Планът Холкрофт

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Той ще полудее — каза в телефонната слушалка русият мъж, пристигнал на летище „Хеленикон“ в Атина. — Сигурно вече знае. Новината вероятно го е сломила. Кажи на човека ни в Париж да не го изпуска от очи в следващите двадесет и четири часа. Той в никакъв случай не трябва да се върне в Америка.

— Няма да се върне — долетя гласът на Гретхен Бомънт от стотици мили разстояние.

— Не е толкова сигурно. Стресът нараства и психическото му състояние е доста лабилно. Това не значи, че няма да можем да направляваме поведението му. Той ме очаква и смята, че от мен ще получи отговор на много въпроси. Трябва да направи още няколко крачки, за да влезе в капана. Първо искам да отиде в Берлин за ден-два. При Кеслер.

— Ще използваме ли майка му? Можем да лансираме идеята чрез нея.

— Не. В никакъв случай. Твърде рисковано е.

— Тогава как ще му внушим да отиде в Берлин? — попита Гретхен Бомънт от дома си в Англия.

— Нищо няма да му внушаваме. Сестра ми ще го накара да вземе това решение. Тя се опитва да ме открие в момента.

— Внимавай с нея, Йохан.

— Внимавам.

Холкрофт вървеше край Сена и не усещаше режещия вятър откъм реката. Увереността, която само допреди час му даваше сили, се изпари. Знаеше само, че трябва да продължи да се движи, за да подреди мислите си и да реши какво да прави.

Трябваше да премисли някои от заключенията си. Преди час бе сигурен, че единственият човек, на когото може да разчита, е братът на Хелдън. Сега се съмняваше в това. Злополуката с баща му твърде много приличаше на странно произшествие в лондонското метро.

Мъжът, загинал в мистериозна катастрофа в метрото, отнела живота на пет човека… Агентът от MI5.

Убийство… странна злополука, при която заедно с набелязаната жертва загиват още няколко човека. Дейвид Майлс, нюйоркската полиция.

Вече не очакваше срещата с Тенисън да отговори на всичките му въпроси; сянката на Тинаму се бе появила отново. Някакъв мъж ще дойде един ден, за да говори за странно споразумение. Тенисън го очакваше, но може би целта му беше съвсем различна. Може би просто бе продал плана на по-висока цена.

Ако е така, той е виновен за смъртта на Ричард Холкрофт, все едно че сам е завъртял волана и натиснал педала на газта. В такъв случай Тенисън нямаше да си тръгне жив от срещата им. Синът щеше да отмъсти за баща си.

Ноъл спря и се облегна на бетонната стена, изумен от собствените си мисли. Готвеше се да извърши убийство! Планът искаше от него да плати най-ужасната възможна цена!

Щеше да изложи пред Тенисън фактите, които му бяха известни. Щеше внимателно да наблюдава сина на Вилхелм фон Тиболт. Дали казва истината или лъже — щеше да познае по гласа и очите му. Холкрофт се молеше богу да разбере това.

Всичко по реда си. Умът му постепенно се избистряше. Трябваше да обмисли внимателно всеки следващ ход, но предпазливостта не биваше да го забави.

Първо най-важното — това бе безспорният факт, че вече не може да се движи свободно. Бе получил най-страшното предупреждение — смъртта на любим човек. То го изпълваше със страх и гняв, а гневът щеше да му вдъхне куража, от който толкова се нуждаеше.

После дойде мисълта за майка му. Какво би могъл да й каже, без да събуди у нея подозрение. Тя трябваше да му повярва на всяка цена. Ако научи, че издънки на Третия райх са убили мъжа й, имаше опасност да извърши нещо необмислено, което да й коства живота. Какво можеше да й каже така, че да звучи правдоподобно?

Продължаваше да върви, погледът му блуждаеше. Без да иска, се блъсна в един господин, който вървеше насреща му.

— Извинете. Pardon, monsieur31 — каза Ноъл.

Французинът бе разгърнал вестник пред себе си, той сви рамене и се усмихна приветливо.

— Rien32.

Ноъл спря. Французинът му приличаше на някого. Кръглото приятно лице, очилата.

Ернст Манфреди.

Майка му уважаваше Манфреди, а и не бе забравила колко много му дължи. Можеше да измисли така предупреждението към нея, сякаш й предава думи на банкера. Защо не? Нямаше опасност от противоречия — Манфреди бе мъртъв.

