Планът Холкрофт

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ерих Кеслер не изпитваше удоволствие от физическото насилие, но го одобряваше като средство за постигане на важни цели. Одобряваше го по-скоро теоретично или в краен случай като страничен наблюдател, самият той не прибягваше към него. Сега обаче нямаше избор, а и времето бе твърде ограничено, за да измисли нещо друго.

Холкрофт го бе поставил натясно. Аматьорът бе степенувал по важност елементите на ситуацията и едва след това бе започнал да действа с ужасяващо хладнокръвие и нюх. Гените на Хайнрих Клаузен се проявяваха в сина му. Трябваше да намерят начин да засилят влиянието си над него, за да продължи да им се подчинява безусловно.

Ерих огледа събралите се във фоайето и спря поглед на един журналист, който му се стори подходящ. Отбелязваше си нещо в тефтерче; държеше се като професионалист.

Кеслер се приближи към него и тихо попита:

— Вие сте репортер… на кой вестник?

— „Geneve soir“.

— Това, което се случи, е ужасно. Горкият човек. Трагедия. От доста време стоя тук и се чудя дали да кажа нещо, или да си мълча. Но като че ли е по-добре да не се замесвам.

— В хотела ли сте отседнали?

— Да. Аз съм от Берлин. Често идвам в Женева. Съвестта ми ме подтиква да отида право в полицията и да им разкажа това, което знам. Но според адвоката ми това може да има лоши последици за мен, тъй като съм тук по работа. От друга страна пък, те все пак трябва да го научат…

— Кое?

Ерих погледна тъжно журналиста.

— Да кажем, че познавах много добре убития.

— И?

— Не, не тук. Адвокатът ми ме посъветва да стоя настрана.

— Да не искате да кажете, че сте замесен?

— О, Боже мой, не. Не, въобще не е това. Просто аз имам… информация. Може би дори и едно-две имена. Но имам някои… съображения…

— Ако не сте замесен, ще ви представя като анонимен източник.

— Това е единственото, което искам. Изчакайте ме само няколко минути да се кача горе и да си взема палтото. После ще изляза навън и ще тръгна надолу по хълма, а вие ме последвайте. Ще намеря някое уединено място, където да можем да поговорим. Не се приближавайте към мен, докато не ви повикам.

Журналистът кимна. Кеслер се насочи към асансьорите. Щеше да вземе палтото си и два неизползвани револвера. Едно малко закъснение бе добре дошло, защото щеше да разтревожи Холкрофт повече.

Ноъл чакаше във входа срещу хотел „Д’Акор“. Кеслер трябва да се е появил преди пет минути. Какво го бе задържало?

Ето го най-после! Не можеше да сбърка едрата му фигура. Слизаше бавно по тесните стъпала пред входа на хотела. Пълното му тяло, отмерената крачка, дебелото палто. Ето защо се бе забавил — Кеслер се бе върнал да вземе палтото си.

Холкрофт проследи с поглед Ерих, който слизаше тежко по хълма и кимаше учтиво на минувачите. Кеслер бе деликатен човек и нямаше да разбере защо Ноъл го бе използвал за примамка. Подобен начин на действие бе напълно чужд на мисленето му. За Холкрофт също не бе естествено да използва хората, но нищо не бе както преди. Сега не само му бе хрумнало, но щеше и да го направи.

И щеше да постигне целта си. По дяволите, всичко ставаше точно както бе предположил! Един мъж, може би към тридесет и пет годишен, слезе по стълбите и погледна към отдалечаващата се фигура на Кеслер. Той тръгна бавно, твърде бавно за човек, който се бе запътил занякъде, и започна да го следва на такова разстояние, че да не бъде забелязан.

Само дано Кеслер направеше онова, което му бе казал. Долу, в самия й край, през Рю де Гранж минаваше улица с интересни стари триетажни сгради, в които се помещаваха офиси.

След пет часа тя опустяваше напълно. Ноъл бе обмислил добре плана за залавянето на убиеца от Нахрихтендинст. Достатъчно бе да хване един — той щеше да ги отведе при другите. Ако бе необходимо, щеше да му счупи врата, за да се добере до информацията. Или дори да стреля в главата му.

Ноъл напипа пистолета в джоба си и тръгна бавно надолу, без да пресича улицата.

