Планът Холкрофт

ВТОРА ГЛАВА

Холкрофт пребледня и изгледа банкера смаян. Шумът на огромната гара, една истинска какофония, проникваше приглушено през дебелите стени на вагона.

— Не се мъчете да проумеете всичко изведнъж — каза Манфреди и остави писмото настрана. — Има и някои условия, които всъщност са приемливи. Поне доколкото ни е известно.

— Условия ли? — Холкрофт усети, че гласът му изневерява и се опита да си го възвърне. — Какви условия?

— Посочени са съвсем ясно. Тази огромна сума ще се използва за доброто на много хора по целия свят. И разбира се, вие лично също ще имате определена полза от всичко това.

— Какво искахте да кажете с това, че „условията са приемливи… доколкото ви е известно“?

Уголемените от диоптрите очи на банкера примигнаха нервно. Той отклони за миг погледа си, изглеждаше разтревожен. После посегна към кафявата кожена чанта, която бе оставил в края на масата и извади дълъг тънък плик с интересни знаци на гърба — четири кръга там, където бе залепен, които приличаха на черни отпечатъци от монети.

Манфреди му подаде плика под светлината на лампата. Тъмните кръгове се оказаха восъчни печати. И четирите непокътнати.

— Съгласно дадените ни преди тридесет години указания този плик — за разлика от писмото на баща ви, което виждате тук — не биваше да се отваря от директорите на банката в Женева. Той няма връзка с документа, който ние изготвихме, и доколкото ни е известно Клаузен не е знаел нищо за него. Това се потвърждава и от писмото му до вас. Пликът бе донесен няколко часа след като получихме по куриер писмото на баща ви, което се оказа и последното му съобщение до нас от Берлин.

— Какво има в плика?

— Не знаем. Беше ни казано, че съдържанието му е написано от няколко души, запознати с дейността на баща ви. Те са вярвали безпрекословно в него и са го смятали за истински мъченик за каузата на Германия. Наредено ни бе да ви предадем плика неразпечатан. Трябва да го прочетете, преди да отворите писмото на баща си. — Манфреди обърна плика. На лицевата му страна на ръка беше написано нещо на немски. — Трябва също да се подпишете най-отдолу, че сте го получили в безупречен вид.

Ноъл пое плика и прочете на глас написаното. То не му говореше нищо.

— Какво значи?

— Уверихте се, че не е бил разпечатван?

— Как мога да бъда сигурен?

— Млади човече, вие разговаряте с директор на La Grande banque de Geneve. — Швейцарецът не повиши тон, но упрекът му бе недвусмислен. — Имате думата ми. Пък и в края на краищата какво значение има?

Никакво, съгласи се наум Ноъл, и все пак не можа да преглътне въпроса, който го вълнуваше.

— Ако подпиша плика, какво ще направите после с него?

Манфреди млъкна за миг, сякаш се колебаеше дали да отговори. Сетне си свали очилата, извади копринена кърпичка от малкото джобче на сакото си и ги избърса. Накрая каза: — Това е поверителна информация…

— Също както и подписът ми — прекъсна го Ноъл. — И той е поверителен.

— Оставете ме да се доизкажа — банкерът си сложи обратно очилата. — Тъкмо щях да ви поясня, че тази поверителна информация вече няма предишната стойност. След толкова много години… Пликът трябва да се изпрати до една пощенска кутия в Сесимбра, Португалия. Намира се южно от Лисабон, на нос Ешпишел.

— И защо да няма стойност?

Манфреди прилепи длани една о друга.

— Защото тази пощенска кутия вече не съществува. Пликът ще попадне в отдел за неполучени писма и в крайна сметка ще ни бъде върнат обратно.

— Сигурен ли сте?

— Убеден съм.

Ноъл бръкна в джоба си за писалка и обърна плика още веднъж, за да огледа печатите. Нямаха вид на разчупвани. Пък и какво значение има наистина, помисли си той. Отново обърна плика и го подписа.

Манфреди вдигна ръка.

— Нали разбирате, че съдържанието на този плик няма нищо общо с участието на La Grande banque de Geneve в изготвянето на документа. Нито някой се е допитвал до нас, нито сме били уведомени за какво става дума.

— Изглеждате уплашен. А преди малко ме уверявахте, че вече нямало никакво значение. И било много отдавна.

— Фанатиците всякога са ме плашели, господин Холкрофт. И нито годините, нито натрупаният опит можаха да ме променят. Приемете го като проява на типичната за един банкер предпазливост.

