Планът Холкрофт

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Холкрофт си сипа кафе и погледна навън към студеното ясно парижко утро. Вече втора сутрин, откакто се бяха срещнали с Хелдън, а тя все още не можеше да намери брат си.

— Той ще ми се обади, сигурна съм — му бе казала тя по телефона преди няколко минути.

— Ами ако съм излязъл за малко?

— Не се тревожи. Ще го открия.

Не се тревожи. Странно му звучеше подобно успокоение, особено като се има предвид къде се намираше и как бе стигнал, по-точно как те заедно бяха стигнали дотам.

Нощта бе продължила все така шеметно. След като напуснаха ханчето, те се върнаха на Монмартр. Там слязоха от ситроена, а от някаква врата излезе един мъж и го откара. Тръгнаха по оживените улици и минаха покрай две открити кафенета. Две кимвания с глава във всяко от тях означаваха, че могат да се върнат при колата на Ноъл.

Тръгнаха по Монмартр и тя му казваше накъде да кара. Минаха над Сена и прекосявайки Париж, стигнаха до Сен Жермен де Пре пред някакъв хотел. Ноъл се регистрира и плати за една нощ, но дори не се качи в стаята си, защото този ход бе само за заблуда. Продължиха към друг хотел на Рю Шевал, където попълни формуляра с името на рекламирана безалкохолна напитка. Н. Фреска.

Разделиха се във фоайето и тя обеща да му се обади веднага щом има новини от брат си.

— Обясни ми нещо — помоли я той. — Защо правим всичко това? Какво значение има къде точно и с какво име се регистрирам?

— Има, защото са те видели с мен.

Хелдън. Необикновено име на необикновена жена. Странно съчетание на уязвимост и сила. През колкото и мъчителни изживявания да бе преминала през всичките тези години, тя не се отдаваше на самосъжаление. Знаеше, че носи тежко наследство и че хрътките на „Одесса“ и „Рахе“ бяха насъскани по дирите на нацистки деца. Те бяха прокълнати за това, което са и за това, което не са и трябваше да се борят, за да оцелеят.

Женева можеше и щеше да помогне на тези деца. Ноъл бе решен да настоява за това. Не му беше трудно да се постави на тяхно място — ако майка му не бе проявила изключителна смелост навремето, той щеше да е един от тях.

Но сега имаше други, по-неотложни въпроси, които засягаха Женева. Кой бе тайнственият Антъни Бомънт? Каква задача изпълняваше? Какво всъщност се бе случило с Фон Тиболтови в Бразилия?

И ако някой можеше да им даде отговор, това бе Йохан… Джон Тенисън.

Холкрофт се върна до прозореца. Ято гълъби, разперили крила срещу сутрешния вятър, прелетяха над отсрещния покрив. Фон Тиболтови. Преди три седмици дори не бе чувал това име, а сега животът му бе така свързан с техния.

Хелдън. Необикновено име на необикновена жена. В нея всичко бе сложно и противоречиво. За първи път срещаше такъв човек. Тя сякаш идваше от друго време и място — бореше се с последиците на война, която бе вече история.

„Рахе“, „Одесса“… Волфсшанце — всички те бяха фанатици. Врагове от отдавнашни кървави събития. Всичко това бе приключило още преди тридесет години. Край, беше мъртво, записано в историята и потънало в прах.

Гълъбите направиха един кръг в небето и отново се спуснаха към покрива. Докато гледаше атаката им, Ноъл внезапно осъзна нещо. Тази мисъл бе започнала да се прокрадва в съзнанието му още вечерта на срещата с хер Оберст, но тогава не й бе обърнал внимание.

Това не беше свършило. Някой продължаваше да разпалва войната. И то от Женева!

