Пираня

13.

Панама Сити, Флорида

За първи път майор Норм Милър виждаше заети всички пилотски места в Центъра за управление на дронове към военновъздушната база „Тиндал“. През повечето време във въздуха имаше по един дрон, но тази сутрин беше последното изпитание преди самата мисия следващата седмица. Всичко трябваше да мине идеално, в противен случай демонстрацията щеше да бъде отменена. Милър нямаше намерение да пропуска нито един детайл, особено когато залогът бе повишаването му в подполковник.

— Докладвайте състоянието — нареди той и всяка станция отговори, че всички системи са в ред и готови за излитане. – Отлично. Тогава да започваме. „Куейл“* 1, свържете се с кулата за разрешение.

[* Пъдпъдък (англ.). – Б.пр.]

Милър, бивш летец изтребител с бронзов тен и оредяваща коса, пиеше диетична кола и гледаше картината от камерата на дрона, докато той маневрираше към пистата. Нямаше стол в помещението и предпочиташе да обикаля между станциите, за да наблюдава работата на операторите. Всеки от шестте симулатора на пилотска кабина бе зает от двучленен екип, който трябваше да поеме увеличеното умствено натоварване, наложено от липсата на осезаема обрата връзка, която получаваше един пилот в самолет. При нормални обстоятелства полетът се водеше от компютър, програмиран с параметрите на мисията, като във всеки момент управлението можеше да се поеме ръчно при евентуална засечка. Крайната предпазна мярка беше бойна тава на ракета „Сайдуиндър“, инсталирана в дрона. При загуба на връзка безпилотната машина се самоунищожаваше.

Водещият маневриращ дрон зави и камерата на следващия го показа отстрани. Беше модифицирам F-16 „Файтинг Фал кон“, сега преименуван на QF-16, за да отличи изтребителя като мишена, обречена да бъде унищожена някой ден от друг самолет или кораб. Опашката и върховете на крилете му бяха боядисани в ярко оранжево, а под корема му беше закрепен външен резервоар за гориво.

Милър така и не беше свикнал да вижда самолет, проектиран да бъде управляван от пилот, да излита с празна кабина, но в момента „Куейл 1“ правеше точно това и дюзите му бълваха огнена опашка зад него. „Куейл 2“ го последва. Високо в небето кръжаха два пилотирани изтребителя преследвачи F-15 „Ийгъл“, въоръжени с ракети въздух-въздух. Те щяха да поемат ролята на ескорт, който да наблюдава изпълнението на мисията и да окаже подкрепа, ако с някой от дроновете стане нещо.

Мисията не представляваше типичен полет над Мексиканския залив. Осемте самолета – шест дрона и ескортиращите изтребители – участваха в тренировка по стрелба за съвместното учение ЮНИТАС. провеждано ежегодно от държавите на Западното полукълбо и отделни страни членки на НАТО. Кораби на САЩ, Великобритания, Бразилия, Колумбия, Мексико и десетина други военноморски сили щяха да се съберат след няколко дни в Карибско море югоизточно от Бахамите, за да проведат учение за съвместни действия като многонационална военна част.

Централен момент в учението бе артилерийски и ракетен обстрел срещу плаващи и въздушни дронове.

QF-16 трябваше да изпълнят прецизен полет, за да демонстрират точната навигация и лекотата на управлението им. След това един от тях щеше да се отдели и да поеме ролята на отвличаща вниманието мишена за ракетните разрушители на флота. Целта на операторите му бе да задържат дрона колкото се може по-дълго във въздуха, преди да бъде свален. Милър възнамеряваше да поизпоти доста преследвачите си.

Днес симулираха дългата част от мисията, като летяха по същия курс, но над Мексиканския залив. Всичко вървеше гладко през първия час след началото.

— Майоре – обади се първият пилот на „Куейл 4“, – тук става нещо странно.

— Какво има? – попита Милър.

Пилотът се поколеба и погледна втория пилот, преди да отговори.

— Изглежда, изгубихме връзка със самолета за няколко секунди.

— Изглежда ли? Изгубихте ли телеметрия?

— Не, телеметрията беше в ред. Но мога да се закълна, че видях как самолетът поклати крилете си.

— Поклатил криле? Не беше ли на автопилот?

— Да, сър. Именно затова не разбирам.

— Сигурен ли сте?

— Тъкмо поглеждах към картината от камерата, когато го видях.

Милър се намръщи и се обърна към втория пилот.

— Видяхте ли самолетът да изпълнява непланирани маневри?

— Не, сър. Точно тогава проверявах джипиес данните.

„Куейл 4“ беше последният самолет във формацията, така че никой от останалите пилоти на дронове не можеше да го види. Единствено левият преследвач имаше изглед към него.

Милър се свърза с пилота.

