Планът Холкрофт

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

За място на срещата бе определен един свободен апартамент на последния етаж в стара кооперация на Монмартр. Собственикът му бе художник, който бе заминал за Италия. Хелдън се обади на Ноъл да му съобщи адреса и часа. Тя щеше да дойде и да го запознае с брат си, но нямаше да остане на срещата.

Ноъл изкачи последното стъпало и почука на вратата. Веднага чу отвътре да се приближават бързи стъпки. Отвори му Хелдън.

— Здравей, скъпи — каза тя, застанала в тясното фоайе срещу него.

— Здравей — отвърна Ноъл. Когато го целуна, той смутено погледна зад нея.

— Йохан е на терасата — засмя се тя. — Но целувката е позволена. Аз му казах… колко те харесвам.

— Необходимо ли беше?

— Да, колкото и да е странно. И се радвам, че го направих. Почувствах се много добре. — Тя затвори вратата, без да пуска ръката му. — Повече от година не бях виждала брат си. Но той е променен. Събитията около Женева са му се отразили — цялото му внимание е съсредоточено върху изпълнението на плана. Никога не съм го виждала толкова… не зная… толкова замислен.

— Аз още не съм сигурен в него.

— Той също.

— Така ли?

— По едно време тази сутрин беше решил да не се среща с теб. Каза, че ти няма доверие. Според него някой те е подкупил, за да предадеш Женева.

— Мене?

— Помисли си. Научил е от хора в Рио, че си се срещал с Морис Граф, а след това си заминал директно за Лондон, при Антъни Бомънт. Ти се оказа прав за него. Той наистина е от „Одесса“ — Хелдън замълча за малко. — Той каза… че си прекарал нощта с Гретхен, спал си с нея.

— Чакай да ти обясня — прекъсна я Ноъл.

— Не, скъпи, няма значение. Познавам сестра си. Но не разбираш ли, че между събитията има връзка? „Одесса“ използват жените, за да забавляват приятелите си. Ти си имал връзка с „Одесса“ и те са се погрижили да ти осигурят нещо приятно и разтоварващо след дългото пътуване.

— Но това е чудовищно!

— Такива са предположенията на Йохан.

— Той греши!

— Вече го знае или поне аз мисля така. Разказах му всичко, което ти се… ни се случи. Как се опитаха да те убият. Той остана потресен. Може да те пита някои неща, но мисля, че си промени мнението.

Холкрофт поклати глава изумено. За тебе вече нищо няма да е същото… Нищо няма да е като преди. Не само че не беше същото, но не беше и това, което изглеждаше, че е. От точка А до точка Б не можеше да се стигне по права линия.

— Да не говорим повече за това — реши той. — Ще се срещнем ли по-късно?

— Разбира се.

— В издателството ли се връщаш?

— Не, днес не ходих на работа.

— Забравих, че си била с брат си. А на мен ми каза, че ще ходиш на работа.

— Налагаше се да те излъжа.

— Да, разбира се, и друг път се е налагало.

— Моля те, Ноъл. Да дойда ли да те взема? Да кажем, след два часа?

Ноъл се замисли. Не му излизаше от ума необикновената новина, която Майлс му бе съобщил. Направи опит да се свърже със Сам Буоновентура в Кюрасао, но Сам бе отишъл на обекта.

— Бих искал да направиш нещо друго за мен — каза той на Хелдън. — Казах ти за Буоновентура в Карибско море. Звънях от хотела и му оставих съобщение, но той не се обади. Би ли постояла в стаята ми да говориш с него, в случай че позвъни? Не бих те молил за това, но е спешно. Случило се е нещо, по-късно ще ти обясня какво. Нали ще отидеш?

— Разбира се. Какво да му кажа?

— Да остане на телефона няколко часа. Или да ти даде телефонен номер, на който да му позвъня между шест и осем часа парижко време. Кажи му, че е спешно. — Ноъл бръкна в джоба си. — Ето ти ключа. Не забравяй, че името ми е Фреска.

Хелдън взе ключа, хвана го под ръка и го поведе към студиото.

— А ти не забравяй, че брат ми се казва Тенисън. Джон Тенисън.

