Планът Холкрофт

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Гранитната средновековна катедрала „Сакре кьор“ величествено се възвисяваше в нощното небе като божествено изваяние. Масивните бронзови врати бяха като вход на огромна пещера, в чийто полумрак мъждукащи свещи изпълняваха по стените своята симфония за сенки.

Ноъл дочу звуците на Te Deum Laudamus29 — гостуващ монашески хор пееше тихо и тържествено близо до олтара.

Той застана в осветеното пространство под абсидата, където бяха надгробните плочи на кралете. Зрението му привикна с играещите по повърхността им сенки и той тръгна покрай колоните от двете им страни. Поставените наоколо свещи хвърляха достатъчно светлина, за да може да се прочете надписът: „ЛУИ IX. Луи Благочестивия, Луи Справедливия, Син на Аквитания, Владетел на Франция, Господар на Християнския свят“.

Благочестив… Справедлив… Господар.

Дали Хелдън фон Тиболт не се опитваше да му каже нещо.

Пусна монета в кутията за подаяния, взе една тънка свещица от поставката й и я запали от пламъка на друга свещ до нея. Следвайки получените инструкции, той я сложи в свещник, след няколко секунди я извади и я сложи в друг, няколко реда над първия.

Нечия ръка докосна лакътя му и отзад, откъм сенките един глас прошепна в ухото му:

— Обърнете се бавно, мосьо. Дръжте ръцете си неподвижни.

Холкрофт направи това, което му бе казано. Мъжът бе на около метър и половина от него, имаше високо чело и оредяваща тъмна коса. Стори му се към трийсетте, с приятна външност и бледо, дори нежно лице. Това, което впечатляваше у него, бяха дрехите. Въпреки слабата светлина се виждаше, че са скъпи.

Той просто излъчваше елегантност, за това усещане допринасяше и финият аромат на парфюма му. Но действията му не бяха деликатни. Още преди Ноъл да се опомни, силните му пръсти го претърсиха, после се спуснаха към кръста и джобовете на панталоните му.

Холкрофт се отдръпна рязко назад.

— Кротко! — прошепна мъжът.

В светлината на свещите при гроба на Луи IX, в катедралата „Сакре кьор“, на върха на Монмартр Ноъл бе претърсен за оръжие.

— Последвайте ме — нареди мъжът. — Ще тръгна по улицата към площада. Вървете на разстояние от мен. Ще седна при двама приятели на маса пред едно от кафенетата, може би „Боем“. Разходете се спокойно из площада. Разглеждайте, без да бързате, изложените картини. След това елате и седнете на нашата маса. Поздравете ни, сякаш сме ви само бегли познати. Запомнихте ли всичко?

— Да.

Ако това бе условието да стигне до Хелдън фон Тиболт, той беше готов да го изпълни. Ноъл тръгна на известно разстояние зад мъжа. Не беше трудно да следи елегантното му палто сред небрежно облечените туристи.

Излязоха на оживения площад. Мъжът спря за малко, запали цигара, прекоси улицата и се насочи към една маса зад сандъче с цветя досами тротоара. На масата, точно както бе казал, седяха двама души. Мъжът бе облечен в износено спортно сако, а жената бе с черен шлифер и бял шал. Цветът на шала й контрастираше с нейната права и черна като шлифера коса. Носеше очила с рамки от черупка на костенурка — единствено те се открояваха на бледото й негримирано лице. Ноъл се запита дали тази невзрачна жена не е Хелдън фон Тиболт. Ако е така, тя никак не прилича на сестра си.

Той се заразхожда из площада, като си даваше вид, че разглежда произведенията на изкуството, изложени навсякъде. Имаше платна с крещящи цветни петна и енергично нанесени линии, портрети на деца с огромни ококорени очи, нарисувани с въглен. Площадът бе изпъстрен със сладникави, набързо нарисувани картини. Нямаше стойностни неща, но никой тук нямаше и претенции, че ги създава. Това бе пазар за туристите, където гротескното, странното се търсеше най-много.

Нищо не се е променило в Монмартр, помисли си Холкрофт, докато завършваше обиколката си. Зави и тръгна към кафенето.

