Планът Холкрофт

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Хелдън намери пътеката на три километра след разклонението на пътя, който водеше към Пре дю Лак. Запали фенерчето, което бе поискала от портиера, за да не се залута по горската пътека към дома на Вернер Герхарт.

„Не прилича много на къща“, мина й през ума, когато стигна до странната постройка, наподобяваща миниатюрна каменна крепост. Тя бе много по-малка от къщичката на хер Оберст, но стените й изглеждаха доста дебели. Светлината на фенерчето й се плъзна по изпъкналите каменни блокове, от които бяха построени стените; покривът отгоре също бе солиден. Имаше няколко тесни и високи прозорчета. Никога не бе виждала подобно жилище. Приличаше на омагьосано място от детска приказка.

Но то отговаряше на въпроса, който си бе задала, докато слушаше думите на портиера няколко часа след срещата с Герхарт на площада.

— Намерихте ли Лудия Герхарт? Казват, че преди да му се разхлопа дъската, е бил голям дипломат. Чувам, че някои от старите му приятели все още се грижат за него, макар че не идват да го видят. Преди години му построиха здрава къщичка край езерото. Никакъв декемврийски вихър не може да я помръдне.

Тя щеше да издържи не само на вятъра, но и на бури и снежни преспи. Някой наистина се бе погрижил за стареца.

Чу се шум от отваряне на врата и Хелдън се сепна, защото не бе видяла врата върху страничната част на фасадата. В светлината на фенерчето зърна малката фигура на Вернер Герхарт, застанал под навеса на входа откъм езерото. Той й махна.

Как старецът бе чул стъпките й?

— Ето че ме намерихте — посрещна я той с напълно нормален глас. — В гората сега е студено. Бързо влезте да се сгреете на огъня. Ще пием чай.

Стаята бе по-просторна, отколкото човек можеше да предположи, гледайки постройката отвън. Мебелировката бе от кожа и дърво — стара, солидна и удобна. Хелдън седна на една табуретка, топлината на огъня постепенно започна да прониква в тялото й. Чак сега разбра колко е измръзнала.

Герхарт пръв заговори за това, което тя мислеше да го попита.

— Дойдох тук от Берлин преди пет години. Минах през Мюнхен, където бе подготвено прикритието ми. Оттогава аз съм жертва на „Одесса“, човек-развалина, който прекарва в самота изкуфялата си старост и е станал за посмешище в селото. Един лекар в клиниката записва резултатите от прегледите в медицинския ми картон. Ако се наложи, името му е Литвак. Той е единственият, който знае, че съм съвсем нормален.

— Но защо е нужно да се криете?

— Ще разберете от разказа ми. Между другото вие се изненадахте, че съм усетил приближаването ви — Герхарт се усмихна. — Тази примитивна постройка край езерото има много фини „сетива“. Тя ми съобщава кога идва някой. Чува се и най-слабият шум. — Лицето на стареца помръкна. — Какво се случи с Клаус?

Тя му разказа. Герхарт мълчеше, очите му издаваха дълбока болка.

— Животни — каза той. — Те не могат дори да извършат достойна екзекуция, а трябва да убиват зверски. Проклети да са!

— Кои?

— Фалшивата Волфсшанце. Животните, а не орлите.

— Орли? Не ви разбирам.

— През юли четиридесет и четвърта генералите бяха подготвили заговор за убийството на Хитлер. Повечето от тези военни бяха почтени хора, осъзнали какви ужаси са извършили Фюрерът и маниаците около него. Те не искаха да се бият за такава Германия. Целта им бе да убият Хитлер, да пледират за справедлив мир и изобличат убийците и садистите, които бяха действали от името на Райха. Ромел нарече тези мъже „истинските орли на Германия“.

— Орлите… — повтори Хелдън. — „Няма да спрете орлите.“

— Моля? — не я разбра старецът.

— Нищо. Продължавайте, моля ви.