Холкрофт погледна към прозореца и през дебелите му стъкла в оловни рамки видя Тенисън, застанал на терасата. Беше облечен в тъмен раиран костюм, без шапка и палто. Опрял ръце на парапета, той гледаше силуетите на сградите на фона на парижкото небе. Високата му и стройна фигура имаше съвършени пропорции и напомняше стегнатото тяло на атлет, съставено сякаш от опънати пружини. Той бавно се завъртя надясно и се обърна към Ноъл. Лицето му правеше наистина поразително впечатление. Идеалните му черти бяха сякаш изваяни от скулптор и може би тъкмо затова то изглеждаше студено. Светлорусата коса допълваше това съвършенство.

Фон Тиболт — Тенисън също го видя и щом очите му се срещнаха, каменното му изражение изчезна. Погледът му беше жив и проницателен. Той свали ръце от парапета и тръгна към вратата на терасата.

Щом влезе в стаята, протегна ръка.

— Аз съм синът на Вилхелм фон Тиболт.

— Аз съм… Ноъл Холкрофт. Моят баща е Хайнрих Клаузен.

— Хелдън ми разказа доста за вас. Толкова много сте преживели.

— Да, и двамата преживяхме ужасни неща — съгласи се Холкрофт. — Искам да кажа, сестра ви и аз. Предполагам, че и на вас не ви е било лесно.

— Тежко наследство са ни завещали. — Тенисън се усмихна. — Малко неловко се чувствам, че трябваше така да се срещнем.

— Е, и аз съм се чувствал по-удобно.

— Без да кажа нито дума — намеси се Хелдън, — вие и сами чудесно се справихте с представянето. Смятам да тръгвам.

— Напротив, остани — предложи й Тенисън. — Това, което ние имаме да си кажем, според мен засяга и теб.

— Не съм толкова сигурна. Поне не засега. А и имам да свърша нещо — отвърна Хелдън и се запъти към фоайето. — Мисля, че за много хора е страшно важно да си имате доверие един на друг. Надявам се, че това ще стане. — Тя отвори вратата и излезе.

Известно време двамата мъже мълчаха и гледаха вратата, от която бе излязла Хелдън.

— Тя е забележителна жена — каза Тенисън. — Много я обичам.

Ноъл се обърна и го погледна.

— Аз също.

Тенисън също го погледна и продължи:

— Дано това не усложнява положението ви в момента.

— Не, но може би усложнява нейното.

— Разбирам. — Тенисън отиде до прозореца и се загледа навън. — Не съм аз този, от който се очаква да ви благослови — с Хелдън живеем напълно независимо един от друг, но дори да можех, не бих ви дал благословията си.

— Благодаря ви за откровеността.

Русият мъж се обърна към него.

— Да, напълно съм откровен. Аз не ви познавам. За вас знам само онова, което Хелдън ми е разказала и което съм научил сам. Думите й са преразказ на това, което е чула от вас, проникнат от чувствата й, разбира се. Аз чух най-различни неща, но общо взето, те са в противоречие с ентусиазирано нарисувания от сестра ми портрет.

— И двамата имаме въпроси. Искате ли да започнете пръв?

— Няма значение, не мислите ли? Моите са малко и съвсем директни. — Изведнъж в гласа на Тенисън зазвуча груба нотка. — Какво общо имате с Морис Граф?

— Мислех, че Хелдън ви е казала.

— Да — това е, което вие сте й казали. Сега го разкажете и на мен. Аз имам много по-голям опит от сестра си. Няма да приема думите ви на доверие — годините ме научиха да не го допускам. Защо се срещнахте с Граф?

— Търсех ви.

— Мен?

— Не точно вас, а Фон Тиболтови. Опитвах се да се добера до информация за който и да е член от семейството.

— Защо отидохте точно при Граф?

— Попаднах на неговото име.

— Кой ви го каза?

— Не си спомням…

— Не си спомняте? От хиляди и хиляди други имена в Рио де Жанейро някой случайно ви подхвърля името на Морис Граф!

— Да, така беше.

— Звучи абсурдно.

— Чакайте малко — Ноъл се опита да възстанови последователността на събитията, които го отведоха при Граф. — Още в началото в Ню Йорк…

— Началото на какво? Граф в Ню Йорк ли е бил?

