Планът Холкрофт

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Обичаш ли речна пъстърва? — попита Хелдън, подавайки му пистолета. Седеше на предната седалка в колата, която той бе наел.

— Да, обичам — отговори той и се засмя.

— Какво смешно има?

— Не знам. Подаваш ми пистолет, което не е най-обичайното нещо на света и в същото време ме питаш какво ми се яде за обяд.

— Едното няма нищо общо с другото. Хубаво би било да забравиш проблемите си поне за няколко часа.

— Мислех, че искаш точно за тях да поговорим.

— Да, искам. Но искам и да знам повече за теб. Онази вечер само ти задаваше въпроси.

— Затова пък преди това ти порядъчно се накрещя.

Хелдън се засмя.

— Извини ме за тогава. Страхотно препускане беше, нали?

— Да, наистина. Много приятно се смееш. Мислех, че никога не го правиш.

— Напротив, смея се доста често. Поне два пъти месечно. Почти по график.

Холкрофт я погледна.

— Не биваше да го казвам. Светът около теб не ти предлага много поводи за веселие.

Тя отвърна на погледа му, на устните й отново се появи усмивка.

— Може би са повече, отколкото предполагаш. Пък и не ме засегна. Сигурно ме мислиш за много сериозен човек.

— Разговорът ни бе доста сериозен.

— Така е. — Хелдън се обърна напред и сложи длани върху коленете си, покрити с пола на бели плисета. В нея имаше нещо момчешко, което Холкрофт не бе забелязал досега. Думите й подсилиха това впечатление. — Мислиш ли си понякога за тях? — попита тя.

— За кого?

— За бащите ни, които никога не сме виждали. Постъпката им е невероятна и е истинска проява на смелост.

— Това, което те са направили, не е било еднократен риск. Стотици… хиляди пъти са се излагали на опасност. Всеки път по-различна и по-голяма… понякога месеци наред. Тези операции продължили цели три години.

— Сигурно са живели в постоянен страх.

— И аз мисля така.

— Кое ги е накарало?

— Това, което… — Ноъл спря, без сам да знае защо. — Това, което Хайнрих Клаузен ми е обяснил в писмото си. Не можем да си представим шока, който са изживели, когато са научили за „превъзпитателните лагери“, за Аушвиц и Белзен. Просто не са били на себе си. Сега на нас не ни се вярва, но си спомни, че то е станало през четиридесет и трета. Тогава всичко е било пазено в строга тайна.

Хелдън стисна ръката му и бързо я пусна.

— Наричаш го Хайнрих Клаузен. Не можеш да кажеш „баща“, нали?

— Аз си имах баща — Ноъл замълча. Моментът не беше подходящ да й разказва за Ричард Холкрофт. Трябваше да бъде по-сдържан. — Той умря. Убиха го преди пет дни в Ню Йорк.

— О, Боже… — уплашено промълви Хелдън. — Убит? Заради Женева ли?

— Не зная.

— Но така мислиш.

— Да.

Той стисна здраво волана и продължи да кара мълчаливо. Почувства как се затваря в черупката си, а това бе ужасно.

— Съжалявам, Ноъл. Не знам какво друго да кажа. Бих искала да те утеша по някакъв начин, но не знам как.

Той я погледна — лицето й беше хубаво, а очите й — пълни със съчувствие.

— При всичките ти проблеми само това, че го казваш, е достатъчно. Ти си чудесен човек, Хелдън. А аз не съм срещал много като теб.

— Бих могла да кажа същото за тебе… че си чудесен човек.

— Ето че си го казахме. Ще ядем ли пъстърва? Щом излизаме за няколко часа, не е ли по-добре да ми кажеш къде отиваме?

— В Барбизон. В центъра на града има хубав ресторант. Бил ли си някога в Барбизон?

— Да, няколко пъти — каза Ноъл. Погледът му бе прикован в малкия правоъгълник на страничното огледало.

Един тъмнозелен фиат караше зад тях. Не беше сигурен дали точно него бе забелязал предишния ден на авеню Жорж V и реши да провери, без да тревожи Хелдън. Той забави, фиатът не го задмина. Вместо това сви в дясното платно, оставяйки една кола да се вмъкне между тях.

— Нещо нередно ли има? — попита Хелдън.

Холкрофт отпусна педала на газта. При намаляването на скоростта колата леко подскочи.

