнителя и един в цевта. Въпреки малките си размери куршумите можеха да пробият повечето брони, но спираха, след като достигнат целта си, за да не проникнат прекадено дълбоко. По-тежки оръжия нямаше да свършат работа в тази операция, колкото и да му се искаше да ги използва.

На вратата се почука два пъти и Макс Хеили влезе, без да чака отговор. Главният инженер на „Орегон“ бе първият нает от Корпорацията и Хуан разчиташе на мнението на стария си приятел повече, отколкото на всяко друго на борда. Плешивото теме, обрамчено с кестенява коса, и малкото шкембе бяха единствените признаци, че иначе добре сложеният президент на Корпорацията, служил на два пъти във Виетнам, беше прехвърлил шейсетте.

— Лозада като че ли се върза – намръщено рече Макс. Беше гледал и слушал цялата среща с помощта на скритите камери и микрофони, разположени навсякъде по горните палуби.

— Не изглеждаш доволен от това – отбеляза Хуан.

— Не е заради Лозада. Просто не ми харесва да ни доближават толкова.

— Макар че по-голямата част от плана беше твоя безумна идея.

— Беше твоя безумна идея. Аз просто я осъществих.

ЦРУ подозираше, че венецуелците доставят оръжие на Северна Корея в нарушение на ембаргото на ООН. САЩ не знаеха как точно се изнасят оръжията, но пратките съответстваха на известни доставки на гориво от Пуерто Ла Крус за Вонсан. Електронното подслушване беше посочило един склад до петролния терминал, намираш се на по-малко от километър от пристанището Ла Гуанта, от другата страна на планинския полуостров, като вероятен координационен център. Мисията на Корпорацията бе да се сдобие с доказателства за оръжейните пратки и същевременно да нанесе удар върху доставките на гориво, жизненоважно за танковете и бронетранспортьорите на севернокорейската армия. Хуан и Линк трябваше да намерят доказателствата – документи, файлове, фотографии и всичко, до което се доберат.

— И планът ти е блестящ – каза Хуан. – Така че да го задействаме.

Той изведе Макс от каютата и двамата тръгнаха към средата на кораба, подминавайки произведения на изкуството, на които би завидял всеки голям музей на света. Хуан вървеше, без изобщо да куца – беше усъвършенствал походката си през годините с изкуствен крайник.

— По график ли се движим? – попита той.

— Всички са по местата си и готови за действие.

— Виждаш ли? Няма причина за тревоги.

— Направо ме втриса, когато чуя това от теб.

— На късмет е, като да пожелаеш на актьор да си счупи краката от ходене по турнета. – Хуан погледна собствената си метална протеза. — Е, май подбрах добре сравнението.

— Поне знам, че няма да потрошиш кораба ми, тъй като аз ще командвам, докато отсъстваш.

— Тъй като корабът е в пристанище, не би трябвало да имаш проблеми и с това.

— Само се върнете навреме — помоли жално Макс, досущ като разтревожена майка.

— С английска точност, както винаги.

— Освен ако не задействаш някой прословут план В;

Макс се обърна и тръгна към оперативния център, от където щеше да координира цялата мисия.

— По-скоро трябва да се тревожиш, когато задействам план Г – извика Хуан след него.

В отговор Макс само махна пренебрежително с ръка.

Хуан влезе в асансьора и се спусна три нива до подобното на пещера помещение в средата на кораба.

Малка подводница беше окачена на кран над вдлъбнатина с размерите на олимпийски басейн, пълен с вода до нивото на ватерлинията. Двайсетметровата „Номад 1000“ можеше да се спусне на дълбочина деветстотин метра с шестима души на борда, включително пилота и втория пилот. По-малката й сестра „Дискавъри 1000“ липсваше от яслата си – вече беше заминала да изпълни друга част от мисията.

Лунният басейн позволяваше двете подводници да бъдат спускани незабелязано през огромните порти на дъното на кораба. Пристанището бе твърде плитко, за да могат да се отворят, така че „Дискавъри 1000“ бе потеглила, преди да влязат в Ла Гуанта. По-големият „Номад“ нямаше да е необходим за мисията, така че си оставаше на мястото.

