Планът Холкрофт

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Код Волфсшанце!

Фон Тиболт стовари юмрук по бюрото в малкия, отдалечен от центъра на Париж офис.

Код Волфсшанце! Питър Болдуин е чул тази свещена и ревностно пазена фраза от Ернст Манфреди! Банкерът го бе увлякъл в опасна, но хитро измислена игра. Той е знаел отлично, че Болдуин ще подпише смъртната си присъда само като я произнесе. Но Манфреди не бе допуснал англичанинът да научи повече, защото това би противоречало на интересите му. Болдуин обаче се бе оказал изключително проницателен. Дали не бе сглобил фрагментите в по-пълна картина, отколкото Манфреди е допускал? Колко всъщност бе научил? Какво съдържаше папката на Болдуин в MI5.

Всъщност какво значение имаше всичко това? Британското разузнаване бе отхвърлило предложената от Болдуин информация. Папката му бе потънала в архивите, сред хилядите други, съдържащи ненужни документи.

Код Волфсшанце. За непосветените тази фраза не значеше нищо, но за областните лидери във всяка страна това бе сигнал, че скоро ще получат огромни суми, за да ги използват за каузата.

Die Sonnenkinder по целия свят бяха готови да се надигнат и да наложат превъзходството си, защото бяха привилегировани по рождение.

Фон Тиболт бе напълно убеден, че Болдуин не бе стигнал до тази информация. Но той трябваше да прегледа документите и щеше да предложи на онези, които ги съхраняваха, нещо в замяна. Най-голямата цел на британското разузнаване беше Тинаму. Залавянето му от MI5 щеше да възвърне на англичаните репутацията на най-добри в шпионажа. Те я бяха загубили сред множеството провали и гафове, допуснати през последните години.

MI5 щяха да получат Тинаму срещу строго секретна информация. В това се криеше ирония на съдбата: омразното британско разузнаване, това опасно змиевидно чудовище, което пълзеше незабелязано сред враговете си и бе нанесло толкова поражения на Третия райх, щеше да спомогне за създаването на Четвъртия.

MI5 щяха да получат сведения за участието на Нахрихтендинст в изключителна по мащабите си конспирация. Те нямаше да се усъмнят в източника си, защото това щеше да е човекът, който им бе предал Тинаму.

Тенисън влезе в редакцията на „Гардиън“, където колегите и подчинените му го посрещнаха с поздравления. Той ги прие скромно както винаги. Оглеждаше жените крадешком и забеляза, че всички служителки се стараеха да привлекат вниманието на този невероятно красив мъж и щедро му предлагаха всичко, което пожелае. Сега може би трябваше да си избере някоя от тези жени. Гретхен, неговата любима, бе мъртва, но желанието му не бе намаляло. Да, реши Тенисън, докато вървеше към кабинета на главния редактор, трябваше да си намери жена. С всеки изминал час напрежението около Волфсшанце растеше. Трябваше да потърси начин да се разтоварва. Вече я нямаше Гретхен, която се бе грижила за това.

— Радвам се да те видя, Джон — каза главният редактор, стана от бюрото си и му подаде ръка. — Утре ще пуснем статията ти за Бон. Чудесно си се справил.

Тенисън седна на стола срещу него.

— Нещо се готви — започна той. — Ако източниците ми са на прав път, в което съм убеден, очаква се опит за убийство или по-точно убийства, които ще предизвикат световен скандал.

— Господи! Подготвил ли си материал за това?

— Не. Не можем да го публикуваме. Никой авторитетен вестник не би го направил.

Редакторът се наведе напред.

— Какво става, Джон?

— Идния четвъртък ще се състои икономическа конференция на високо равнище.

— Да, и то тук, в Лондон. Ще се срещнат държавните глави от Изтока и Запада.

— Това е най-същественото — Изтока и Запада. Тук ще се съберат най-влиятелните държавни мъже от Москва и Вашингтон, Пекин и Париж. — Тенисън замълча.

— И?

— Двама от тях ще бъдат убити.

— Какво?

— Двама ще бъдат убити. Без значение кои, важното е да са от различни лагери. Президентът на САЩ и държавният глава на народна република или премиер от Запада и премиерът на Съветския съюз.

— Невъзможно! Ще бъдат взети всички мерки за сигурност!

— И какво от това? Ще има тълпи от хора, автоколони, банкети. Кой може да даде абсолютна гаранция?

