Пираня

27.

Веднага щом настъпи внезапната промяна, Мария разбра какво предстои. Каза на Линк и Мак Ди да се качат в най-близкия джип. Всички коли на кораба бяха отключени, с ключовете на таблото за по-бързо разтоварване.

Носещата се към тях вълна беше висока само метър и двайсет, но щеше да е достатъчно синина да ги събори и да ги повлече със себе си, ако не се махнат от пътя й.

Метнаха се в джипа и затръшнаха вратата миг преди водата да ги обгърне. Засега им нямаше нищо, но най-големият страх на Мария бе, че това изместване на тежестта ще преобърне кораба.

Тя затаи дъх, докато водата се стече по рампата и се събра при десния борд. Наклонът беше само десет градуса – засега. Макар че рязкото изместване бе спряло, тя усещаше как „Сиудад Боливар“ продължава да се накланя бавно. Явно някоя от преградните стени на долното ниво не бе издържала, но това очевидно не бе засегнало баластните резервоари и те продължаваха да се изпразват.

Дясната страна на джипа бе във вода, която започна да прониква в купето. Линк завъртя ключа на запалването и свали прозорците от лявата страна. Измъкнаха се навън и се качиха на покрива на съседния джип.

— Насам – посочи Линк и тръгнаха към левия борд, като прескачаха от покрив на покрив на паркираните плътно един до друг автомобили.

След две минути скочиха на палубата до стълбището към машинното отделение. Този път сливането беше по-лесно, защото наклонът не бе така силен, но стъпалата бяха мокри и хлъзгави от водата, която бе минала само преди няколко минути по тях. Осветлението беше изгаснало заради късо съединение и Линк и Мак Ди включиха фенерчетата си.

Когато отвориха херметичните врати, ревът на все още работещите двигатели ги връхлетя. Спряха на мостчето над двата огромни двигателя, които задвижваха винта и осигуряваха електричеството на кораба. Помещението беше високо четири етажа и се пресичаше от стълби, тръби и вентилационни шахти. При нормални обстоятелства всичко светеше от чистота като в изложбена зала, но сега се виждаха петна от масло и грес там, където бе минала водата, преди да се успокои на дъното. Очевидно в машинното беше нахлуло голямо количество вода, преди помещението да бъде евакуирано и запечатано от мостика.

— Къде е машинната станция? – попита Линк. Мария посочи една отделена стая към кърмата. Мак Ди погледна надолу към водата, която бе дълбока най-малко два метра.

— Има ли начин да се заобиколи?

Мария поклати глава.

— Ще се наложи да плуваме.

Нещо във водата привлече вниманието й. Беше частично скрито в сянката на десния двигател от отсрещната страна. Мария протегна ръка към Мак Ди.

— Може ли фенерчето?

Той сви рамене и й го подаде.

Тя го включи и го насочи към предмета.

Беше крак.

Мария ахна и освети тялото, което се носеше по лице във водата. Когато лъчът стигна до кобура с пистолета, тримата разбраха, че не е някой случайно останал тук член на екипажа.

Линк я изблъска зад една тръба в мига, в който Мак Ди откри огън по скритата фигура. Ответната стрелба потвърди, че не са първите, стигнали до машинното отделение.

Предупреждението на Хуан за вълната позволи на Еди да използва котешката си бързина, за да скочи на стълбата на самосвала и да се изкатери, преди да бъде ударен от водата. Но тъй като се намираше под своя камион, Хуан успя само да преметне въжето около оста и да го увие около китката си. Задържа дъха си, докато вълната го заливаше; чувстваше се като риба, налапала въдица.

Когато тя се оттече, видя, че двамата, които бяха стреляли по него, се носят отпуснати и неподвижни във водата. Видя лицето на единия – беше хлътнало от удара с нещо метално.

— Председателю, добре ли си? – извика Еди.

Хуан освободи китката си от въжето и изпълзя изпод камиона до него.

— Добре съм, но вече разбирам как се чувства уловеният марлин. Домингес е с трима души по-малко. Виждаш ли го?

— Изгубих го.

— Спокойно. Ще ни намери.

Палубата още беше леко наклонена, но нямаше да остане така дълго.

Като се промъкваха под и около строителните машини, Хуан и Еди тръгнаха към десния борд. При последната редица коли щеше да им се наложи да пресекат три метра открито пространство до стълбите.

Клекнаха до един булдозер. Хуан подаде глава и до него моментално рикошира куршум, вдигайки искри. Дръпна се обратно.

— Очевидно Домингес ни очаква – каза той.

— Валя ли къде е?

— На трийсетина метра от нас. Не успях да видя дали е сам. Едва ли и двамата ще успеем да минем, без да бъдем улучени.

— Колко отчаяно желаем да се махнем още сега от кораба?

Хуан включи микрофона си.

— Линк, кажи ми, че всеки момент ще затворите резервоарите.

Ревът на двигателите в слушалката му бе съпроводено от насечения трясък на стрелба.

— Радвам се, че си жив и здрав, председателю, но със съжаление трябва да кажа, че са стигнали първи – докладва Линк. – Двама са се удавили, остават още трима. Но не смятаме, че са имали време да извадят от строя станцията.