След четири минути Кеслер стигна до пресечката и зави наляво. Мъжът го последва. Холкрофт изчака да минат няколко коли и през това време и двамата изчезнаха от погледа му. След това пресече улицата и продължи по отсрещния тротоар, откъдето щеше да ги вижда добре.

Изведнъж той спря. Кеслер го нямаше.

Преследвачът му също бе изчезнал.

Ноъл се затича.

Кеслер сви вляво по слабоосветената улица и след петдесетина метра извади едно огледалце и погледна назад. Журналистът го следваше, а Холкрофт не се виждаше. Трябваше да действа светкавично.

Вляво имаше задънена улица, където сигурно можеха да се паркират две-три коли. Явно бе частна, защото бе преградена с верига, и в момента беше празна. И тъмна. Много тъмна. Идеално. Той тромаво прекрачи веригата и забърза към задната стена. Бръкна в джоба си, извади единия револвер и постави върху цевта му заглушител.

— Елате насам — изрече достатъчно високо, за да го чуе журналистът. — Сега можем да поговорим, без никой да ни види.

Като се взираше в мрака, журналистът прескочи веригата.

— Тук съм. — Ерих насочи револвера към неясния силует на приближаващата се фигура. Когато бе само на няколко стъпки от него, той стреля в гърлото на мъжа. Чу се глух изстрел. Въздухът се изтръгна със стенание от зейналото гърло и отекна в празната улицата. Журналистът се свлече на земята.

Ерих се прицели в главата и отново натисна спусъка.

Той свали заглушителя от револвера, претърси джобовете на мъртвия, взе портфейла и тефтерчето му и ги хвърли напосоки в тъмнината. Извади другия револвер от левия си джоб и го пъхна в ръката на репортера, като постави показалеца му върху спусъка.

Както беше коленичил, разкъса ризата си и отскубна две копчета от палтото си. Изцапа дланта си с масло и прах от асфалта на паркинга и ги размаза по лицето си.

Готово. Изправи се и отиде до веригата. В първия момент не можа да види Холкрофт, но той се появи почти веднага. Американецът тичаше по улицата, спря за миг под една лампа и пак продължи.

Сега.

Кеслер се върна отново при мъртвия, наведе се, хвана ръката с оръжието, насочи я към небето и натисна пръста върху спусъка.

Изстрелът от малокалибрения револвер отекна силно в стените на каменните сгради. Ерих натисна безжизнения пръст още два пъти и го пусна. Бързо извади оръжието от джоба си.

— Ноъл! Ноъл! — изкрещя той, бързо се приближи до стената и се просна на асфалта. — Ноъл, къде си?

— Ерих? За Бога… Ерих?! — Холкрофт се приближаваше.

Кеслер се прицели в мъртвото тяло, без да слага заглушителя. Това бе последният изстрел… той натисна спусъка веднага щом видя силуета на Ноъл Холкрофт на фона на слабата светлина откъм улицата.

— Ерих!

— Тук съм. Той се опита да ме убие! Ноъл, опита се да ме убие!

Холкрофт усети веригата, прескочи я и се втурна към Кеслер. Коленичи в тъмното.

— Кой? Къде е?

— Ето го там! Йохан ме накара да нося оръжие… Трябваше да го застрелям. Нямах друг избор!

— Добре ли си?

— Мисля, че да. Тръгна подире ми. Знаеше за теб. Все повтаряше: „Къде е той? Къде е Х.? Къде е Холкрофт?“ Събори ме на земята…

— О, Боже! — Ноъл скочи на крака и се спусна към тялото на убития, извади запалка от джоба си и я щракна. Пламъкът освети трупа. Ноъл претърси джобовете на връхните му дрехи, после обърна тялото и провери панталоните. — По дяволите, няма нищо!

— Нищо? Как така нищо? Ноъл, трябва да се измъкваме оттук. Помисли си за утре!

— Няма нито портфейл, нито шофьорска книжка, нищо!

— Трябва да мислим за утре!

— Тази вечер! — изрева Холкрофт. — Исках да ги пипна тази вечер!

Кеслер помълча няколко секунди, а после, сякаш не можеше да повярва, че това е възможно, каза:

— Ти си го направил нарочно…

Холкрофт се изправи. Думите на Кеслер уталожиха гнева му.

— Съжалявам — отговори той. — Не мислех, че може да пострадаш. Сигурен бях, че държа положението под контрол.

