Планът Холкрофт

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Опитът за убийство на Ноъл — ако се опитаха да го убият още сега — щеше да бъде направен някъде по пътищата на север от Фриборг и на юг от Кьониц. Такова бе предположението на Яков Бен-Гадиз. Разстоянието между тях бе не повече от двайсет километра, но пътят минаваше през хълмиста местност и движението по него по това време на годината бе слабо. Беше зима и макар климатът да не бе алпийски, често падаха леки снеговалежи, пътищата не бяха от най-добре поддържаните и шофьорите ги избягваха. Но Холкрофт реши да не пътува по магистралите, а през малки градчета и селца под претекст, че иска да разгледа архитектурата им.

Всъщност Яков бе избрал маршрута, а Ноъл го бе представил на полицаите, на които лично първият заместник-управител бе наредил да го ескортират на север. Фактът, че никой не му възрази, потвърди предположението на евреина.

Яков се опита да си представи как щеше да бъде извършено убийството на Ноъл. Фон Тиболт и Кеслер щяха да бъдат далеч от мястото на престъплението. И двамата щяха да си осигурят алиби. За евентуалната екзекуция щяха да бъдат наети убийци, нямащи нищо общо с Волфсшанце. Никакви рискове нямаше да допуснат толкова скоро след срещата в банката. Убийците щяха на свой ред да бъдат убити от Sonnenkinder и всички следи към Волфсшанце щяха да бъдат заличени.

Така виждаше стратегията им Бен-Гадиз и трябваше да измисли как да й противодейства. Най-важното бе да се опази Ноъл по пътя за Цюрих. Щом веднъж стигнеше там, щяха да наложат своята стратегия. Имаше много начини да убиеш някого в големия град и Яков бе експерт по тях.

Пътуването започна и контрастратегията влезе в действие. В Женева Холкрофт бе наел тежка кола от „Бонфис“ — това бе най-скъпата фирма за автомобили под наем в Швейцария, която можеше да намери необикновена кола за необикновения клиент. Неговата бе брониран ролс-ройс, чиито гуми издържаха няколко спуквания.

На около километър и половина пред Ноъл бе Хелдън с едно невзрачно, но много маневрено рено, а Бен-Гадиз не изоставаше на повече от километър зад него със своето мазерати — кола, която масово караха заможните граждани на Женева. Развиваше висока скорост. Между Яков и Холкрофт бе полицейската кола с двама униформени служители, чиято задача бе да пазят Холкрофт и които не знаеха нищо.

— Колата им ще се повреди по пътя — каза евреинът, когато тримата разглеждаха пътната карта в хотелската стая на Ноъл. — Няма да ги жертват — твърде много въпроси ще възникнат. Мъжете от охраната наистина са полицаи. Записах си номерата на каските им и ги дадох на Литвак да ги провери. И двамата са за първа година в централното полицейско управление, което значи, че не са много опитни.

— Утре същите ли ще бъдат?

— Да. Заповядано им е да карат след теб, докато не ги сменят полицаи от Цюрих. Според мен някъде по пътя колата им ще се повреди, те ще се обадят на шефовете си в Женева и оттам ще им бъде наредено да се връщат. Така заповедта за охраняването ти ще бъде отменена.

— Значи те са само декор.

— Точно така. Всъщност те изпълняват известна функция. Докато са зад теб, ти си в безопасност. Никой нищо няма да се опита да ти направи.

Спускайки се по хълма, Ноъл погледна в огледалото и ги видя, докато натискаше спирачките на един широк полегат завой. По-надолу се появи и колата на Хелдън. След две минути тя щеше да намали и да го изчака, за да се виждат добре и после отново щеше да увеличи скоростта — това също бе част от плана. Преди три минути го бе направила. На всеки пет километра те трябваше да са сигурни, че другият се намира в зрителното му поле.

Искаше да си поговори с нея. Просто един обикновен тих разговор, в който да не се споменават опасности и смърт и да не се обсъждат стратегии, които трябва да бъдат избегнати. Но така можеха да си поговорят само след Цюрих.

Там щеше да има убийство — такова, каквото Холкрофт никога не си бе представял. Защото убиецът щеше да бъде самият той. Никой друг. Той имаше право да го извърши. Щеше да погледне Йохан фон Тиболт в очите и да му каже, че той ще умре.