— Преследвач едно, имаме данни за непредвидени маневри на „Куейл 4“. Видяхте ли нещо необичайно?

— Необичайно ли, база „Тиндал“? Като какво?

— Като… поклащане. Крилете му се поклащат.

Милър чу как пилотът се изсмя тихо.

— Не, не видях поклащане.

— Разбрано. Преследвач едно. Край.

Пилотът на „Куейл 4“ беше чул разговора и се опита да обърне случая на шега.

— Може пък очите да ми въртят номера.

Милър го потупа по рамото. Знаеше колко е досадно седенето на подобна станция.

— Просто го дръжте под око – каза той. – И за дама ви се отнася. Ако видите отново нещо подобно, съобщете ми.

— Да, сър – отвърнаха пилотите, но Милър не мислеше, че ще ги чуе отново по време на тренировката, нито пък очакваше да види нещо странно при анализа на телеметрията след полета.

Маями

Браян Уошбърн намигна на барманката, която взе поръчката му. Красивата блондинка на двайсет няколко се изчерви и се усмихна на специалното отношение – реакция, с която той бе свикнал. Именно на „чара на Уошбърн“ вестниците приписваха двете му последователни победи на изборите за губернатор на Флорида

Сега, след като отново се бе върнал в частния сектор, той се стараеше да развие образа на обикновен човек въпреки богатството, осигурено му от „Уошбърн Индъстрис“. Нищо не можеше да го свърже по-добре с избирателите от това да показва, че няма нищо против да изпълнява всекидневни задачи и да се отбива като обикновените хора в местното кафене. Това беше най-добрият му шанс, ако искаше някой ден да седне зад бюрото в Овалния кабинет.

Всеки път, когато му се налагаше да влиза в тази дупка, той вътрешно кипеше от яд към човека, който го бе победил на първичните избори и после бе избрал Джеймс Сандекер за свой съотборник, защото се нуждаеше от репутацията на Сандекер във флота и НАМПД,* за да отвлече вниманието от собствената си липса на военен опит. Уошбърн бе принуден да влияе на политическата сфера с пари, вместо да стои отпред и в центъра на подиума, където заслужаваше да бъде.

[* Национална агенция за морско и подводно дело. – Б.пр.]

Изобщо не издаде негодуванието си, когато барманката извика името му. Дари я с топла усмивка, взе кафето си и излезе навън. Заобиколи сградата и се качи на задната седалка на черен „Кадилак Ескалейд“. Две преки по-нататък шофьорът го остави на високата крайбрежна улица, където се намираше централата на компанията. Мобилният му телефон иззвъня веднага щом влезе в разкошния си кабинет на последния етаж. На екрана се мъдреше номерът на адвоката му.

— Какво има. Бил? — попита Уошбърн, докато изхвърляше недопитото кафе в кошчето и вземаше порцелановата чашка с рядко намираното „Св. Елена“, приготвено от секретарката му. – Нямам много време преди първата ми среща с борда.

— Не е Уилям Деркинс – каза непознат глас. – Но имам информация за вас, която ще ви заинтересува.

Уошбърн се сепна и отново погледна екрана на телефона. На него определено беше изписан номерът на личния мобилен телефон на Бил, а само шепа близки приятели и съветници имаха номера на Уошбърн.

Отиде до панорамния прозорец с изглед към Атлантическия океан и отпи глътка кафе.

— Защо телефонът на Бил е у вас?

— Не е. Използвам техника, известна като спуфинг. Няма да ви занимавам с детайлите. И без това не бихте ги разбрали. Това е единственият начин, по който със сигурност щяхте да приемете обаждането. Седнете.

— Какво?

— Най-добре е да седнете и да изслушате какво имам да ви кажа

Уошбърн се изсмя.

— Откъде сте сигурен, че вече не съм седнал?

— Защото стоите до прозореца.

Уошбърн замръзна с поднесена към устните си чаша. Погледът му се плъзна по водата за някакъв признак, че го следят, но множеството лодки бяха твърде далеч, за да различи детайлите. Дръпна се от прозореца, за да не го виждат отдолу.

— Добре – хвана се на играта той. – Вече седя.

— Не седете. Стоите до каничка с изключително скъпо кафе, внасяно за двеста долара на килограм от острова, на който е бил заточен Наполеон. Доколкото знам, доста е богато. Имам предвид като аромат.

Този път Уошбърн наистина се разтревожи. Намираше се в най-високата сграда на крайбрежието на Маями, така че никой нямаше изглед толкова навътре в кабинета му. Огледа се трескаво в търсене на някакво шпионско оборудване.

— Как сте поставили камера в кабинета ми?

— Не съм. Виждам всичко.

— Кой сте вие?

— Засега мажете да ме наричате Доктора. Ако всичко мине добре, възможно е да се срещнем лично след няколко дни. А сега седнете пред компютъра си. Искам да ви покажа нещо.