— Защо го направи?

— Защото ще я убият, ако я намерят. Така, както убиха Уили Елис и… Ричард Холкрофт. И толкова други.

— Кои?

— Враговете на Женева! Онези от Нахрихтендинст. Исках само един от тях! И то жив, по дяволите!

— Помогни ми да стана — помоли Кеслер.

— Разбираш ли ме? — Холкрофт напипа ръката на Ерих и го издърпа нагоре.

— Да, напълно. И все пак не мисля, че трябваше да действам сам.

— Исках да го хвана и да науча от него имената на другите, дори ако трябваше да му избода очите. После щях да го предам на полицията и да поискам съдействието им, за да намеря майка си, защото е в опасност.

— Но сега това е невъзможно. Той е мъртъв — ще ни задават твърде много въпроси, на които няма да можем да отговорим. Но Йохан може да помогне.

— Фон Тиболт?

— Да. Той ми каза, че има някакъв влиятелен приятел тук, в Женева. Първи заместник-управител. Поръча ми веднага да те заведа в „Екселсиор“ и да се регистрираш в хотела под името Фреска. Не знам защо избра точно него.

— Защото вече съм го използвал — отвърна Ноъл. — Той ще ни се обади ли там?

— Да. В момента прави някои последни уточнения за утре. В банката е.

— В банката?

— Утре всичко ще свърши. Това се опитвам да ти кажа от известно време. Хайде, трябва да побързаме. Не бива да стоим повече тук — някой може да мине. Йохан те уверява, че ако майка ти е в Женева, ние ще я намерим. Тя ще бъде извън опасност.

Холкрофт помогна на Кеслер да стигне до веригата. Ученият се обърна към тъмното, оградено от трите страни със стени пространство и потръпна.

— Не мисли повече за това — каза Ноъл.

— Беше ужасно.

— Нямал си друг избор.

Наистина нямах, помисли си Кеслер.

Хелдън видя старата жена, седнала на една пейка на края на пристанището. Гледаше водата, без да обръща внимание на механиците и пътниците, които излитаха или пристигаха с хидропланите.

Когато се приближи повече, различи чертите на лицето й, осветени от лунната светлина — ъгловати черти и високи скули, които още повече подчертаваха големите й очи. Старата жена бе изцяло погълната от мислите си, изглеждаше силна и далечна, но толкова самотна и така ненамясто тук…

Хелдън мина, куцукайки, покрай пейката и погледна надолу към лицето. Боже бой! Въпреки разликата във възрастта и пола, то невероятно напомняше за Ноъл Холкрофт. Това бе майка му.

Какво правеше тя тук? Защо бе дошла точно тук? Отговорът бе ясен — майката на Ноъл искаше тайно да стигне до Женева!

Старицата погледна към нея, но не прояви особен интерес и отмести погледа си. Хелдън забърза, колкото можеше, по пътеката към малката сграда, която служеше за чакалня и радиобаза. Тя влезе вътре и се приближи до един мъж, който стоеше зад нещо като тезгях, а около него имаше телефони и радиопредаватели.

— Коя е онази жена отвън?

Мъжът вдигна очи от някакви листа и впери поглед в нея.

— Тук се споменават имена — отвърна той. — Сигурно го знаете.

— Много е важно! Ако не я бъркам с някого, тази жена е в голяма опасност. Обръщам се към вас, защото съм сигурна, че познавате доктор Литвак.

Изричането на това име накара мъжа отново да я погледне. Очевидно в „Атерисаж Медок“ живееха сред рискове и опасности, но се опитваха да ги избягват, когато това бе възможно. Явно доктор Литвак бе уважаван клиент, на когото има доверие.

— Тя чака да й се обадят.

— Кои?

Мъжът пак се вгледа в лицето й.

— Един от нашите пилоти — Le Chat rouge77. Полицията ли я търси?

— Не.

— Корсиканците? Мафията?

Хелдън поклати отрицателно глава.

— Още по-лошо.

— Доктор Литвак ли ви изпрати тук?

— Да. Той уреди да ме вземат със самолет от Нюшател. Можете да проверите ако искате.

— Не е нужно. Не искаме да си създаваме неприятности. Отведете я някъде.

— Как? Оттук трябва да ме вземе кола и да ме закара до ресторант на брега на езерото, където ще чакам такси. По предварителна уговорка трябва да стане до половин час.