Твърде много се бе засилил. Ядът му го бе накарал да натисне по-силно педала на газта. Той намали — най-малко сега бе моментът да помага на Фон Тиболт. Бе започнало да вали и полегатият път бе станал хлъзгав.

Яков се ядосваше на лекия сняг не защото затрудняваше шофирането, а защото намаляваше видимостта. Разчитаха единствено на зрителния контакт. За радиопредаватели не можеше да става и дума — щяха лесно да засекат сигналите им. Евреинът протегна ръката си и напипа това, което лежеше на седалката до него и което и Холкрофт имаше до себе си. То също бе част от контрастратегията, и то най-важната.

Експлозиви. Осем на брой. Четири от тях бяха обвити в пластмаса и щяха да избухнат точно три секунди след хвърлянето им, другите бяха противотанкови гранати. Имаше и две оръжия — американски армейски колт и карабина. И двете бяха заредени, със свалени предпазители, готови за стрелба. Всичко това бе купено чрез свръзките на Литвак в Женева, където такива арсенали можеха да се намерят в по-малки количества, отколкото терористите си мислеха, но много повече от това, което швейцарските власти предполагаха.

Бен-Гадиз се загледа през стъклото напред. Ако бяха планирали да го извършат на пътя, то скоро щеше да се случи. Полицейската кола на няколкостотин метра пред него щеше да спре поради авария. Може би киселината щеше да разяде клемите за точно определено време или коагулатор в радиатора щеше да задръсти маркучетата… имаше толкова много начини. Така или иначе полицейската кола щеше да изчезне и да изостави Холкрофт съвсем сам.

Яков се надяваше, че Ноъл е запомнил какво да направи, ако към него се приближи непозната кола. Трябваше да започне да криволичи по пътя, Яков щеше да даде газ и да забие спирачките на своето мазерати на няколко стъпки от колата. После щеше да хвърли експлозивите върху нея, а в ценните секунди до избухването им Холкрофт трябваше да се е отдалечил достатъчно. Ако зарядите бяха дефектни или се появеше някаква засечка, той щеше да използва гранатите.

Това щеше да е достатъчно. Фон Тиболт не би рискувал да изпрати повече от една кола. Някой залутал се по тези пътища шофьор можеше да стане неволен свидетел на инцидента, затова убийците трябваше да са истински професионалисти. Лидерът на Sonnenkinder не бе глупак — ако Холкрофт оцелееше по пътя за Кьониц, щеше да умре в Цюрих.

Точно в това се състоеше грешката на Sonnenkinder, помисли си евреинът със задоволство. Фон Тиболт не знаеше за Яков Бен-Гадиз. Който също не бе глупак и също бе професионалист. Американецът щеше да стигне до Цюрих, където Йохан фон Тиболт и Ерих Кеслер щяха да бъдат убити от изпълнен с гняв човек.

Яков отново изруга. Бе започнало да вали по-силно и снежинките ставаха по-големи. Снеговалежът едва ли щеше да продължи дълго, но в момента това допълнително усложняваше нещата. Не можеше да види полицейската кола! Къде бе изчезнала? Пътят се виеше в остри завои и от него излизаха многобройни отклонения. Полицейската кола я нямаше. Бе я изгубил от погледа си! Как бе могъл, за Бога?

Изведнъж тя се появи и той си отдъхна. Натисна педала на газта, за да се приближи. Не биваше да си позволява да отклонява вниманието си. Не се намираше в Симфоничната зала в Тел Авив. Не биваше да изпуска полицейската кола дори за миг.

Бе увеличил скоростта повече от необходимото. Стрелката на спидометъра показваше седемдесет и три километра — това бе твърде много за такъв път. Защо?

Защото се опитваше да намали разстоянието между него и полицейската кола от Женева, но шофьорът й караше все по-бързо, много по-бързо отпреди и навлизаше в завоите с голяма скорост, въпреки снеговалежа… за да се приближи до Холкрофт!

Да не би полицаите да бяха полудели? Бен-Гадиз впери поглед право напред, опитвайки се да проумее какво става. Нещо го притесняваше, без да знае точно защо. Какво правеха те?

И тогава той видя.

Багажникът на полицейската кола бе леко изкривен. Изкривен! А колата, която той бе следвал през последните три часа, бе съвсем здрава.

Това бе друга полицейска кола!

На една от отбивките, сред плетеницата от завои по радиопредавателя й бяха наредили да се отклони и друга бе заела мястото й. Това означаваше, че мъжете в колата бяха забелязали неговото мазерати и което бе много по-лошо, Холкрофт не предполагаше за съществуващата опасност.