Точно той бе човекът, който се бе тревожил за старата си приятелка Алтийн Клаузен. Той се бе страхувал за нея. Бе изразил опасения, че през следващите седмици, когато предстои деблокирането на сметката в Женева, името Клаузен ще се появи на повърхността. Някои щяха да си спомнят независимата и решителна млада жена, която бе изоставила съпруга си, отвратена от постъпките му.

Тя бе станала причина за моралната метаморфоза на Хайнрих Клаузен, подтикнала го към отклоняването на милиони долари за плана. Отдавна забравената враждебност и желание за мъст към тази жена можеха отново да се възродят.

От това се страхуваше Манфреди и тя бе длъжна да прояви благоразумие. Възрастният банкер знаеше много повече от тях двамата и щом той преценеше, че е най-добре тя да изчезне от сцената, докато утихне шумът около деблокирането на сметката, Алтийн трябваше да се вслуша в съвета му. Един стар и болен човек не правеше случайни заключения на прага на смъртта.

Такова обяснение звучеше смислено и в духа на разговора им в Бедфърд Хилс преди три седмици. То би накарало майка му да се вслуша в съвета на Ернст Манфреди.

Ноъл погледна инстинктивно през рамо, за да види дали някой не го следи. Беше му станало навик. Страхът го правеше по-предпазлив, а гневът му вдъхваше сила. Очакваше с нетърпение да срещне врага. Бе започнал да свиква с непознатата гора.

Тръгна обратно към хотела. След разговора той се бе втурнал навън изплашен и не се обади на заместник-управителя — мислите му бяха толкова объркани, че само разходка навън, в студения вятър можеше да му помогне да дойде на себе си. Сега вече бе в състояние да приеме поканата за аперитив. Искаше да помоли за още един разговор с Щатите. Този път с майка си.

Вървеше бързо, на два пъти спря и се обърна рязко. Преследваше ли го някой?

Като че ли да. Тъмнозелен фиат бе намалил скоростта си една пресечка по-надолу. Ясно. Ноъл внезапно пресече улицата, влезе в едно кафене, мина през задния му вход и само след секунди се появи на авеню Жорж V. Продължи нагоре и спря, за да си купи вестник.

Видя как зеленият фиат зави и спря веднага след кафенето. Шофьорът паркира до бордюра и се наведе напред. Ноъл вече знаеше какво трябва да направи след аперитива и обаждането на майка си. Да се види с Хелдън. Нужно му беше оръжие.

На летището в Атина Фон Тиболт гледаше вцепенен слушалката на телефонния автомат.

— Би ли повторила? — попита той.

— Наистина, Йохан — каза Хелдън, с която той се бе свързал в Париж. — Британското разузнаване подозира, че ти си Тинаму!

— Колко странно… — След миг намери по-подходяща фраза и я произнесе бавно. — Долна лъжа! Това е нечувано!

— Такава беше и моята реакция. Казах на Холкрофт, че те преследват заради статиите ти… и заради произхода ти. Нашият произход.

— Да, това е единственото обяснение. — Фон Тиболт не можеше да се съсредоточи върху обясненията на сестра си. Той ядно стисна слушалката — някъде бе допусната грешка, която трябваше незабавно да се поправи. Кое бе насочило MI5 по следите му? Той ги бе прикривал така умело! Оставаше му само едно: да разкрие Тинаму и това да бъде последният му ход. Най-сигурният начин заподозреният да спечели доверие е сам да открие и предаде престъпника. Той бе предвидил такъв край на творението си, макар и не така скоро.

— Йохан, чуваш ли ме?

— Да, извинявай.

— Трябва да се срещнеш веднага с Холкрофт.

— Добре. След четири-пет дни се връщам в Париж…

— Чак тогава? — Хелдън губеше търпение. — Той много иска да те види колкото може по-скоро.

— Не може да стане по-рано.

— Имам да ти кажа още толкова неща… — Тя му разказа набързо за сметката в Женева, за агенцията в Цюрих, чиято задача е разпределянето на стотици милиони, за американеца, син на Хайнрих Клаузен, за Ерих Кеслер в Берлин, за Фон Тиболтови в Рио. Накрая повтори думите на сестра си. „Някакъв мъж ще дойде един ден и ще говори за странно споразумение“. — Казвал ли си такова нещо — попита тя.

