Планът Холкрофт

ДЕСЕТА ГЛАВА

Нямаше я ослепителната слънчева светлина, а през прозореца не се виждаха хора със златист загар, лъскави от плажно масло, които като деца играят по белите пясъци на Копакабана. Лондонските улици бяха на петна от лекия дъжд; духаше силен вятър. Пешеходците притичваха към жп гарите и заведенията или се редяха на опашка за автобус. В Лондон точно в този час англичаните се чувстваха освободени от мрежата на дневната светлина и монотонно скучните задължения, в които тя ги оплиташе. Все пак осигуряването на прехраната не бива да изпълва цялото съществуване. Ноъл не познаваше друг град, който с такова облекчение да изпраща работния ден. По улиците, въпреки дъжда и вятъра, се носеше някакво въодушевление.

Ноъл приближи бюрото, върху което се мъдреше шише със сребрист етикет. Пътуването до Лондон продължи почти петнайсет часа, но сега, когато бе вече тук, не знаеше какво да прави. И в двата самолета мислеше само за това, но събитията в Рио де Жанейро бяха толкова шеметни, а фактите, които научи — толкова противоречиви, че се чувстваше в лабиринт, който го плашеше. Този непознат за него свят се бе оказал изненадващо сложен. А той тепърва навлизаше в него.

Нима Граф бе оцелял съзаклятник? Нима той бе един от „мъжете от Волфсшанце“? Абсурд. Тяхната цел бе Женева — мечтата на Хайнрих Клаузен. Фон Тиболтови бяха свързани с тази мечта. А Граф искаше да унищожи Фон Тиболтови. По негово нареждане се бяха опитали да убият и сина на Хайнрих Клаузен — в една безлюдна обсерватория над Рио и от прозореца на кола нощем. Граф не бе част от Волфсшанце. В това нямаше логика.

Братът и сестрата Карара. Тяхната роля също бе неясна. Какво за бога им пречеше да напуснат Бразилия? Едва ли някой наблюдаваше летищата и пристанищата, за да ги спре да отпътуват. Не че се съмняваше в разказа им, но твърде много на вид дребни въпроси бяха останали без отговор. Колкото и да се опитваше, не можеше да се отърси от усещането, че у Карара нещо го смущава. Но какво точно?

Ноъл си наля питие и посегна към телефона. Разполагаше с едно име — Джон Тенисън и служебен адрес — „Гардиън“. Редакциите на вестниците не приключват работа в края на работния ден. След няколко минути щеше да провери дали част от информацията на Карара е вярна. Ако за „Гардиън“ работи човек на име Джон Тенисън, щеше да е открил Йохан фон Тиболт.

А следващата стъпка според женевския документ бе чрез Джон Тенисън да се срещне със сестра му, Гретхен Бомънт, съпруга на капитан Бомънт от Кралския флот. Тъй като тя бе най-голямото дете на Вилхелм фон Тиболт, трябваше да разговаря първо с нея.

— Ужасно съжалявам, господин Холкрофт — в слушалката прозвуча учтивият глас на служител от отдел „Новини“ на вестник „Гардиън“, — но ние не даваме адресите и телефонните номера на нашите журналисти.

— Но Джон Тенисън работи при вас.

Това не бе въпрос — служителят вече бе казал, че Тенисън не е в редакцията в Лондон, Холкрофт просто искаше пряко потвърждение.

— Господин Тенисън е един от хората ни, които предават от континента.

— Мога ли да му оставя съобщение? Спешно е!

Мъжът явно се колебаеше.

— Мисля, че това никак няма да е лесно. Господин Тенисън е непрекъснато в движение.

— Мога да сляза долу, да си купя вашия вестник и да видя откъде е изпратил последния си репортаж.

— Разбира се. Само че господин Тенисън не се подписва под статиите, отразяващи ежедневните събития. С неговото име излизат само обзорните материали…

— Ами вие как се свързвате с него, ако се наложи? — прекъсна го Холкрофт, убеден, че служителят се опитва да шикалкави.

Мъжът замълча, после се изкашля, за да прочисти гърлото си. Какво го смущаваше?

— Вижте… има табло за съобщения. Но може да минат няколко дни, преди да успеем да му предадем вашето.

— Но аз нямам на разположение няколко дни. Веднага трябва да го открия.

Последва нова пауза. Ноъл бе започнал да се изнервя от разговора — явно служителят от „Гардиън“ не възнамеряваше да му предложи някакво решение. Реши да опита друг номер.