Полицейската кола навлезе в един широк завой. Яков чу пронизителния вой на клаксона през вятъра и снега. Те даваха сигнал на Холкрофт. Вече се изравняваха с него.

— Не! Недей! — изкрещя Яков на стъклото, натисна клаксона с палците си, на завоя колата поднесе и той стисна здраво волана. Бе на петдесетина метра от полицейската кола и се спусна напред да я настигне. — Холкрофт! Недей!

Изведнъж предното му стъкло се пръсна на парченца. Наоколо се появиха малки кръгчета смърт, усети как стъклата се забиват в бузите и пръстите му. Бяха го улучили. През задното стъкло на полицейската кола бяха стреляли по него с автомат.

От капака на мотора му заизлиза дим. Радиаторът експлодира. В следващия миг уцелиха гумите и във въздуха се разхвърчаха парчета каучук. Колата кривна встрани и се заби в един насип.

Бен-Гадиз изрева и блъсна с рамо вратата, но тя не се отвори. Зад него купето гореше в пламъци.

Холкрофт погледна към полицейската кола в огледалото. Тя бе започнала да се приближава към него и му святкаше нещо с фаровете си. Вероятно полицаите искаха да му предадат нещо.

Нямаше как да спре на завоя. На няколкостотин метра надолу по път сигурно имаше по-равна отсечка. Той намали и полицейската кола се изравни с него; прехвърчащите снежинки му пречеха да види ясно младия офицер.

Шофьорът натискаше клаксона и продължаваше да му подава сигнали с фаровете. Той спусна надолу прозорчето.

— Ще отбия веднага щом…

Тогава видя лицето на единия. Изражението му. Това не бе младият полицай от Женева, а съвсем непознат човек. В прозореца се появи дулото на пушка.

Ноъл направи отчаян опит да вдигна нагоре прозорчето, но бе твърде късно. Чу изстрелите, видя огнените езици и почувства как стотина бръснача прорязват тялото му. Видя как собствената му кръв опръска стъклото и чу виковете си в останалата без управление кола.

Бронята се огъна силно, пращейки от многобройните удари. Таблото му бе обърнато надолу. Педалите стърчаха оттам, където трябваше да бъде таванът, а той лежеше върху него. После отново се преметна и се озова на мястото си. След това бе запратен в стъклото, оттласна се от него и се заби в кормилото, вдигна се нагоре и накрая бе захвърлен в някакво празно пространство.

То бе тихо и спокойно. Болката от бръсначите бе изчезнала, мъглата около него се бе разсеяла и той пропадна в бездна.

Яков разби останалата част от предното стъкло с пистолета си. Карабината бе паднала на пода, експлозивите бяха в затворената кутия, гранатите не се виждаха никъде.

Можеше да използва само едно от оръжията си, защото бе в ръката му. Щеше да стреля с него, докато не му се свършеха патроните или не го убиеха.

В колата имаше трима души; единият се бе навел и се готвеше да стреля. Бен-Гадиз виждаше главата му в огледалото! Сега! Той се прицели внимателно през завесата от дим и дръпна спусъка. Лицето на мъжа подскочи нагоре и падна върху нащърбеното стъкло на прозореца.

Яков отново блъсна вратата с рамо, тя поддаде леко, но не се отвори. Трябваше бързо да се измъкне навън — всеки миг резервоарът щеше да избухне. Пред него полицейската кола блъскаше ролс-ройса напред, а единият мъж бе излязъл на пътя, бе се пресегнал през прозореца и бе хванал волана. Двамата се опитваха да прекатурят колата през насипа.

Бен-Гадиз блъсна с цялото си тяло вратата и тя се отвори. Евреинът излезе навън; кръвта от раните му се стичаше на струйки по снежната белота. Той извади пистолета си и изстреля два куршума; погледът му бе замъглен.

После едновременно се случиха две ужасни неща.

Ролс-ройсът се преобърна; през снежното пространство се разнесоха изстрели. Линията на огъня подкоси краката на Яков. Той вече не усещаше никаква болка.

Не усещаше абсолютно нищо, но инстинктивно започна да извива тялото си и да се търкаля. Ръцете му допираха надупчената гума, метал, студени парчета стъкло, после сняг. Експлозията отекна силно — резервоарът на колата му лумна в пламъци. Бен-Гадиз чу някой да казва:

— Мъртви са! Обръщай! Да се махаме оттук!

