Планът Холкрофт

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Ноъл прекоси бързо фоайето на „Жорж V“, нетърпелив да се прибере в стаята си и да види Хелдън. Женева беше съвсем близо и щеше да се приближи още повече, след като се срещнат с Антъни Бомънт в Сен Тропе и го принудят да им каже някои неща.

Искаше му се и по-скоро да разбере дали Сам се бе обадил. Майка му бе обещала, че ще осведоми Буоновентура за плановете си. Майлс в Ню Йорк знаеше само, че Алтийн е тръгнала от Мексико Сити за Лисабон. Защо за Лисабон? Кой бе преследвачът й.

Образът на мъжа с черно кожено яке отново се появи пред Ноъл. Той не можеше да забрави хладнокръвния му поглед и спокойствието му пред лицето на смъртта… убий ме и друг ще дойде на мястото ми. Убий и него, ще дойде трети.

Асансьорът се изкачи нагоре за секунди. Вратата се отвори плавно и дъхът на Ноъл секна — пред него стоеше един от Verwunschtekinder. Онзи елегантен господин, който бе отишъл да го вземе от катедралата „Сакре кьор“ и го бе претърсил за оръжие пред запалените свещи.

— Добър вечер, мосьо.

— Какво правите тук? Хелдън добре ли е?

— Тя може сама да ви отговори.

— И вие можете — Холкрофт сграбчи ръката на мъжа и го дръпна към коридора.

— Свалете ръцете си от мен!

— Ще ви пусна, когато тя ми каже. Хайде, тръгвайте.

Ноъл поведе мъжа по коридора, стигна до вратата и почука.

След няколко секунди Хелдън отвори и погледна изумено двамата мъже. В ръката си държеше сгънат вестник.

— Какво има? — попита тя. Лицето й бе тъжно.

— И аз искам да разбера, но той отказа да ми каже — отвърна Холкрофт и блъсна мъжа навътре.

— Ноъл, моля те! Той е от нашите.

— Не разбирам какво търси тук.

— Аз му казах да дойде, защото искаше да ме види. Страхувам се, че ни е донесъл ужасна новина.

— Каква е тя?

— Вижте вестниците — посочи мъжът. — Има и френски, и английски.

Холкрофт взе последния брой на „Херълд трибюн“ от масичката за кафе.

— На втора страница — обясни мъжът. — Горе, вляво.

Ноъл разгърна вестника. Започна да чете, чувствайки как го обземат гняв и страх.

— Господи — прошепна Холкрофт. — Брат ти каза ли ти?

— За Гретхен ли? — попита Хелдън. — Да. Тя е изстрадала толкова много и толкова много е пожертвала… Затова не е искала да се виждаме и да разговаряме. Така и не ми даде никакво обяснение за брака си с него. Страхувала се е, че мога да се досетя за истинската причина.

— Ако Бомънт наистина е член на „Одесса“ — каза елегантно облеченият мъж, — не трябва да вярвате нито за миг на тази вестникарска измишльотина.

— Той има предвид приятеля ти в Берлин — намеси се Хелдън. — Казах му, че твой приятел от Берлин е обещал да съобщи в Лондон за съмненията ти.

Ноъл я разбра. Тя искаше да го успокои, че не е издала нищо за Женева. Той се обърна към мъжа:

— Какво според вас е станало?

— Ако британското разузнаване открие член на „Одесса“ сред високопоставените морски офицери, особено ако той е капитан на крайбрежен патрулиращ съд — обичаен евфемизъм за шпионски кораб, това ще рече, че отново са ги надхитрили. Подобна мисъл би била непоносима за тях и те биха прекратили случая възможно най-бързо. Предпочитаният метод е моментална екзекуция.

— Доста тежко обвинение — каза Холкрофт.

— Те са безцеремонни при подобни обстоятелства.

— И биха убили невинна жена?

— Да, не биха се колебали… особено ако подозират, че не е съвсем невинна. Предупреждението им към „Одесса“ е недвусмислено.

Ноъл се извърна възмутено и прегърна Хелдън.

