Планът Холкрофт

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

В едната си ръка Фон Тиболт държеше слушалката, а в другата — бележката, оставена за Кеслер. Човекът, с когото разговаряше, бе първият заместник-управител на кантон Женева.

— Казвам ви, че адресът е друг. Този е на стара необитаема къща и в нея няма телефонни кабели и жици. Бих казал, че Нахрихтендинст доста успешно са се вмъкнали в държавната ви телефонна служба. Искам да ми намерите истинския адрес!

Русият млъкна в очакване на отговор, но само след секунди избухна:

— Идиот! Аз не мога да позвъня на този номер! Служителят се е заклел, че няма да го дава на никой друг, освен на Холкрофт. Какъвто и претекст да измисля, ще я изплаша. Затова ти ще ми намериш адреса! Не ме интересува дали ще трябва да събудиш председателя на Федералния съвет, за да го намерим. До един час очаквам да ми се обадиш. — Той трясна слушалката и отново погледна към бележката на Кеслер.

Ерих бе излязъл да се срещне с Холкрофт. Те сигурно вече бяха отишли в „Екселсиор“ и американецът се бе регистрирал под името Фреска. Реши да не се обажда, за да провери — това можеше да създаде усложнения. Американецът сигурно вече бе на границата на лудостта. Приятелят му от Лондон бе убит зверски, майка му не се появяваше; възможно бе да е научил и за смъртта на Хелдън в Нюшател. Всеки момент щеше да рухне и може би щеше да поиска да се срещнат.

Йохан още не бе готов да се срещне с него. Минаваше три часът сутринта, а майка му не бе открита. Той трябваше да я намери и да я убие. До срещата в банката оставаха шест часа. Тя можеше всеки миг да се появи в тълпата, на стълбите, иззад някой ъгъл или да слезе от такси на улицата и да извика на сина си: Измяна! Спри! Откажи се от Женева!

Това не биваше да се допуска! Трябваше да запушат устата й, за да може синът й да изпълни докрай отредената му роля. Тя трябваше да умре още тази нощ, за да се избегне всякакъв риск. Скоро след нея, внезапно и тихо щеше да настъпи още една смърт. Синът на Хайнрих Клаузен нямаше да им е нужен вече.

Но първо майката. Още преди да се съмне. Вбесяваше го фактът, че тя седи на другия край на телефонната линия, чийто точен адрес е забутан из папките на някой бюрократ.

Русият мъж седна и извади дълга кама от пришита в хастара на палтото си ножница. Трябваше да я измие от кръвта на рижия пилот.

Ноъл отвори куфара си на поставката за багаж и погледна набутаните в него дрехи, после огледа белите релефни тапети по стените, френските врати и малкия натруфен полилей на тавана. Всички хотелски стаи бяха започнали да си приличат и той с умиление си спомни за мизерната стая в Берлин. При тези обстоятелства споменът го изненада. Той бе заживял в този маниакален нов свят, а психиката му се бе съхранила невредима. Не знаеше дали това бе хубаво или лошо, а само че е така.

Ерих се опитваше да се обади на фон Тиболт в „Д’Акор“. Къде по дяволите бе отишъл Йохан? Беше 3.30 сутринта. Кеслер затвори телефона и се обърна към Ноъл.

— Оставил е съобщение да не се безпокоим за него. Той е при първия заместник-управител. Правят всичко възможно да открият майка ти.

— Значи тя не се е обаждала?

— Не.

— Не може да бъде. Служителят още ли е на рецепцията?

— Да. Ти си му платил колкото получава за две седмици. Най-малкото, което може да направи, е да остане там цялата нощ — Кеслер се замисли. — Може просто да се е забавила някъде, нали знаеш, на човек му се случва да изпусне самолета или да има проблеми с паспортните служби. Може да не са спазили разписанието заради мъгла.

— Така е, но не и в нейния случай. Винаги би ме предупредила.

— Може да са я задържали.

— Помислих си го. Това като че ли е най-добрият вариант. Тя пътува с фалшив паспорт. Да се надяваме, че някъде са я арестували и са я прибрали за ден-два. Хелдън също ли не е звъняла?

— Не, никой не се е обаждал — отвърна немецът и прикова погледа си върху Ноъл.

Холкрофт се протегна, в едната ръка държеше несесера с принадлежностите за бръснене.

— Неизвестността ме побърква. — Той посочи към вратата на банята. — Ще ида да се измия.