— Слушайте, може би не бива да го казвам… тъй като въпросът е поверителен… но става дума за пари. Господин Тенисън и цялото му семейство получиха известна сума в наследство.

— Не знаех, че е женен.

— Става дума за неговото семейство — той и двете му сестри? Познавате ли ги? Дали живеят в Лондон? Най-голямата…

— Не зная нищо за частния живот на господин Тенисън, сър. По-добре се обърнете към някой адвокат.

И без да каже каквото и да било повече, онзи затвори.

Озадачен, Ноъл остави слушалката. Защо така решително бяха отказали да му съдействат? Бе дал името си и името на хотела, в който бе отседнал. Като че ли служителят от „Гардиън“ известно време се бе двоумил дали да му помогне или не. А накрая внезапно бе прекъснал разговора, без да му предложи нищо. Всичко това изглеждаше доста странно.

Телефонът иззвъня. Това го изненада още повече — никой не знаеше, че е в този хотел. В имиграционната карта в графата „местообитание в Лондон“ нарочно бе вписал хотел „Дорчестър“, а не „Белгрейв Армс“, в който бе отседнал. Страхуваше се да не го открият, най-вече някой от Рио де Жанейро. Вдигна слушалката, опитвайки се да потисне болката в стомаха си.

— Да?

— Господин Холкрофт, безпокоим ви от рецепцията, сър. Току-що научихме, че не ви е доставена навреме кошницата с плодове, която хотелът подарява на гостите си. Много съжаляваме за това. Ще бъдете ли все още в стаята си след малко, сър?

Господи, помисли си Холкрофт, от него зависеше разпределянето на милиони долари, а този го занимава с някаква кошница с плодове.

— Да, ще бъда.

— Чудесно, сър. Стюардът веднага ще се качи.

Холкрофт остави слушалката, болката полека изчезваше. Погледът му се спря на телефонните указатели на най-долния рафт в шкафчето до леглото. Взе един и отгърна на буквата „Т“. Имаше около петнайсет имена „Тенисън“, нито един „Джон“, но три инициала „Дж“. От тях щеше да започне. Набра първия номер.

— Ало, Джон?

Но мъжът се казваше Джулиън. Другите две „Дж“ бяха жени. Не намери и Хелдън, а Хелън Тенисън. Все пак набра номера, но от централата му казаха, че този телефонен пост е откачен.

Отгърна указателя на буквата „Б“. В Лондон имаше шест „Бомънт“, но пред нито едно от имената не бе вписан морски чин. Реши да ги провери — не губеше нищо. Не бе приключил четвъртия разговор, когато на вратата се почука — сигурно му носеха кошницата. Израз на английско гостоприемство. Изруга, че го прекъсват, затвори телефона, бръкна в джоба си за монети и тръгна към вратата.

Отвън стояха двама мъже, но никой от тях не носеше стюардска униформа. Бяха с палта, а в ръцете си държаха шапки. По-високият наближаваше петдесетте, лицето му бе доста грубовато, а косата му — сива и права. Другият бе по-млад, може би на годините на Ноъл, с ясни сини очи, къдрава червена коса и малък белег на челото.

— Да?

— Господин Холкрофт?

— Аз съм.

— Ноъл Холкрофт, американски гражданин, паспорт серия Ф, номер 20478…

— Аз съм Ноъл Холкрофт. Не помня номера на паспорта си наизуст.

— Може ли да влезем, моля?

— Не съм съвсем сигурен. Кои сте вие?

И двамата държаха черни идентификационни карти. Показаха му ги, без да бързат.

— Британско военно разузнаване, Пети отдел — каза по-възрастният.

— Служебно задължение, сър. Може ли да влезем вече?

Ноъл кимна несигурно, болката в стомаха му отново се обади. Питър Болдуин, човекът, който му бе наредил да изостави Женева, бе от Пети отдел. А Болдуин бе убит от членове на Волфсшанце, защото се бе намесил. Дали тези агенти знаеха истината за него? Знаеха ли, че Болдуин му се бе обадил? Телефонните номера можеха да се издирят чрез хотелските телефонни централи! Те не можеха да не знаят това!… Тогава Холкрофт си спомни, че Болдуин не му се бе обадил, а го бе търсил лично. Ноъл му бе позвънил.

Не знаете в какво се забърквате. Само аз зная това.

А можеше да се вярва на Болдуин, той не бе казал нищо на никого. Тогава как бяха стигнали до него? Защо Британското разузнаване се интересуваше от американеца Холкрофт? Как бяха разбрали къде да го намерят? Как?