— Не е страшно. И вчера имах същия проблем. Карбураторът трябва да се поправи. От време на време дави двигателя, но като подавам по-внимателно газ — минава.

— Явно разбираш от тези неща.

— Да, добър механик съм. Без такива познания човек е по-добре да не се заема с обекти в Мексико и на юг. — Той натисна педала и колата отново набра скорост.

Ноъл наблюдаваше зеления фиат в огледалото. Той премина в лявото платно, изпревари другата кола, сви вдясно и продължи след тях. Ясно беше, че ги преследва.

Страхът го караше да бъде предпазлив. Човекът във фиата бе косвено свързан със смъртта на Ричард Холкрофт — това бе сигурно. Той щеше да му устрои капан.

— Сега всичко е наред — каза той на Хелдън. — Карбураторът се оправи. Как хубаво ми звучи идеята за обяд в Барбизон. Да видим сега дали ще си спомня пътя.

И се престори, че не си го спомня. Няколко пъти объркваше завоите, при всяка грешка казваше през смях, че са променили цялата френска провинция. Глуповатата игра имаше много важна цел — трябваше да види лицето на мъжа във фиата, което преди бе останало скрито в облак цигарен дим. После в тълпата трябваше да може да го разпознае.

Но шофьорът на фиата не беше аматьор. Дори Ноъл да успееше да го изненада с неочакван завой и с непрекъснатата промяна в скоростта, той съумяваше да спазва разумна дистанция. Някаква кола бе спряла поради авария по тесен път на юг от Корбей Есон — удобен повод за Холкрофт да спре и да предложи помощта си. Шофьорът на фиата нямаше избор и отмина покрай двете спрели коли. Ноъл го погледна. Беше светлокестеняв, а лицето му беше сипаничаво или на петна.

Вече би могъл да го разпознае. Това бе най-важното.

Шофьорът на закъсалата кола благодари на Холкрофт и му направи знак, че пътна помощ ще дойде всеки момент.

Ноъл му кимна и запали двигателя. Чудеше се дали ще види зеления фиат скоро. Дали щеше да го чака на някой страничен път или ще се появи изневиделица в огледалото му.

— Много мила постъпка.

— Ние, лошите американци, от време на време вършим и хубави неща. Ще се върна на магистралата.

Не забеляза зеления фиат да го изчаква в някой страничен път. Видя го в огледалото си едва на магистралата. Отбиха се от нея при изхода Сен-е-Марн и поеха към Барбизон. Далеч зад тях фиатът ги следваше неизменно.

По време на обяда се чувстваха и спокойно, и неловко, което придаваше странно очарование на разговора им. Някой от тях започваше да говори за нещо, изведнъж спираше посред изречението, без да си спомня какво е искал да каже. Спокойствието идваше от това, че са заедно, от физическата им близост. Холкрофт си мислеше, че и тя изпитва същото.

Усещането за близост се подсилваше и от това, че Хелдън несъзнателно го докосваше често — протягаше ръка и допираше с пръсти неговата. Тя го правеше, сякаш за да наблегне върху някоя дума или въпрос, и то така естествено, както и той го приемаше и отвръщаше на докосването й.

— Брат ти спомена ли ти нещо за Бомънт? — попита той.

— Да. Много се ядоса, както всеки път, когато стане дума за Бомънт. Според него е изключено да си го видял в самолета. Настоява да му донесеш снимката. Казах му, че не е у теб и това го вбеси още повече.

— Кое, снимката ли?

— Да. Защото било много опасно и можело да привлече вниманието на „някои хора“, както каза той, върху теб и Гретхен. Върху Женева…

— Мисля, че отговорът е много по-прост. В Кралския флот, както във всяка военна организация, офицерите се защитават помежду си.

— Искаш да кажеш, че е заради моята развратна сестра?

Холкрофт кимна. Нямаше никакво желание да говори за Гретхен Бомънт, и то пред Хелън.

— Да, в общи линии.

Тя отново докосна пръстите му.

— Няма нищо, Ноъл. Аз не бих съдила собствената си сестра. — След това се притесни и отдръпна ръката си. — Искам да кажа, че нямам право… Не, не искам да кажа това. Искам да кажа, за нещо, което е свързано с теб, аз нямам право да…

— Мисля, че и двамата знаем какво искаш да кажеш — прекъсна я Холкрофт и сложи ръката си върху нейната. — Имаш право. Използвай го. Мисля, че това ми харесва.