— Разбира се, опитът на генералите бе неуспешен и последва кървава чистка. 212 офицери, някои от които заподозрени съвсем слабо, бяха подложени на мъчения, а после разстреляни. Волфсшанце бе използвана като извинение за последвалата разправа с неподчинението на войниците на Райха. Хиляди бяха екзекутирани по скалъпени обвинения заради най-малката критика по политически и военни въпроси. Повечето от тях никога не бяха чували за главната квартира Волфсшанце, нито за опита за убийство на Хитлер. На Ромел бе заповядано да се самоубие — това бе наказанието за отказа му да извърши още пет хиляди безпричинни екзекуции. Това, от което генералите се страхуваха най-много, се бе превърнало в реалност — маниаците държаха цялата власт. Точно това те се бяха опитали да предотвратят при Волфсшанце. Тяхната Волфсшанце — истинската.

— Тяхната… Волфсшанце? — вдигна вежди Хелдън. — „Монетата на Волфсшанце има две страни.“

— Да — отвърна Герхарт. — Имаше и друга Волфсшанце. Това бяха група хора, които също искаха да убият Хитлер, но по съвсем други причини — те смятаха, че той се е провалил, виждаха слабостите му и изчерпаните му способности. Целта им бе да заменят една лудост с друга, по-надеждна. Те нямаше да апелират за сключване на мир, а щяха да водят войната до пълния й край. Бяха замислили тактики, използвани преди векове от монголските армии в Азия и отдавна забравени от човечеството. Цели народи щяха да бъдат държани като заложници, най-малкото неподчинение щеше да се наказва с масови екзекуции. Терорът, който щеше да залее света, щеше да е толкова ужасен, че на човечеството нямаше да му остане нищо друго, освен да моли за милост, за да оцелее. — Герхарт замълча. Когато отново продължи, гласът му бе изпълнен с омраза. — Това беше фалшивата Волфсшанце и тя нямаше нищо общо с нашата. Хората от тази Волфсшанце все още преследват целта си.

— Но те също са участвали в заговора срещу Хитлер — каза Хелдън. — Как оцеляха?

— Като станаха най-ревностни поддръжници на Хитлер. Те бързо се ориентираха в обстановката и възмутени от заговорниците, ги предадоха. Както се и очакваше, Фюрерът бе впечатлен от тяхната преданост и от жестокостта им към другите, защото прекалено много се страхуваше за живота си. Той възложи провеждането на екзекуциите на някои от тях и с удоволствие установи колко голямо бе желанието им да му служат.

Хелдън се премести по-напред на табуретката.

— Казахте, че тези хора от другата Волфсшанце все още преследват целта си. Но може би повечето от тях вече са мъртви?

Старецът въздъхна.

— Вие май наистина не знаете. И Клаус каза така.

— Вие знаете коя съм аз? — попита Хелдън.

— Разбира се. Вие изпращахте писмата.

— Пускала съм много писма на хер Оберст, но нито едно до Нюшател.

— Онези, които са били за мен, съм ги получавал.

— И той ви е писал за мен?

— Да, често. Клаус много ви обичаше — Герхарт се усмихна топло, но когато пак заговори, усмивката му изчезна. — Попитахте как могат мъжете от фалшивата Волфсшанце да се борят за идеята си след толкова много години. Права сте, разбира се, че повечето от тях са мъртви. Децата им продължават да действат за изпълнението на техния план.

— Децата им?

— Да, те са навсякъде, във всеки град и село по целия свят. Занимават се с всякакви дейности и членуват във всевъзможни политически партии. Задачата им е да оказват натиск и да убеждават хората колко по-хубав би бил животът им, ако силните станат непримирими към слабостта. Вместо истинските решения на проблемите се чуват гневни гласове, а омразата постепенно измества разума. Това е навсякъде, но малцина от нас знаят, че това е част от един глобален замисъл. Децата пораснаха.

— Как са били подготвени те?

— Ето това е най-важният въпрос, чрез който ще получите отговори и на останалите. — Старецът се наведе напред. — Нарича се „Операция Sonnenkinder“, началото й бе поставено през 1945 година. Хиляди деца, от шестмесечни бебета до шестнайсетгодишни юноши бяха изпратени от Германия до различни точки на земята…

Докато Герхарт й разказваше историята, Хелдън усети как започна да й прималява.

— Беше измислен план — продължи Герхарт, — който щеше да осигури хиляди милиони долари на Sonnenkinder за определен период от време. Този период — тридесет години, бе изчислен въз основа на предвиждания за закономерните икономически процеси.

Хелдън шумно си пое дъх и той млъкна за момент.