Двамата англичани влязоха. Червенокосият бързо отиде до банята, огледа я, после се запъти към прозореца. По-възрастният му колега бе застанал до бюрото и изучаваше с поглед стените, пода и отворения гардероб.

— Ето че влязохте — каза Ноъл. — Какво ви интересува?

— Тинаму, господин Холкрофт — отвърна сивокосият.

— Кой?

— Ще повторя: Тинаму.

— Какво по дяволите е това?

— Пише го във всяка енциклопедия: Тинаму е бягаща птица, чиято защитна окраска й помага да се слее със заобикалящата я среда, и която се придвижва много бързо от едно място на друго с кратки полети.

— Много обогатихте общата ми култура, но нямам представа какъв е поводът…

— А според нас знаете много добре.

— Грешите. Никога не съм чувал за подобна птица и не виждам защо трябва да знам за нея. Изглежда, имате предвид нещо друго, но аз не се сещам какво може да е то.

— Да — прекъсна го агентът до бюрото, — очевидно не става дума за птица, а за човек, на когото нейното име подхожда.

— Името не ми говори нищо. Това е някаква безсмислица.

— Мога ли да ви дам един съвет? — попита по-възрастният, гласът му бе твърд и рязък.

— Разбира се. Въпреки че сигурно пак нищо няма да разбера.

— Несравнимо по-добре ще е да ни съдействате. Възможно е някой да ви е използвал, макар че, честно казано, се съмняваме в това. Но ако сега ни помогнете, ние сме склонни да допуснем, че са ви подвели.

— Оказах се прав преди малко — каза Холкрофт. — Не ви разбирам.

— Нека изясня някои подробности и тогава може би ще ме разберете. Разпитвате за Джон Тенисън — истинско име Йохан фон Тиболт, имигрирал в Англия преди около шест години, а понастоящем многоезичен кореспондент на „Гардиън“.

— Служителят от „Гардиън“ — прекъсна го Ноъл, — той ви се е обадил или е казал на някой друг да го направи. Затова шикалкавеше, а после затвори. А тази проклета кошница сте измислили, за да сте сигурни, че ще съм в стаята, нали?

— Може ли да ви запитаме защо се опитвате да откриете Джон Тенисън?

— Не.

— И тук, и в Рио де Жанейро споменахте, че са замесени пари…

— Рио!… Господи!

— И че вие сте само посредник — продължи англичанинът. — Точно това е думата, която употребихте.

— Въпросът е поверителен.

— А според нас е международен.

— Боже мой, но защо?

— Защото се опитвате да доставите парична сума. Ако първоначалните правила са спазени, тя би трябвало да е три четвърти от цялостното възнаграждение.

— За какво?

— За политическо убийство.

— Убийство?

— Да. Във всички картотеки в половината цивилизован свят Тинаму има едно-единствено определение: убиец. По-точно главен убиец. А ние имаме много основателни причини да смятаме, че Йохан фон Тиболт, наречен Джон Тенисън, е именно Тинаму.

Ноъл се вцепени. Умът му работеше трескаво. Убиец?! Мили Боже! Това ли се бе опитал да му каже Питър Болдуин — че един от наследниците на парите в Женева е убиец? Само аз знам, никой друг… Това бяха думите на Болдуин.

Ако това е така, при никакви обстоятелства не бива да разкрива защо всъщност търси Джон Тенисън. В Женева ще избухнат спорове, огромната сметка ще бъде замразена и предадена на международен съд, което ще провали плана. За нищо на света не бива да допуска това.

Изключително важно бе да измисли такива причини за издирването на Тенисън, които не само звучат правдоподобно, но и нямат никаква връзка с Тинаму.

Тенисън-Тинаму! Убиец! Новината, която би провалила всичко. Ако това, което агентите от Пети отдел твърдяха, бе вярно, банкерите в Женева щяха да прекратят всякакви обсъждания, да заключат трезорите и да изчакат следващото поколение. Подобно решение за отлагане на изпълнението на плана щеше да е продиктувано от желание да се избегне скандалът. Но ако Тенисън е Тинаму, можеха да го хванат, изобличат и изолират от плана, който можеха безпроблемно да приведат в действие. Злото ще бъде поправено. Според клаузите на документа отговорността се падаше на сестрата — тя беше най-възрастната наследница, а не братът.

Убиец! Господи!