— Да. Много неща не съм споделял с теб. Не знаех кога и как точно, но бях сигурен, че това ще стане. Преди време го споменах на Гретхен. Същият този Холкрофт е бил при нея онази вечер, но се страхувам, че разговорът не му е помогнал много. Това, което трябва да извършим, е сериозно и отговорно и няма аналог в новата ни история. Злото трябва да се поправи…

— Холкрофт каза същото — прекъсна го Хелдън.

— Така и предполагах.

— Изплашен е. Опитва се да го скрие, но му личи.

— Това е съвсем естествено. Отговорността е огромна. Трябва да ми каже всичко, което знае, за да мога да помогна.

— Тогава веднага тръгни за Париж.

— Не мога. След няколко дни ще се освободя.

— Притеснявам се. Ако Ноъл е този, за когото се представя, а аз нямам причина да се съмнявам в това…

— Ноъл? — Брат й изглеждаше изненадан.

— Той ми харесва, Йохан.

— Да, продължавай.

— Ако точно той трябва да ви представи пред директорите на банката, в Женева нищо не може да стане без неговото участие.

— Да, и?

— Има и други, които знаят за него и за сметката в Швейцария. Случили са му се ужасни неща. Опитали са да го спрат.

— Кой?

— Може би „Рахе“. Или „Одесса“.

— Едва ли — отвърна Джон Тенисън. — Нито едните, нито другите биха запазили в тайна такава изключителна информация. Повярвай ми, аз съм журналист…

— И „Рахе“, и „Одесса“ са убийци. Някой се е опитал да убие Ноъл.

Тенисън се усмихна — въпреки грешките стратегията като цяло бе разработена на ниво. Холкрофт бе подложен на натиск от всички страни. Докато се стигне до решителната среща в Женева, той щеше да е достатъчно изтощен, за да може да му въздейства.

— Значи трябва да бъде много предпазлив. Научи го на това, което знаеш, Хелдън. Направи каквото можеш, покажи му триковете, които учим един от друг.

— Той вече видя някои — сестра му се засмя съчувствено, — но му е ужасно неприятно да ги използва.

— Ще му се наложи да прибегне до тях, ако иска да остане жив. — Замълча за миг. Следващите му думи трябваше да прозвучат напълно непринудено. — Гретхен ми спомена за някаква снимка на Бомънт. Каза ми, че Холкрофт я е взел.

— Да, така е. Убеден е, че го е видял в самолета от Ню Йорк за Рио и смята, че Бомънт го следял. Иска да поговорите и за него.

Значи в самолета е станало, помисли си Тенисън. Американецът се бе оказал много по-наблюдателен, отколкото Бомънт бе предполагал. Внезапното изчезване на Бомънт скоро нямаше да бъде никаква загадка. Много по-трудно можеха да дадат обяснения за снимката на Бомънт, ако Холкрофт я предаде в Швейцария на когото трябва. Капитанът бе оставил твърде ясна следа, свързваща адмиралтейството и Рио. Трябваше да върнат снимката обратно. — Не знам какво да ти отговоря, Хелдън. Никога не съм харесвал Бомънт и не съм му се доверявал напълно. Но той от няколко месеца е в Средиземно море. Не виждам как би могъл да напусне кораба си и да се озове на самолета от Ню Йорк. Холкрофт се е припознал. — Тенисън отново направи пауза. — Но мисля, че Ноъл трябва да донесе снимката на срещата ни. Дотогава не бива да я показва, нито пък да говори за нея — непременно му го предай. Това може да насочи вниманието на някои хора към Гретхен. Към нас. Да, най-добре ще е да носи снимката със себе си.

— Не може. Някой му я откраднал.

Йохан замръзна. Невъзможно. Те не бяха взимали снимката. Не беше дело на Sonnenkinder. Значи беше някой друг? Той попита тихо:

— Как така „някой му я откраднал“?

— Ами така. Някакъв мъж го проследил, пребил го от бой и му я взел. Нищо друго от вещите му не липсвало.

— Какъв мъж?

— Не знае. Тъмно било и не го видял. Дошъл в съзнание в някакво поле далеч от Портсмът.

— В Портсмът ли са го нападнали?

— Доколкото разбрах, на около километър и половина от къщата на Гретхен.

Бе допусната грешка. И то голяма.

— Сигурна ли си, че Холкрофт не лъже?

— Какво би спечелил?

— Какво точно ти каза?

— Че го преследвал мъж с черен пуловер, ударил го с някакъв тъп предмет и след като изпаднал в безсъзнание, онзи му взел снимката. Само нея. Парите и всичко друго си били на мястото.

