Планът Холкрофт

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Писъците продължаваха. Точно откъде идваха, Ноъл не можеше да разбере поради силния шум от площада. Акордеони и корнети свиреха живи мелодии; тълпата беше освободила място за двойките, които подскачаха във вихрен селски танц. Празникът беше в разгара си.

— Ноъл! Ноъл!…

От тротоара вляво от площада — оттам идваха виковете! Холкрофт се затича с всичка сила в тази посока и се блъсна в една влюбена двойка, прегърната до стената. Натам!

— Ноъл!

Озова се на улица с триетажни къщи. Отново чу писък и се спусна надолу по нея. Последва вик, породен от болка.

О, Боже, трябваше да открие…

Ето там, онази врата! Вратата на четвъртата сграда вляво бе леко открехната. Оттам бе чул писъка!

Затича се към нея и изведнъж се сети, че има пистолет в джоба си. Извади го, хвана го несръчно и си помисли, че всъщност не го бе разгледал внимателно. Спря за миг и се вгледа в него.

Беше невеж по отношение на оръжията, но познаваше този модел — автоматичен пистолет „Будишовски ТР-70“. Съвсем същия Сам Буоновентура му бе намерил в Коста Рика. Съвпадението не му вдъхна увереност; призля му от него — това не беше неговият свят.

Той провери ключалката и бутна вратата, като стоеше встрани, за да не го видят. Дълъг и тесен полуосветен коридор водеше навътре. От лявата страна на около три метра една от друга имаше две врати. Доколкото си спомняше, подобен план предполагаше идентично разположение на вратите от дясната страна, което той не можеше да види от мястото си.

Стрелна се през входа, стиснал здраво пистолета. Ето ги и двете врати отдясно. Четири врати. Зад някоя от тях бяха затворили Хелдън. Но зад коя? Долепи ухо до първата.

Чуваше се някакъв странен стържещ звук, който от време на време спираше. Ноъл не се сещаше какво може да е това. Парче плат… някой късаше плат? Стисна с ръка кръглата дръжка на вратата и я изви настрани. Отвори и приготви пистолета си за стрелба.

В другия край на тъмната стая една стара жена бе коленичила и чистеше пода. Изпитото й лице бе обърнато в профил. Тя търкаше дъските с кръгови движения. Бе толкова стара, че не усети влизането му. Той затвори вратата.

На вратата вдясно бе закачена черна лента. Смъртта бе навестила тази стая. Тръпки го побиха при мисълта, че Хелдън може да е зад същата тази врата. Заслуша се. Тук беше! Чуваше се шум от борба и тежко дишане, някакво напрежение и отчаяна съпротива сякаш изпълваха стаята. Хелдън беше зад тази врата!

Ноъл отстъпи назад и насочи пистолета си. Пое си дълбоко въздух и като с щанга изрита вратата вляво от дръжката. От силата на удара пантите изскочиха и тя се трясна на пода.

Вътре видя двама голи тинейджъри върху мръсно легло. Тъмнокосо момче лежеше между вирнатите крака на дебело момиче с бяла кожа, а двете му ръце бяха върху гърдите й. Като видя непознатия, нахлул с трясък в стаята, момичето изпищя. Момчето се извърна към него и се претърколи на пода с отворена от изумление уста.

Сигурно трясъкът го бе издал! Холкрофт се втурна по коридора към следващата врата вляво. Не мислеше за нищо друго освен как да намери Хелдън. Блъсна с рамо вратата, с дясната ръка изви дръжката й, а в лявата стискаше пистолета. Нямаше нужда от сила — беше отключено.

Ноъл застина за миг в рамката на вратата, засрамен от това, което видя. До прозореца стоеше слепец. Внезапното нахлуване, нарушило тъмното му усамотение, разтрепери възрастния човек.

— Nom de Dieu43… — прошепна той, безпомощно отпуснал ръце в скута си.

По дървения под на коридора яростно заблъскаха приближаващи стъпки на тичащ човек. Холкрофт се обърна достатъчно бързо, за да види как агентът профуча край вратата. Някъде отвън издрънча стъкло. Ноъл се измъкна от стаята на слепия старец и погледна вляво, откъдето бе дошъл звукът.

През отворена врата в края на коридора струеше слънчева светлина. Стъклата й бяха боядисани в черно и той не я бе забелязал досега в мъждивата светлина.

Как бе разбрал агентът за задния вход? И защо се бе втурнал навън? Дали не мислеше, че Ноъл е излязъл оттам? Не, той го смяташе за загубил ума си аматьор и едва ли щеше да хвърли толкова усилия за него. Не, агентът преследваше друга цел.