Но всяко нещо по реда си. Холкрофт знаеше, че непременно трябва да разсее съмненията на двамата агенти. Със залитане стигна до един стол, седна на него и се наведе напред.

— Изслушайте ме — от изненадата гласът му бе съвсем тих. — Казах ви истината. Не знам нищо за никакъв Тинаму, за никакъв убиец. Поел съм ангажимент към цялото семейство Фон Тиболт, а не към определен човек. Опитвах се да намеря Тенисън, защото имах сведения, че истинското му име е Фон Тиболт и че работи в „Гардиън“. Това е всичко.

— Ако това е така — обади се червенокосият, — може би няма да имате нищо против да ни кажете за какъв професионален ангажимент става дума.

Основавай лъжата върху част от истината…

— Ще ви кажа онова, което мога, а то не е много. Част от информацията сглобих сам, след като научих някои неща в Рио. Задачата ми е поверителна и наистина е свързана с пари.

Ноъл пое дълбоко въздух и си извади цигара.

— Фон Тиболтови получиха наследство — само не ме питайте от кого, защото не зная, а адвокатът ми няма право да го съобщи.

— А как се казва адвокатът? — попита сивокосият.

— Трябва да поискам разрешение от него, за да ви кажа името му — отговори Холкрофт, докато палеше цигарата и се чудеше на кого в Ню Йорк може да се обади от телефон, от който няма да го засекат.

— Може и да се наложи да го направите — каза по-възрастният агент. — Моля, продължавайте.

— В Рио разбрах, че германската общност там презира Фон Тиболтови. Вероятно, но това е само мое предположение, навремето са се обявили срещу нацистите, а парите им са оставени от някой германец антинацист. Или може би от няколко души.

— Които живеят в Америка, така ли? — попита червенокосият. Ноъл бе подготвен за тази уловка. Бъди последователен.

— Очевидно, който и да е оставил наследството на Фон Тиболтови, е живял там дълго време. Ако той или те са имигрирали в Съединените щати след войната, това означава, че досиетата им са били чисти. Но биха могли да бъдат и роднини, които са дошли в Щатите преди години. Честно казано, не зная със сигурност.

— Защо точно вас избраха за посредник? Вие не сте адвокат.

— Не, но адвокатът ми е приятел — отговори Холкрофт. — Знае, че пътувам много. Също така знаеше, че ще идвам в Бразилия по поръчка на мой клиент… Аз съм архитект. Помоли ме да поразпитам тук и там, даде ми няколко имена, включително и на служители в Имиграционния отдел в Рио.

Не се увличай и избягвай усложненията!

— Никак не е малко това, което ви е помолил да направите, не мислите ли? — попита по-младият с явно недоверие.

— Не е точно така. Той ми е правил услуги и бях доволен от възможността да се реванширам.

Ноъл си дръпна от цигарата.

— Истинска лудница. В началото си беше най-обикновено… не, звучи толкова невероятно.

— Значи ви казаха, че Йохан фон Тиболт е Джон Тенисън и че работи в Лондон или поне в Лондон е редакцията, за която пише — повтори по-възрастният, беше мушнал ръце в джобовете на палтото си и гледаше Ноъл настойчиво. — И вие, за да услужите на своя приятел, предприехте пътуването от Бразилия до Англия с цел да го откриете. Една обикновена услуга… Да, господин Холкрофт, признавам, че звучи невероятно.

Ноъл погледна гневно агента с прошарената коса. Спомни си думите на Сам Буоновентура: „И аз му се развиках… Това е единственият начин да се справи човек с побеснели ченгета!“

— Един момент! Не съм изминал разстоянието от Рио до Лондон специално за Фон Тиболт. Тръгнал съм за Амстердам. Ако направите справка в офиса ми в Ню Йорк, ще разберете, че в момента работя по един проект в Кюрасао. За ваше сведение това е холандско владение и в Амстердам трябва да обсъдя някои проблеми, свързани със строежа.

Погледът на по-възрастния агент сякаш бе станал по-спокоен.

— Да, разбирам — каза той тихо. — Напълно възможно е да сме направили погрешни изводи, но ще се съгласите, че към тях ни насочват очевидни факти. Може би ви дължим извинение.

Доволен от себе си, Ноъл едва се сдържа да не се засмее. Беше приложил наученото и бе действал много предпазливо.

— Няма нищо — отвърна той. — Но сега ме загложди любопитство. Откъде знаете, че Фон Тиболт е Тинаму?

— Не сме сигурни — отговори сивокосият агент. — Надявахме се, че от вас ще получим потвърждение. Но явно не сме на вярна следа.