Ноъл започна да разчупва печатите; восъкът се бе втвърдил с времето и трябваше да натиска доста силно, за да го строши. Той разкъса плика, извади отвътре една-единствена страница и я разтвори.

Хартията бе доста пожълтяла. Текстът бе написан на английски с типичен немски почерк. Мастилото бе избледняло, но се четеше. Холкрофт погледна най-отдолу за подпис. Нямаше. Погледът му се плъзна по първите редове.

Посланието бе зловещо — плод на отчаянието, обзело авторите му преди тридесет години. Сякаш група изтръгнати от равновесие мъже се бяха събрали в мъчителен опит да прозрат бъдещето по тайните знаци на пробягващите по стените сенки и да предопределят съдбата на една още неоформена личност.

„От този миг нататък синът на Хайнрих Клаузен ще бъде подложен на изпитание. Онези, които узнаят за замисленото в Женева дело, ще се опитат да му попречат; единствената цел в живота им ще бъде да го убият и така да разрушат мечтата на титана — неговият баща.

Това не бива да се допуска, защото ние — всички ние — бяхме предадени и светът трябва да узнае какви бяхме в действителност, а не какви ни представиха предателите, защото те бяха истинските предатели и изменници на родината. Не ние. А най-малко Хайнрих Клаузен.

Ние сме оцелелите от Волфсшанце. Ние искаме да очистим имената си, да си възвърнем честта, която бе брутално опетнена. Затова ние, мъжете от Волфсшанце, ще закриляме сина дотогава, докато следва мечтата на баща си и спаси нашата поругана чест. Ала ако синът изостави мечтата, предаде баща си и не възстанови доброто ни име, за него няма да има милост. Пред ужасения му поглед мъки и страдания ще сполетят най-скъпите му същества — близки, деца и приятели. За никого няма да има пощада.

Никой не бива да се изпречва на пътя му. Върнете ни нашата чест. Ние настояваме. Тя е наше безусловно достояние.“

Ноъл бутна стола си назад и се изправи.

— Какво по дяволите е това?

— Нямам представа — промълви Манфреди тихо, но студените му очи издаваха обзелата го тревога. — Казах ви вече, че изобщо не бяхме осведомени…

— Ами осведомете се тогава, моля, заповядайте! — избухна Холкрофт. — Прочетете го! Кои са били тия клоуни? Или може би освидетелствани луди?

Банкерът се зачете. Без да вдига поглед, той прошепна:

— Хора пред умопомрачение. Останали без капка надежда.

— Какво е „Волфсшанце“? Какво значи?

— Така се казва главната квартира на Хитлер в Източна Прусия, където се опитаха да го убият. Това бе заговорът на генералите: Фон Шауфенберг, Клуге, Хьопнер — всички бяха замесени. И разстреляни. Ромел се самоуби.

Холкрофт се втренчи в писмото, което Манфреди държеше в ръцете си.

— Искате да кажете, че е било написано преди тридесет години от хора като тях?

Банкерът кимна и присви очи озадачено.

— Да, въпреки че езикът му е абсолютно нетипичен за тях. Това си е чиста заплаха, която звучи безумно. А те не бяха безумци, напротив. Времената бяха безумни. Почтени, храбри мъже, които бяха разпънати отвъд пределите на здравия разум. Те изживяха ад, който днес никой от нас не може да си представи.

— Почтени ли? — вдигна вежди Ноъл.

— Вие имате ли представа какво значи да си участник в заговора Волфсшанце? Последва истинска кървава баня, избити бяха хиляди, повечето от които не бяха и чували за Волфсшанце. Това бе просто удобен повод да бъде задушена всяка опозиция в цяла Германия. Онези, които се опитаха да отърват света от един безумец, всъщност подготвиха собственото си изтребление. Оцелелите от Волфсшанце го видяха с очите си.

— Обаче същите тези оцелели — подхвърли Холкрофт, — следваха безумеца доста дълго време.

— Помъчете се да ги разберете и сигурно ще успеете. Това бяха мъже, доведени до пълно отчаяние. Уловени бяха в смъртоносен капан. Светът, за чието създаване те допринесоха най-много, се оказа съвсем различен от този, за който бяха мечтали. Разкрити бяха ужаси, за които са нямали представа, но така или иначе не можеха да избягат от отговорността за тях. Те бяха потресени от всичко станало, ала не можеха да отрекат ролята, която бяха изиграли.

