Сен Пиер, Мартиника
В началото на двайсети век около дузина товарни кораби са били на котва на мястото, където сега се намираше „Орегон“, единственият голям съд наоколо. Макар че пристанището на Сен Пиер бе пълно с платноходки и яхти, дните на града като търговска и културна перла на Карибите приключили с изригването на Мон Пеле. Оживеният град с население трийсет хиляди души бил възстановен през следващите десетилетия с очарователни къщички с червени керемиди и каменни църкви, но броят на жителите му така и не надхвърлил пет хиляди след онзи съдбовен ден.
Макс Хенли не можеше да вини хората, че не са желаели да се върнат. Спящият вулкан продължаваше да се извисява над градчето, а и Сен Пиер бе преживял катастрофа и преди изригването. По време на скоростния преход от Доминиканската република Макс откри, че Сен Пиер е бил разрушен и повече от век по-рано, през 1780 г., от най-силната буря в историята на Атлантика, при която вълните достигали височина седем и половина метра. Над девет хиляди души загинали по време на бедствието.
Днес сякаш нищо не заплашваше градчето, с изключение на бурята, която вдигаше вълни в пристанището и пердашеше улиците с дъжд. Мон Пеле се извисяваше мълчаливо и склоновете му бяха покрити със зеленина, която се бе втурнала да завземе богатата почва; върхът бе обвит в сиви облаци, но прогнозата обещаваше синьо небе за следобеда.
Докато изгревът осветяваше оловното небе, Макс гледаше как началникът на пристанището се връща на брега с малкия си катер. Обикновено Хуан поемаше местните власти, но този път задачата беше останала за Макс и той смяташе, че е свършил прилична работа, убеждавайки началника, че екипажът на „Орегон“ ще се наслаждава на пейзажа, докато чака товара да пристигне на кея им във Фор дьо Франс.
В действителност екипажът на „Орегон“ работеше здравата вече два часа и изследваше останките на „Рорайма“, като водолазите действаха колкото се може по-бързо, докато мястото е изцяло на тяхно разположение. След като бурята отминеше, трябваше да прекратят работа, за да не събудят подозрението на водолазите любители, които щяха да започнат да се гмуркат следобед.
Макс слезе до басейна, където кипеше трескава дейност. Последната група водолази тъкмо се прибираше през вратата на дъното. Майк Троно свали маската си и се качи по стълбата.
— Някакъв напредък? – попита Макс.
Майк поклати глава и започна да сваля костюма си.
— Палубите на „Рорайма“ са били изцяло от дърво. Изгнили са още преди години и са се срутили. Голяма част или са били унищожени от вулкана, или при хлътването на надстройката. Останала е само металната обвивка, но и тя е цялата надупчена. Части от корпуса може да се срутят отгоре ни, ако не внимаваме. Продължаваме да претърсваме онази част, където според Перлмутер са се намирали каютите, но за един век са се натрупали много корали и работата върви бавно. Кутията може да е погребана и под три метра развалини.
Макс се усмихна.
— Но пък, от друга страна, това означава, че може да е непокътната. Гайгеровият брояч нищо ли не показва?
Когато Хуан спомена, че работата на Лутцен е била свързана с радиоактивността, Макс направи справка и откри, че тя е била открита само седем години преди изригването на Мартиника, така че навремето е била сравнително ново явление за науката. Ако Лутцен е взел със себе си нещо радиоактивно и то все още бе сред вещите му, засичането му можеше да ги отведе до снимките. „Орегон“ разполагаше с два гайгерови брояча и Макс прати единия от тях долу с водолазите, които претърсваха по-здравите части на кораба.
— Абсолютно нищо. Ако долу има нещо радиоактивно, радиацията може да не прониква през останките.
— При нормални обстоятелства това щеше да е добре, но не и в нашия случай. Хапни нещо преди следващото гмуркане. – Майк имаше вид на човек, който не би се отказал и от малко сън, тъй като бяха планирали операцията по пътя, така че да бъдат готови за работа веднага щом пристигнат. – И няма да е зле да подремнеш.