— Мария може ли да стигне до нея?

— Още не, но работим по въпроса. Не бихме отказали малко помощ.

— И ние самите сме малко заети – отвърна Хуан. – Но ще ви държим в течение.

— Разбрано.

Хуан легна по корем. Мокрите му дрехи жвакаха по метала. Сигурен беше, че някой от хората на Домингес заобикаля, за да ги изненада отстрани или отзад.

Ето там. Крака, бързащи от едно огромно колело към друго. Хуан прецени пътя и се прицели на метър и половина след последното колело.

Краката се появиха точно както беше очаквал. Хуан дръпна спусъка и изстреля троен откос. Един от куршумите улучи коляно и мъжът рухна с писък на пода. Видя Хуан и се опита да стреля, но Хуан го повали с втори откос.

— Знаем къде си, Домингес! – извика той на испански. – Можеш да си останеш там завинаги.

Домингес не отговори. Вместо това една ръчна граната отскочи от стената и се търкулна по пода, докато не се удари във веригата, държаща булдозера за палубата. Хуан и Еди се метнаха зад греблото, което иззвъня от взрива.

Хуан се обърна и видя, че взривът е скъсал веригата. Нищо не държеше предната част на тежащия четирийсет тона булдозер, освен гъсениците му.

— Трябва да се погрижим за Домингес и да стигнем до машинното – каза Хуан.

— Видях къде беше, когато метна гранатата – съобщи Еди. – В каросерията на един самосвал. Има добър изглед и позицията му е идеална за отбрана. Пряката атака не е най-добрата идея.

Палубата се наклони още и булдозерът започна да губи опора. Той се плъзна към десния борд с писък на метал върху метал, докато не се блъсна в самосвала до него. Хуан затаи дъх в очакване на лавина от метал. Веригите на камиона заскърцаха протестиращо от допълнителната тежест, но издържаха.

— Няма да продължи дълго така, ако кренът се увеличи – отбеляза Еди.

— Така е. – Хуан отново се свърза с Линк. – Не искам да ви пришпорвам, момчета, но тук имаме един отвързан булдозер, който се кани да отнесе половината товар към десния борд. Ако не спрете крена през следващите няколко минути, никой от нас няма да излезе оттук.

Сърцето на Мария биеше бясно, докато стрелбата отекваше в машинното отделение. Нямаше представа как Линк и Мак Ди оставаха толкова спокойни.

— Имаме двама души зад онези тръби над двигателя – каза Мак Ди, преди да се подаде и да стреля отново.

— Председателят казва, че положението горе е критично – съобщи Линк. – Трябва веднага да стигнем до станцията. Мислиш ли, че ще успееш?

— Може би, но нямам представа какво да правя, като стигна там.

— Мария може да ти обясни по радиостанцията как да спреш изпразването на резервоарите.

— Не, аз трябва да го направя – настоя Мария. – Ще отнеме твърде много време да му обяснявам цялата процедура. – Това е моят кораб – добави тя. – И няма да позволя на Руис да го потопи.

Линк отстъпи с неохота.

— Добре. Те нямат добър изглед към долното ниво, но въпреки прикриващия ни огън ще бъдеш прекалено изложена, за да използваш стълбата от мостчето. Ще те свалят, преди да си се спуснала и на четири метра. – Той многозначително погледна надолу към водата и Мария разбра какво има предвид. Вместо да използва стълбата, трябваше да скочи през парапета направо във водата.

— Ще успея – каза тя по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Имаме и друг проблем – обади се Мак Ди. – Това е последният ми пълнител.

— И на мен. Гледай всеки куршум да си заслужава. Готови?

Мария пое дълбоко дъх и кимна.

— По мой знак – каза Линк. – Три, две, едно… Давай!

Мак Ди и Линк се извъртяха и изстреляха тройни откоси. Мария не изчака да види дали преградният им огън е имал успех. Тя скочи на крака, заобиколи тръбата и се хвърли през парапета, като се молеше водата да е толкова дълбока, колкото предполагаше.

Падна с краката напред и стъпи върху палубата. Имаше светлина колкото да види стълбите пред себе си, но маслото във водата пареше очите й.

Импулсивно й идеше да затвори очи и да излезе на повърхността, но колкото по-скрита останеше от стрелците, толкова по-добре. Заплува като делфин под водата към целта си. Дробовете й изгаряха за въздух, когато стигна стъпалата към станцията.

Изтласка се нагоре, като очакваше куршум в главата веднага щом се подаде над повърхността, но стрелбата все още беше съсредоточена в другия край на помещението. Пое си дъх и стъпи на стълбата. Изкачването на трите стъпала беше най-дългото през живота й, но веднага щом отвори вратата и се метна вътре, едва не изкрещя тържествуващо. Вратата се тръшна зад нея, блокирайки шума на двигателите и стрелбата.

Мария се втурна към терминала и чукна клавиатурата, за да извика системата за контрол на баласта. Толкова беше погълната от желанието си да спре изпразването на резервоарите, та почти не забеляза, че отново чува шума от машинното отделение. Някой беше отворил вратата.