— Ами ако се обадя на полицията?

— Тогава ще трябва да им кажа какво сторихте с горкия Гари Клемънт.

При споменаването на това име коленете на Уошбърн омекнаха. Въпреки това той бързо се окопити.

— Не знам за какво говорите.

— А аз знам, че знаете, и ще го докажа. Проверете си пощата.

Уошбърн отиде бавно до бюрото и отвори лаптопа си. Включи телефона на говорител и го остави до компютъра.

Последният имейл беше подаден от собствения му адрес. Заглавието гласеше „От Доктора“.

Уошбърн беше втрещен от този пробив в сигурността.

— Влезли сте в пощата ми?

— Реших, че прикаченото видео е по-добре да идва от вашия адрес, вместо от моя. Като го видите, ще разберете защо.

Уошбърн пое дълбоко дъх и щракна върху прикачения файл. Когато видя първия образ, изпита облекчение, че е седнал, защото едва не припадна.

Видеото показваше него и набития оплешивяващ Гари Клемънт, седнали на палубата на яхтата на Уошбърн. Като се изключеха ярките светлини на яхтата, цареше пълен мрак. Уошбърн никога нямаше да забрави онази вечер преди три месеца. Намираха се на шейсет и пет километра от брега на място, избрано специално заради търсеното уединение. В радиус петнайсет километра нямаше други съдове. В яхтата бяха само двамата.

Но въпреки това заснелата сцената камера сякаш се е намирала на борда с тях и ги е хванала поотделно в близък план. Дори звукът беше кристален.

— Мога да докажа, че сте фалшифицирали доклалите – каза Клемънт с пискливия си носов глас. Направих копия, докато проверявахме документацията ви. Вече може и да сте ги унищожили, но несъответствията са ясни. Доставили сте бронежилетките в Афганистан, макар да сте знаели, че некачественото производство ги прави безполезни срещу огневата мощ, на която ще бъдат подложени. Стотици войници бяха убити и ранени заради вас.

Уошбърн трябваше да признае, че Клемънт държеше козовете. Ако истинските данни излезеха на бял свят, щеше да избухне скандал, който не само щеше да сложи край на политическите му амбиции, но и да му гарантира дълъг престой зад решетките след разследването. Щеше да изгуби компанията, репутацията си – всичко.

— Какво искате? – хладно попита Уошбърн.

— Дори няма да се опитате да отричате, така ли?

— Защо да го правя? Показахте ми с какво разполагате, което е и причината да сме тук. Мислех си, че искате да преговаряме.

Клемънт се усмихна.

— В такъв случай искам десет милиона долара.

Уошбърн кимна, сякаш очакваше подобна сума.

— А догодина?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че за каквато и сума да се уговорим, винаги ще можете да ме шантажирате в бъдеще.

— Гарантирам, че ако ми дадете десет милиона долара, никога повече няма да повдигна въпроса.

— Мисля, че аз съм този, който може да гарантира това – отвърна Уошбърн, извади скрития между възглавничките „Смит и Уесън“ и го застреля в гърдите.

Докато Клемънт се давеше в собствената си кръв и се мъчеше да си поеме дъх, Уошбърн му каза:

— Открих досиетата ви, преди да дойдем тук. Резервният ви план не го бива.

Клемънт изпадна в предсмъртен гърч и се отпусна безжизнено на стола си. Уошбърн пусна револвера зад борда и изчезна за минута от кадър. Когато се появи отново, държеше четири водолазни колана с тежести. Завърза по един за китките и глезените на Клемънт и претърколи тялото му във водата. После изтърка следите от кръв с белина и изхвърли и нея. Никой не знаеше, че между двамата има някаква връзка, нито че Клемънт е бил на яхтата му. Тогава Уошбърн беше решил, че е извършил перфектното убийство.

Сега, докато спираше записа, си даваше сметка, че Доктора може да поиска всичко от него и той няма друг избор, освен да изпълнява.

— На ваше място бих изтрил видеото веднага – каза гласът от телефона.

Уошбърн се подчини. Ръката му трепереше, докато работеше с тракпада.

— Как направихте този запис?

— Не издавам тайните си. Но талантите ми могат да бъдат много полезни за човек като вас.

— Какви таланти?

— Казах ви – виждам всичко.

— Колко искате?

— Мислите, че става въпрос за пари ли?

— А за какво?

— Имам достатъчно пари, губернатор Уошбърн. Онова, което ми липсва, е вашето обаяние, репутация и доминиращо присъствие. Тях не бих могъл да си ги купя, колкото и пари да имам.

Уошбърн поклати объркано глава.

— Тогава какво искате?

— Същото, което и вие – каза самопровъзгласилият се Доктор. – Да ви направя президент на Съединените щати.