Заобиколи сандъчето с цветя и кимна към двамата мъже и жената, които седяха на масата зад него. Те отвърнаха на поздрава му. Влезе в кафето и отиде при своите „бегли познати“. Седна на свободното място до жената с очилата.

— Казвам се Ноъл Холкрофт — представи се, без да се обръща конкретно към някого от тях.

— Знаем — отговори мъжът в спортно сако, а погледът му зашари из тълпата.

Ноъл се обърна към жената:

— Вие ли сте Хелдън фон… Извинете, Хелдън Тенисън?

— Не и никога не съм я срещала — отговори тъмнокосата и се втренчи в мъжа със спортното сако. — Но ще ви заведа при нея.

Човекът с модния шлифер попита Ноъл:

— Сам ли сте?

— Разбира се. Не може ли да тръгваме? Хелдън… Тенисън… ми каза, че ще получа инструкции. Бих искал да се срещна с нея, да поговорим и да си намеря хотел. Не съм спал достатъчно през последните няколко дни.

Той се надигна от мястото си.

— Седнете! — каза жената рязко.

Ноъл седна. Направи го по-скоро от любопитство какво ще последва, отколкото като изпълнение на команда. Изведнъж проумя, че тримата не се държаха така, защото го изпитваха, а защото бяха изплашени. Елегантно облеченият мъж гризеше кокалчето на показалеца си, приковал поглед в нещо в центъра на площада. Някъде натам гледаше и другият мъж, стиснал ръката на приятеля си. Изглежда, там стоеше някой, чието присъствие ги тревожеше.

Холкрофт проследи погледите им и се опита да се ориентира сред фигурите на минувачите. Дъхът му секна. Отсреща стояха двамата му преследвачи, на които мислеше, че се е изплъзнал в Льо Ман. Но как бе възможно това? Никой не слезе от самолета след него.

— Те са — каза той.

Елегантният мъж бързо извърна глава. По лицето на другия се изписа недоверие, но той също се обърна. Чернокосата жена го гледаше в упор.

— Кои? — попита тя.

— Онези двамата, близо до входа на ресторанта. Единият е със светло палто, другият държи шлифера в ръката си.

— Кои са те?

— Забелязах ги на летище „Орли“ днес следобед. Те ме чакаха там. Взех самолет до Льо Ман, за да им се измъкна. Почти съм убеден, че са от британското разузнаване. Но как са разбрали, че съм тук? Те не се качиха в самолета. Никой не ме следеше — готов съм да се закълна!

Тримата се спогледаха — вярваха му и Холкрофт знаеше защо. Той сам бе забелязал двамата и им бе казал за тях, без да го питат.

— Какво общо имат с вас, след като са англичани? — попита мъжът със спортното сако.

— Това засяга Хелдън фон Тиболт и мен.

— Сигурен ли сте, че наистина са англичани?

— Да.

— Дано е така.

Мъжът с палтото се наведе напред.

— Защо сте взели самолет за Льо Ман? Какво се случи?

— Мислех, че мога да им се изплъзна. Бях убеден, че съм успял. Купих си билет до Марсилия. Обясних на момичето на гишето, че трябва да стигна в Марсилия и се качих на самолет, който има междинни спирки. Първата бе Льо Ман и аз слязох. Не съм споменал нищо за Льо Ман!

— Успокойте се — каза човекът със спортното сако, — иначе ще привлечете вниманието им.

— Да не би да мислите, че не са ме забелязали? Въпросът е как?

— Не е трудно — обади се жената.

— Естествено. Трябваше да се върна в Париж.

— На летището ли?

— Разбира се.

— И разбира се, поискахте пътна карта. Или поне ги помолихте да ви упътят накъде да тръгнете за Париж. И не продължихте към Марсилия.

— Да, но много хора го правят.

— Не чак толкова и не на летище, от което има полети за Париж. И едва ли някой от тях се казва точно като вас. А не вярвам да разполагате с фалшиви документи.

Холкрофт започна да разбира какво се бе случило.