„Ще има хора, които ще се опитат да те спрат, да те измамят, дори да те убият…“

„Одесса“ и „Рахе“: това бяха враговете на Женева. Фанатици и терористи, готови на всичко, за да провалят плана. Всяка друга организация би се обърнала към международни съдебни институции и по този начин би разкрила пред света съществуването на банковата сметка в Женева. Но „Одесса“ и „Рахе“ не можеха да го направят. Хелдън грешеше или поне не бе напълно права. Основната им цел сега не бе преследването на децата на лидери на националсоциалисти, а провалът на женевската кауза. Те искаха да го спрат! По някакъв начин, отнякъде бяха научили за сметката в Швейцария и се стремяха да попречат на деблокирането й. Ако се наложи, щяха да го убият, за да постигнат своето — за тях животът му нямаше стойност.

Ето защо в самолета някой бе сипал стрихнин в чашата — тази ужасна смърт бе предвидена за него. Такава бе страшната тактика на „Рахе“. Вече знаеше и причината за премеждията си в Рио де Жанейро — изстрелите при изоставената обсерватория и опитът да го убият в колата. Морис Граф и маниакални последователи на „Одесса“ в Бразилия. Всички те са знаели за Женева!

Следователно са знаели и за Фон Тиболтови, а това обясняваше случилото се в Бразилия. Причината за мистериозното отпътуване оттам не бе майката, а самият Йохан фон Тиболт, гонен от членовете на „Одесса“ около Граф. Братът, който бе единствената опора на двете сестри, тайно организирал измъкването на тримата от Рио.

За да оцелее и участва в изпълнението на плана в Женева.

Един мъж ще дойде някой ден и ще говори за странно споразумение… Точно това „странно споразумение“ щеше да осигури достатъчно средства и власт, за да бъдат унищожени „Одесса“ и „Рахе“ — една напълно справедлива цел на плана.

Ноъл добре разбираше всичко. Той, Джон Тенисън, и човекът от Берлин на име Кеслер бяха предопределените от Женева. Точно те щяха да ръководят агенцията в Цюрих, да заличат „Одесса“ и „Рахе“ от лицето на земята. Да се поправи злото освен всичко друго означаваше и да се сложи край на фанатичните цели на привържениците на геноцида.

Прииска му се да позвъни на Хелдън, да я успокои — тя и всички като нея вече нямаше да бягат, да се крият и да живеят в страх. Искаше да й го каже. Искаше да я види отново.

Но й бе обещал, че няма да я търси в „Галимар“, нито пък да се опитва да я открие по какъвто и да било повод. Тази забрана, наложена точно от нея, го влудяваше, но той не можеше да не удържи на думата си.

Погледна към телефона и се сети, че трябва да се обади в редакцията на „Американ експрес“ на Шанз Елизе. Бе казал на Сам Буоновентура, че ще проверява там за съобщенията му.

Получаването на съобщения по телефона бе съвсем прост начин, който той бе използвал и преди. Налагаше се да прибегне към него, защото никой не биваше да узнае къде се намира. Остави кафето си, отиде при телефона и се сети още нещо — да се обади и на майка си. Бе твърде рано да звъни в Ню Йорк и затова реши да се свърже с нея по-късно през деня.

— Съжалявам, мосьо — каза служителят от редакцията на „Американ експрес“. — Трябва да получите съобщенията лично. Наистина съжалявам.

Сега пък лично! Ноъл трясна слушалката ядосан. Всъщност едно излизане щеше да му се отрази добре и най-вече да го откъсне от напрегнатото желание да се обади на Хелдън.

Той тръгна по Рю Шевал, студеният вятър шибаше лицето му. Взе такси през реката до Шанз Елизе. Спусна прозорчето — свежият въздух и ярката светлина му подействаха ободрително. За пръв път от няколко дни насам се почувства сигурен в себе си и в пътя, по който вървеше.

Съобщенията, оставени в редакцията, сигурно бяха маловажни. Едва ли в Ню Йорк или Лондон се е случило нещо, с което той не би се справил. Цялото му внимание бе насочено към Париж, към срещата с Джон Тенисън. Те щяха да се видят, да обмислят и набележат последователните действия, които им предстояха. А първото естествено бе да отидат в Берлин и да открият Ерих Кеслер. Знаеха кои са враговете им, оставаше им да се бранят от тях. Приятелите на Хелдън можеха да им помогнат.