— Трябва да има гаранция на всяка цена!

— Не и срещу Тинаму.

— Тинаму?

— Получил е най-голямото възнаграждение, давано някога за убийство.

— Мили Боже, но от кого?

— От организация, известна под името Нахрихтендинст.

Харолд Пейтън-Джоунс гледаше втрещено Тенисън в слабоосветеното помещение, чиято мебелировка се състоеше от една-единствена маса и два стола. Мястото на срещата бе избрано от MI5 — стая в празно общежитие в източен Лондон.

— Ще ви попитам отново — рече сивокосият агент остро. — Вие очаквате да повярвам на това, което ми казвате, само защото ми давате честната си дума! Но това звучи абсурдно!

— Засега не мога да ви предложа други доказателства — отвърна Тенисън. — Всичко, което ви казах, е истина. Сега не е моментът да продължаваме борбата помежду си. Часовете имат съдбоносно значение.

— Не възнамерявам да се оставя да ме измами един опортюнистичен журналист, който може да се окаже много повече от обикновен кореспондент! Вие сте доста умен, твърде възможно е да сте и невероятен лъжец.

— За Бога, ако това е така, какво ще търся тук? Чуйте ме! За последен път ви повтарям: Тинаму е обучен от „Одесса“ по възвишенията на Рио де Жанейро. През целия си живот съм се борил с „Одесса“ — винаги можете да проверите това в досието ми. „Одесса“ ни изгони от Бразилия, лиши ни от всичко, което бяхме постигнали там. Аз искам да хвана Тинаму!

Пейтън-Джоунс изучаваше лицето на Тенисън. Двамата спореха ожесточено повече от половин час. Агентът безмилостно бе обстрелвал Тенисън с въпроси и го бе нападал с обиди. Това бе често използван метод на MI5, чрез който агентите отделяха истината от лъжата. Англичанинът явно бе останал доволен от отговорите на Тенисън и заговори по-спокойно.

— Добре, господин Тенисън. Прекратяваме борбата. Мисля, че ви дължим извинение.

— Аз също трябва да ви се извиня. Действах сам, защото обстоятелствата го налагаха. Трябваше непрекъснато да играя различни роли и ако някой ме беше видял с агент от отдела ви, щях да се проваля.

— Съжалявам, че ви викахме толкова пъти и ви задавахме куп въпроси.

— Тези моменти бяха много опасни. Тогава ми се струваше, че Тинаму ще ми се изплъзне.

— Още не сме го пипнали.

— Но сме много близо. До залавянето му остават само няколко дни. Ще успеем само ако внимателно обмислим всеки момент от срещата. Трябва да огледаме улиците, по които ще мине делегацията и залите, където се провеждат срещи, церемонии и банкети. За първи път имаме преимуществото да знаем, че той ще бъде там.

— Може ли да се разчита напълно на източника ви?

— Никога не съм бил по-сигурен. Мъжът в берлинския ресторант е бил куриер на Тинаму. Всеки, който се е свързвал с него, за да му предаде съобщение, е бил убиван. Последните му думи били: „Лондон… другата седмица… срещата… по един от двата лагера… човек с татуирана роза върху опакото на ръката… Нахрихтендинст“.

Пейтън-Джоунс кимна.

— Ще разпитаме в Берлин за самоличността на мъжа.

— Едва ли ще открият нещо. От малкото, което знаем за Нахрихтендинст, съдя, че са изпипали всеки детайл.

— Но те бяха неутрални — каза Пейтън-Джоунс. — И винаги са давали ценни сведения, без да щадят никого. Обвинителите от Нюрнберг постоянно получаваха информация от тях.

— Да приемем — отвърна Тенисън, — че те са научавали само онова, което Нахрихтендинст са искали да им съобщят. Никой не знае какво и колко са премълчали.

Англичанинът отново се съгласи и кимна:

— Възможно е. Няма как да го разберем. Въпросът е защо? Какъв може да е бил мотивът им?

— Предполагам — отговори Тенисън, — че става дума за шепа старци, които искат да довършат замисленото преди години отмъщение, преди да умрат. Третият райх имаше двама основни философски противници, които се обединиха срещу него въпреки противоречията помежду си — комунистите и демократите. Сега те се борят за влияние в света. Какво по-голямо отмъщение от това те взаимно да се обвинят в извършването на покушението? Резултатът може да е катастрофа.