— Добра идея. Защо не си починеш малко след това? Сигурно си изтощен. Остават ни по-малко от пет часа, а аз вярвам, че Йохан е много способен човек и ще се справи.

— И аз на това се надявам.

Той съблече ризата си и пусна топлата вода до края. Парата запълзя нагоре, замъгли огледалото и пространството над умивалника. Той се хвана за края му, надвеси глава в горещата пара и остана така, докато от челото му потече пот. Беше научил тази процедура преди няколко години от Сам Буоновентура. Тя не можеше да замени сауната, но действаше много добре.

Сам? Сам! Защо за Бога не се бе сетил за него? Ако майка му бе променила плановете си или нещо се бе случило, бе напълно възможно да се е обадила на Сам. Особено ако й бяха казали, че Ноъл Холкрофт не е сред гостите на хотела.

Погледна часовника си. Беше 3.35 женевско време, значи 10.35 карибско. Ако Сам имаше новини за него, щеше да стои на телефона.

Ноъл спря кранчето и чу гласа на Кеслер от спалнята, а освен него нямаше друг в апартамента. С кого разговаряше и защо шепнешком?

Холкрофт открехна вратата. Кеслер говореше по телефона с гръб към банята. Ноъл пристъпи в стаята и го чу да казва:

— Нали ти казвам — това е причината. Тя пътува с фалшив паспорт. Провери в паспортната служба…

— Ерих?!

Яков Бен-Гадиз затвори аптечката, застана до леглото и огледа превръзката, която бе направил. Раната на Хелдън бе възпалена, но инфекция нямаше. Той я бе превързал отново.

— Добре — каза той, — ще свърши работа. След около час-два възпалението ще премине, но не бива да стоите права. Дръжте крака си повдигнат върху нещо.

— Само не ми казвайте, че сте и лекар — каза Хелдън.

— Не е нужно човек да е лекар, за да може да превърже рана от куршум. Просто трябва да си свикнал с тях. — Евреинът тръгна към вратата. — Останете тук. Искам да говоря с госпожа Холкрофт.

— Не!

Бен-Гадиз спря.

— Какво казахте?

— Не я изпращайте сама. Измъчва я чувство за вина и е толкова изплашена за сина си, че не може да мисли трезво и няма да оцелее. Не го правете.

— Опитвате се да ме спрете?

— Не, предлагам ви по-сигурен начин. След като искате да хванете брат ми, използвайте мен.

— Първо искам списъка на Sonnenkinder. Имаме три дни да убием Фон Тиболт.

— Три дни?

— Банките няма да работят утре и в неделя. Най-рано в понеделник ще могат да се срещнат с директорите на Голямата Женевска банка. Списъкът е по-важен. Съгласен съм с Литвак, че той е от първостепенно значение.

— След като е така, не може да не е у него.

— Съмнявам се. Хора като брат ви не поемат подобни рискове. Нещастен случай, нападение от крадец на улицата… или от някой като мен. Не, определено не би го носил със себе си. Нито пък го е оставил в сейфа на хотела. Предполагам, че е в неговата стая, в много по-надежден сейф. Искам да вляза в нея и затова ми трябва някой, който да го примами навън.

— Това е още по-основателна причина да отида аз! — настоя Хелдън. — Той мисли, че съм мъртва. Не ме видя на пристанището, въпреки че там търсеше нея, а не мен. Появата ми ще го шокира и обърка. Той ще е готов да дойде където му кажа, за да ме хване. Достатъчно е да спомена думата Нахрихтендинст. Сигурна съм.

— Надявам се да е така — отвърна Яков. — Но това ще стане утре, не тази вечер. Тази вечер той иска майката на Холкрофт, а не вас.

— Ще му кажа, че тя е при мен! Идеално!

— И мислите, че ще ви повярва? След като сте срещнали с Вернер Герхарт, а след това сте успели да избягате? За него срещата с вас означава капан.

— Тогава нека поне отидем двете — помоли го Хелдън. — Кажете ми мястото на срещата, аз ще я придружа, но ще стоя скрита. Не я оставяйте така, без никаква защита. Аз имам пистолет.

Бен-Гадиз помисли малко, после й отговори:

— Възхищавам се от предложението, но не искам да рискувам живота и на двете. Разбирате ли, имам нужда от нея тази вечер, а от вас — утре. Тя ще го примами тази вечер, а вие утре. Така трябва да стане.

— Още тази вечер можем да постигнем и едното, и другото! — не се предаваше Хелдън. — Вие ще вземете списъка. Аз ще го убия. Кълна се!