Слезе от таксито, погледна тъмните стъкла на редакцията и внезапно му хрумна мисълта, че това може да е капан. Дали не му бяха отказали да му прочетат съобщенията, за да го накарат да се появи? Ако беше така, това несъмнено бе тактически ход на Британското разузнаване, макар и не много хитро измислен.

Ноъл се усмихна. Той знаеше точно какво да говори, ако го пипнеха — Джон Тенисън не беше убиец. По всяка вероятност не бяха много агентите на MI5, които могат да отхвърлят така категорично подобно обвинение. Би стигнал дори и по-далеч, подхвърляйки, че Кралският флот трябва да обърне внимание на дейността на обкичения с отличия морски офицер. Имаше доказателства за вероятността Антъни Бомънт да членува в „Одесса“ — организация, основана в Бразилия от човек на име Граф.

Струваше му се, че пропада в някаква пропаст, че лети надолу и не може да си поеме въздух. Стомахът му се бе свил, а ниско в гърдите го прободе остра болка.

Съобщението гласеше следното:

Втората телеграма бе от лейтенант Дейвид Майлс от нюйоркската полиция:

Бе оставил и двата телефонни номера, които Буоновентура му бе предал в Рио де Жанейро. Записани бяха датите и часовете на шест обаждания, последвали получаването на съобщението в редакцията на „Американ експрес“. Майлс бе проверявал по два пъти на ден дали е прието.

Ноъл тръгна по Шанз Елизе, опитвайки се да потисне мъката си и да мисли.

Ричард Холкрофт, човекът, който доскоро беше единственият му баща. Татко… моят баща. Думи, изричани от него с много любов и нежност, с топла усмивка. Той бе насочвал развитието на сина си, по-точно, на своя доведен син. По дяволите, това бе неговият син! Беше го насочвал, без да се бърка в живота му, освен когато бе необходимо.

Господи, той беше мъртъв.

Някакъв скрит подтекст в телеграмата на Майлс бе предизвикал болезнените бодежи, съпътстващи страха и гнева му. Дали той по някакъв начин не бе допринесъл за смъртта на Ричард Холкрофт? О, Боже! Дали тя имаше нещо общо с изсипания в напитката стрихнин на девет хиляди метра над Атлантика? Дали тя не бе брънка от веригата събития, свързани с плана в Женева?

Не бе ли жертвал самият той живота на единствения баща, когото познаваше, заради непознатия си баща?

Стигна до пресечката с авеню Жорж V, където гъмжеше от коли. На отсрещната страна видя надпис „Фуке“ над навеса на разположено по тротоара кафене. Всичко му бе познато. Наляво бе хотел „Жорж V“. За кратко време миналата година отседна в него, благодарение на любезната покана на изключително богат хотелиер, който се заблуждаваше, че ще може да направи същия хотел в Канзас Сити.

Холкрофт се сприятели със заместник-управителя. Ако все още работеше там, сигурно би му услужил да използва телефона. Ако разговорите от хотел „Жорж V“ можеха да бъдат засечени, те щяха лесно да разберат откъде се обажда. Но също така лесно той можеше да им даде погрешна информация за местообитанието си. Опитваше се да изпревари ходовете им.

— Но, разбира се, с удоволствие, Ноъл. Толкова се радвам да те видя отново. Жалко наистина, че не си отседнал при нас, но при тези цени не се изненадвам. Заповядай в кабинета ми.

— Благодаря. Ще използвам кредитната си карта, естествено.

— Не се притеснявай, приятелю. Какво ще кажеш за един аперитив?

— С удоволствие — каза Ноъл.

Беше десет и четиридесет и пет парижко време. Значи в Ню Йорк бе шест без петнадесет. Щом Майлс настояваше така спешно да се свърже с него, което се разбираше от съобщението му, часът нямаше значение. Вдигна слушалката и даде поръчка за разговор, после отново погледна телеграмата от Майлс.

Съветът му съдържаше намек за заплаха. Под „когото и да било“ той имаше предвид майка му.

Сложи листа на масата и извади другата телеграма.