— Съжалявам — каза той. — Представям си как се чувстваш и ми се иска да мога да направя нещо за теб. Но не виждам какво друго, освен да се свържа с брат ти.

Хелдън го погледна с питащи очи.

— Вече имате ли си доверие?

— Напълно. Сега работим заедно.

— Значи не трябва да гледаме назад и да оплакваме това, което принадлежи на миналото, нали? Аз ще остана тук тази вечер — обърна се тя към елегантния господин. — Мислиш ли, че някой може да ме замести?

— Разбира се — отвърна той. — Аз ще имам грижата.

— Благодаря ти. Истински приятел си.

Той се усмихна.

— Господин Холкрофт едва ли е на същото мнение. Но той има да научи много неща. — Мъжът кимна и се запъти към вратата. Натисна дръжката, обърна се към Ноъл и каза: — Извинете ме, ако всичко това ви се струва тайнствено и непонятно, но трябва да проявите разбиране, мосьо. И на мен отношенията ви с Хелдън ми изглеждат потайни, но аз не ви разпитвам, а ви вярвам. Ако доверието ми се окаже неоправдано, ще ви убием. Просто счетох за нужно да ви предупредя.

Мъжът бързо излезе. Ноъл понечи да тръгне след него, но Хелдън докосна ръката му.

— Моля те, скъпи. Той също трябва да научи много неща, но ние не можем да му го кажем. Приятел ми е.

— Той е едно много досадно копеле — Холкрофт се замисли, после продължи: — Извинявай. Достатъчно тежко ти е, за да слушаш моите глупости.

— Видял си в негово лице заплаха, затова се държиш така.

— Някой е отнел живота на сестра ти. Държах се глупаво при толкова сериозни обстоятелства.

— Сега не е време да се извиняваме. Приятелят ти Буоновентура се обади. Записах номера, на който можеш да му позвъниш. Оставих го до телефона.

Ноъл отиде до нощното шкафче и взе листчето.

— С брат ти мислехме да отидем до Сен Тропе утре, за да измъкнем от Бомънт някаква информация. Новината ще го съсипе. Ще се измъчва за смъртта на двамата, макар и по различни причини.

— Ти каза, че ще му се обадиш, но мисля, че е по-добре аз да го направя. Той и Гретхен бяха много близки. Допреди години бяха неразделни. Къде е той?

— Не зная, не ми каза. Но обеща, че ще ми се обади по-късно тази вечер. Това имах предвид преди малко.

Холкрофт вдигна слушалката и продиктува на телефонистката номера на Буоновентура.

— Дай аз да говоря с Йохан, когато се обади — каза Хелдън и отиде до прозореца.

Презокеанските телефонни линии не бяха натоварени и след по-малко от минута имаха връзка с Кюрасао.

— Ти си голяма работа, Ноули! Радвам се, че не аз ти плащам сметките за телефона. Разхождаш се нагоре-надолу и доста свят виждаш.

— Виждам и много други неща, Сам. Майка ми обади ли ти се?

— Да. Предаде ми, че ще те чака в Женева след една седмица. Отседни в хотел „Д’Акор“ и не казвай нищо на никого.

— Женева? Тя е тръгнала за Женева? Защо въобще е напуснала страната?

— Наложило се е. Каза да си държиш езика зад зъбите и да не правиш нищо, докато не се видите. Говореше като разтревожена възрастна дама.

— Трябва да я спра. Тя остави ли ти телефон… или адрес… на който мога да я открия?

— Абсолютно нищо, приятелю. Бързаше, а и връзката беше адски лоша. От Мексико звънеше. Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става?

Холкрофт поклати глава, сякаш Буоновентура беше при него в стаята.

— Съжалявам, Сам. Може би някой друг път. Много съм ти задължен.

— И аз така мисля. Ще ти запиша още една чертичка. Пази се. Майка ти е много приятна жена. Дръж се добре с нея.

Холкрофт затвори. Буоновентура беше истински приятел. Може би такъв, какъвто беше елегантният мъж за Хелдън, помисли си той. Какво ли имаше предвид тя, когато го попита дали има кой да я смени? За какво? И от кого?