— Точно в този ред – съгласи се Майк и тръгна със залитане към трапезарията.
Макс отиде в оперативния център, където Хали го повика незабавно.
— Имаме сведения кой е кандидат-убиецът на председателя – съобщи той. – От ЦРУ много ни помогнаха.
Най-сетне добри новини – Въздъхна Макс.
Преди експлозията в Ню Йорк камерата в очилата на Хуан беше записвала, докато той гледаше надолу към атентатора. Хуан изпрати записа на Макс, който незабавно разпозна мъжа като същия, който бе атакувал рибарския катер на Рийд. Този тип определено не се отказваше. Оттогава идентифицирането му бе първостепенна задача на Хали.
— И кой е той? – попита Макс.
Хали му връчи разпечатка с основната информация.
— Наемник на име Ектор Базен, хаитянин като всички останали, които се опитаха да ни избият в Ямайка. Бивш командос от Чуждестранния легион. В момента обучава своя собствена армия в база някъде извън Порт о Пренс. Именно затова са притежавали и уменията, и ресурсите да опитат да ни премахнат.
— Той ли подслушва комуникациите ни?
Хали сви огорчено устни.
— Още дори не знам как го правят, да не говорим кой. Имаме възможно най-сигурната система за връзка. Дори от НАСА биха се изпотили здравата, за да разбият кодирането ни.
— Базен е само мускулът обади се глас от другия край на помещението. Мърф дори не откъсна поглед от екрана, нито пусна джойстика, с който работеше.
— Кензит трябва да е мозъкът зад това.
— Прати по имейл информацията за Ектор Базен на Хуан.
— Дори ако може да бъде прехваната ли?
— Ако си получил сведенията от ЦРУ, Базен може вече да знае, че е компрометиран. Но не искам Хуан да действа слепешком, каквото и да прави. Поне ще знае с кого си има работа. – Макс отиде при Мърф
— Срещал ли си се някога е Кензит, докато работеше за военните?
— Не, но съм чувал за него. Всички, занимаващи се с разработка на оръжия, са чували за него. Безспорен гений, но и истинска откачалка. – Мърф едва сега отмести поглед от екрана. – Чудно ми с дали не казват същото и за мен.
— Ще се почувстваш ли по-добре, ако е така?
— Може би.
— В такъв случай съм сигурен, че го правят. Кажи, Шерлок, имаш ли някакви теории какво представлява тази тайна система за наблюдение на Мориарти? Появата на Базен в Манхатън точно когато Хуан е посещавал преводача не може да бъде съвпадение?
— Не е ли очевидно?
— Не.
— Той знае всичко, което правим.
Макс завъртя очи.
— Е, тази част е очевидна.
— Което означава, че може да чува какво казваме.
— Тоест, когато говорим по телефона ли?
— Възможно е. Но това не обяснява откъде е разбрал, че ще бъдем в Ямайка. Обсъждахме го само веднъж, на борда на „Орегон“.
— Ох, я стига! Да не искаш да кажеш, че Кензит е сложил бръмбари на „Орегон“?
— Когато елиминираш невъзможното, онова, което остава, трябва да е истината, колкото и невероятна да изглежда.
— Претърсихме кораба три пъти. Няма никакви подслушващи устройства.
— Кажи го на Артър Конан Дойл, не на мен – изсумтя Мърф.
— Както и да е, радвам се, че Хуан не ни каза къде отива. Време е да се сдобием с някакво предимство пред Лорънс Кензит.
— Още не сме приключили с търсенето тук.
— Ти видя ли нещо?
Мърф разтърка очи. Работеше вече три часа без прекъсване.
— Като не броим няколко счупени чаши за чай и чифт очила, нищо.
Той управляваше най-малкото устройство с дистанционно управление на „Орегон“ – робот, наречен Малкия маниак. С него Мърф изследваше онези части от кораба, които бяха твърде опасни за водолазите.