Линк вече обличаше черния си неопренов костюм. Аквалангите им бяха наредени до него. Хуан прибра пистолета си в херметичната торба на Линк и се напъха в неопрена си. Водата в тропическото пристанище не изискваше да използват костюмите, но черният цвят щеше да ги направи невидими за всеки случаен наблюдател от кея.

Двамата провериха дихателите си. Обикновените акваланги изхвърляха издишалите газове и мехурите се издигаха на повърхността, оставяйки лесна за проследяване диря. Дихателите „Дрегер“ имаха филтри за въглероден диоксид в затворена система, която елиминираше мехурите. Макар че моделът беше опасен на дълбочина над десет метра, ограничението в случая не беше проблем, тъй като Хуан и Линк щяха да използват аквалангите само за да напуснат незабелязано „Орегон“.

Хуан знаеше, че началникът на пристанището е наредил на хората си да следят кораба и всеки, който напусне района на доковете. Двамата с Линк трябваше да стигнат до мястото на срещата без опашка, така че единствената им възможност бе да го направят под вода.

Линк кимна, че е готов. Екипиран, Хуан се спусна по стълбата в басейна. Сложи си плавниците, захапа мундщука и спусна маската си. Доплува до средата на басейна, следван от Линк. Хуан вдигна палци и дежурният техник намали осветлението, така че никой на доковете да не забележи нещо необичайно под кораба.

Хуан усети лекото придърпваме, когато портите под него се открехнаха с приглушено тракане. След няколко секунди шумът спря. Техникът помаха с фенерче, за да им съобщи, че отворът е достатъчно широк, за да могат да излязат.

Двамата изпуснаха въздуха от компенсаторите и се спуснаха, докато не се озоваха под кила. Хуан включи фенерчето на китката си колкото да види металния корпус на кораба в мътната вода на пристанището. Двамата с Линк доплуваха до кърмата, където той изключи фенерчето и продължи, като се ориентираше по компаса на другата си китка.

Петнайсет минути по-късно докосна ръката на Линк и вдигна палци. Бавно започна да се издига, докато маската му не излезе на повърхността без нито една вълничка. Мислено се потупа по гърба. Намираха се само на двайсетина метра от стария гараж, нает от Корпорацията за един месец.

Огледа се, за да се увери, че са сами. Наблизо нямаше съдове, пътят покрай брега пустееше. Бяха избрали тази част от пристанището, защото тук имаше най-слаба активност.

Хуан и Линк свалиха плавниците си и изпълзяха на брега. Сигурни, че не приближават коли, те пресякоха тичешком пътя и влязоха в занемарения гараж.

Вместо в мръсен склад за ръждясала екипировка и риболовни принадлежности, сякаш бяха влезли в гримьорна на някое киностудио. В единия край на гаража имаше добре осветено огледало, плот с гримове и протези от латекс и режисьорски стол. До огледалото стоеше метална закачалка, на която висяха две работни униформи на венецуелските военноморски сили на боцман и на капитан, и двете в камуфлажно сиво.

Другата страна на гаража се заемаше от масивно „Хъмви“ с венецуелски отличителни знаци. На него се беше облегнал слаб мъж с гъста брада. Той хвърли на двамата по една кърпа.

— Пристигате една минута по-рано – с широка усмивка рече Кевин Никсън. – Иска ми се и актрисите ми да бяха толкова точни. Често се радвам, ако изобщо се появят. Трезви.

Навремето Кевин беше известен холивудски гримьор, но след смъртта на сестра му при атаките от 11 септември бе решил да посвети уменията си на войната срещу тероризма. Беше кандидатствал в ЦРУ, но получи много по-интересна и предизвикателна оферта, когато го насочиха към Хуан и Корпорацията. Освен че маскираха при нужда лицата на екипа за различните операции, Кевин и хората му разполагаха с униформи и облекла на всяка държава и изработваха всякакви необичайни измишльотини, които им трябваха, като понякога използваха инженерните умения на Макс за най-сложните неща. Кевин беше създател на предишната маскировка на Хуан, на плъха и на бойния крак, който носеше в момента.