— Не. Аз отидох в бразилското консулство и говорих с аташето. Попитах го как да издиря семейство, което е имигрирало в Бразилия през четиридесетте години. Той сглоби фактите и се досети, че търся германци. Изнесе ми цяла лекция за… на испански има фраза за това — la otra cara de los alemanes — другата страна на германеца, тоест онова, което определя мисленето му.

— Да, зная. Продължавайте.

— Той ми каза, че в Рио има силна и сплотена германска общност, начело на която стоят няколко много влиятелни мъже. Предупреди ме, че е опасно да издирвам изчезнало германско семейство. Може би преувеличаваше, защото отказвах да му дам името ви.

— Слава богу, че не сте го дали.

— Когато пристигнах в Рио, не можах да открия нищо. Дори имиграционните архиви бяха фалшифицирани.

— Което струваше твърде скъпо на много хора — каза Тенисън с горчивина. — Това беше единствената ни защита.

— Така стигнах до задънена улица. Тогава си спомних думите на аташето за няколкото влиятелни мъже, които управляват германската общност. Отидох в една немска книжарница и попитах продавача дали може да ме насочи към някои по-забележителни къщи и богати имения, които да разгледам. Нарекох ги „баварски“, но той разбра какво имам предвид. Архитект съм и си помислих…

— Да, разбирам — кимна Тенисън. — Логично е големите имения да са на водачите на германската общност.

— Точно така. Той ми изреди няколко имена. Едното беше еврейско, а другото беше на Граф. Според него имението на Граф е едно от най-внушителните в Бразилия.

— Вярно е.

— Това е всичко. Така стигнах до Граф.

Тенисън стоеше неподвижно, изражението на лицето му беше непроницаемо.

— Звучи правдоподобно.

— Радвам се, че мислите така — отвърна Ноъл.

— Казах само, че е правдоподобно, а не че аз ви вярвам.

— Няма защо да ви лъжа.

— Дори и да има, не мисля, че умеете. Веднага разпознавам лъжците.

Това твърдение изненада Ноъл.

— Нещо подобно ми каза и Хелдън вечерта, когато се запознахме.

— Добре съм я обучил. Да се научиш да лъжеш е като да усвоиш занаят, но вие не сте подходящ за това.

— Какво по дяволите се опитвате да ми кажете?

— Че сте доста убедителен за аматьор. Добре сте измислили историята си, но не сте я изпипали докрай. Средният камък на свода, който се опитвате да издигнете, липсва. Мисля, че като архитект разбирате какво имам предвид.

— Да пукна, ако разбирам. Обяснете ми.

— С удоволствие. Напускате Бразилия с името на Фон Тиболт. Но дванадесет часа след пристигането си в Англия вие вече сте в Портсмът в къщата на сестра ми и дори спите с нея. Не сте знаели, че сме си сменили името и как въобще сте разбрали за Бомънт?

— Но аз вече знаех, че се казвате Тенисън.

— Откъде? Откъде го научихте?

— Разказах на Хелдън за брата и сестрата Карара, които ми се обадиха в хотела.

— А, да, Карара. Това е доста разпространено име в Бразилия. Познавате ли ги от по-рано?

— Разбира се, че не.

— Значи тези Карара се появяват изневиделица и се представят за наши близки приятели. Но както ви е казала Хелдън, ние не сме и чували за тях. Хайде, господин Холкрофт, измислете нещо по правдоподобно — Тенисън повиши тон. — Граф ви е дал името на Бомънт, нали? Като „Одесса“ на „Одесса“.

— Не! Граф не знаеше. Той мислеше, че все още се укривате в Бразилия.

— Така ли ви каза?

— Не, но се подразбираше. Карара го потвърди. Спомена и някакви колонии на юг — Катаринас или нещо подобно. Това е планински район, в който са се заселили германци.

— Добре сте си научили урока. В Санта Катаринас действително има германски селища. Но да се върнем отново към мистериозните Карара.

Пред очите на Ноъл отново изникнаха изплашените лица на брата и сестрата в Рио.