— Майка ми е тръгнала за Женева — каза той.

Хелдън се обърна.

— Чух те. Това доста те разтревожи.

— Да. Някакъв мъж я проследил до Мексико. Майлс го задържал на летището, но онзи глътнал цианидна капсула, преди да разберат кой е и откъде е.

— „Убий ме и друг ще дойде на мястото ми. Убий и него, ще дойде трети.“ Нали такива бяха думите на мъжа с коженото яке?

— Да. Спомних си за него по пътя насам.

— Йохан знае ли?

— Всичко му разказах.

— Какво мисли?

— Още не е сигурен. Надяваше се да научим много неща от Бомънт. Не зная какво друго ни остава сега, освен да тръгнем към Женева и да се надяваме, че никой няма да ни спре.

Хелдън се приближи до него.

— Отговори ми на един въпрос. Какво всъщност могат да направят те, които и да са? Щом веднъж се представите в женевската банка — трима разумни мъже в съгласие помежду си, всичко ще бъде наред. Какво биха могли да направят те?

— Ти го каза снощи.

— Какво?

— Могат да ни убият.

Телефонът иззвъня. Холкрофт се пресегна и вдигна слушалката.

— Джон Тенисън се обажда — гласът звучеше напрегнато.

— Сестра ви иска да разговаря с вас — каза Холкрофт.

— Един момент — отвърна Тенисън. — Първо искам да поговоря с вас. Тя научи ли?

— Да. Явно и вие знаете.

— От вестника ми съобщиха. Дежурният редактор знаеше колко се обичахме с Гретхен. Ужасно.

— Бих искал да знам какво да ви кажа.

— И аз не можах да ви помогна, когато ми разказахте за втория си баща. Човек трябва сам да преживява такива моменти. Никой не може да му помогне. Хелдън ще ме разбере.

— Нали не вярвате на историята, която пуснаха в печата? За лодката и бурята?

— Това, че са излезли с лодка и не са се върнали, го вярвам. Но че е станало по негова вина — не. Бомънт беше отличен моряк. Можеше да усети буря от двадесет мили. Щом е излязъл с малка лодка, щеше да се върне на брега, преди времето да се развали.

— Тогава?

— Хайде, приятелю. И двамата знаем отговора. Онзи, който го е наел, той го е и убил. Възложили са му да ви проследи до Рио, но вие сте го забелязали и той е станал опасен за тях. — Тенисън направи пауза. — Сякаш са знаели, че ще отидем в Сен Тропе. Най-ужасното е, че са убили Гретхен заедно с него. Само за да не предизвикат подозрения.

— Съжалявам. Господи, чувствам се отговорен за това, което се случи.

— Нищо не сте могли да направите.

— Дали не е дошла заповед от британското разузнаване? — попита Холкрофт. — Казах на Кеслер за Бомънт. Той предложи да пусне слуха по каналите от Бон към Лондон. Може би им се е сторило прекалено, когато са научили, че агент на „Одесса“ е капитан на разузнавателен кораб.

— Да, те биха действали светкавично, но никой от шефовете им не би издал такава заповед. Англичаните биха го изтезавали, за да измъкнат информация, но не биха го убили. Тук е друго. Някой го е убил. Този някой не се е опитвал да научи нещо от Бомънт, а се е страхувал от това, което той е знаел.

Аргументът на Тенисън бе убедителен.

— Имате право. Англичаните не биха спечелили нищо, като го убият. Те биха го държали в изолация.

— Точно така. Тук има и друг фактор — морален. MI6 може и да е пълен с кариеристи, но не мисля, че биха убили, за да се измъкнат от неудобно положение. Не е в стила им. В момента обаче са склонни да направят големи жертви, за да възвърнат доброто си име. Дано се окажа прав.

— Какво искате да кажете?

— Тази вечер ще отлетя за Лондон, а на сутринта ще се свържа с Пейтън-Джоунс. Ще му предложа сделка, която ще му бъде трудно да отхвърли. Вероятно ще мога да му намеря една птица, която се придвижва бързо от едно място на друго, а цветът на перата й се слива с цвета на околната среда.