— Нацисти с добри намерения — подметна Ноъл. — Чувал съм за тази странна порода.

— Трябва да се върнете малко назад в историята — към икономическите катастрофи, Версайския договор, Локарнския пакт, настъплението на болшевиките — и десетки други факти, за да разберете.

— Това, което току-що прочетох, го разбирам много добре — обади се Холкрофт. — Горкичките онеправдани щурмоваци не са се поколебали да заплашат един човек, когото изобщо не познават! „Няма да има милост, няма да има пощада… семейство, приятели, деца…“ Това ми мирише на заплаха за убийство. Не ми говорете за убийци с добри намерения.

— Това са думи на болни, отчаяни старци. Думи, които нямат никаква стойност. Просто по този начин те са изразили своя панически ужас, потърсили са изкупление. Тях вече ги няма. Оставете ги да почиват в мир. Прочетете писмото на баща си…

— Той не ми е баща! — прекъсна го Ноъл.

— Прочетете писмото на Хайнрих Клаузен. Всичко ще ви се изясни. Прочетете го. Трябва да обсъдим още няколко въпроса, а нямаме много време.

Един мъж в кафяв балтон от туид и с тъмна тиролска шапка бе застанал до висок стълб срещу седми вагон. На пръв поглед във вида му нямаше нищо особено, с изключение може би на веждите. Те бяха гъсти, някога черни, сега прошарени и приличаха на две черно-бели дъги върху най-обикновено лице.

Ала само на пръв поглед. Ако човек се вгледа, не можеше да не забележи суровите му, без да са груби, черти, издаващи решителност и непреклонност. Той сякаш не мигваше, въпреки силния вятър по перона. Вниманието му бе изцяло погълнато от седми вагон.

Американецът сигурно ще излезе от тази врата, предположи мъжът до стълба, но вече няма да е същият човек, който се е качил във влака преди малко. През последните няколко минути животът му се е променил така, както се случва на малцина по света. А това бе само началото — онова, което го очаква, бе трудно въобразимо. Затова е важно да се отбележи първата му спонтанна реакция. Дори повече от важно. Жизненоважно.

От високоговорителите се разнесе последното съобщение. В този момент на съседния коловоз тъкмо пристигаше влак от Лозана.

За няколко минути перонът ще бъде залят от туристи, прииждащи в Женева по същия начин, по който нетърпеливите провинциалисти от Северна Англия се изсипват на Чаринг крос7 за кратка ваканцийка в Лондон, помисли си мъжът до стълба. Влакът от Лозана спря и започна да бълва пътници; перонът пак се задръсти от хора.

Неочаквано в коридора на седми вагон се открои фигурата на високия американец. Когато стигна до вратата, пътят му внезапно бе препречен от носач с багажи. При нормални обстоятелства това би предизвикало леко спречкване. Но за Холкрофт обстоятелствата не бяха нормални. Той не прояви ни най-малък признак на раздразнение — лицето му остана спокойно, погледът му просто регистрира изпречилото се препятствие без сянка от досада. Явно мислите му бяха заети с друго, нещо много по-важно бе обсебило съзнанието му. Това личеше и от начина, по който притискаше в юмрук кафявия плик до гърдите си.

Очевидно документът, подготвен преди цял един живот време, бе причината за неговото вцепенение. Той бе чудото, за което всички те — мъжът до стълба и неговите съмишленици, бяха чакали повече от тридесет години. И най-после го бяха дочакали!

Пътешествието в неизвестността бе започнало.

Холкрофт се гмурна в човешкия поток, който го понесе към вратата. Макар че непрекъснато го блъскаха отвсякъде, той изобщо не забелязваше навалицата и напредваше с разсеян невиждащ поглед.

Внезапно мъжът до стълба трепна. Дългогодишният му тренинг го бе научил да предусеща и да забелязва необичайното. Нещо бе привлякло зоркия му поглед — две лица рязко контрастираха на любопитните или изпълнените с радостно очакване физиономии. От тях се излъчваше враждебност.

Двамата мъже си пробиваха път през навалицата, без да откъсват очи от американеца. Те го следяха! Първият държеше дясната си ръка в джоба, а другият криеше лявата си ръка под ревера на разкопчания си балтон. Мъжът до стълба бе абсолютно сигурен, че двамата са въоръжени.