— Караш ме да се чувствам глупаво.

— Най-малко това искам. — Той отдръпна ръката си и проследи погледа й навън през прозореца. Тя гледаше към каменния шадраван на терасата, но той съсредоточи вниманието си малко по-нагоре, към няколко групи туристи близо до вратата на ресторанта. Мъжът със светлокестенява коса и сипаничаво лице стоеше неподвижно на отсрещния тротоар с цигара в уста. Държеше някакво списание, но не го поглеждаше. Погледът му беше прикован във входа на ресторанта.

Ноъл реши, че точно сега трябва да действа. Гневът му отново забушува — искаше на всяка цена да хване този човек.

— Имам една идея — подхвърли той възможно най-небрежно. — На вратата видях плакат и доколкото го разчетох с моя ученически френски, пишеше: „Fete d’hiver“36, някъде си в Монтрьо… и не си спомням как продължаваше. Това някакъв карнавал ли е?

— Да, празник. Мисля, че селото е на около дванадесет километра оттук.

— Какъв е този карнавал?

— „Fete d’hiver“? Широко разпространен и обикновено се организира от местната църква. Винаги се чества в деня на някой светия. Много прилича на голям шарен пазар.

— Хайде да отидем.

— Наистина ли искаш?

— Защо не? Може да ни хареса. Ще ти купя подарък.

— Добре — съгласи се усмихната Хелдън.

Ярката слънчева светлина се отразяваше в страничното огледало и заслепяваше Холкрофт. Той примигваше, за да прогони жълтите точки, които сякаш прехвърчаха пред очите му. От време на време тъмнозеленият фиат се появяваше в огледалото. Следваше ги неотлъчно, макар и на голямо разстояние.

Ноъл паркира зад църквата в центъра на селото. С Хелдън заобиколиха жилището на пастора, излязоха пред църквата и се сляха с потока минувачи.

Озоваха се на типичен за френско село площад. Павираните улички, които започваха от него, приличаха на неравномерно разположени спици на криво колело, а къщите по виещите се тротоари бяха все стари. Наоколо безредно бяха струпани сергии с изпокъсани и раздърпани навеси, натежали от най-различни занаятчийски изделия и лакомства. Метални подноси и лъскави мушами блестяха на ярката слънчева светлина. Тук през пролетния и летния сезон идваха туристи, но сега цените на стоките не бяха повишени заради тях.

Сипаничавият стоеше до една сергия в центъра на площада. Дъвчеше сладкиш и стрелкаше с поглед Холкрофт. Ноъл беше сигурен, че онзи не знае, че го е забелязал. Дъвчеше невъзмутимо и нищо в поведението му не издаваше напрежение. Държеше обектите под око — значи всичко е наред. Холкрофт извика на Хелдън:

— Видях подаръка, който искам да ти купя!

— Хайде, не се занасяй…

— Чакай ме тук. Връщам се след няколко минути.

— Ще ме намериш ей там — тя посочи надясно, — при сергията с металните съдове.

Ноъл си запробива път през тълпата. Ако се промъкнеше достатъчно бързо, можеше да излезе от стълпотворението, без светлокосият мъж да го види. Веднъж да стъпи на каменния тротоар, където нямаше хора, оттам лесно щеше да се добере до сергията за сладкиши.

Мъжът не забеляза как той стигна до тротоара. Ядеше втори сладкиш и надигнат на пръсти, оглеждаше тълпата притеснен. После се успокои — мярна му се лицето на Хелдън, значи спътникът й е някъде наблизо.

Ноъл се престори, че го е заболял глезенът и закуцука покрай навалицата, превивайки се от „болка“. Така мъжът нямаше да може да го види.

Ноъл се бе изравнил със сергията, от нея го деляха само десетина метра. Вгледа се внимателно в светлокосия мъж. Имаше нещо животински първично в него, в начина, по който стоеше неподвижно, дъвчеше методично и се озърташе, за да види дали плячката е все още пред очите му. На Холкрофт му се струваше, че наблюдава хищник. Не можеше да види очите му, но си ги представяше студени и пронизващи. Представата, която тази гледка извика във въображението му, внезапно го разгневи — улица в Ню Йорк; мъж като този, седнал зад шофьора на кола, вероятно опрял дулото на револвера си в тила му и очакващ Ричард Холкрофт да се появи на тротоара. Точно това преднамерено и хладнокръвно предизвикване на смъртоносната опасност го разяри.