— Ясно. — Нищо не му беше ясно и точно това го безпокоеше. Не биваше да показва колко е изплашен пред Хелдън — както винаги трябваше да изглежда напълно спокоен. И все пак неизвестният причинител на страховете му трябваше да бъде открит. — Хелдън, искам да направиш нещо… което ще бъде от полза за всички ни. Можеш ли да си вземеш един ден отпуск?

— Мисля, че да. Защо?

— За нас е много важно да открием кой толкова се интересува от Холкрофт. Би могла да му предложиш да се разходите с кола из провинцията. До Фонтенбло или Барбизон.

— Но защо?

— Имам един приятел, който много ми помага. Ще му възложа да ви проследи, съвсем дискретно, разбира се. Надявам се да узнаем кой друг ще избере същия маршрут на разходка.

— Би могъл да го направи и някой от моите приятели…

— Не, по-добре да не ги замесваме в това. Хер Оберст не бива да знае за случая.

— Добре. Ще тръгнем в десет часа сутринта от неговия хотел. „Дузен ор“, улицата е „Шевал“. Как ще позная човека, когото си изпратил?

— Той ще ви разпознае. Не казвай нищо на Холкрофт, само ще се тревожи излишно.

— Няма. Нали ще ми се обадиш, щом пристигнеш в Париж?

— Да, на минутата, meine Schwester33.

— Danke, mein Bruder34.

Тенисън остави слушалката. Трябваше да проведе още един разговор, преди да вземе самолета за Берлин. Не с Гретхен — точно сега не му се говореше с нея. Безразсъдството на Бомънт можеше да се окаже фатално за каузата на Волфсшанце. Това налагаше всички връзки, водещи към него, а следователно и към Женева, да бъдат прекъснати. Не му беше лесно да вземе това решение. Той обичаше Гретхен така, както малцина обичат сестрите си. Светът не можеше да разбере такива чувства и затова ги анатемосваше. Тя удовлетворяваше потребностите и желанията му, за да не възникват усложнения от връзките му с други жени. Освободен от тези проблеми, умът му бе напълно съсредоточен върху изключителната му мисия. Но ето че бе дошъл краят. Гретхен — неговата сестра и любовница — трябваше да умре.

Последните думи на Алтийн Ноъл слушаше, изумен от спокойствието й и лекотата, с която бе уредила всичко. Погребението се бе състояло предишния ден.

— Върни се отново към задълженията си, Ноъл. Един добър човек загина нелепо, но вече е станало и никой от нас не може да го промени.

— Бих искал да направиш нещо за мен.

— Какво е то?

Той й каза за смъртта на Манфреди, както му я бяха описали швейцарците. Старият човек бил толкова измъчен от болестта, че предпочел да сложи край на живота си, вместо да продължи да страда.

— Срещата му с мен в Женева е била последното му професионално задължение.

Алтийн помълча — беше се замислила за стар приятел, който някога бе рискувал много заради нея.

— Човек като него би направил всичко, за да предаде документ с такова значение. Никога не би оставил тази задача на друг.

— Той каза нещо много важно. За теб се отнасяше. Беше сигурен, че ще го разбереш — Холкрофт стисна слушалката в стремежа си да прозвучи възможно най-убедително. Изрази „страховете на Манфред“, че някой може да си спомни за упоритата жена, върху която навремето мнозина бяха хвърлили вината за промяната у Хайнрих Клаузен и решението му да измени на Райха. Възможно бе все още да има фанатици, жадни за отмъщение. Манфреди се тревожеше за старата си приятелка Алтийн Клаузен, която рискува да се превърне в мишена, ако не замине временно. Там, където никой нямаше да я открие, в случай че се вдигне шум около името Клаузен. — Разбираш ли, майко?

— Да — отговори Алтийн. — Той ми бе казал същото много отдавна, преди няколкостотин години. През един топъл следобед в Берлин. Предупреди ме, че ще се опитат да ни открият. Прав бе и сега е бил прав. Светът е пълен с маниаци.

— Къде ще отидеш?

— Не зная. Може би ще попътувам. Точно сега е моментът — хората ме притесняват със съчувствието и вниманието си след смъртта на баща ти.

— По-добре е да отидеш някъде, където няма да могат да те открият. Само за няколко седмици.

— Не е трудно да изчезнеш от хорските погледи. Имам известен опит в това отношение. Цели две години, след като напуснахме Берлин, непрекъснато бягахме. Чак до бомбардировката на Пърл Харбър. Активните действия на „Бунд“35, диктувани от Вилхелмщрасе, ни пречеха да се установим и да заживеем спокойно.