Той се отдръпна рязко от бетонната колона и се смеси с тълпата. Не биваше да губи нито секунда. Двамината бързо наближаваха Холкрофт. Вероятно се стремяха към плика — това бе единственото възможно обяснение. В такъв случай от Женева бе изтекла информация за чудото! Документът в кафявия плик просто нямаше цена. В сравнение с него животът на американеца бе толкова маловажен, че никой не би се поколебал да му го отнеме. Промъкващите се към Холкрофт типове щяха да го очистят заради плика, без да им мигне окото — все едно че отпъждат досадно насекомо от кюлче злато. И щяха да допуснат непоправима грешка, защото това, което те не знаеха, беше, че без сина на Хайнрих Клаузен чудото не можеше да стане.

Вече само няколко метра ги деляха от него. Мъжът с прошарените вежди се гмурна сред туристическите вълни, внезапно освирепял. Той помиташе всичко по пътя си, блъскаше безразборно хора и багажи. Когато се озова на една-две крачки от убиеца със скритата под балтона ръка, той на свой ред пъхна ръка в джоба си, стисна пистолета и изкрещя в лицето на нападателя:

— Du suchst Clausens Sohn! Das Genfe Dokument!8

Убиецът беше стъпил с един крак на перона, между него и американеца имаше няколко души. Смаян от крясъците на непознатия, той светкавично се извърна встрани и се втренчи в него.

Навалицата притискаше отвсякъде двамата противници. Нападателят и защитникът се бяха изправили лице в лице на своята малка арена. Защитникът натисна спусъка на пистолета в джоба си веднъж, после втори път. Изстрелите едва се чуха през раздраната тъкан. Двата куршума спряха в тялото на предполагаемия нападател на Холкрофт, единият в коремната област, а другият по-нагоре, във врата. При първия мъжът се преви на две, а след втория отметна рязко глава назад и гърлото му зейна разкъсано.

От раната шурна толкова кръв, че оплиска лицата, дрехите и куфарите на всички наоколо. Тя продължи да се стича на струйки и направи по перона малки локвички. Разнесоха се ужасени писъци.

Защитникът внезапно усети как една ръка забива дълбоко пръсти в рамото му. Той бързо се обърна — беше вторият нападател, в ръката му блесна острието на ловджийски нож.

Явно е аматьор, помисли си защитникът, чиито светкавични реакции бяха резултат от многогодишна подготовка. Той ловко отскочи встрани като тореадор, изплъзващ се от рогата на бика, и хвана с лявата си ръка тази на нападателя над китката. Измъкна дясната ръка от джоба си и сграбчи пръстите, стискащи ножа. Изви китката надолу, притисна пръстите върху дръжката на ножа, разкъсвайки сухожилието. След това насочи острието диагонално нагоре между ребрата и сряза сърдечните артерии. От устата на жертвата се чу агонизиращо хриптене, сподавено от мигновено настъпилата смърт.

Суматохата прерасна в неудържим хаос. Кръвта наоколо и паниката на блъскащите се хора подсилваха още повече всеобщата истерия. Защитникът знаеше точно какво трябва да направи. Смаян и уплашен от кръвта по дрехите си, той се присъедини към полудялата тълпа, която се люшкаше насам-натам като подивяло стадо по бетонния перон на смъртта.

Профуча покрай американеца, чийто живот току-що беше спасил.

Холкрофт чу писъци. Те проникнаха смътно през замъгляващата взора и мислите му пелена, която го обгръщаше.

Той понечи да се обърне, но пощурялата тълпа просто не му позволи. Тя го помете по перона и го залепи за еднометровата циментова стена, която служеше за перило. Холкрофт се вкопчи в нея и погледна назад, ала пак не можа да разбере какво се бе случило — успя само да види човек, от чието гърло шуртеше кръв. Видя и още един, превит на две с изкривена в агония уста, а след това вече нищо не виждаше, защото човешките талази пак го повлякоха към бетонните перила.

Покрай него профуча някакъв мъж, който го блъсна. Холкрофт се обърна колкото да зърне две изплашени очи под дебели прошарени вежди.

Извършено бе престъпление. Вероятно това бе опит за грабеж, преминал в нападение и завършил с убийство. Дори и мирна Женева не бе застрахована вече от насилието, което отдавна властваше по дивите нюйоркски улици нощем или по бедните вити сокаци на Маракеш.

Ала на Ноъл и през ум не му мина за това — то просто не го засягаше. Други неща го вълнуваха. Мъглявата пелена пак го обгърна и смътно го наведе на мисълта, че животът му никога вече няма да бъде същият.

Той сграбчи плика по-здраво и се вля в обезумялата тълпа, която се блъскаше към вратите.