Чувстваше се виновен, че не е бил до нея, но много по-силна вина, примесена със страх и гняв, го разяждаше при мисълта, че е виновен за смъртта на баща си. В това нямаше съмнение — той го чувстваше, знаеше го.

Друга болезнена мисъл го връхлетя — дали Майлс бе говорил с Алтийн и какво точно й бе казал.

Телефонът иззвъня.

— Ноъл Холкрофт ли се обажда?

— Да. Съжалявам за трудностите, които съм ви създал да ме откриете…

— Безсмислено е да губим време в обяснения — прекъсна го Майлс. — Искам само да ви кажа, че сте нарушили федералните закони.

— Почакайте — ядоса се Ноъл. — Какво съм направил? Ето че ме открихте. Аз не се крия.

— Това, че се обаждате с една седмица закъснение, е грубо нарушение на закона. Нямахте право да напускате Ню Йорк, без да ни съобщите.

— Трябваше спешно да уредя някои лични въпроси. Бях оставил адрес. Обвинението ви е неоснователно.

— Тогава какво ще кажете за следната формулировка: съзнателно затрудняване на правосъдието.

— Моля?

— И вие, и аз знаем какво се случи в салона на британския 747, на който пътувахте. Би било по-правилно да кажа — какво не се случи.

— Не ви разбирам.

— Онази напитка бе приготвена за вас, а не за Торнтън.

Холкрофт го очакваше, но това не намали въздействието на казаното. Все пак той не мислеше да се предава така лесно.

— Това е най-абсурдното нещо, което съм чувал някога.

— Моля ви! Вие сте умен и честен гражданин от добро семейство, но през последната седмица постъпвахте доста глупаво и далеч не почтено.

— Обиждате ме без конкретно обвинение. В телеграмата си споменахте…

— Ще стигнем и дотам — прекъсна го детективът. — Искам да си дадете сметка на чия страна сте. Разбирате ли? Искам да си съдействаме, а не да си пречим.

— Слушам ви, продължавайте.

— Открихме ви в Рио. Говорихме с…

— Какво сте направили? — Сам ли го бе издал?

— Не беше трудно. Приятелят ви Буоновентура така и не разбра нищо. Опита се да прикрие отсъствието ви, но обяснението му бързо се пропука. Той каза, че сте тръгнали от Кюрасао с кораб, но холандските имиграционни власти нямат сведения да сте пребивавали на територията им. Тогава проверихме разговорите, които Буоновентура е провел с чужбина и списъците на пътниците, взели самолет до местата, където е звънял. Открихме, че сте отпътували от Ню Йорк с „Браниф“ и сте отседнали в хотел „Порто Алегре“ в Рио.

Аматьорът не можеше да се мери с професионалист.

— Сам ми предаде, че сте звъняли няколко пъти.

— Да, звънях — потвърди Майлс. — Исках да открия къде сте отишли след Рио, а знаех, че той ще ви съобщи за обаждането ми. Не получихте ли съобщението ми в хотела в Лондон?

— Не.

— Възможно е. Губят се понякога.

Но това не се бе загубило, помисли си Ноъл. Хората от Волфсшанце го бяха взели.

— Наясно съм със ситуацията. Говорете по същество.

— Не ви е толкова ясно — отвърна Майлс. — Разговаряхме с Андерсън от американското посолство в Рио. Доста интересна история сте му разправили — как са ви устроили клопка, преследвали са ви, стреляли са по вас. Той не вярва нито на една дума от вашите измишльотини. Създали сте му куп неприятности и е бил много доволен, когато най-после сте напуснали Бразилия.

— Да, зная. Той ме закара до летището.

— Искате ли да ми кажете какво стана — детективът не хранеше особена надежда.

Ноъл се загледа втренчено в стената. Такова облекчение би изпитал, ако смъкне този огромен товар от плещите си и потърси закрилата на закона. Не свързваше лейтенант Майлс с конкретна личност — за него той бе безличен символ на властта. Но не можеше да поиска помощ от нея — нито времето, нито мястото бяха подходящи за това.

— Не. Нищо не можете да направите. Проблемът е разрешен.

— Така ли?

— Да.

Последваха няколко секунди пълна тишина.