— Ако приемем такова обяснение — прекъсна го Пейтън-Джоунс, — би трябвало да го отнесем към многото политически убийства през последните години.

— Как може това да се установи със сигурност? — попита Тенисън. — Британското разузнаване влизало ли е някога в пряка връзка с Нахрихтендинст?

— Да. Настоявахме да ни дават истинските си имена. Разбира се, досиетата им се пазят в сейфове. Нямаше да можем да действаме, ако източниците ни бяха анонимни.

— Има ли още някои живи от тях?

— Може би. От години името Нахрихтендинст не е споменавано. Но ще проверя, разбира се.

— Ще ми кажете ли имената им?

Агентът от MI5 се облегна на стола си.

— Това ли е едно от условията, за които споменахте, господин Тенисън?

— Да, но казах също, че няма да настоявам при тази ситуация.

— Не е нужно да настоявате. Правителства от целия свят ще ви изкажат благодарността си, ако хванем Тинаму. Имената са много по-маловажни и разполагаме ли с тях, веднага ще ви ги дадем. А другите ви условия? Може би трябваше да нося тефтер, за да си ги запиша?

— Те са само няколко — отговори Тенисън, без да обръща внимание на ироничната забележка, — и може би ще ви се сторят странни. От благодарност към онези, които ме назначиха в „Гардиън“, бих искал да помоля за петчасова преднина за съобщаването на новината на пресата.

— Имате я — обеща Пейтън-Джоунс. — Какво друго?

— Тъй като MI5 са споменавали няколко пъти, че имат подозрения относно моята самоличност, искам да получа документ от британското разузнаване, че досието ми е безупречно и че съм допринесъл за поддържането на, както е прието да се казва, „международната стабилност“.

— Няма да има нужда — отвърна англичанинът. — Хванем ли Тинаму благодарение на получената от вас информация, правителствата навсякъде по света ще ви наградят с най-високи отличия. Просто би било излишно да ви даваме такова писмо.

— Не, не е — настоя Тенисън. — Защото предпоследната ми молба е да не бъде споменато името ми.

— Да не бъде… — Пейтън-Джоунс бе изумен. — Не е в стила ви да оставате в сянка, нали?

— Моля ви, не смесвайте професионалните ми амбиции с личния ми живот. Не искам признание. Фон Тиболтови имат да погасяват дългове. Да наречем това частично разплащане.

Агентът от MI5 помълча, после каза:

— Имал съм съвсем погрешно мнение за вас. Отново ви поднасям извиненията си. Ще ви напишем писмото, разбира се.

— Има още една причина, поради която искам името ми да не се споменава. Кралският флот и френските власти приеха версията, че сестра ми и съпругът й са загинали при злополука по време на почивката си. Може и да е така, но мисля, ще се съгласите с мен, че съвпадението е доста зловещо. Имам още една сестра и с нея сме единствените наследници на Фон Тиболтови. Ако нещо й се случи, никога няма да си го простя.

— Разбирам ви.

— Искам да помогна с каквото мога. Мисля, че знам за Тинаму повече от всеки друг. От години го следя. Всяко негово убийство, всеки ход, който предприема преди или след него. Може би ще съм ви от полза. Бих искал да действам заедно с вас.

— Трябва да съм голям глупак, за да откажа. Какво е последното ви изискване?

— Ще стигнем и до него — Тенисън се изправи. — Най-важното за Тинаму е, че тактиката му почива на неочакваната промяна и блестящата импровизация. Той не следва една единствена стратегия, а десет или дванадесет добре заучени и упражнявани, които прилага в конкретни ситуации.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Ще ви обясня. Да вземем например убийството в Мадрид по време на безредиците. Спомняте ли си го?

— Разбира се. Беше стрелял от четвъртия етаж, високо над тълпите на улицата.

— Точно така. И то от една от правителствените сгради на площада, който бе определен за провеждането на демонстрация. Правителствена сграда. Това ме накара да се замисля. Какво щеше да стане, ако охраната беше по-бдителна, мерките за сигурност по-ефективни, а проверката за оръжие по-щателна? Освен това позицията му беше идеална за прицелване в обекта. Ами ако в стаята е имало хора?

— Щял е да се придвижи към друга позиция.

— Естествено. Но колкото и добре да е скрил оръжието си — като патерица, привързано към крака му или зашито за части от дрехите му, изваждането му е щяло да го забави. А той е трябвало да се движи доста бързо — демонстрацията нямаше да продължи дълго и всяка секунда е била от значение. Тинаму е разчитал на повече от една възможност.