Опитваше се да намери Хелдън! А тя сигурно бе в стаята срещу тази на слепеца — само там не бе проверил. Агентът се бе заблудил!

Холкрофт изрита вратата, ключалката се счупи и той влезе вътре.

Стаята беше празна и като че ли отдавна никой не бе влизал в нея. Всичко потънало в прах и нямаше никакви следи. Сигурно седмици наред бе стояла необитаема.

Агентът от MI5 бе на вярна следа. Професионалистът се бе досетил за това, което бе убягнало на аматьора.

Ноъл изтича по тъмния коридор и през отворената врата излезе във вътрешния двор. Дървена врата вляво водеше към страничната улица. Беше отворена и Холкрофт изхвърча през нея. На фона на празничната шумотевица от площада той чу писък, идващ от долната част на безлюдната улица, който бе внезапно прекъснат, както и предишният. Затича се нататък, като очакваше, че ще намери Хелдън, но не видя никого.

— Отдръпни се назад! — му извика някой от нишата на един вход. Разнесе се изстрел, каменни отломки отхвърчаха от стената над него и той чу изсвистяването на рикоширалия куршум.

Ноъл залегна върху неравната повърхност на павираната улица. Падайки, той неволно натисна спусъка и пистолетът гръмна пред лицето му. Внезапно обзет от паника, той се претърколи няколко пъти към къщата. Нечии ръце го сграбчиха и го изтеглиха в сянката й. Агентът от Британското разузнаване — по-младият, с белега на челото, го издърпа към каменния вход.

— Повтарям: ти си най-големият глупак. Може би трябва сам да те застрелям, за да им спестя излишния труд. — Както бе приклекнал до стената, агентът доближи главата си до ъгъла й, за да погледне към улицата.

— Не ти вярвам — каза Ноъл. — Не вярвам на нито една дума. Къде е тя?

— Онзи идиот я държи на около двайсетина метра по-надолу. Предполагам, че има предавател и е успял да се свърже с хората в колата, която го чака.

— Те ще я убият!

— Няма. Не знам точно защо, но няма да го направят. Може би защото му е сестра.

— Престанете с това! Пълна измишльотина е! Казах й и тя се свърза с него. Той е толкова Тинаму, колкото си и ти. Страшно се е вбесил. Може и да напише нещо за вестника си, за да обясни на хората какви тъпаци сте и вие, и Външното министерство, и цялото проклето правителство на Великобритания!

Агентът от MI5 се облещи срещу Холкрофт. Гледаше го с изумление и отвращение, сякаш пред него стоеше буйстващ луд.

— Какво той? Какво ти?

— Чу ме много добре.

— Боже мой… Който и да си ти, в каквото и да си замесен, едно е ясно — нямаш нищо общо със случая.

— Казах ви го в Лондон — отвърна Ноъл, опитвайки се да седне на земята и да нормализира дишането си. — Мислехте, че лъжа ли?

— Да, само че не знаехме защо. Смятахме, че те използват за сляпа връзка с Фон Тиболт.

— С каква цел?

— Да не се разкриват пряко и двете страни. Претекстът за пътуването бе добро хрумване — пари, които семейството е наследило в Америка.

— За какво?

— По-късно ще си обясняваме какво и защо. Ти искаш жената, а аз — онзи кретен, който я е хванал. Чуй ме — агентът посочи пистолета на Ноъл. — Знаеш ли как да го използваш?

— Да, веднъж ми се наложи. Не съм професионалист.

— Не е и нужно — мишената ти ще е доста обемиста. Ако съм прав, колата им обикаля някъде наоколо.

— Ти не си ли с кола?

— Не. Слушай сега. Щом колата се приближи и спре, аз ще хукна към входа на онази къща отсреща. Стреляй в колата, за да ме прикриваш. Цели се в предното стъкло. Спукай гумите или радиатора. Важното е да стреляш и да се опиташ да пръснеш стъклото или да я обездвижиш, ако можеш. Моли се на Бога местните да не се набъркат и да си стоят на шибания задник на площада.

— Ами ако дойдат насам, ако някой…

— Гледай да не го убиеш, глупако! — прекъсна го англичанинът. — И обстрелвай колата откъм дясната страна. Дясната за теб. Откривай се колкото можеш по-малко.

— Дясната страна на колата?

— Да, освен ако не искаш да застреляш жената, за която, честно казано, не ми пука. Трябва ми той. Естествено, ако греша, този план няма да ни свърши работа, но тогава ще измислим нещо друго.