— Добре, господин Холкрофт. Дано промените мнението си, защото мисля, че мога да ви помогна… и че имате нужда от помощ. — Майлс замълча. — Чувствайте се официално призован да се върнете в Ню Йорк сити. Трябва да се явите в съда като главен свидетел по дело за убийство.

— Съжалявам, не мога точно сега.

— Така си и мислех. Става дума за баща ви. Нека се опитаме да се разберем човешки.

Ноъл знаеше, че ще научи ужасната истина и предпочиташе сам да я изрече:

— Убит е, нали?

— Все едно че не съм ви чул. В противен случай би трябвало да отида при шефа си и да му съобщя, че сте го казали, без аз да ви провокирам. Направихте заключение въз основа на факти, които не съм ви съобщил. Ще трябва да поискам екстрадирането ви.

— Стига, Майлс! Съобщението ви ме подготви за това. „Скорошната смърт“ и т.н., „професионалният ми съвет“ и т.н. — какво друго бих могъл да си помисля?

От другата страна отново последва пауза.

— О’кей. Предавам се, убедихте ме.

— Убиха го, нали?

— Така предполагаме.

— Какво казахте на майка ми?

— Аз не съм упълномощен да й казвам каквото и да било. Тя дори не знае името ми. Отговорихте и на втория ми въпрос. Значи все още не сте говорили с нея.

— Явно не съм. Какво се е случило с баща ми?

— Нещо, което най-добре може да бъде описано като необичайна пътна злополука. Баща ви е бил откаран в болница, където един час по-късно е починал от раните си.

— Как е станало?

— Някакъв възрастен човек от Бронкс изгубил контрол над волана близо до хотел „Плаца“. Колата кривнала настрани и се качила на бордюра, помитайки хората по тротоара. Трима загинали на място. Колата така ударила баща ви, че го залепила на стената и едва не го смазала.

— Искате да кажете, че е била насочена право към него?

— Не мога да бъда сигурен. Толкова хора е имало там…

— Тогава какво искате да кажете?

Майлс се поколеба.

— Че колата е била насочена право към него.

— Кой е шофирал?

— Седемдесет и две годишен пенсионер, бивш счетоводител с електронен сърдечен стимулатор. Няма никакви роднини, а шофьорската му книжка е с изтекла давност от няколко години. По време на злополуката стимулаторът се повредил. Старецът починал на път за болницата.

— Какво общо има той с баща ми?

— Досега не сме намерили задоволителен отговор. Аз имам една хипотеза. Искате ли да я чуете?

— Разбира се.

— Ще се върнете ли в Ню Йорк?

— Не издевателствайте над мен. Каква е хипотезата ви?

— Мисля, че старецът е бил заставен да извие волана. Някой вероятно е седял на задната седалка с опрян в главата му пистолет. В суматохата е разбил стимулатора и е изчезнал. Прилича ми на убийство, замислено да прилича на странна злополука, при която за достоверност заедно с набелязаната жертва загиват още няколко души.

Ноъл си спомни за друга „странна злополука“ и дъхът му спря. При подобни обстоятелства в лондонското метро бяха убити пет човека. Сред тях единственият, който можеше да хвърли светлина върху назначаването на Джон Тенисън в „Гардиън“.

Беше си чисто убийство…

Мисълта, че между двата случая може да съществува връзка, го ужаси.

— Не отивате ли твърде далеч в предположенията си, Майлс? — попита Холкрофт.

— Казах ви, това е само хипотеза, но не е съвсем безпочвена. Когато видях името на баща ви в списъка на загиналите, се поразрових и открих, че старецът от Бронкс има интересна съдба. Пристигнал е тук през четиридесет и седма и се е представил като беден еврейски имигрант, оцелял от концлагера в Дахау. Само че, както показват половин дузина спестовни книжки, той никак не е беден, а жилището му е същинска крепост. Освен това за този период тринадесет пъти е пътувал до Германия.

— Какво се опитвате да ми внушите?

— Не мисля, че старецът е имал нещо общо с Дахау, освен ако не е бил в лагерната управа. В жилищната кооперация почти никой не го познава. Никога не е стъпвал в синагога. Според мен е нацист.