— Планът бе измислен от трима мъже…

От гърлото й се изтръгна вик…

— …които са имали достъп до огромни фондове. Единият от тях е може би най-гениалният финансов манипулатор на нашето време. Точно той е обединил международните икономически сили и осигурил издигането на Адолф Хитлер. И когато видя, че Райхът ще се провали, той започна изграждането на нов райх.

— Хайнрих Клаузен… — прошепна Хелдън. — Боже мой, не! Ноъл… О, господи, Ноъл!

— Той е само инструмент, едно средство, чрез което могат да се изтеглят парите. Той не знае нищо.

— Тогава… — Очите на Хелдън се разтвориха широко, а слепоочията й запулсираха до болка.

— Да — Герхарт хвана ръката й. — Един от синовете бе избран. Изключително надарено момче и фанатичен член на „Хитлеровата младеж“. Талантливо и красиво дете, което е било наблюдавано, обучавано и подготвяно за мисията си.

— Йохан… о, Боже, това е Йохан.

— Да, това е Йохан фон Тиболт. Неговата цел е да поведе Sonnenkinder към тяхното всемогъщество.

В слепоочията й все по-силно отекваха удари като от барабан — влудяващо гръмовни.

Тя отвори очи, без да знае колко време е прекарала в безсъзнание. Герхарт бе повдигнал главата й върху табуретка и бе опрял до устните й чаша бренди. Тя пое чашата и отпи. Алкохолът бързо се разнесе по тялото й и я върна към ужасяващия факт.

— Йохан — прошепна тя, самото произнасяне на това име вече й причиняваше болка. — Затова хер Оберст…

— Да — Старецът продължи мисълта си. — Затова Клаус направи така, че да сте близо до него. Дъщерята на непримиримия Фон Тиболт, родена в Рио, отчуждена от брат си и сестра си. Но дали наистина се бяха отдалечили, или я използваха като информатор сред разочарованата германска младеж, бродеща по света? Трябваше да разберем това.

— Да ме използват, а после да ме убият — потръпна Хелдън. — Те се опитаха да ме убият в Монтрьо. Господи, моят брат.

Старецът се изправи тежко.

— Страхувам се, че грешите — отвърна той. — Това беше един трагичен следобед, когато бяха допуснати много грешки. Ние бяхме изпратили двамата мъже, които ви преследваха. Инструкциите им бяха ясни: да научат всичко, което могат, за Холкрофт. Тогава все още не знаехме какъв е той. Дали не беше част от тяхната Волфсшанце? Ако беше само пионка в ръцете им, тогава щяхме да го убедим да се присъедини към нас. Но ако беше част от Волфсшанце, трябваше да умре. В този случай ние щяхме да ви отделим от него, преди да бъдете замесена и да пострадате. По причини, които не можахме да разберем, те са решили да го убият.

Хелдън погледна надолу.

— Йохан изпрати човек да ни следи, за да разбере кой толкова се интересува от Ноъл.

Герхарт седна.

— Значи нашите хора са го забелязали и са помислили, че той се среща с Фон Тиболт чрез пратеник на Sonnenkinder. За тях това е означавало, че той е част от Волфсшанце. Друго не им е било нужно.

— Вината е моя — каза Хелдън. — Когато единият дойде при мен на площада, аз се изплаших. Той ми каза да тръгна с него. Говореше немски и аз си помислих, че е от „Одесса“.

— А той бе техен враг. Беше евреин от Хар Ша’Алав.

— Евреин?

Герхарт й разказа набързо за странния кибуц в пустинята Негев.

— Те са нашата малка армия. Получават съобщение и изпращат хора. Организацията е съвсем проста.

Нареждания трябва да бъдат изпратени на смелите мъже, които ще застанат на последните барикади.

Сега Хелдън разбра думите на хер Оберст.

— Ще им изпратите ли съобщение?

— Вие ще го изпратите. Преди малко ви споменах за доктор Литвак от клиниката. При него е медицинският ми картон и там всеки, който прояви любопитство, може да отиде да го види. Той е един от нас. Свързва се с мен всеки ден с радио с широк обхват. Твърде опасно би било да имам телефон тук. Идете при него тази вечер. Той знае кодовете и ще се свърже с Хар Ша’Алав. В Женева трябва да се изпрати група и вие ще трябва да им кажете какво да правят. Йохан, Кеслер и дори Ноъл Холкрофт, ако няма как да го убедим, трябва да бъдат убити. Средствата трябва да бъдат спрени.