Ноъл се хвърли през тълпата, с дясната ръка стискаше в джоба си автоматичния пистолет, а лявата държеше отпред с изпънати пръсти. Щом стигнеше до светлокосия, така щеше да го сграбчи, че онзи щеше да го помни цял живот.

Изведнъж му препречиха пътя. Спряха го! Едва успя да се промуши между един мъж и една жена, когато трети човек се изпречи пред него. Нарочно го задържаха!

— Махнете се от пътя ми! По дяволите, пуснете ме!

Виковете или английският му накараха светлокосия мъж, който беше само на няколко крачки от него, да го забележи. Той се завъртя на пети, изпускайки сладкиша си, лицето му пламна, а очите му просветнаха свирепо. Обърна се и мигом изчезна в тълпата.

— Махнете се от… — Холкрофт не видя, а по-скоро усети как нещо проряза сакото над левия му джоб и разпра хастара. Той погледна надолу и не можа да повярва на очите си — дрехата му бе промушена с нож. Ако не се бе извъртял, ножът щеше да е забит в тялото му!

Ноъл сграбчи китката, която държеше ножа, изви я назад и без да я пуска, блъсна с рамо гърдите на нападателя. Мъжът все още криеше лицето си. Кой беше той? Нямаше време да мисли за това, трябваше да му отнеме ножа. Ноъл извика. Наведе се и приклещи с две ръце китката на непознатия, извивайки цялото си тяло. Острието на ножа проблясваше заплашително към хората около тях. Той дръпна юмрука, стисна оръжието, после се стовари върху мъжа с цялата си тежест, повличайки го на земята. Пръстите около ножа се отпуснаха и той изтрополи върху плочите.

Изведнъж усети силна болка във врата. Ударът, който го зашемети, бе нанесен с желязна тръба и го остави да лежи свит на кълбо, ужасен и объркан. Не трябваше да остава в това положение! Инстинктът го накара бързо да се изправи, страхът му подсказа как да застане и как да отговори на удара, а гневът му го предизвика да се бие с нападателите си.

Но те бяха изчезнали. Човекът, чието лице така и не успя да види, вече го нямаше. Ножът бе взет! Хората около него се бяха отдръпнали назад и го гледаха, сякаш бе изпаднал в умопомрачение.

Той внезапно осъзна нещо ужасно. Щом се бяха опитали да го убият, значи щяха да се опитат да убият и Хелдън! След като от охраната на човека със сипаничавото лице бяха разбрали, че Холкрофт го е видял, щяха да допуснат, че Хелдън също го е забелязала и щяха да тръгнат след нея. Щяха да я убият, защото тя също участваше в заложения от него капан.

Той разбута няколко зяпачи около себе си. Посегнаха към него, но той успя да се изплъзне и тръгна натам, където му се струваше, че ще намери Хелдън. Беше посочила някаква сергия за керамика или порцеланови съдове или… керамични или порцеланови? Да, оловни съдове. Точно така! Сергия с метални съдове. Но къде беше тя?

Ето я, но Хелдън не беше там. Никъде не я виждаше. Той се втурна към тезгяха и изкрещя:

— Една жена! Тук имаше една руса жена!

— Pardon? Je ne parle pas37…

— Une femme… aux cheveux blonds. Elle a ete ici!38

Продавачът сви рамене и продължи да лъска една купа.

— Ou est elle?39 — изкрещя Холкрофт.

— Vous etes fou! Fou! — кресна му мъжът. — Voleur! Police!40

— Non! Sil vous plait! Une femme aux…41

— Ah — прекъсна го продавачът, — une blonde. Dans se sens42 — и той посочи наляво.

Холкрофт отново започна да си проправя път сред гъмжилото на пазара. О, Боже, той я беше убил! Очите му обходиха всяка сергия, като се спираха на всяко лице и коса. Нямаше я.

— Хелдън!