— За вас може и да са мистериозни, но за мен не са. Или не държите на приятелите си, или имате слаба памет. Казаха, че познават Хелдън бегло, но с вас са били много близки. Поеха голям риск, като се срещнаха с мен. Казаха, че са португалски евреи, които…

— Португалски… — прекъсна го Тенисън внезапно разтревожен. — Боже мой! Представили са се като Карара… Опишете ми ги!

Когато Холкрофт свърши, Тенисън прошепна:

— Те са свързани с миналото… с миналото, господин Холкрофт. Всичко съвпада. Името Карара. Португалски евреи. Санта Катаринас… Върнали са се в Рио.

— Кои?

— Истинското им име е Монтеалегре. Преди десет-дванадесет години… Това, което са ви казали, е било прикритие, за да не ги издадете, дори и неволно.

— Какво е станало преди дванадесет години.

— Трябваше да ги измъкнем от Рио и ние ги прехвърлихме в Катаринас. Родителите им са помагали на евреите и са били убити. Братът и сестрата също бяха преследвани и също щяха да бъдат застреляни. Затова трябваше някой да им помогне да избягат на юг.

— Може би в Катаринас има хора, които знаят за вас?

— Да, няколко души. Операционната ни база беше в Санта Катаринас. Рио беше твърде опасен.

— Каква база? Кои „ние“?

— Онези, които се борехме в Бразилия срещу „Одесса“. — Тенисън поклати глава. — Трябва да ви се извиня. Хелдън е била права. Подозирал съм ви несправедливо, вие казвате истината, господин Холкрофт.

Ноъл имаше чувството, че го оправдават, без да е необходимо. Беше му неудобно да разпитва човек, който се е борил срещу „Одесса“ и е спасявал деца от сигурна смърт, все едно че ги бе освободил от Аушвиц или Белзен. Това беше човекът, който бе обучил любимата му в изкуството да оцелее. Но той имаше въпроси, които не можеше да зададе.

— Сега е мой ред — каза Ноъл. — Имате пъргав ум и знаете неща, за които не съм и чувал, но мисля, че тепърва трябва да изясним някои въпроси.

— Ако един от тях е свързан с Тинаму — предупреди го Тенисън, — страхувам се че няма да получите отговор. Въобще не възнамерявам да го обсъждаме.

Холкрофт бе крайно изненадан.

— Въобще няма какво?

— Чухте ме. Тинаму е тема, която не желая да обсъждаме. Тя не ви засяга.

— Напротив! Искам да заявя ясно още в самото начало — ако вие не искате да говорим за Тинаму, тогава ние изобщо няма за какво да говорим.

Тенисън не бе очаквал подобна категоричност и направи пауза.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Трябва да ме разберете. Нищо не бива да се оставя на случайността точно сега, когато ако само една дума стигне там, където не трябва, всичко ще рухне. Ако се окажа прав, в което съм почти убеден, след няколко дни ще мога да ви отговоря.

— Никак не звучи убедително.

— Тогава ще ви разкрия още нещо. Тинаму е бил обучен в Бразилия от „Одесса“. Проучил съм го до най-малките подробности. От шест години съм по следите му.

Гласът на Ноъл бе заседнал в гърлото и той успя едва след няколко секунди да произнесе:

— Вие го… следите от шест години?

— Да. Тинаму готви нов удар. Скоро ще извърши още едно убийство. Британското разузнаване знае за него и затова са ви разпитвали.

— Защо не действате заедно с тях? За Бога, знаете ли в какво ви подозират?

— Знам какво някой е успял да им внуши. Затова не мога да работя с тях. Тинаму има източници навсякъде, които работят за него, макар че никога не са го виждали.

— Значи са ви необходими няколко дни?

— Ако греша, ще ви разкрия всичко. Дори ще отидем заедно при агентите от британското разузнаване.

— Няколко дни… о’кей. Ще изчакам няколко дни.

— Ако ви интересува нещо друго, питайте. Нямам какво да крия от вас.

— Познавали сте Бомънт в Рио и сте знаели, че той е член на „Одесса“. Дори ме обвинихте, че аз съм научил името му от Граф. Но той се е оженил за сестра ви! „Одесса“ за „Одесса“? Значи и вие сте от тях?

Тенисън не отговори веднага.