Холкрофт преглътна с усилие.

— И каква връзка виждате между него и баща ми?

— Вие, макар че още не знам защо.

— Аз? — Ноъл усети как сърцето му бие в гърлото.

— Да. В Рио сте казали на Андерсън, че някакъв човек на име Граф, който е бил нацист, се опитал да ви убие. Андерсън мисли, че сте луд и че това е плод на фантазията ви. Но аз ви вярвам.

— Бях страшно ядосан. Неправилно съм се изразил. Станало е недоразумение… — Ноъл отчаяно търсеше думи. — Граф е германец с буен темперамент, направо е параноик и затова го нарекох нацист, без да съм имал това предвид. Той мислеше, че правя скици и снимам имението му…

— Казах, че ви вярвам, Холкрофт — прекъсна го детективът. — Имам сериозни основания за това.

— Какви са те? — Ноъл усети, че гласът му едва се чува — изведнъж го бе обсебил истински страх. Смъртта на баща му бе предупреждение. „Рахе“ или „Одесса“ също бяха предупреждение. Трябваше да предпази майка си!

Майлс трябваше да бъде спрян. Той не биваше да научи за Женева!

— Онези, които се опитаха да ви убият в самолета, са били германци — обясняваше Майлс. — Бяха взели паспортите на двама американци, убити преди пет години в Мюнхен. Идентифицирахме ги по зъбите. Бяха застреляни на летище „Кенеди“, а труповете им бяха намерени в цистерна с гориво. Куршумите са от германски пистолет, деветмилиметров „Хеклер & Кох“. Заглушителят е изработен в Мюнхен. Познайте къде е ходил старецът при пътуванията в Германия, поне в тези шест от тях, за които имаме сведения.

— Мюнхен — прошепна Ноъл.

— Точно така. Мюнхен, където е започнало всичко и продължава и сега. Група нацисти се борят помежду си тридесет години след края на проклетата война, а вие сте в центъра на всичко това. Искам да знам защо.

Ноъл се почувства смазан от напрежение и страх.

— Забравете този случай. Нищо не можете да направите.

— Може би има нещо, което ще успея да предотвратя, по дяволите! Още едно убийство.

— Не разбирате ли? — простена Холкрофт; не изпитваше нищо друго освен болка. — Казвам ви го само защото той ми беше баща. Нищо не можете да помогнете в Ню Йорк. Тук трябва да се действа. Дайте ми време за Бога, трябва ми време. После сам ще дойда при вас.

— Колко?

— Месец.

— Много е. Давам ви две седмици.

— Майлс, моля ви…

Чу се щракване — телефонната слушалка в Ню Йорк се затвори.

Две седмици. О, Боже, беше невъзможно!

А трябваше да стане. За две седмици трябваше да успее да спре Майлс. Можеше да направи това със средствата от Женева. Действащите лица в една агенция с филантропски цели и внушителната сметка от седемстотин и осемдесет милиона долара щяха да внушават респект и да бъдат изслушвани внимателно. След деблокирането на тази сметка можеха да се постигнат съглашения, да бъде поискана и оказана помощ. „Одесса“ щеше да бъде разобличена, а „Рахе“ — унищожена.

Този план би се осъществил само ако в банката в Женева се представят трима от наследниците, които отговарят на условията. Ноъл вярваше, че това ще стане, но дотогава трябваше да пази майка си. Трябваше да се свърже с Алтийн и да я убеди да изчезне за две седмици.

Какво да й каже? Тя не би се вслушала в съвета му. Нищо не би могло да я накара да бъде по-предпазлива, дори ако му повярва, че съпругът й е бил убит. Какво за Бога трябва да й каже?

— Ало, ало, мосьо? Разговорът ви с Ню Йорк.

Холкрофт затвори така рязко, че камбанката на телефона издрънча. Не можеше да говори с майка си. Сега. Поне след час, но не сега. Трябваше му време. Толкова неща имаше да обмисли и да направи.

Чувстваше се на границата на лудостта.