Внезапно усети как един юмрук го удари в левия бъбрек, а друга ръка се пресегна през рамото му и така здраво го хвана за шията, че едва не го удуши. Той изнесе рязко десния си лакът назад, но нападателят му го повлече заднишком през тълпата. Задъхвайки се, Ноъл заби левия, а после и десния си лакът в силното и стегнато тяло на мъжа. Беше го ударил между ребрата и от това хватката се отпусна за миг. Но този миг му бе напълно достатъчен. Холкрофт се извърна наляво, сграбчи ръката, стискаща гърлото му, дръпна я надолу и преметна нападателя си през хълбока, а после сам се озова на земята.

Изведнъж Ноъл видя лицето на другия! Под разрошената коса разпозна белега и гневните сини очи. Това бе по-младият от агентите от MI5, които го бяха разпитвали в хотела в Лондон. Това го вбеси окончателно. Намесата на Британското разузнаване можеше да струва живота на Хелдън.

Но защо? Какво търсеха в затънтеното френско селце? Все едно. Знаеше само, че мъжът, когото той бе хванал за гърлото, бе за него толкова опасен враг, колкото „Рахе“ и „Одесса“.

— Ставай! — Холкрофт с мъка се изправи и дръпна агента. Но веднага разбра, че е направил грешка, като го остави дори за миг, защото получи силен изненадващ удар в корема. Притъмня му пред очите и в следващите няколко минути не усещаше нищо друго, освен че се носи през море от лица. После изведнъж го блъснаха в стената на някаква сграда и той чу как собствената му глава се удря в нея.

— Глупак! Какво по дяволите си мислиш, че правиш? Едва не те убиха там!

Агентът от MI5 не викаше, но гласът му бе толкова напрегнат, че ефектът не беше по-слаб. Сега Ноъл виждаше по-ясно. Агентът го бе приковал към стената и отново стискаше гърлото му.

— Кучи син! — едва прошепна Ноъл. — Ти си от тези, които едва не ме убиха…

— Ти си луд за връзване, Холкрофт! Тинаму дори не би си направил труда да те докосне. Трябва да те изведа оттук.

— Тинаму!

— Да вървим.

— Не! Къде е Хелдън?

— Както виждаш, не е при нас. Да не мислиш, че сме мръднали?

Холкрофт се вгледа в него. Всичко това наистина беше лудост.

— Тогава някой я е отвлякъл? Няма я!

— Ако я няма, значи е отишла някъде по своя воля — каза агентът. — Опитахме се да те предупредим. Зарежи всичко това!

— Не, ти не знаеш! Имаше един мъж със сипаничаво лице…

— С фиат ли?

— Да! Точно той. Преследваше ни. Аз исках да го издебна, но хората му се изпречиха на пътя ми. Опитаха се да ме убият!

— Ела с мен — изкомандва агентът, сграбчи го за лакътя и го поведе по тротоара.

Стигнаха до тясна уличка между две сгради, през които не проникваше слънчев лъч и цялата тънеше в мрак. От двете й страни бяха наредени боклукчийски кофи. Зад една от тях се подаваха два крака.

Агентът повлече Ноъл нататък. Само след пет-шест крачки видяха цялата фигура. Отначало им се стори, че сипаничавият, защото това беше той, е паднал там пиян. В ръката си държеше бутилка от вино, което се бе разляло по панталоните му. Но петното върху гърдите му беше много по-наситеночервено. Той беше застрелян.

— Ето го убиеца, когото търсеше — посочи към него агентът. — Сега ще ни послушаш ли? Върни се в Ню Йорк. Кажи ни каквото знаеш и не се занимавай повече с това.

Съзнанието на Ноъл бе замъглено и объркано. Насилствена смърт беше отнела няколко човешки живота — на борда на самолета, в Ню Йорк, в Рио и в малкото френско селце. „Рахе“, „Одесса“, оцелелите от Волфсшанце…

„За тебе вече нищо няма да е като преди…“

Той се обърна към агента от MI5 и прошепна едва чуто:

— Не разбираш ли? Не мога…

Изведнъж те видяха двама души в края на улицата. Единият блъскаше другия и крещеше нещо неразбираемо с дрезгав глас, придружаван от ожесточени плесници и удари. Двете фигури изчезнаха, но Ноъл чу писък:

— Ноъл! Ноъл!…

Това беше Хелдън. Холкрофт се опомни бързо — знаеше какво трябва да направи. С всичка сила блъсна агента с рамо и го просна върху кофата, до която лежеше трупът. После се затича надолу по пътеката.