— Е, да, не сте. Но защо точно Тенисън? Предполагам, трябва да уведомя адвоката в Ню Йорк…

— Не — прекъсна го англичанинът. — Не го правете. Не го споделяйте с никого.

— Закъсняхте малко — каза Холкрофт като комарджия, който блъфира. — Вече го споделих. Нямам никакви задължения към вас, а към този адвокат имам. Приятел ми е.

Агентите от Пети отдел се спогледаха загрижено.

— Освен задължението към приятеля си — продължи по-възрастният, — мисля, че трябва да чувствате много по-голяма отговорност — към собственото си правителство. Това разследване е строго секретно и е от международен мащаб. Тинаму е политически убиец. Негови жертви станаха някои от най-известните политици в света.

— И вие смятате, че това е Тенисън?

— Уликите са косвени, но много сериозни.

— Все пак не са пълни.

— Не, не са…

— Преди няколко минути бяхте абсолютно сигурни.

— Преди няколко минути се опитвахме да ви притиснем. Обичаен трик.

— Доста е ужасен.

— Да, и резултатен — каза червенокосият.

— Коя е косвената улика срещу Тенисън?

— Можете ли да го запазите в пълна тайна? — попита по-възрастният агент. — Ако искате, приемете, че така ще изпълните нареждане от най-висока инстанция във вашата страна.

Холкрофт замълча.

— Добре, няма да се обадя в Ню Йорк и нищо няма да издавам. Но искам да получа информация срещу това.

— Ние не се пазарим — по-младият се опита да го засегне, но срещна укорителния поглед на колегата си.

— Не става дума за пазарлък — каза Ноъл. — Обещах, че ще намеря който и да е член от семейството и трябва да го направя. Как мога да се свържа със сестрите на Тенисън? Едната е омъжена за морски капитан на име Бомънт. Адвокатът в Ню Йорк знае това и ще се опита да я открие, ако аз не успея. Така че по-добре аз да свърша това.

— Да, значително по-добре би било — съгласи се мъжът с прошарената коса. — Според нас и двете не знаят с какво всъщност се занимава брат им. Доколкото разбираме, членовете на семейството са се отчуждили доста. До каква степен — не знаем, но те почти не поддържат връзка. Откровено казано, вашето появяване на сцената допълнително усложнява нещата. Няма да бием тревога — предпочитаме положението да е под контрол.

— Не се тревожете за това — каза Ноъл. — Ще предам съобщението и ще продължа по пътя си.

— Към Амстердам?

— Към Амстердам.

— Щом е така… По-голямата сестра е омъжена за капитан Антъни Бомънт. Тя е втората му съпруга. Живеят до Портсмът, на няколко мили от военноморската база, в предградията на Портсий. Телефонът е в указателя. Другата наскоро се премести в Париж. Преводачка е в издателство „Галимар“. Не живее на записания там адрес, но къде — не знаем.

Холкрофт стана, мина между двамата агенти и отиде при бюрото. Взе химикалка и на лист хартия записа: Антъни Бомънт… Портсмът… Издателство „Галимар“…

— Как се пише „Галимар“?

Червенокосият мъж му каза. Ноъл го записа.

— Утре сутринта ще им позвъня и ще изпратя съобщение в Ню Йорк — каза той, докато се чудеше за колко време ще стигне до Портсмът с кола. — Ще кажа на адвоката, че съм открил сестрите, но брата не мога. Така добре ли е?

— Значи не можем да ви убедим да прекратите това издирване?

— Не. Ще трябва да обясня защо съм го прекратил, а вие не искате точно това, нали?

— Не. Да се надяваме, че това е най-добрият вариант.

— А сега ми кажете защо мислите, че Джон Тенисън е Тинаму. Дължите ми това обяснение.

По-възрастният замълча, а после каза:

— Може би не ви го дължим. Но искам отново да ви напомня, че информацията е строго секретна.

— На кого бих могъл да я кажа? Нямам нищо общо с хора от разузнаването.

— Добре тогава — каза мъжът с прошарената коса. — Но имайте предвид, че много малко хора разполагат с тези сведения.

Холкрофт застана неподвижно — не му бе трудно да покаже колко е ядосан.

— Не вярвам да са много и хората, които са посещавани от агенти и обвинявани в това, че плащат на наемни убийци. Ако бяхме в Ню Йорк, щях да ви изправя пред съд. Вие наистина ми го дължите.