— Как го разбрахте? — попита агентът от MI5 възхитен.

— Два дни обикалях Мадрид, проверих покривите и прозорците на всяка сграда с изглед към площада. Открих четири скрити оръжия и още три места, където дъските бяха извадени, а част от перваза махнат или корнизът откъртен. Това са други три скривалища. Намерих дори около един килограм експлозив в боклукчийска кофа на тротоара. Следователно той е разполагал с осем позиции за извършване на убийството. Всяка от тях е отговаряла на точно определен момент, в който е трябвало да бъде използвана.

Пейтън-Джоунс сложи ръцете си върху масата и се наведе напред.

— Това усложнява нещата. Стандартните мерки за сигурност се съсредоточават върху една позиция. Коя от своите половин дузина възможности има най-голяма вероятност да избере? Обикновено приемаме за дадено, че убиецът заема определено място. Стратегията, която вие описвате, има още едно измерение: постоянната подвъзможност. Не едно-единствено укритие, а няколко предварително подготвени, между които той може да избира.

— И всяко е за точно определен момент — добави Тенисън. — Но както вече споменах, този път ние имаме предимството да знаем, че ще се появи. Имаме още едно предимство, от което веднага трябва да се възползваме.

— Какво е то?

— Ще поясня. Можем да го използваме само ако се съгласим, че залавянето на Тинаму е толкова важно, колкото и безопасността на неговите обекти.

Англичанинът се намръщи.

— Твърдението е неприемливо. Не можем да поемем нито пресметнати, нито случайни рискове за държавните глави. Не и на наша територия.

— Изслушайте ме, моля ви. Той и преди е убивал политически лидери и е разпалвал враждебност между различни правителства. Но разумът винаги е надделявал и кризата е била преодолявана. Тинаму трябва да бъде спрян, защото някой ден хладнокръвният разум може да се окаже безсилен. Мисля, че сега сме в състояние да го спрем, ако получим съгласието на всички делегати.

— За какво?

— Че ще следват предварително оповестена програма. Съберете лидерите на делегациите и им кажете онова, което знаете. Уверете ги, че ще бъдат взети изключителни мерки, но ако те следват програмата, шансът най-после да хванем Тинаму е много голям — Тенисън спря и се наведе напред, опрял ръцете си на ръба на седалката. — Мисля, че ако сте откровен с тях, никой няма да се възпротиви. В края на краищата рискът не е много по-голям от този, който ежедневно заплашва политиците.

Лицето на агента от MI5 се разведри.

— А и никой няма да иска да го нарекат страхливец. Кое е второто преимущество?

— Стратегията на Тинаму изисква предварително подготвяне на позициите му и укриване на оръжието. За да се направи това, то трябва да започне дни или дори седмици преди датата на планираното убийство. Сигурно вече действа тук, в Лондон. Предлагам да започнем тайно, но много щателно претърсване на районите, които фигурират в програмата на срещата.

Пейтън-Джоунс допря ръцете си в знак на съгласие.

— Ами да. Ако открием дори една позиция, ще можем най-общо да определим локацията и времето, в което ще се появи.

— Точно така. Ще знаем, че в интервала от няколко минути по време на дадено събитие на определено място ще бъде направен опит за покушение. — Тенисън направи кратка пауза. — Бих искал да участвам в претърсването. Знам какво да търся и което е по-важно — къде да не търся. Нямаме много време.

— Високо ценя предложението ви, сър — отвърна англичанинът. — MI5 ще ви бъде благодарен за помощта. Тази вечер ли започваме?

— Нека му оставим още един ден. Шансовете ни да открием нещо ще бъдат по-големи. Ще ми трябва униформа или пропуск на -инспектор по сградите или нещо подобно.

— Добре — съгласи се Пейтън-Джоунс. — Неудобно ми е да призная, но ние имаме снимка от досието ви. Така че ще я използваме за пропуска. Предполагам, че носите 44 мярка, панталоните да са дълги, талия 33 или и 4.

— Да, приблизително. Но не е нужно служебната униформа да е като шит по поръчка костюм.

— Прав сте. Утре сутринта ще се погрижим и за двете — отвърна Пейтън-Джоунс и се изправи. — Казахте, че имате още една молба.