— Направили са проверка — възмути се той.

— По телефона това става за няколко минути — отвърна мъжът със спортното сако. — Даже по-малко, ако е било съобщено, че сте слезли от самолета в Льо Ман.

— Французите няма да пропуснат възможността да продадат свободно място — допълни мъжът с модния шлифер. — Сега разбирате ли? Не са чак толкова много бюрата на летището, където можете да наемете кола. Там винаги могат да научат името, на което е издадена шофьорската ви книжка, модела и цвета на колата. Останалото е лесно.

— Как така лесно? Да намерят една кола в цял Париж?

— Не в Париж, мосьо, а по пътя за Париж. Има само една магистрала и най-вероятно е чужденецът да използва точно нея. Открили са ви, преди да влезете в Париж.

Ноъл бе не само изумен, но и отчаян. Неспособността му да се справи с възникващите усложнения бе очевидна.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

— Не е било умишлено — опита се да го успокои елегантният господин. В следващия миг вниманието му отново се насочи към двамата мъже, които бяха седнали в първото сепаре в ресторанта.

— Седнали са.

— Виждам.

— Какво ще правим? — попита Холкрофт.

— Оставете това на нас — отговори тъмнокосата. — Само правете точно каквото ви кажем.

— Сега — каза мъжът със скъпия шлифер.

— Станете! — изкомандва жената. — Тръгнете с мен и след това завийте надясно. Бързо!

Холкрофт скочи нервно от стола си и излезе от кафенето заедно с жената, която го хвана под ръка. Слязоха от тротоара.

— Надясно! — повтори тя.

Той зави послушно.

— По-бързо! — подкани го тя.

Някъде зад него се счупи стъкло и се чуха сърдити викове. Погледна назад. Двамата англичани, излизайки от сепарето, се бяха сблъскали със сервитьора. И тримата бяха изпръскани с вино.

— Отново завийте вдясно! — нареди жената. — Влезте в тази врата!

Той правеше каквото му се каже и си пробиваше път през тълпата към входа на друго кафене. Вътре жената го спря и той инстинктивно се обърна, за да види какво става на площада.

Англичаните се опитваха да се отърват от вбесения сервитьор. Единият му хвърли пари на масата. Другият се бе измъкнал малко по-напред и се бе втренчил като обезумял в посоката, в която бяха изчезнали Холкрофт и жената.

Ноъл чу викове и не можа да повярва на очите си. На около пет-шест метра от агентите стоеше жена с лъскав черен шлифер, бял шал и очила с дебели рамки и викаше на някого достатъчно силно, за да привлече вниманието на околните. Включително и на англичаните.

Изведнъж тя млъкна и се затича по претъпкана с хора улица към южната част на Монмартр. Англичаните се спуснаха след нея. Неочаквано пред тях се появиха младежи с дънки и якета, които сякаш нарочно им препречиха пътя. Последваха гневни викове, а после се чуха пронизителни полицейски свирки.

На Монмартр цареше безредие и хаос.

— Елате! Бързо!

Тъмнокосата отново го бе хванала под ръка и отново го изведе на улицата.

— Завийте вляво! — нареди му тя и го повлече през тълпата. — Натам, където бяхме.

Стигнаха до масата зад сандъчето с цветя. Там бе само мъжът със скъпото палто. Щом го приближиха, той се изправи.

— Може да има и други — предупреди ги той. — Не знаем. Побързайте.

Холкрофт и жената продължиха да тичат. Стигнаха до пресечка с една тясна улица. От двете й страни се редяха магазини. Единствено от витрините им идваше слаба светлина.

— Оттук! — каза жената. Тя тичаше редом с него, стиснала ръката му. — Колата е вдясно. Първата след ъгъла.

Чакаше ги мощен ситроен, който не биеше на очи. Покрит с гъст слой прах, със засъхнала кал по гумите. Прозорците също бяха прашни.

— Сядайте зад волана и карайте — нареди жената и му подаде ключовете. — Аз ще седна отзад.

Холкрофт влезе и огледа таблото. Запали двигателя. От вибрациите шасито потрепера. Двигателят бе предназначен за по-голяма кола и по-малката развиваше с него висока скорост.