Холкрофт бе озадачен.

— Но вие казахте, че не можете да работите с тях?

— Ще говоря само с Пейтън-Джоунс и с никой друг. Ако той не ми обещае, ще се откажа.

— Мислите ли, че ще се съгласи?

— Всъщност той няма избор. Тази птица е станала същинска мания за MI.

— Да допуснем, че е така. Какво ще поискате в замяна?

— Достъп до секретна информация. Британското разузнаване има хиляди папки със секретна документация, свързана с последните години на войната и компрометираща много хора. Някъде там се крие и отговорът на нашия въпрос. Може би е отделен човек, група или организация на фанатици — не зная точно, но е там. Някой, който преди тридесет години е имал нещо общо с Финанцминистериум или с бащите ни; човек, на когото те са имали доверие и са възлагали отговорни задачи. Може да са се намесили от Лох Торидон.

— Моля?

— Лох Торидон. Това е наименованието на шпионска саботажна операция, проведена от британското разузнаване между 1941 и 1944 година. Хиляди бивши националсоциалисти били изпратени обратно в Италия и Германия, където били назначени навсякъде — във фабрики, железопътни компании и на държавни постове. Известно е, че участници в Лох Торидон са работили във Финанцминистериум… Отговорът ще дойде от архивите.

— И се надявате да го намерите сред хилядите папки? Дори да е там, търсенето му ще отнеме месеци.

— Не съвсем. Знам точно какво да търся — хора, които вероятно са имали връзка с бащите ни.

Тенисън говореше толкова бързо и уверено, че на Ноъл му бе трудно да следи мисълта му.

— Защо сте така сигурен, че информацията е там?

— Защото няма друг начин. Днес следобед вие ме убедихте в това. Човекът, който ви се е обадил в Ню Йорк и после е бил убит…

— Питър Болдуин ли?

— Да, MI6. Той е знаел за Женева. Ще проверя първо неговите материали. От тях ще започнем да разплитаме загадката.

— Намерете папката за Волфсшанце — каза Холкрофт. — „Код Волфсшанце“ може би е там!

Тенисън забави отговора си. Ноъл не разбра дали мисли върху предложението или е изненадан от него.

— Къде сте чули това? — попита той. — Не сте ми казвали за него нито вие, нито Хелдън.

— Значи и двамата сме пропуснали — отвърна Холкрофт.

— Трябва да внимаваме — каза Тенисън. — Ако името Волфсшанце има нещо общо с Женева, трябва да сме изключително внимателни. Британското разузнаване не бива да научава за Женева. Това може да се окаже фатално.

— Съгласен съм. Но как ще обясните пред Пейтън-Джоунс, че искате достъп до архивите?

— Като му кажа част от истината — отговори Тенисън. — Че искам да намеря убиеца на Гретхен.

— Заради това сте готов да се откажете от… птицата, която от шест години се опитвате да уловите?

— Да, заради Женева също. И ще го направя, без ни най-малко да съжалявам.

Ноъл се трогна от думите му.

— Искате ли да говоря с Пейтън-Джоунс?

— Не! — изкрещя Тенисън, после сниши глас. — Искам да кажа, това крие твърде големи рискове. Имайте ми доверие и моля ви, правете това, което ви кажа. С Хелдън трябва да стоите настрана. Докато не ви се обадя, Хелдън да не ходи на работа, а да остане при вас. Не се срещайте с никого.

Холкрофт погледна към Хелдън.

— Не зная дали тя ще се съгласи…

— Аз ще я убедя. Нека да поговоря с нея. С вас вече се разбрахме.

— Нали ще се обадите пак?

— Да, след няколко дни. Ако се преместите в друг хотел, оставете бележка на рецепцията къде да намеря господин Фреска. Хелдън знае телефонния номер, на който можете да ми предавате съобщения. Сега искам да поговоря с нея. Може би сега най-силно се нуждаем един от друг, въпреки различията ни. И… Ноъл?

— Да?

— Бъдете мил с нея и я обичайте. Тя има нужда и от вас.

Холкрофт стана и подаде слушалката на Хелдън.

— Mein Bruder…