Обикновено Хуан се срещаше с него на борда на „Орегон“ в Магическата работилница, както наричаха ателието, където Кевин изработваше изумителните си проекти. Но тъй като Хуан трябваше да напусне кораба с плуване, гримът щеше да отиде на вятъра, докато стигне до брега. Затова разположиха предварително Кевин в изоставения гараж с акумулатори, достатъчни да кара без електричество от мрежата. Линк беше долетял предишната седмица, бе отмъкнал хъмвито от една военноморска база край Каракас и го бе скрил в гаража, за да го използват тази вечер.

Хуан забеляза захвърлени опаковки от храна в ъгъла. Храната беше ахилесовата пета на Кевин. В един момент тежеше почти сто двайсет и пет кила, но след успешния стомашен байпас и специалната диета, наложена му от главния готвач на „Орегон“, вече беше със стройна фигура и тежеше едва осемдесет и три.

— Надявам се да си внимавал с местната кухня – каза му Хуан. — Няма по-лошо нещо от отмъщението на Монтесума по време на плаване.

— Не ми говори – обади се Линк и поглади корема си. – Надявам се никога повече да не стъпя в Мозамбик.

— Карам я само на бутилирана вода и пакетирана храна – отвърна Кевин. – А сега сядай по-живо. Имаме работа за вършене.

Част от задачата на Линк при идването му във Венецуела предишната седмица бе да наблюдава от разстояние заподозрения склад. Покрити тежки камиони – вероятно натоварени с оръжия – влизаха ден и нощ в обекта през оградата от бодлива тел и добре охранявания портал, преди да изчезнат в сградата. По периметъра обикаляше стража с постоянно сменящ се график, а на дока и по оградата бяха разположени камери. Нямаше как да проникнат незабелязано.

Единствената друга възможност бе да използват главния вход. Линк бе забелязал на два пъти един и същи капитан да влиза в обекта. Фотографиите с високо увеличение бяха изпратени на ЦРУ, откъдето идентифицираха капитана като Карлос Ортега. Той прекарваше по-голямата част от времето си в основната военноморска база в Пуерто Кабело, където се намираше и в момента. Макар Ортега да бе горе-долу с височината и телосложението на Хуан, двамата изобщо не си приличаха. Хуан беше светлокос и голобрад, докато Ортега бе по-мургав, с черна коса, рунтави вежди, кафяви очи, добре поддържани мустаци и нос, който приличаше на чупен.

Точно тук идваше редът на Кевин. Няколко от снимките, направени от Линк на Ортега, бяха залепени с тиксо на огледалото. Гримьорът щеше да преобрази Хуан във венецуелския военноморски капитан.

Хуан се изсуши и седна на стола, а Линк отиде при хъмвито, за да се увери, че е в добро състояние. Трябваше да разчитат на него, за да се върнат скоростно, но „Орегон“ след приключване на разузнаването.

Обикновено Кевин пускаше спокоен алтернативен рок, докато работеше, но необичайното местоположение налагаше да пази тишина, за да не привлече нежелано внимание. С майсторски движения той положи лепилото за латексовия нос, добави рунтавите вежди и сложи грим на лицето на Хуан. Последните щрихи бяха черната перука и цветните контактни лещи. Когато Кевин приключи, Хуан имаше странното чувство, че от огледалото го гледа напълно непознат.

— Отлична работа както винаги, Кевин – каза той. – Не мога да се позная.

Линк, който вече беше облякъл униформата си и бе взел автомата FN FAL, тупна Кевин по рамото.

— Еха! Не знам дали да му козирувам, или да му препоръчам пластичен хирург за грозната мутра.

— Не го слушай – рече Кевин. – Изглеждаш идеално, ако питаш мен. Пробвай униформата.

Хуан си сложи специално ушитата униформа и фуражката. След като се облече, Линк и Кевин го огледаха критично.