И колата потегли.

Преди минута Хелдън бе намалила скоростта. Ноъл все още не се появяваше. Къде се бе забавил? Тя отби встрани и зачака. Минаха още две минути и тя не можеше да чака повече.

Обърна обратно и тръгна нагоре по хълма. Натиснала педала на газта докрай, тя измина половин миля, но той все още не се виждаше. Ръцете й се разтрепераха.

Нещо се бе случило! Знаеше го със сигурност, чувстваше го!

Видя колата на Яков! Беше се преобърнала! Цялата в пламъци!

Божичко! Къде бе колата на Ноъл? Къде бе Ноъл? А Яков?

Тя натисна спирачките и с писък излетя навън. Подхлъзна се на заснежения път и падна; без да обръща внимание на раната на крака си, се изправи, затича се и отново закрещя:

— Ноъл! Ноъл!

Сълзите се стичаха по страните й. Тя не можеше да овладее обзелата я истерия.

Тогава отнякъде дочу командата:

— Хелдън! Престани. Насам…

Гласът на Яков! Откъде бе дошъл? Откъде? Тя го чу отново.

— Хелдън! Тук, долу!

Откъм насипа. Затича се към него и в миг светът около нея се сгромоляса. Там бе преобърнатият и димящ ролс-ройс, цялата му броня бе смачкана. В ужаса си видя тялото на Бен-Гадиз близо до колата. И после забеляза струйките кръв, които започваха от пътя и през насипа стигаха до Яков.

Хелдън скочи надолу и се затъркаля през снега и камъните. Тя продължаваше да пищи при мисълта за това, което очакваше да види. Спря се до Бен-Гадиз и погледна през отворения прозорец към любимия си. Той лежеше неподвижно, лицето му бе обляно в кръв.

— Не!… Не!

Яков сграбчи ръката й и я дръпна към себе си. Гласът му едва се чуваше, но командите му бяха ясни.

— Върни се при колата си. На юг от Трево има малко селце, то е на не повече от пет километра оттук. Обади се на Литвак. Пре дю Лак не е толкова далеч… на около 20–22 километра. Той може да намери пилоти, бързи коли. Свържи се с него. Кажи му.

Хелдън не можеше да отмести поглед от Ноъл.

— Той е мъртъв… Мъртъв е!

— Може и да не е. Побързай!

— Не мога. Не мога да го оставя.

Бен-Гадиз насочи пистолета си към него.

— Ако не тръгнеш веднага, ще го застрелям.

Литвак влезе в стаята, в която лежеше Бен-Гадиз, цялата долна част от тялото му бе омотана в бинт. Яков бе вперил поглед през прозореца в заснежените поля и планините отвъд тях. Той продължи да гледа навън и не обърна внимание на лекаря.

— Искаш ли да знаеш истината?

Евреинът бавно обърна главата си.

— Няма смисъл да си затварям очите за нея, нали? Тя така или иначе е изписана на лицето ти.

— Можеше и да е по-зле. Никога няма да ходиш както преди — увреждането е доста сериозно. Но след време ще започнеш да ставаш. Отначало ще си помагаш с патерици, по-късно може би само с бастун.

— Което не е идеалната прогноза за работа като моята.

— Не е. Но умът ти е невредим, а и ръцете ти ще се оправят. Можеш отново да започнеш да свириш.

Яков се усмихна тъжно.

— Не бях толкова добър. Мисълта ми все се отклоняваше от музиката. Не бях такъв професионалист, както в другия си живот.

— Можеш да вложиш мисълта си в нещо друго.

Евреинът се намръщи и погледна през прозореца.

— Първо да разберем какво е останало там.

— Там всичко се променя, Яков. И то много бързо — отвърна лекарят.

— Ами Холкрофт?

— Не знам какво да ти кажа. Бях сигурен, че ще умре, но той оцеля като по чудо. Не че това има голямо значение за него. Той не може да се върне към предишния си живот. В пет-шест страни го издирват за убийство. Смъртната присъда е възобновена навсякъде, законът за самоотбраната е пародия при всички видове престъпления. Навсякъде. Ще го застрелят в мига, в който го видят.

— Те победиха — каза Яков и очите му се напълниха със сълзи. — Sonnenkinder победиха.

— Ще видим — отвърна Литвак, — след като разберем какво е останало там.