— Нещата винаги трябва да се степенуват по важност. С две думи, това беше планирано предварително. Сестра ми Гретхен не е това, което беше навремето, но омразата й към нацистите не намаля с годините. Тя пожертва много повече от всеки нас. Чрез нея ние знаехме всеки ход на Бомънт.

— Но той е наясно, че вие сте Фон Тиболт! Защо не каже на Граф?

— Ако искате, го питайте. Може и да си признае.

— От вас исках да го чуя.

— Страхува се — отвърна Тенисън. — Бомънт е свиня и ходовете му са нечисти. Той все по-рядко прави нещо за „Одесса“, и то само когато го заплашват.

— Не ви разбирам.

— Гретхен действаше чрез… своята, да кажем, сила на убеждение. Мисля, че имаше лични впечатления. Освен това от неизвестен източник на сметката на Бомънт бе прехвърлена голяма сума пари. В сегашното положение той се страхува, че ще бъде разобличен от Граф, от една страна… и от мен — от друга. Използваме го и двамата, но върши повече услуги на мен, отколкото на Граф. Той е бита карта.

— Ако бяхте информиран за всеки негов ход, щяхте да знаете, че взе самолета от Ню Йорк за Рио да ме следи.

— Но аз дори не ви познавах тогава.

— Някой му е възложил тази задача.

— Когато Хелдън ми каза, аз веднага се опитах да разбера кой е. Научих съвсем малко, но то беше достатъчно, за да ме разтревожи. Според мен онази страхлива свиня се е продала на трети човек. Някой, който е открил връзката му с „Одесса“ и го използва така, както Граф и аз досега.

— Кой е той?

— Бих дал всичко, за да разбера. По време на морския патрул в Средиземно море Бомънт неочаквано е получил разрешение за отпуск и е заминал за Женева.

— Женева? — В съзнанието на Ноъл изникна неясен епизод на перона… по който някой тичаше през тълпата, а после се чуха писъци. На перона. Някакви мъже се сбиха, после единият падна назад, на гърдите му имаше петно от кръв; друг се спусна да гони трети… Един обхванат от паника човек профуча покрай него… тичащ човек с гъсти прошарени вежди.

— Точно така — каза Холкрофт. — Бомънт е бил в Женева.

— Да, аз току-що ви го казах.

— Там е било! Не можех да си спомня къде съм го видял за първи път. Още от Женева е започнал да ме следи.

— Страхувам се, че не разбирам за какво говорите.

— Къде е Бомънт сега? — попита Ноъл.

— На борда на кораба си. Гретхен замина преди няколко дни и ще се срещнат в Сен Тропе, струва ми се.

„Утре тръгвам към Средиземно море. При един мъж когото мразя…“ Всички изглеждаше много по-логично сега. Не само Тенисън си бе направил погрешни изводи.

— Трябва да разберем кой е изпратил Бомънт по следите ми — каза Ноъл, спомняйки си мъжа с черното яке. Тенисън бе прав. И той като него бе стигнал до извода, че е замесен някой друг.

— И аз мисля така — съгласи се Фон Тиболт. — Ще действаме ли заедно?

Холкрофт за миг се изкуши да приеме, но знаеше, че не бива да прибързва. Между тях не биваше да остава нищо неизяснено, ако смятаха да се обединят.

— Може би — отвърна той уклончиво. — Имам още два въпроса към вас. Но очаквам на тях да ми отговорите веднага, а не след няколко дни.

— Добре.

— Убили сте някого в Рио…

Тенисън сбърчи вежди.

— Хелдън ви е казала.

— Тя разбра, че трябва да съм наясно. Според поставените от Женева условия, кандидатурите трябва да бъдат внимателно проучени, за да се избегнат всякакви изненади. Ако съществува опасност някой да ви изнудва, аз ще бъда против участието ви.

Тенисън кимна.

— Разбирам.

— Кого сте убили?

— Неправилно тълкувате мълчанието ми. Нямам никаква причина да крия от вас. Просто се чудя как можете да проверите истинността на думите ми. Не е свързано по никакъв начин с изнудване, но как да ви убедя в това?

— Започнете с името.

— Мануел Карара.