— Аз ще обясня на Ноъл.

— Дано успеете. Може да не се окаже толкова просто, колкото си мислите. В момента той е обект на изключително ловка манипулация. Той твърдо вярва в това, което прави, и е склонен да защитава делото на своя баща, когото дори не познава.

— Откъде научихте?

— От майка му. Години наред мислехме, че тя е част от плана на Клаузен и непрекъснато я следяхме. После я притиснахме и разбрахме, че тя никога не е знаела за истинския план. Тя е била създателката на съвършеното средство за изпълнението на плана, и същевременно единствената връзка с него. Кой друг, освен Ноъл Клаузен-Холкрофт, чийто истински произход е заличен във всички документи, освен в собственото му съзнание, би приел условията за секретност, поставени в женевския документ? В такава ситуация човек би потърсил юридическа и финансова консултация. Холкрофт е вярвал в плана и продължава да пази всичко в тайна.

— Но той трябва да бъде разубеден — каза Хелдън. — Той е силен човек с будна съвест. Как са могли да му внушат всичко това?

— Как си внушава всеки, че каузата му е справедлива? — попита старецът риторично. — Като вижда хора, които отчаяно се опитват да го спрат. Прочетете рапортите от Рио. Срещата на Холкрофт с Морис Граф, обвиненията, които е подал в посолството. Всичко това е било театър — никой не се е опитвал да го убие в Рио, но Граф е искал да го накара да мисли така.

— Той е от „Одесса“.

— Никога не е бил неин член. Той е един от лидерите на фалшивата Волфсшанце … вече единствената. Трябваше да кажа „беше“, защото не е жив.

— Какво?

— Бил е застрелян вчера и убиецът му е оставил бележка, че е отмъстил от името на португалски евреи. Работа на брат ви, разбира се. Граф беше твърде стар и своенравен. А и беше изпълнил задачата си.

Хелдън остави чашата си на пода. Трябваше да попита стареца още нещо.

— Хер Герхарт, защо през цялото това време не изобличихте плана в Женева?

— Защото Женева е само половината от истината. Ако я бяхме издали, щяха да ни убият, но това не е важно. Важното е, че не знаем останалото.

— Останалото?

— Да, другата половина. Кои са Sonnenkinder? Как се казват те? Къде са? Преди тридесет години е бил изготвен главен списък, който сега сигурно е у брат ви. Той е огромен — вероятно стотици страници, и е скрит някъде. Фон Тиболт би изгорял жив, но не би казал къде. Сигурно има и друг списък! По-кратък, само няколко страници може би. Той или го носи със себе си, или го държи някъде наблизо. В него са имената на онези, които трябва да получат средствата, верните функционери на Волфсшанце. Този списък трябва да бъде намерен. Кажете на войниците на Хар Ша’Алав да се заемат с откриването му. Да се спрат парите и да се намери списъкът — това е единствената ни надежда.

— Ще им предам — обеща Хелдън. — Те ще намерят списъка. — Тя погледна замислено встрани. — Волфсшанце. Дори и писмото, написано до Ноъл Холкрофт преди повече от тридесет години, с което го молят и заплашват, е било част от всичко това.

— Те са го молили и заплашвали от името на орлите, но самите те не са били от тях, а от другите, от животните.

— Нямало е как да разбере.

— Не, нямало е. Името Волфсшанце внушава страхопочитание и е символ на смелост. И той е свързал писмото с тази Волфсшанце, защото не е знаел, че съществува друга. Никой друг не е знаел. Освен един човек.

— Хер Оберст?

— Да, Фалкенхайм.

— Как е избягал той навремето?

— Благодарение на щастлива случайност — съвпадение на имена. — Герхарт отиде до камината и разбърка дървата с ръжена. — Сред великите мъже на Волфсшанце е бил и командирът на белгийския сектор Александър фон Фалкенхаузен. Фалкенхаузен — Фалкенхайм. Клаус Фалкенхайм напуснал Източна Прусия и тръгнал към Берлин, за да се срещне с някого. Когато опитът за покушение се провалил, Фалкенхаузен успял да се свърже с него с радиопредавател и да му съобщи за опасността. Той молел Клаус да стои настрана. Щял да се остави да го хванат и така никой нямало да постави под съмнение лоялността му към Хитлер. Клаус първо се противопоставил, но после се съгласил. Трябвало някой да оцелее, за да продължи делото.