Не си направи труда да види кой го е направил, пък и нямаше нужда да го прави, защото в следващия миг някакъв мъж извика:

— Alto!

Мария не му обърна внимание и щракна с мишката. Екранът потвърди, че резервоарите са затворени, след което дисплеят се пръсна от пороя куршуми.

Тя затвори очи и се подготви да посрещне собствения си край, но смъртта така и не дойде. Обърна се и видя, че стрелецът се взира неразбиращо в нея, на челото му се беше отворило трето кърваво око.

Секунда по-късно останалото му тяло разбра, че е мъртво и се свлече на пода. Стъклото зад него беше продупчено, а от другата страна стоеше Линк с вдигнат пистолет.

Той нахълта вътре да се увери, че мъжът с мъртъв.

— Ранена ли си? – попита я.

— Не. Успях да затворя резервоарите, преди да унищожи терминала.

Добре. Той скочи след теб, така че трябваше да го последвам. Мак Ди свали другия, но сега за всеки случай претърсва машинното.

Радиостанцията на убития изпращя. Линк я вдигна. Заслуша се, но поклати глава.

— Не разбирам испански – каза той и я даде на Мария.

Тя започна да превежда, докато слушаше.

— Пристигна кораб. Движи се с фантастична скорост.

— „Орегон“.

Разговорът продължи и Мария замръзна, когато чу следващото изречение.

Линк също се напрегна.

— Какво?

— Каза, че подводниците са заредени и готови за атака. Но целта им не е „Сиудад Боливар“. Лейтенант Домингес има някакво управляващо устройство. Изпраща ги да потопят кораба ви.

Когато Линк съобщи новината за дистанционното, Хуан му каза да предупреди на „Орегон“ да се оглеждат за подводници. Но при липсата на сведения за тях той не знаеше дали ще успеят да ги засекат или да им избягат. Трябваше да вземе устройството от Домингес и да деактивира подводниците.

Еди беше заобиколил зад самосвала, в който се криеше лейтенантът. Хуан чакаше в сянката на друг камион. Еди се приготви да изкара Домингес навън.

— На позиция съм – прошепна Хуан по радиостанцията си.

— Аз също – отвърна Еди.

Хуан изпразни половината си пълнител в огромната каросерия на самосвала. Домингес и още един мъж надникнаха над ръба и отвърнаха на огъня. В същото време Еди използва отвличането на вниманието и шума да се качи в кабината и да задейства хидравличния механизъм на каросерията. Тя започна да се издига с вой. Хуан се надяваше, че Домингес ще се помъчи да се задържи вътре, но той скочи отстрани до Хуан, а вторият излезе от другата страна. Налагаше се Еди да се погрижи за него. Хуан спринтира след Домингес по наклонената палуба. Виждаше управляващото устройство в ръката на лейтенанта. Екранът му светеше. Домингес спря, за да се обърне и да стреля, но изгуби равновесие и залитна, мъчейки се да се хване за нещо.

Хуан го блъсна и оръжията им полетяха нанякъде. Двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха, докато гърбът на Хуан не се блъсна в гъсеницата на някакъв булдозер и ударът му изкара въздуха. Но по време на падането беше успял да грабне контролера от ръката на Домингес.

На екрана се виждаха три точки. Две от тях бяха една до друга, с означение „Сиудад Боливар“ и „Байя Бланко“, което трябваше да е траулерът. Третата точка бе назована „Неизвестен“. Трябваше да е „Орегон“. Той беше мишената.

Домингес извади нож от канията на бедрото си. Хуан не искаше да пуска контролера и блокира ножа с една ръка, докато продължаваше да държи устройството с другата. Това даде възможност на Домингес да го стисне за гърлото и да започне да го души.

Хуан не откъсваше вниманието си от контролера Домингес беше затиснал ръката му с коляно, но все пак можеше да движи дланта си. Пръстите му трепереха, докато местеше палеца си към „Байя Бланко“ Чукна веднъж и мишената се премести върху траулера. Появи се бутон „Потвърдете целта“. Хуан го натисна и с рязко движение на китката запрати устройството настрани. То се плъзна по палубата и изчезна от поглед.

Заби палеца на свободната си ръка в лявото око на Домингес. Лейтенантът пусна гърлото му и изкрещя. След като вече можеше да диша, Хуан извъртя ножа и го заби в гърдите на Домингес. Лейтенантът изпъшка от изненада, изхриптя за последен път и се свлече на пода.

Хуан се изправи и видя приближаващия Еди.

— Идваш точно навреме – каза Хуан и кимна към безжизненото тяло.

— Моят също е минало. Какво става с „Орегон“?

— В безопасност е. Но траулерът би трябвало да поеме всеки момент към дъното.

В такъв случай няма да остане никой, който да отговори защо някой искаше да ни попречи да спасим този кораб.

— Не мисля, че е свързано със „Сиудад Боливар“ – каза Хуан. – По-скоро онзи, който е пратил хаитянските убийци в Ямайка, не е искал да научаваме за подводниците. Когато ги приберем, ще намерим отговорите.