— Струва ми се, че си с два пръста по-висок от Ортега, но едва ли някой ще забележи – подхвърли Линк.

— В такъв случай сме готови – заключи Хуан. – Отново надмина себе си, Кевин.

— Изглежда, че работата ми тук приключи – каза гримьорът и започна да прибира гримовете си. – Връщам се на „Орегон“ веднага щом тръгнете.

Щеше да зареже по-трудните за пренасяне неща и да отиде пеша до кораба. Макар че наблюдаваха всеки слизащ, венецуелците нямаше да му попречат да се качи на „Орегон^“, особено щом имаше необходимите документи, че е член на екипажа.

Тъй като беше с по-нисък чин, Линк щеше да играе ролята на шофьор. Двамата се качиха в хъмвито и Кевин отвори вратата на гаража. Линк запали и излезе на пътя.

Не се наложи да пътуват дълго. До склада и дока се стигаше за около две минути.

Когато стигнаха портала, един войник с автомат като на Линк им махна да спрат пред спуснатата бариера. Зад войника имаше втори. Първият се наведе и козирува, когато видя пагоните и лицето на Хуан.

Хуан отвърна на поздрава и му даде изфабрикуваната от Кевин карта за самоличност. Макар че охраната със сигурност го беше познала, проверката бе задължителна.

Войникът върна картата и даде знак на другия да отвори портала.

— Добре дошли отново, капитане – каза той. – Ако идвате при лейтенант Домингес, той е в офиса на охраната. – Войникът посочи недвусмислено към вратата на ъгъла на склада. Огромните врати на гаража бяха затворени и под тях не се виждаше никаква светлина. Като се изключат прожекторите из обекта, единствените други светлини идваха от дока зад склада, където беше спрял огромен танкер. Около предната част на кораба, където се намираха свързващите тръби на една от най-големите рафинерии ма Венецуела, се тълпяха работници.

Хуан нареди на войника на испански да не съобщава за пристигането им и Линк потегли.

— Значи си имаме домакин – каза Хуан. – Надявахме се да има съвсем малко хора по това време.

— Знаеш принципа – отвърна Линк. – Никой план не оцелява след първия контакт с врага.

— Така е, но се надявах да изкара по-дълго. Може да се наложи да действаме по-бързо от очакваното. Следвай ме и остави всички приказки на мен.

В отговор Линк само се засмя. Хуан владееше свободно испански, арабски и руски, докато Линк говореше и разбираше единствено английски. Благодарение на параболичния микрофон по време на наблюдението си Линк бе записал достатъчно от речта на Ортега, за да може Хуан да овладее интонацията, тона и акцента на венецуелеца. Макар да се ограничаваше само до саудитски акцент, когато говореше на арабски, Хуан можеше да променя испанския си с лекота и да имитира буквално всяко наречие, използвано в Латинска Америка.

На ползата от грима и уподобяването на говора разчиташе най-вече за сплашването на моряците и подофицерите. Но ако въпросният лейтенант познаваше добре Ортега, беше само въпрос на време да забележи маскировката.

Линк спря пред вратата на склада до второ хъмви. Двамата слязоха и Линк метна автомата на рамото си по възможно най-непредизвикателния начин. В Южна Америка често можеха да се видят войници с автомати и адютантът на капитан Ортега не бе по-различен от останалите.

Хуан отвори вратата по начина, по който я отваряше Ортега от видеозаписа на Линк, и влезе в офиса, изненадвайки четирима мъже. Трима седяха зад бюра, а четвъртият следеше редица монитори. Радиото предаваше някакъв футболен мач.

Всички глави се обърнаха едновременно към новодошлите и радиото беше изключено. Четиримата скочиха от местата си и застанаха мирно.

Хуан само ги изгледа и спря поглед върху моряка с лейтенантските пагони.

— Tenieante Dominguez! – изрева той. – Cuál es el significado de está? – Какво означава това?

Нахоканият офицер бе хванат неподготвен и очите му се опулиха уплашено. С нищо не показа, че гласът на Хуан се отличава от този на Ортега.