— Не знаех нищо за това — каза Холкрофт развълнуван.

— Още много неща не знаеш, но сега това няма значение. Едва след като срещнах Ричард, престанахме да бягаме и да се крием… Ще намеря начин да ти съобщя къде се намирам.

— Как?

Майка му замълча.

— Чрез приятеля ти в Кюрасао, господин Буоновентура. Той се държа много почтително. Ще му се обадя и той ще ти предаде.

Холкрофт се усмихна.

— Добре, ще се свържа с него.

— Май никога не съм ти разказвала за онези години. Преди да се появи Ричард. Може би ще ти е интересно.

— Да, много. Манфреди беше прав. Ти си невероятна жена.

— Не, мили. Просто успях да оцелея.

Сбогуваха се набързо. Ноъл излезе от кабинета на заместник-управителя. Тръгна към фоайето на хотела, където на бара го чакаше приятелят му с аперитивите. Хрумна му нещо и сви към огромния прозорец вляво от входа. Погледна навън през драпираните завеси от червено кадифе. Зеленият фиат бе все още на улицата.

Ноъл се отправи към бара. Следващият четвърт час щеше да прекара в приятен разговор със заместник-управителя, на когото щеше да даде дезориентираща информация за престоя си и да му поиска една-две услуги. А след това щеше да се чуе с Хелдън. Ако тя не му се обади до пет часа, той щеше да й позвъни в „Галимар“. Трябваше да се види с нея. Имаше нужда от пистолет.

— След четири-пет дни? — извика отчаяно Холкрофт в слушалката. — Но аз не мога да чакам четири или пет дни. Ще се срещна с него където и да е! Не мога да загубя толкова време.

— Той каза, че не може да дойде по-рано в Париж и предлага да отидеш през това време в Берлин. Ще ти отнеме малко повече от един ден.

— Той е знаел за Кеслер?

— Може би не точно името му, но е знаел за Берлин.

— Откъде се обади?

— От летището в Атина.

Ноъл си спомни думите на агента: „Преди четири дни беше в Бахрейн, после му загубихме дирите. Нашите оперативни работници го търсят от Сингапур до Атина“. Британското разузнаване неизбежно щеше да се срещне лице в лице с него, ако това все още не бе станало.

— Какво каза за подозрението на англичаните?

— Ужасно се ядоса, както и предполагах. Йохан и друг път е писал статии, които не са били харесвани във Външно министерство. Беше направо бесен.

— Дано не излее чувствата си на страниците на вестника, защото това в никакъв случай няма да ни е от полза. Можеш ли да му се обадиш? Или по-добре аз да му се обадя. Може да вземе самолет и тази вечер да е в Париж. Ще отида да го посрещна на „Орли“.

— Страхувам се, че това е невъзможно. Той тъкмо заминаваше занякъде. Имам само телефон в Брюксел, на който мога да му предавам съобщения.

— По дяволите!

— Изнервен си от напрежението.

— Не, от липсата на време.

— Ноъл… — започна Хелдън колебливо. — Утре не съм на работа. Искаш ли да се срещнем и да се разходим извън Париж?

Холкрофт бе приятно изненадан. Много искаше да я види.

— Защо да чакаме до утре? Хайде да вечеряме заедно.

— Не мога. Довечера имам среща. Ще те чакам пред хотела утре в десет. А следобед ще можеш да вземеш самолета за Берлин.

— С приятелите си ли ще се срещнеш?

— Да.

— Хелдън, направи ми една услуга. Никога не съм мислел, че ще моля някого за такова нещо, но… трябва ми пистолет. Не зная как да намеря и въобще какви са законите.

— Разбирам. Ще ти донеса. До утре сутринта.

— До утре. — Холкрофт затвори и погледна към куфара си, отворен на стола. Виждаше се пликът на женевския документ, който му напомни заплахата на мъжете от Волфсшанце. „За теб вече нищо няма да е като преди…“ Чак сега разбра колко вярно беше това. Досега само веднъж бе използвал пистолет — в Коста Рика. Застреля човек, който искаше да го убие. След този случай бе решил да не докосва оръжие до края на живота си. Сега обстоятелствата му налагаха да действа против волята си. Всичко се бе променило, защото непознатият му баща го бе призовал от отвъдното да изпълни важна мисия.