Сигналът достигаше до „Орегон“ по свързващ кабел. Дори на дълбочина четирийсет и пет метра ярките цветове под светлините на робота бяха изумителни. Морски камшици, таралежи, гъби, риби пеперуди и куп други морски създания бяха превърнали изкуствения риф в свой дом. Там, където не беше покрита с корали, стоманата беше ръждясала след повече от сто години в топлата солена вода. Единствените запазени следи от хората бяха случайни керамични или стъклени предмети, които бяха неуязвими за разяждащото въздействие на солта.
Макс смяташе за съмнително твърдението на Перлмутер, че е възможно контейнерът със снимките да се е запазил. Единствената им надежда бе стъклените плаки да се пазят в поцинковани кутии, чийто горен слой да е окислен достатъчно, за да предпазят метала отдолу от разпадане.
Макс гледаше как Мърф насочва робота през една цепнатина, без да храни особена надежда, че ще намерят нещо. Надяваше се, че търсенето на Хуан ще даде по-добри резултати. Много му се искаше да знае какво точно търси председателят.
— Ха – възкликна Мърф и привлече вниманието му.
— Видя ли нещо?
— Слабо отражение. Момент да се дръпна назад.
Той върна апарата назад и го обърна наляво. Камерата показа кръстосващи се зигзагообразни ивици от метал, покрити със зелени водорасли. Отдолу проблясваше стъкло.
— Това нещо ми изглежда познато – каза Мърф.
— Разбирам какво имаш предвид. Опитай да махнеш боклуците.
Мърф дръпна ръждиво парче метал с малкия манипулатор на робота.
Стрелката на гайгеровия брояч трепна.
— Най-сетне право в десетката! – извика Макс и се разсмя. Перлмутер излезе прав.
Зачакаха тинята да се утаи и видяха, че се е разчистила по-голяма част от стъклото, което им даде възможност да го идентифицират.
— Това е леща – каза Мърф.
— Идеално кръгла и изпъкнала. Като онези, които могат да се намерят у фотоапарати от началото на двайсети век, нали?
Мърф проследи с пръст зигзагообразните ивици метал.
А това с рамката за нагласяване на фокуса на качествените фотоапарати от онова време. Нали се сещаш, онова, с което се придвижва обективът по-далеч и по-близо до камерата. Платненият акордеон трябва да е изгнил преди десетилетия.
— Едва ли е имало много пътници с подобни апарати през хиляда деветстотин и втора.
Мърф завъртя устройството. В единия ъгъл на кухината лежаха три счупени стъклени буркана. Стрелката на гайгеровия брояч отново трепна. Радиацията не беше толкова силна, че да навреди, но бе по-висока от нормалната фонова.
— Каза, че Гюнтер Лутцен е проявявал сам снимките в каютата и си. Може би в бурканите е имало проявяващи материали.
Останалата част от помещението беше затрупана с боклуци. Ако искаха да видят какао има там, трябваше да го разчистят ръчно.
— Мисля, че намерихме мястото – каза Макс. – Сега трябва да го разровим.
Веднага щом Давид Паске спря камиона до изолирания док в южния край на Сен Пиер, от каросерията наскачаха хора и започнаха да разтоварват пластмасовите бидони. Водолазното оборудване беше последно.
Паске може и да беше пропуснал мишените си в Монтего Бей, но се бе заклел да изтрие срама с тази мисия. Базен му я бе поверил и Паске нямаше намерение отново да разочарова ментора си.
Подобно на повечето офицери на Базен, Паске бе получил част от обучението си в чужбина, след което се бе върнал в Хаити. Той самият беше служил във френския флот. Всички пехотинци се набираха от Хаити и се обучаваха в страната с идеята, че трябва да бъдат напълно верни на Базен. Дори при най-малкия намек за предателство целите им семейства щяха да бъдат избити. Макар че повечето войници не се нуждаеха от подобно насърчаване заради доброто заплащане, от време на време някой трябваше да послужи за пример.