— Капитан Ортега, мислех, че сте в Пуерто Кабело.

— Точно така трябваше да мислите. Виждам, че се налага да минавам по-често на проверки. Въпреки погрешното ви впечатление, не е ваш патриотичен дълг да слушате мача на националния ни отбор с Аржентина. А сега отговаряйте бързо. Колко са дежурните тази нощ?

Домингес буквално изплю думите.

— Аз и десетима моряци. Четирима тук, двама на портала, трима на пост и двама пазят товара.

— Само двама ли са в склада?

Домингес се поколеба за момент.

—Нямам хора в склада. Мога да поставя неколцина и там, ако така заповядате, но тъй като е празен, не сметнах за нужно.

— Ясно – рече Хуан. Но изобщо не му беше ясно. Щом товарът не е в склада, къде беше? – Имаме сведения, че е възможно шпиони да направят опит да съберат информация за обекта. Искам двама от тези хора да подсилят стражата.

Този път Домингес не се поколеба.

— Чухте капитана! – извика той на двама от подчинените си. – По-живо!

Моряците грабнаха оръжията си, нахлупиха фуражките и побързаха да се изметат. Остана само онзи при мониторите.

— Продължавай с работата си, моряко – каза му Хуан и онзи си седна на мястото. Погледът на Хуан се върна на лейтенанта. – Покажете ми товара.

— Сър, адмирал Руис заповяда никой да не преглежда товара, след като е натоварен.

— Ще ми покажете товара или ще докладвам за неподчинение на висшестоящ офицер.

Домингес отново се поколеба.

— Заповедта на адмирала беше изрична.

— Заповедта му е без значение. Именно това е целта на внезапната проверка.

Хуан беше отличен тълкувател на човешки лица и моментално разбра, че е казал нещо погрешно.

Ръката на Домингес едва трепна, но Хуан усети, че лейтенантът ще се опита да се направи на герой. Измъкна пистолета си и го насочи между очите му, преди лейтенантът да успее да докосне оръжието си. Линк беше още по-бърз и свали автомата си с едно плавно движение.

Домингес замръзна, после бавно вдигна ръце над главата си, без да се налага да му казват. Линк го обезоръжи и претърси, след което даде знак, че няма друго оръжие. Морякът, който бе наблюдавал всичко като втрещен, застана до стената заедно с лейтенанта си.

— Нито звук – нареди Хуан. – И за двамата се отнася.

Венецуелците кимнаха бавно.

— Откъде разбра? – попита Хуан.

— Заради адмирала – отвърна Домингес. – Жена е. Използвахте „му“, когато говорехте за заповедите й.

Хуан поклати глава. Нека някой да му говори за проценти. Нямаше представа колко жени адмирали има във военноморските сили на Венецуела, но сигурно се брояха на пръстите на едната ръка. Като никога шансовете се оказаха не на негова страна.

— Какво каза той? – попита Линк.

— Адмиралът, отговарящ за операцията, е жена. Да не забравя да я проуча, когато се върнем. Дръж под око лейтенанта, докато не събера онова, за което сме дошли.

Тъй като Линк не знаеше испански, Хуан трябваше да претърси папките и компютрите за нещо свързано с контрабандата. Удари джакпота, когато откри криптиран компютър. Не си изгуби времето в опити да влезе. Това не беше по неговата специалност, а и нямаха време. Щеше да остави компютърните специалисти на Корпорацията Мърф и Ерик да си направят магията, след като занесеше компютъра на „Орегон“.

Зазвъня телефон, но не беше някой от настолните. Трели на смартфон. Хуан забеляза устройството под някакви книжа на бюрото на Домингес.

Преди някой да успее да го спре, Домингес се хвърли към него, сграбчи го и го запрати в бетонната стена.

Линк го награби и опря дулото на автомата си в гърдите му.

— Не го прави отново, por favor.

Хуан събра парчетата, като се погрижи да вземе картата памет. Информацията на нея явно беше достатъчно важиа, за да накара младия лейтенант да рискува живота си, за да я защити.