— Вярвам ви, но вие не разбирате нещо много важно и подценявате брат си повече от мен. Както и да планираме, той ще държи нещата в ръцете си по време на срещата с госпожа Холкрофт. Фон Тиболт знае сумите, методите, а ние — не.

Хелдън се вгледа в евреина.

— Вие не само я използвате — вие сте готов да я жертвате.

— Готов съм да жертвам всеки един от нас, за да постигнем желаната цел. Ако ми пречите, ще ви убия. — Яков се обърна и излезе от спалнята.

В другата стая Алтийн бе седнала зад бюрото в отдалечения й край. Малката лампа върху него бе единственият източник на светлина. Старата жена бе облечена в широка винена хавлия, която бе намерила в килера. Мокрите й дрехи и тези на Хелдън съхнеха провесени на радиаторите. Тя пишеше нещо върху лист хартия. Щом чу стъпките на Яков, се обърна към него.

— Взех един лист от бюрото ви — каза тя.

— Хартията не е моя, бюрото — също. Писмо ли пишете?

— Да. До сина ми.

— Защо? Ако имаме късмет, ще го открием и вие ще говорите с него.

Алтийн се облегна назад, без да сваля поглед от Бен-Гадиз.

— И двамата знаем, че почти няма вероятност да го видя отново.

— Така ли мислите?

— Разбира се. Няма смисъл да се заблуждавам, нито пък вие да се опитвате да ме заблуждавате. Фон Тиболт ще иска да се срещне с мен, но няма да ме остави да си тръгна жива. А и защо да ме оставя жива?

— Ще взема най-сигурните предпазни мерки, които мога.

— Благодаря ви, но предпочитам да взема пистолет със себе си. Не възнамерявам да застана пред него и да го подканям да стреля.

— Много по-добре ще е, ако седите.

Те се засмяха.

— И двамата сме практични, нали? Като всички оцелели.

Яков сви рамене.

— Така е по-лесно.

— Кажете ми… списъкът, който толкова искате да откриете, на Sonnenkinder, сигурно е огромен, щом съдържа имена на хора и цели семейства от всички страни?

— Не, не търсим този, той е основният списък. Съмнявам се, че въобще някога ще го видим. Списъкът, който можем и трябва да намерим, е главният. В него са имената на лидерите, които ще получат средствата и ще ги разпределят в стратегическите райони. Фон Тиболт сигурно го държи на някое леснодостъпно място.

— Значи, ако го намерите, ще разполагате с имената на лидерите на Волфсшанце.

— Да, по целия свят.

— Защо мислите, че е в „Д’Акор“.

— Това е единственото възможно място. Фон Тиболт няма доверие на никого. Той поверява отделни части от организацията на другите, но целият план е под контрола му. Не би оставил списъка в сейф, не би го носил със себе си. Сигурно го държи в стаята си, обграден от капани и уловки, и би го оставил само при крайно наложителни обстоятелства.

— В случая такова обстоятелство би била моята поява.

— Да. Той се страхува най-много от вас, защото никой друг не би могъл да разубеди сина ви относно участието му в Женева. Те все още се нуждаят от него. За да се отпуснат средствата, трябва да бъде спазен законът. Нямат друг избор.

— Каква ирония има в това — използват закона, за да извършат най-крещящото беззаконие на света.

— Това не е ново откритие, госпожо Холкрофт.

— А синът ми? Ще го убиете ли?

— Не бих искал.

— Очаквам по-категоричен отговор.

— Ако той премине на наша страна, няма да имам никаква причина да го убивам. Нещо повече — ако се убеди в истината, той трябва да остане жив. С отнемането на средствата няма да настъпи краят на Волфсшанце. Sonnenkinder са навсякъде. Организацията ще бъде осакатена, но не и разобличена. А още по-малко унищожена. Всеки глас срещу нея ще ни бъде необходим тогава. Синът ви ще може да разкаже на света една изключителна история. Заедно ще се свържем с необходимите хора.

— Как ще го убедите… ако аз не се върна от срещата с Фон Тиболт?

Евреинът забеляза беглата усмивка на Алтийн и разбра онова, което тя бе оставила недоизказано. И двамата си даваха сметка, че тя нямаше да се върне.

— Според мен и свръзката в Нюшател имаме на разположение два дни — днес и утре. Срещата в банката няма да се състои по-рано от понеделник. Те ще го държат в изолация, за да не може никой да се свърже с него. Моята цел е да го изведа от нея.

— Но какво ще му кажете тогава?