Мисията беше планирана набързо веднага щом Доктора беше научил за възможността на борда на „Рорайма“ все още да има сведения за комплекса Оз. Паске виждаше, че „Орегон“ вече е хвърлил котва недалеч от мястото, където според картата се намираше потопеният кораб.
В морето не можеха да се сравняват по огнева мощ с подобен кораб, поради което трябваше да намерят някакво импровизирано решение. Благодарение на безпрецедентните умения на Доктора в наблюдението планът се получи доста добър.
След като пристигнаха в Мартиника с втория самолет на компанията на Базен, те влязоха в един склад във Фор дьо Франс, откъдето откраднаха двайсет празни пластмасови бидона, с каквито се транспортираха кафе и захар. След това ограбиха друг склад на компания, която щеше да започне прокопаването на нов пътен тунел в южната част на острова.
Последната им спирка беше на дока на туристическата фирма „Вю Су“. Там беше завързана гордостта на компанията, бяла дизелово-електрическа подводница SC-50. Уникалният и дизайн беше идеален за целите на Паске.
През повечето дни фирмата разхождаше по трийсет туристи из пристанището на Сей Пиер, за да разгледат претърпелите корабокрушение кораби, без дори да си намокрят краката. Основното помещение във формата на цилиндър, където се настаняваха пътниците, беше поставено върху два плоски отгоре понтона като катамаран с голяма платформа отзад, на която можеха да се устройват празненства, когато подводницата излизаше на повърхността. Понтоните бяха разширени в двата си края и цялата подводница приличаше на състезателна кола от Формула 1, чак до сините ивици по перките.
Пътниците седяха обърнати към големите прозорци от двете страни, а подводницата се управляваше голямата стъклена кабина на носа. За разлика от повечето увеселителни подводници, които трябва да бъдат теглени до местата за наблюдение и да се спуснат на ограничена дълбочина с помощта на акумулатори, SC-50 имаше дизелови двигатели, които й позволяваха да стигне до корабокрушенията на собствен ход, преди да се потопи.
Докато слизаше от камиона и вдигаше качулката на дъждобрана си, Паске получи есемес, че самолетът е кацнал на остров Доминика на трийсетина километра на север и е готов за операцията. Като имаше предвид каква каша щеше да представлява тя, измъкването от Мартиника щеше да е проблем след края на мисията. Най-сигурното решение бе да откраднат скутер и да стигнат до Доминика, след което напускането на острова по въздух щеше да е значително по-лесно.
Двамата мъже на подводницата миеха палубата в очакване на туристическите групи, първата, от които щеше да пристигне след петнайсет минути. И двамата бяха облечени в бели униформи с еполети, целящи да създадат у гостите впечатлението, че участват в професионална операция.
По-възрастният, когото Паске разпозна от уебсайта като собственик и капитан на подводницата, остави парцала, когато видя шестима мъже да слизат от камион при дока. Той наметна мушама и се подаде през люка. Колегата му направи същото. Паске се усмихна, докато приближаваше.
— Bonjour, Capitaine Batiste — поздрави той и продължи на френски: – Бихме искали да използваме подводницата ви.
— Съжалявам, но днес сме изцяло ангажирани – отвърна Батист. – А тъй като има вълнение, ще се наложи да отложим първото излизане.
— Жалко. Няма значение. Така или иначе ще я вземем.
Паске извади пистолет и го насочи към капитана, който автоматично вдигна ръце. Беше разтревожен, но бе стар морски вълк и не изпадна в паника. Колегата му обаче се разтрепери толкова силно, че Паске си помисли, че ще повърне.
— Какво искате? – попита Батист.
— Казах ви, искаме подводницата ви. И вие ще я управлявате.
Батист погледна тежките бидони, които хората на Паске търкаляха към задната палуба и понтоните.