Хуан прибра лаптопа и парчетата от телефона в куфарчето на Домингес.

Да видим дали няма да намерим хубави картинки – каза той на Линк.

— Ами той?

— Хмм. Мен ако питаш, няма да ни сътрудничи особено. – Хуан се обърна към Домингес. – Dónde está el bańо?

Лейтенантът с неохота посочи вратата в другия край на помещението. Закопчаха двамата си пленници със свински опашки и им запушиха устата с отпрани парчета от униформа. Когато двамата бяха завъртани за тоалетната с още свински опашки. Линк завъртя ключа от вътрешната страна и затвори вратата.

Разбира се, по-лесно и по-безопасно беше да ги убият, но Корпорацията не вършеше нещата по този начин. Макар че технически бяха наемници, хладнокръвието убийство не влизаше в моралния им кодекс. Хуан беше създал Корпорацията, за да спира терористи и убийци, а не да става един от тях.

— Две минути и се връщаме – каза Хуан. – На никого няма да му се приходи до клозета за толкова време.

Линк побутна единствената друга врата в стаята. След бърз оглед той каза:

— Чисто. Ама съвсем чисто.

Хуан го последва в склада.

— Не се майтапеше – отбеляза той.

Огромният склад пустееше. Макар че бетонният под беше набразден, сякаш по него са минавали верижни машини, нямаше никакви контейнери или превозни средства. Но Домингес беше споменал товар. Значи имаше нещо повече от онова, което се виждаше с просто око.

И тогава Хуан го съзря. В дъното на склада, откъм дока, имаше голяма врата като онази отпред. Той погледна нагоре и видя, че на част от тавана над вратата има кран като онзи над басейна на „Орегон“. Разликата бе, че вместо подводница той държеше хоризонтален метален лист, който можеше да се изкара извън вратата и бе достатъчно голям, за да скрие от очите на шпионски сателит всичко, движещо се през петнайсетте метра от склада до чакащ кораб.

Но единственият кораб, който в момента се намираше на дока, бе танкер на име „Таманако“.

— Мисля, че знам какво става тук – рече Хуан. – Да хвърлим един поглед.

Двамата с Линк се върнаха обратно и минаха през малката врата до вратата на гаража.

Едва от това разстояние Хуан забеляза модификациите по „Таманако“ само защото бе правил подобни промени и на „Орегон“. Тъмен шев бележеше очертанията на огромна врата в корпуса на кораба. Бяха натоварили оръжията в танкера, който явно бе модифициран да превозва не само гориво. Никой не би си помислил да спре танкер и да го претърсва за контрабандни оръжия.

Въпреки това нямаха доказателства. Един поглед вътре и щяха да разполагат с всичко, което им е необходимо.

Хуан зърна един моряк, застанал на пост до подвижното мостче.

— Ще продължим с внезапната проверка – прошепна той на Линк.

— Звучи ми добре.

Минаха покрай моряка; Хуан отвърна на поздрава, но не каза нищо. Щом се озоваха на палубата, намериха най-близките стълби и се спуснаха по тях, докато не видяха друг въоръжен моряк до херметична врата.

— Идваме да инспектираме товара, моряко – каза Хуан. – Отвори вратата.

Морякът вероятно имаше същите заповеди да не пуска никого, но нямаше намерение да показва неподчинение на капитан.

— Слушам каза той и се обърна като по устав. Отвори вратата и Хуан и Линк прекрачиха прага. Морякът натисна копче и флуоресцентните лампи светнаха.

Товарът определено си беше на място, но не бе такъв, какъвто очакваше Корпорацията. Подозираше се, че венецуелците прехвърлят руска техника в Северна Корея.

Вместо нея Хуан преброи двайсет американски бойни машини „Брадли“ и десетина от най-новите тежки тактически танкове М1А2 „Ейбрамс“. Нямаха време да щракнат дори една снимка. Най-неочаквано стоманеният корпус на танкера завибрира от писъка на сирена.

Някой беше задействал алармата.