— Добре. В началото бе открит един повтарящ се модел, който изглеждаше твърде очевиден, за да го приемем сериозно. Започнахме разследване едва след като проучихме главното действащо лице. От няколко години Тенисън неизменно се появява близо до мястото, където е извършено покушение или даже на самото местопрестъпление. Странно съвпадение. Всъщност той праща репортажи за тези събития на „Гардиън“ от мястото на събитието. Преди около година например той писа за убийството на служител от американското посолство в Бейрут, който, разбира се, бе от ЦРУ. Три дни преди това Тенисън е бил в Брюксел и изведнъж е заминал за Техеран. Събрахме сведения за него и това, което научихме, ни изненада. Смятаме, че той е Тинаму. Той или е абсолютен перфекционист, или е напълно ненормален.

— Какво открихте?

— Като започнем с това, което и вие знаете за баща му — един от първите нацисти и един от най-жестоките касапи.

— Сигурен ли сте? — попита Ноъл разпалено. — Искам да кажа, от това не следва непременно, че…

— И аз не мисля, че следва — отговори сивокосият агент. — Но останалите факти са, меко казано, озадачаващи. Тенисън е свръхталантлив. Когато би трябвало да е в последния клас на гимназията, той завършва второто си висше образование в Бразилия. Владее свободно пет езика. Бил е изключително преуспяващ бизнесмен в Южна Америка и е натрупал много пари. Това не прилича на биография на кореспондент на вестник.

— Хората се променят, менят се и интересите им. Уликата наистина е косвена, а и звучи доста неубедително.

— Но фактите около назначаването му потвърждават хипотезата — не се предаваше по-възрастният. — Никой в „Гардиън“ не си спомня точно кога и как е започнал работа при тях. Един ден името му просто се появило във ведомостта на компютъра. Това станало една седмица преди да изпрати материал от Антверпен. Никой нищо не знаел за него.

— Но все някой трябва да го е назначил?

— Да, но този, който е подписал документите за събеседването и назначаването, загинал при мистериозна катастрофа в метрото, отнела живота на пет човека.

— Метрото в Лондон… — Холкрофт се замисли. — Спомням си, че четох за това.

— Казаха, че машинистът бил виновен, но едва ли е така — добави червенокосият. — Човекът е имал осемнадесет години стаж. Било си е чисто убийство. Работа на Тинаму.

— Не можете да бъдете сигурни — възрази Холкрофт. — Може машинистът наистина да е допуснал грешка. Какви са другите… съвпадения, при които Тенисън е бил близо до мястото на убийството?

— Вече ви казах за Бейрут. В Париж също имаше атентат. На Рю дьо Бак в колата на френския министър на труда била поставена бомба. Починал на място. По това време Тенисън бил в Париж, а само ден преди това — във Франкфурт. Преди седем месеца, по време на безредиците в Мадрид, държавен служител бил застрелян от прозорец на четвъртия етаж. Тенисън е бил в Мадрид. Няколко часа преди това е долетял от Лисабон. Има и други случаи. Това продължава и сега.

— Някога разпитвали ли сте го?

— Два пъти. Естествено не като заподозрян, а като експерт по политическите събития. Тенисън е олицетворение на наглостта. Каза ни, че е анализирал районите на социално и политическо недоволство и се оставил на интуицията си. Бил сигурен, че то с положителност ще кулминира в насилие и убийства. Бе безкрайно нагъл и назидателен. Трябвало да се опитваме да предричаме събитията, а не да се оставяме да ни сварват неподготвени.

— Може би е бил прав?

— Опитвате се да ни уязвите. След случилото се тази вечер може би заслужаваме иронията ви.

— Извинете. Но трябва да допуснете и тази възможност, имайки предвид изключителните му способности. А къде е Тенисън сега?

— Преди четири дни бе в Бахрейн, после му изгубихме дирите. Нашите оперативни работници го търсят от Сингапур до Атина.

Двамата агенти от MI5 се качиха в празния асансьор. Червенокосият попита:

— Какво мислиш за него?

— Не зная — отговори другият тихо. — Казахме му достатъчно, за да се разшета насам-натам. Може би ще научим нещо. Прекалено аматьорски действа, за да е истинската връзка. Онези, които плащат за извършване на убийство, трябва да са големи глупаци, за да изпращат парите по Холкрофт. Тинаму не би ги приел от него.

— Но той лъжеше.

— Лъжеше, и то доста.

— Следователно някой го използва.

— Много е възможно. Но за какво?