— Карара?!…

— Да. Братът и сестрата са използвали името му, защото са знаели, че аз ще направя асоциация с тях. Карара беше лидер в Камарата на депутатите и имаше репутация на един от най-влиятелните мъже в страната. Но той не защитаваше нейните интереси, а тези на Граф и „Одесса“. Убих го преди седем години и ако трябва, бих го убил отново.

Ноъл следеше изражението на лицето му.

— Кой разбра за това?

— Няколко старци. Само един от тях е още жив. Ако искате, мога да ви кажа името му. Той никога няма да ме издаде.

— Защо мислите така?

— Положението се промени. Сега вее друг вятър, както се казва. Преди да напусна Рио, аз се срещнах с тях и ги предупредих, че ако някой започне да ме преследва, ще съобщя публично онова, което знам за Карара. Така грижливо изгражданият, старателно пазен и почитан образ на консерватора-мъченик ще рухне. Консерваторите в Бразилия не биха понесли това.

— Кажете ми името.

— Да, един момент — Тенисън го написа на един лист. — Ще можете да получите потвърждение, ако му се обадите. Достатъчно е само да споменете името ми и това на Карара.

— Може би ще го направя.

— Настоявам да му се обадите — каза Тенисън. — Той ще потвърди думите ми.

Двамата стояха само на няколко стъпки един от друг.

— Някога, при злополука в лондонското метро — продължи Ноъл, — загинал един журналист от „Гардиън“. Точно този, който е подписал документите за назначаването ви. Той е провел събеседването с вас и само той можел да отговори как и защо сте заели поста си.

Погледът на Тенисън отново стана студен.

— Това беше шок, който никога няма да преодолея напълно. Какъв е въпросът ви?

— Само преди няколко дни в Ню Йорк е станала друга пътна злополука, при която също са загинали невинни хора. Мишената е бил един мой близък.

— Питам ви отново: какво целите, Холкрофт?

— Нямате ли чувството, че между двата случая има известна прилика? MI5 не знаят за катастрофата в Ню Йорк, но имат някои предположения за тази в лондонското метро. Като ги сравнявам, откривам доста обезпокоителна връзка между тях. Какво знаете за катастрофата преди пет години в Лондон?

Тенисън видимо се стегна.

— Внимавайте — изглеждаше възмутен. — Британското разузнаване е отишло твърде далеч. Какво искате от мен? Докъде ще стигнете в желанието си да ме дискредитирате?

— Стига глупости! — прекъсна го Ноъл. — Какво е станало в метрото?

— Аз също бях там! — Тенисън дръпна грубо яката на ризата си и я разкъса. Отдолу се показа белег, който започваше от шията и стигаше до гърдите му. — Нищо не знам за катастрофата в Ню Йорк, но това, което се случи на „Чаринг Крос“ преди пет години, така се е запечатало в съзнанието ми, че ще го помня до края на живота си! Този белег ми остана, за да ми напомня непрекъснато за злополуката — четиридесет и седем шева от шията до гръдния кош. Тогава, преди пет години в Лондон, имах чувството, че главата ми ще се откъсне от тялото. А този човек, за когото говорите с намеци, беше най-добрият ми приятел в Англия! Той ми помогна да измъкна семейството си от Бразилия. Ако някой го е убил нарочно, той е можел да убие и мен, защото бяхме заедно!

— Не знаех… Агентите не ми казаха, че и вие сте били в метрото. Може би и те не са знаели.

— Бих ги посъветвал да проверят. В болничната архива трябва да са останали някакви доказателства. Сигурно няма да е трудно да се открият. Съжалявам, не биваше да се сърдя на вас. Агентите са готови да използват всякакви факти, за да докажат хипотезите си.

— Може би те наистина не са знаели.

— Не е изключено. Пострадалите от катастрофата бяха много и ги откараха в различни клиники в Лондон. В бързината може и да не са записали имената на всички. Но вероятността да намерят моето име е голяма, тъй като останах няколко дни в болницата — Тенисън внезапно млъкна. — Казахте, че ваш близък е бил убит в Ню Йорк преди няколко дни. Какво се е случило?

Ноъл му разказа как Ричард Холкрофт е бил блъснат на улицата и каква бе теорията на Дейвид Майлс за инцидента. Нямаше защо да премълчава нещо пред човек, за когото си бе съставил напълно погрешно мнение.