— Къде е майката на Ноъл? — попита Хелдън. — Какво знае тя?

— Вече знае всичко. Да се надяваме, че не е позволила на страха да я завладее. Изгубихме я в Мексико, но смятаме, че е тръгнала към сина си в Женева. Няма да успее. В момента, в който я забележат, ще я убият.

— Трябва да я намерим.

— Но не и за сметка на други, по-важни неща — отвърна старецът. — Не забравяйте, че сега съществува само една Волфсшанце. Единственото, което има значение, е да я обезглавим. — Герхарт остави ръжена. — Още тази вечер ще се срещнете с доктор Литвак. Къщата му е на два километра от клиниката, на един хълм. Доста е висок и предавателят работи там отлично. Ще ви дам…

В стаята се чу остро пиукане. То отекна толкова силно, че Хелдън скочи на крака. Герхарт се отдръпна от камината и погледна през тясното прозорче на лявата стена. Стори й се, че той само разглежда стъклата, защото те бяха твърде високо за неговия ръст.

— Имам нощно огледало, което различава образите в мрака — обясни й той, взирайки се напрегнато. — Мъж е. Виждам го добре, но не го познавам. — Отиде до бюрото, извади пистолет и го подаде на Хелдън.

— Какво да правя? — попита тя.

— Скрийте го под полата си.

Хелдън седна на едно кресло до вратата и сложи оръжието под полата си.

— Не. Този човек пристигна вчера. Видях го на площада. Трябва да е от нашите, но може и да не е. Не зная.

Хелдън чу стъпките пред вратата. За миг стана тихо, после се почука с бързи удари.

— Хер Герхарт?

Старецът отвърна с пискливия напевен глас, с който говореше на гълъбите на площада:

— Боже мой, кой е? Много е късно. Тъкмо си казвах молитвите.

— Нося ви вести от Хар Ша’Алав.

Старецът с облекчение кимна към Хелдън и дръпна резето.

— От нашите е. Никой друг не знае за Хар Ша’Алав.

Вратата се отвори. За миг Хелдън замръзна, после се хвърли на пода. Новодошлият държеше пушка с дълга цев; изстрелът й бе оглушителен. Герхарт загуби равновесие и се олюля назад, надупченото му окървавено тяло застина във въздуха миг преди да рухне върху бюрото.

Хелдън се сви зад коженото кресло и извади пистолета.

Друг, също толкова силен изстрел разби кожената облегалка на креслото. После още един. Тя почувства леденостудена болка в крака. От раната бликна кръв. Тогава насочи пистолета и натисна спусъка няколко пъти, като ту се целеше в едрата фигура пред вратата, ту стреляше напосоки…

Мъжът извика. В паниката си тя се блъсна в стената като хваната мушица, на която всеки момент ще отнемат нищожния живот. Сълзи се стичаха по бузите й. Тя вдигна отново пистолета и продължи да дърпа спусъка, докато гърмежите спряха и започна да се чува само ужасяващият звук от щракането. Тя изпищя — куршумите й бяха свършили. Молеше се само смъртта да настъпи бързо.

После чу собствените си писъци. Чу ги, сякаш се носеше в небето над хаоса и дима.

Очите й лютяха, не виждаше нищо. Не можеше да проумее как оцеля.

До ушите й достигна тих шепот.

— Детето ми…

Това бе Герхарт. Хлипайки, тя се опря с ръка о стената и се отблъсна от нея. Запълзя по посока на звука, като влачеше ранения си крак. Димът бе започнал да се разсейва. Тя видя тялото на убиеца, проснато по гръб, по гърлото и челото му се виждаха малки черни кръгчета. Беше мъртъв.

Герхарт умираше. Тя допълзя до него, допря лицето си до неговото и сълзите й закапаха по страните му.

— Дете мое… иди при Литвак. Свържете се с Хар Ша’Алав. Стой настрана от Женева.

— Да стоя настрана?

— Да, те знаят, че си идвала при мен. Волфсшанце са те забелязали… Само ти оставаш, Нахрих…

— Какво?

— Ти си… Нахрихтендинст.

Главата на Герхарт се отпусна назад. Беше мъртъв.