— Ще му кажа истината, ще му обясня всичко, което научихме в Хар Ша’Алав. Хелдън може да бъде много полезна, ако остане жива. А и ако намеря списъка, ще му го покажа.

— Предайте му и това писмо.

— Да, то също ще го убеди!

Ерих?!

Кеслер изпъна едрото си тяло и се обърна към него. Започна да сваля слушалката, но Холкрофт го спря.

— Не затваряй! С кого говореше? — Ноъл грабна слушалката и попита: — Кой е на телефона?

Никакъв отговор.

— Кой е на телефона?

— Моля те! — Кеслер се поокопити. — Опитваме се да те предпазим. Никой не трябва да те вижда на улицата, знаеш това. Могат да те убият. Ти си ключът към Женева.

— Вие не говорехте за мен!

— Опитваме се да намерим майка ти! Ти каза, че ще пътува с фалшив паспорт и е тръгнала от Лисабон насам. Ние не знаехме това. Йохан познава хора, които фалшифицират документи и тъкмо обсъждахме какво може да се направи.

Холкрофт отново вдигна слушалката:

— Фон Тиболт? Ти ли си?

— Да, Ноъл — отвърна Йохан спокойно. — Това, което ти казва Ерих, е вярно. Имам някои приятели тук, които се опитват да ни помогнат. Вероятно майка ти е в опасност. Ти не можеш да участваш в търсенето. Трябва да стоиш настрана, за да не те забележат.

— „Не можеш“? „Трябва“? — повтори Холкрофт рязко. — Време е вие двамата да разберете нещо — погледът му бе прикован в Кеслер. — Аз ще решавам какво да правя и какво не. Ясно ли е?

Ученият кимна. Фон Тиболт мълчеше. Холкрофт повиши тон:

— Попитах дали ви е ясно?

— Да, разбира се — отвърна накрая Йохан. — Както ти каза Ерих, ние просто искаме да ти помогнем. Сега, когато знаем, че майка ти пътува с фалшив паспорт, можем много да направим. Познавам хора, които се занимават с тези неща. Ще ги разпитам и ще те държа в течение.

— Бъди така добър.

— Ако не се видим преди това, ще се срещнем направо в банката. Предполагам, че Ерих ти е обяснил всичко.

— Да, каза ми. И Йохан… съжалявам, че избухнах. Знам, че се опитваш да ми помогнеш. Враговете ни са Нахрихтендинст, нали? Това си открил в Лондон.

От другата страна последва пауза, а след това въпрос:

— Как разбра?

— Оставили са визитната си картичка. Искам да ги пипна тия копелета.

— И ние това искаме.

— Благодаря. Обади се веднага щом научиш нещо. — Ноъл затвори. — Никога повече не го прави — каза той на Кеслер.

— Извинявай. Мислех, че постъпвам правилно. Така както и ти си мислел, когато пусна онзи по следите ми в „Д’Акор“.

— Светът съвсем се е побъркал напоследък — отвърна Ноъл и посегна отново към телефона.

— На кого ще звъниш?

— Трябва да се чуя с един човек в Кюрасао. Той може и да знае нещо.

— А, да. Строителният инженер, който ти предаваше съобщенията.

— Той много ми помогна.

Ноъл се свърза с централата и поръча разговор с Кюрасао.

— Да остана ли на телефона или ще ми позвъните, когато се свържете?

— Линиите не са натоварени по това време, сър.

— Добре, ще изчакам. — Той седна на леглото и зачака. След по-малко от две минути чу свободния сигнал на телефона в офиса на Буоновентура.

Отговори мъжки глас, но не бе гласът на Сам.

— Да?

— Сам Буоновентура, моля.

— Кой го търси?

— Негов приятел. Обаждам се от Европа.

— Не може да ви се обади, мистър. Той вече никога няма да се обади на никого.

— Какво искате да кажете?

— Той опъна петалата, мистър. Някой шибан негър от тия туземци му преряза гърлото. Претърсваме плажовете и високата трева да го открием това копеле.

Дъхът му секна. Наведе глава и затвори очи. Бяха засекли обажданията му до Кюрасао и помощта на строителния инженер бе ядосала някого. Буоновентура бе неговият източник на информация и трябваше да бъде елиминиран, за да се спре предаването на съобщения. Нахрихтендинст искаха да изолират Холкрофт. Той дължеше много на Сам и му се отплати, като стана причина за смъртта му. Всичко, до което се докоснеше, умираше. Той сееше смърт.

— Не търсете из високата трева — изрече той с глас, който не можа да познае. — Аз го убих.