Агентът бе притиснал лицето си до каменната стена. Подаде се леко зад ъгъла и погледна към улицата. Само такива мъже можеха да се оправят в непознатата гора. Почтените архитекти не ставаха за това.

— Интуицията не ви подведе преди малко в старата къща — призна Ноъл. — Досетихте се, че има друга врата.

— Да, заден вход. Дори човек със скромен опит не би влязъл сам в капан.

Професионалистът отново се бе оказал прав. Ноъл чу гуми на кола да изсвистяват на някакъв невидим за тях завой; сетне тя набра скорост и с рев се приближи към тях. Агентът се изправи и даде знак на Ноъл. Той погледна към улицата, плътно долепен до стената; ръката му, свита до гърдите, държеше пистолет.

Гумите отново изсвириха и колата спря.

— Сега! — извика агентът на Холкрофт, изскочи от входа, стреля два пъти по колата и се спусна да прекоси улицата.

Въпреки отекващите гърмежи и светкавичните действия, които създаваха усещане за реалност, последвалите няколко минути се сториха на Ноъл кошмар, чийто главен герой бе самият той. Държеше в ръката си пистолет. Всеки път, когато натиснеше спусъка, вибрации разтърсваха цялото му тяло. Дясната страна на колата. Дясната за теб. Освен ако не искаш… Той стреля, като отчаяно се стараеше да бъде точен. Не можа да повярва на очите си, като видя как проби предното стъкло, после чу как куршумите проникват през вратата, човешки писъци… някакво тяло падна от колата. Шофьорът се просна върху паважа с протегнати напред ръце. Остана абсолютно неподвижен, от главата му шуртеше кръв.

От един вход от другата страна на улицата се показа агентът, ниско приведен, с насочен напред пистолет и се разпореди:

— Пуснете я! Не можете да се измъкнете!

— Nie und nimmer!44

— Задръжте я тогава! Въобще не ми пука… Дръпнете се вдясно, мис! Сега!

Един след друг отекнаха два изстрела, после се разнесе женски писък. Сякаш целият свят рухна за Ноъл. Той се спусна обезумял надолу по улицата. Страхуваше се от мислите си, страхуваше се, че няма да може да понесе отново, което ще види.

Хелдън бе коленичила, трепереше, хлипаше силно и не отместваше поглед от трупа, проснат на паважа от лявата й страна. Важното бе, че е жива. Ноъл се затича, седна до нея и притегли главата й към гърдите си.

— Той… той — прошепна Хелдън и го отблъсна леко. — Бързо.

— Какво? — Ноъл проследи погледа й.

Агентът от MI5 се опитваше да пропълзи до тях, понечи да каже нещо, но от устата му не излезе никакъв звук. Червеното петно върху ризата на гърдите му се уголемяваше.

В началото на улицата, където започваше площадът, се бяха натрупали хора. Трима-четирима мъже колебливо излязоха напред.

— Вдигни го — промълви Хелдън. — Бързо го вдигни. — Явно тя беше в състояние да мисли трезво и да взема решения, а той не можеше нито едното, нито другото.

— Какво ще правим сега? Какво ще правим? — беше единственото, което успя да каже и дори не бе сигурен, че това е неговият глас.

— Тези улици… се съединяват. Трябва да го отнесем.

— Защо?

Хелдън го прониза с поглед.

— Той спаси живота ми. Твоя също. Бързо!

Можеше само да изпълнява чужди команди, мозъкът му бе напълно блокирал. Той се изправи, бързо отиде при агента и се надвеси на сантиметри от лицето му. Гневът в сините му очи постепенно угасваше, той отвори уста и напразно се опита да промълви нещо. Умираше.

Ноъл го изправи на крака, и тъй като той не можеше да стои, го вдигна, сам изненадан от лекотата, с която го направи. Видя, че Хелдън тръгна към колата; двигателят й все още работеше. Ноъл пренесе агента до нея.

— Аз ще карам — каза Хелдън. — Сложи го на задната седалка.

— Нищо няма да виждаш през предното стъкло!

— Иначе няма да стигнем много далеч с него.

В следващите няколко минути пистолетът, който Холкрофт държеше, и всичко останало продължаваше да му изглежда нереално. Хелдън бързо изви към тротоара и обърна колата в обратната посока. Седнал до нея, Ноъл въпреки паниката си осъзна нещо. То се оформи толкова ясно в съзнанието му, сякаш не се отнасяше до него. Той бе започнал да свиква с този ужасен свят. Първоначалната му съпротивителна реакция постепенно изчезваше, защото бе започнал да действа в него, вместо да избяга. Бяха се опитали да го убият. Опитаха са да убият и жената до него. Това може би бе основателен мотив за промяната?