Той споделяше заключението, до което Тенисън бе стигнал.

Според мен онази страхлива свиня се е продала на трети човек.

Кой е той?

Бих дал всичко, за да го разбера…

Някой друг.

Мъж с черно кожено яке, който се бе държал предизвикателно в тъмна уличка в Берлин. Той не се бе изплашил пред лицето на смъртта… дори бе предпочел да го застрелят, отколкото да признае кой е и от кои е. Организация, чиито членове бяха по-силни и по-информирани от тези на „Рахе“ или „Одесса“.

Някой друг.

Ноъл започна разказа си и веднага почувства облекчение, че ще може да каже всичко на Тенисън. Начинът, по който другият го слушаше, го предразположи към откровеност. Сивите обсипани с точици очи бяха приковани върху него и показваха пълно съсредоточаване. Когато най-после свърши, Ноъл бе изтощен.

— Това е всичко, което знам.

Тенисън кимна.

— Най-после се срещнахме. Трябваше да изкажем един на друг съмненията си. Всеки смяташе, че другият е негов враг. Грешили сме. А сега ни чака много работа.

— Откога знаете за Женева? — попита Ноъл. — Гретхен спомена, че сте й казали за някакъв мъж, който щял да дойде един ден и да й говори за странно споразумение.

— Още от дете. Майка ми беше казала, че някаква огромна сума била предназначена за осъществяването на важна цел — да се поправи злото, извършено уж в името на Германия. Знаех само това, без никакви подробности.

— Значи не познавате Ерих Кеслер.

— Чувал съм името, когато бях още юноша.

— Ще го харесате.

— Да, сигурно, както ми го описахте. Казахте, че брат му също ще се появи в Женева. Това позволено ли е?

— Да. Обещах да му се обадя в Берлин, за да му съобщя датите.

— Защо не изчакате до утре или вдругиден? Можете да му позвъните от Сен Тропе.

— Заради Бомънт ли?

— Да, Бомънт — повтори Тенисън и лицето му видимо се стегна. — Мисля, че трябва да се срещнем с тази лъжлива свиня. Той има да ни съобщи интересни неща. Например кой е новият му шеф? Кой го е изпратил на женевската гара? Кой му е платил или го е изнудил да ви проследи до Ню Йорк и после до Рио де Жанейро? Когато научим това, ще знаем достатъчно за мъжа с черното кожено яке.

Някой друг.

Ноъл погледна часовника си. Бе почти шест — с Тенисън бяха разговаряли повече от два часа, а имаха да си кажат още много неща.

— Искате ли да вечеряте с мен и сестра ви? — попита той.

Тенисън се усмихна.

— Ще поговорим пак, когато тръгнем на юг. Трябва да проведа няколко разговора и да изпратя репортажа си. Не бива да забравям, че съм журналист. Къде сте отседнали?

— В „Жорж V“. Под името Фреска.

— Ще ви се обадя по-късно тази вечер. — Тенисън му подаде ръка. — До утре.

— До утре.

— Между другото, ако моята братска благословия означава нещо за вас, имате я.

Йохан фон Тиболт стоеше на терасата, облегнат на парапета. Бе хладно и полека се спускаше мрак. Той видя как Холкрофт излезе на улицата и тръгна по тротоара на изток.

Всичко бе минало гладко. Изкусно измислените и логично подредени лъжи бяха прозвучали убедително на фона на гневните изблици на засегнато честолюбие, последвани от внезапна откровеност. Един старец в Рио щеше да бъде обезпокоен от телефонно обаждане, но той знаеше какво да говори. В архива на една лондонска болница щеше да бъде внесено медицинско свидетелство, съвпадащо с датата на трагичния инцидент в метрото на гара „Чаринг Крос“ преди пет години. И ако всичко вървеше по план, вечерните вестници щяха да съобщят за друго нещастие. Изчезването на морски офицер и жена му, излезли с малка лодка край Средиземноморския бряг.

Фон Тиболт се усмихна. Събития, планирани преди тридесет години, се сбъдваха. Дори Нахрихтендинст не можеха да ги спрат. След няколко дни самите нахрихтендинсти щяха да бъдат елиминирани.

Часът на Тинаму бе настъпил.