— Карайте надолу по хълма! — обади се жената зад него. — Ще ви кажа къде да завиете.

Следващите четиридесет и пет минути минаха в непрестанно спускане и внезапни завои, от които той загуби всякаква представа за посоките. Жената даваше инструкциите в последния момент и Ноъл трябваше да реагира мигновено, за да ги следва. При разклонението за магистралата, която извеждаше на север от Париж, ситроенът прегази едно островче по средата на пътя, за миг се наклони на една страна и продължи с голяма скорост. Холкрофт стискаше волана с всичка сила, караше право напред, после се провря между две почти успоредни коли пред него.

— По-бързо! — изкрещя тъмнокосата от задната седалка. — Не можете ли да карате по-бързо?

— Господи! Карам с над сто и трийсет!

— Гледайте в огледалата, а аз ще следя страничните пътища. И карайте по-бързо, за Бога!

В продължение на десетина минути пътуваха мълчаливо; вятърът и гумите свистяха оглушително. Истинска лудост, помисли си Ноъл и погледна първо в огледалото в колата, после във външното, което бе покрито с прах. Какво правеха те? Вече бяха излезли от Париж. От кого бягаха сега? Нямаше време да размишлява много — жената отново изкрещя:

— Следващата отбивка — точно тя е!

Едва успя да завие, за да слезе от магистралата. Гумите изсвистяха и колата се закова на знака за спиране.

— Продължавайте! Вляво!

Той се отпусна само за части от секундата, докато колата бе спряла. После всичко започна отново — високата скорост по тъмните пътища, внезапните завои, крясъците в ухото му.

Луната, която преди осветяваше великолепната катедрала, сега грееше над поля, отвъд които се издигаха скали. На техния фон се очертаваха неравните силуети на хамбари и силози; малки къщи със сламени покриви се появяваха и изчезваха.

— Ето го пътя! — извика жената.

Това бе неасфалтиран път, който се отклоняваше от шосето и сигурно би останал незабелязан, ако човек не знае точно кога или къде да погледне за него. Ноъл намали и направи завой. Колата се разтресе, но гласът зад него гонеше всякаква мисъл за внимателно шофиране.

— Побързайте! Трябва да прехвърлим хълма, за да не видят светлините ни.

Възвишението бе стръмно, а пътят — тесен за повече от една кола. Холкрофт натисна педала на газта, ситроенът подскочи и запълзя нагоре. Стигнаха върха на хълма. Ноъл стискаше волана така, сякаш едва успяваше да управлява колата. Спуснаха се бързо, след това пътят зави вляво и продължи по равното.

— Остават не повече от триста-четиристотин метра — каза жената.

Холкрофт бе капнал, дланите му бяха потни. Струваше му се, че той и жената се намират в най-самотното и тъмно място на света. В гъста гора, на път, неотбелязан на никоя карта.

Тогава я видя. Малка къща със сламен покрив, построена в просека в гората. Вътре светеше слаба светлина.

— Спрете тук. — Този път гласът не беше груб и не викаше в ухото му.

Ноъл спря точно на пътеката към къщата. Пое дълбоко въздух няколко пъти и изтри потта от лицето си. За миг притвори очи.

— Моля, обърнете се, господин Холкрофт — гласът на жената вече не звучеше рязко.

Той се обърна и се взря в полумрака на задната седалка. Лъскавата черна коса и очилата с дебели рамки ги нямаше. Тя бе все още загърната с белия шал, но част от него бе скрита от дългата руса коса, която се разстилаше по раменете й и обрамчваше красивото й лице. Той го бе виждал и преди. Не точно него, а друго, подобно на него. Чертите бяха извайвани от глина с голяма любов, преди длетото да се докосне до камъка. Но това лице не бе студено, а очите не бяха далечни. То говореше за енергична, но чувствителна природа. Тя също се вгледа в него в сумрака и промълви:

— Аз съм Хелдън фон Тиболт и държа оръжие в ръката си. Сега кажете, какво искате от мен?