— Можеш ли да намериш църквата? — попита той, самообладанието му се възвръщаше.

— Мисля, че да. Защо?

— Дори и да можеш да се справиш с тази кола, трябва да намерим нашата. — Той посочи към напуканото стъкло — от багажника излизаше пара. — Радиаторът е спукан. Карай към църквата.

Тя се остави на интуицията си и пое нагоре по уличките, които като неравномерно разположени лъчи водеха към площада. В последните няколко пресечки развълнувани хора започнаха да приближават колата и им крещяха нещо. В първия момент Ноъл си помисли, че причината е надупченото предно стъкло, но разбра, че греши. Те тичаха редом с тях към центъра на селото — явно новината за инцидента се бе разпространила:

Des gens assassinees! Le tuerie!45

Хелдън зави по улицата, минаваща покрай църквата, и стигна до входа на паркинга. Мина през него и спря до колата, наета от Ноъл. Холкрофт погледна към задната седалка. Агентът от MI5 се бе отпуснал в единия край на седалката, дишаше тежко и гледаше към Ноъл. Направи му знак с ръка да се приближи.

— Ще сменим колата — каза Холкрофт. — Ще те закараме при лекар.

— Чуй ме… първо, глупако — прошепна англичанинът. Погледът му се прехвърли към Хелдън. — Кажете му.

— Изслушай го, Ноъл — каза тя.

— Какво има?

— Пейтън-Джоунс. Имате ли номера?

Холкрофт си спомни. Името върху визитната картичка, която по-възрастният агент с прошарената коса му бе оставил в Лондон, бе Харолд Пейтън-Джоунс. Той кимна.

— Да.

— Обади му се… — задави го кашлица. — Разкажи му какво стана… Всичко.

— Сам ще можеш да му кажеш — каза Ноъл.

— Върви по дяволите. Обясни на Пейтън-Джоунс, че се е появило усложнение, за което не знаем. Човекът, изпратен от Тинаму, всъщност е Фон Тиболт.

— Брат ми не е Тинаму — извика Хелдън.

Агентът я погледна през полупритворените си клепачи.

— Може би сте права, мис. Преди бях сигурен, че е, но сега не съм. Знам само, че човекът, който ви следеше с фиата, работи за Фон Тиболт.

— Той нямаше да ни направи нищо! Трябваше просто да разбере кой следи Ноъл.

Холкрофт се обърна към Хелдън и я погледна изумен.

— Значи ти си знаела за него?

— Да. Разходката ни всъщност беше идея на Йохан — призна тя.

— Много ти благодаря.

— Моля те. Ти не разбираш много неща… за разлика от мен и брат ми.

— Хелдън, аз се опитах да хвана този човек! Намерих го убит!

— Какво? О, Боже…

— Ето това е усложнението — прошепна агентът на Ноъл. — Ако Фон Тиболт не е Тинаму, какъв е той тогава? Защо убиха неговия човек? Защо онези двамата се опитаха да отвлекат сестра му и да убият теб? Кои бяха те? Колата им… чия е. — Англичанинът се задъхваше, Ноъл посегна към него, но той го спря с ръка. — Само слушайте. Открийте кои са и на кого е колата. Те са непредвиденото усложнение.

Агентът от MI5 едва държеше очите си отворени, шепотът му затихваше. Всеки момент можеше да издъхне. Ноъл се надвеси над него.

— Дали всичко това не е свързано с човек на име Питър Болдуин?

Сякаш електрически ток разтърси тялото на умиращия. В очите му проблясна искрица живот.

— Болдуин? — прошепна той.

— Обади ми се в Ню Йорк — обясни Холкрофт, — настояваше да се откажа и да не се замесвам в това. Каза още, че разполага с информация, до която никой друг няма достъп. Един час по-късно бе убит.

— Казал е истината! Болдуин е казал истината. — Устните на агента затрепериха, от ъгълчето на устата му потече струйка кръв. — Така и не му повярвахме, че има информация, за която би могъл да ни предложи сделка. Бяхме сигурни, че лъже…

— За какво да лъже?

Агентът от MI5 с усилие премести погледа си от Ноъл към Хелдън.

— Няма време. — Отново погледна Холкрофт. — Но ти си чист… Иначе не би казал това, което току-що каза. Вярвам и на двама ви. Свържи се с Пейтън-Джоунс… колкото може по-скоро. Кажи му отново да се върне към папката на Болдуин. Код Волфсшанце. Волфсшанце е.

Главата му клюмна напред. Той беше мъртъв.