— Да. Откакто напуснах Бразилия, не съм носил пистолет. Дори не знам дали е разрешено или не, но сега бих искал да имам под ръка. Само докато трае срещата, разбира се.

— Ще се разпоредя да ви намерят.

— Предполагам, че ще трябва да се разпиша за него.

— Да.

— Простете ми, но аз вече казах условията си. Тъй като не искам никаква благодарност за това, което ви съобщих, не желая името ми да бъде вписано някъде като сътрудник на MI5. Бих искал съдействието ми да остане в пълна тайна. Подписът ми върху ведомостта за оръжие на отдела ви би могъл да разкрие истината, ако някой се заинтересува. Да кажем някой, който е свързан с Нахрихтендинст.

— Разбирам ви. — Англичанинът разкопча сакото си и бръкна вътре. — Това, което правя, е нередно, но и обстоятелствата са необичайни. — Той извади малък револвер с къса цев и го подаде на Тенисън. — Тъй като само двамата знаем източника, вземете този. Ще го впиша като повреден и ще ми зачислят нов.

— Благодаря. — Пое оръжието така непохватно, сякаш се чудеше какво да прави с него.

Тенисън влезе в една препълнена кръчма недалеч от Сохо скуеър, огледа се през плътната завеса от цигарен дим и видя това, което търсеше — един мъж, седнал на маса в ъгъла, бе вдигнал ръката си. Той бе облечен както винаги с кафяв шлифер, ушит по поръчка. На пръв поглед дрехата бе съвсем обикновена, но имаше каишки и допълнителни джобове, в които носеше пистолет, заглушители, експлозиви. Мъжът бе толкова добре обучен от Тинаму, че понякога го заместваше.

Последната му задача го бе отвела в една дъждовна вечер на летище „Кенеди“, където полицейски кордон бе заобиколил лъскавия корпус на британския 747. Бе намерил жертвите си в цистерна за гориво и си бе свършил добре работата. Джон Тенисън взе халба, отиде при мъжа с кафявия шлифер и седна до него. Масата бе кръгла и малка, столовете — така приближени, че главите им бяха на сантиметри една от друга и можеха да говорят съвсем тихо.

— Подготвени ли са всички позиции? — попита Тенисън.

— Да — кимна утвърдително другият. — Автоколоната ще се насочи на запад през Странд, Трафалгар скуеър, Арката на Адмиралтейството и от Мел ще отидат в двореца. Имаме седем позиции.

— Как са разположени?

— От изток на запад, по посока на движение на колоната, започваме от Странд Палас хотел, срещу Савойския двор. Трети етаж, стая 306. В дюшека на леглото до прозореца е скрита автоматична карабина с оптически мерник. Една пресечка по на запад, от източната страна, четвърти етаж, мъжката тоалетна на счетоводна фирма. Оръжието е на тавана, под плочката вляво от луминесцентната лампа. На отсрещната страна на улицата, пак на четвърти етаж, на първия има пасаж с магазини, в офисите на службата за машинописни услуги. Пушката с оптически мерник е скрита във фотокопирната машина. На път за „Трафалгар“…

Мъжът с кафявия шлифер продължи с другите позиции. Те бяха разположени в участък от около половин миля между Савойския двор и Арката на Адмиралтейството.

— Изборът е чудесен — одобри Тенисън и отмести недокоснатата бира. — Нали разбра как трябва да действаш?

— Знам как, но не мога да кажа, че го разбирам.

— Това не е толкова необходимо, нали?

— Разбира се, че не е, но аз си мислех за теб. Ако някъде ти препречат пътя или те притиснат, мога аз да го направя — от което и да е място. Защо не ми оставиш едно?

— Дори и ти нямаш достатъчно опит, за да се справиш. Не бива да допускаме никакви рискове. Един неточен куршум може да се окаже фатален.

— Мога ли да ти припомня, че съм обучен от най-добрия?

Тенисън се усмихна.

— Така е. Добре тогава, направи това, което ти казах и се установи в осма позиция. Избери стая в сградата на правителството зад Арката на Адмиралтейството и ми съобщи коя е. Ще се справиш ли?

— Никакви проблеми — отговори мъжът и вдигна халбата към устните си. Тенисън видя розата, татуирана на дясната му ръка.

— Мога ли да те посъветвам нещо? — попита Джон Тенисън.

— Разбира се, какво?

— Носи ръкавици — отвърна Тинаму.