— Ами ако откажа?
— Ще убия онова треперещо подобие на човек.
Безизразната физиономия на Батист се стопи.
— Моля ви, недейте! Той ми е син,
— Тогава изпълнявайте и никой няма да пострада. – Паске се обърна към един от хората си. – Отведи ги вътре. Накарай Батист да върже очите на сина си.
Паске остана да наглежда товаренето на бидоните и се погрижи да бъдат разположени равномерно, преди да бъдат завързани. Нареди да сложат последния вътре. Отвори го и огледа динамита, предназначен за прокопаването на тунела. Детонаторът отгоре беше предварително настроен за шейсет минути, подобно на детонаторите в другите бидони. С едно натискане на копче в джоба му всички щяха да започнат обратно броене.
Хората му качиха водолазното оборудване на понтоните. Те щяха да останат там по време на подводното пътуване и да бутнат бидоните, когато подводницата се озове над останките на „Рорайма“. Всички имаха най-модерните слушалки с микрофони, които им позволяваха да общуват дори със сложени дихатели и маски. Сигналите се предаваха ултразвуково през водата до приемниците, закрепени за ремъците на маските.
— Доведи ми Батист – нареди Паске на един от хората си.
Показа на капитана бидона и съдържанието му.
— Този динамит ще остане вътре в подводницата с теб и сина ти. – Паске вдигна някакво устройство и го закрепи с магнит за корпуса. – Това е акустичен предавател, който използва метала като говорител. Аз ще остана отвън на понтона и ще предавам нарежданията си, а ти ще управляваш. Ако се отклониш по какъвто и да било начин от инструкциите ми, просто ще отплуваме и ще задействаме експлозивите. Разбра ли ме?
Батист кимна безмълвно и беше отведен обратно в кабината. Паске затвори бидона.
В действителност нямаше как да задейства дистанционно експлозивите, след като се озоват под вода. Радиовълните не можеха да пътуват под водата и той нямаше друг начин да дава сигнали на детонаторите, поради което се налагаше да рискуват със синхронизирани таймери. Бидоните щяха да бъдат пуснати върху останките и едновременните експлозии щяха да превърнат „Рорайма“ в купчини стомана. Щяха да са нужни седмици, докато бъдат преровени, за да намерят евентуалните сведения за проекта „Сентинел“, криещи се на кораба.
След като спуснеха всички бидони върху „Рорайма“, Паске щеше да накара Батист да откара подводницата на дъното. Беше поставил на прозореца малко взривно устройство, което щеше да задейства. Екипажът на „Орегон“ щеше да се опита да спаси давещите се заложници, докато той и хората му се отдалечават. Бидонът в подводницата щеше да експлодира няколко минути по-късно заедно с останалите. Това щеше да е идеалното отвличане на вниманието, през което време щяха да се измъкнат.
До камиона спря туристически автобус. Паске се усмихна. Точно това чакаше. Двама заложници със сигурност нямаше да бъдат достатъчни, ако екипажът на „Орегон“ реши да насочи оръжията си към него и хората му. Макар че хората от Корпорацията наричаха себе си наемници, Паске знаеше, че не биха наранили цивилни, което улесняваше работата му неимоверно.
Излезе навън и загледа как двайсетимата туристи слизат от автобуса. Екскурзоводът им стана от мястото на шофьора и Паске му махна да дойде,
— Къде е капитан Батист? – попита екскурзоводът.
— Вътре в подводницата и подготвя всичко – отговори Паске и се ухили. – Приготвили сме ви специално пътуване днес.
Паске мислено изчисли колко време ще им потрябва да вържат ръцете и очите на туристите, след което да стигнат до потъналия кораб. Не искаше да оставя прекалено много време, след като изхвърлят бидоните. Реши, че времето е подходящо да започне обратното отброяване.
Натисна копчето в джоба си. Детонаторите в дванайсетте бидона се включиха едновременно. До експлозията оставаха шейсет минути.