— Не, сега. — Мъжът погледна встрани от нея. — Хенри, ела тук. — Той извади ключове за кола изпод тезгяха. — Поговорете със старата жена. Кажете й, че трябва да си тръгне. Хенри ще ви откара.

— Тя може да не ме послуша.

— Ще се наложи. Вие ще й предложите транспорт.

Хелдън забърза навън, доколкото й позволяваше болката. Госпожа Холкрофт вече я нямаше на пейката и тя в първия миг се стресна. Видя я застанала неподвижно на опустелия пристан. Хелдън тръгна към нея.

Старата жена чу стъпките й и се обърна. Остана на мястото си и не я поздрави.

— Вие сте госпожа Холкрофт — каза Хелдън. — Вие сте майката на Ноъл.

Щом чу да споменават името на сина й, жената стисна ръце и дъхът й сякаш секна.

— Коя сте вие?

— Негова приятелка. Моля ви, повярвайте на това, което ще ви кажа повече, отколкото на фактите, които са ви известни.

— Тъй като не зная нищо, не мога да вярвам нито повече, нито по-малко.

— Името ми е Фон Тиболт.

— Тогава се махайте от очите ми! — Думите на старицата изплющяха като камшик. — Платила съм достатъчно на хората тук, за да не позволят на никого да ми препречва пътя. Ще ви убият, ако се опитате. Върнете се в глутницата си!78

— Аз не съм от Волфсшанце, госпожо Холкрофт.

— Вие сте дъщеря на Фон Тиболт.

— Ако бях от Волфсшанце, нямаше да дойда открито при вас. Сигурно знаете това.

— Знам какъв боклук представлявате…

— Чувала съм подобни обвинения през целия си живот. Но вие грешите! Трябва да ми повярвате. Не бива да оставате тук, защото сте в опасност… Мога да ви скрия и да ви спася…

— Вие? Как? С куршум в главата? Или може би под гумите на някоя кола?

— Моля ви! Знам защо сте дошли в Женева. Аз съм тук по същата причина. Трябва да го намерим и да му кажем, преди да е станало твърде късно. Парите. Трябва да бъдат спрени!

Старата жена я гледаше смаяно. После, сякаш предчувстваше някакъв капан, се намръщи.

— Така ли? А може би аз трябва да бъда спряна? Това няма да стане. Щом извикам, ще излязат хора и ще ви убият, но това ми е напълно безразлично. Вие служите на една лъжа, която просъществува трийсет години! Всички вие! Никого не трябва да намирате.

— Госпожо Холкрофт! Аз обичам сина ви. Толкова много го обичам… но ако не го открием, ще го убият. И двете страни искат той да умре. Трябва да ме разберете.

— Лъжкиня! — извика Алтийн Холкрофт. — Всички сте лъжци!

— Вървете по дяволите! — кипна Хелдън. — Никой тук няма да ви помогне. Те искат да се махнете. Не съм саката, а съм ранена в крака. Раниха ме, защото тръгнах да търся Ноъл! Вие не знаете какво преживяхме! Нямате право да…

Някакъв силен шум дойде откъм чакалнята. Мъжът вътре заговори достатъчно високо, за да го чуят двете жени.

— Присъствието ви тук е нежелателно, мосьо! Такава жена, каквато вие описвате, не е идвала! Моля ви, напуснете!

— Не ми нареждай какво да правя! Тя е тук!

Дъхът на Хелдън секна. Цял живот бе слушала този глас.

— Това е частно пристанище. Отново ви моля да напуснете!

— Отворете вратата!

— Какво? Каква врата?

— Зад вас!

Хелдън се обърна към Алтийн Холкрофт:

— Нямаме време да ви обяснявам. Мога само да ви кажа, че съм ваша приятелка. Трябва да се скрием. Във водата! Сега!

— Защо да ви вярвам? — Старата жена гледаше зад Хелдън, назад към сградата. Бе изплашена и очевидно разколебана. — Вие сте млада и силна. Можете лесно да ме убиете.

— Този човек иска да ви убие — прошепна Хелдън. — Опита се да убие и мен.

— Кой е той?

— Брат ми. За Бога, тихо.

Хелдън хвана Алтийн през кръста и я свали на дъсчения под. С нейна помощ двете се прехвърлиха безшумно през ръба на пристана. Алтийн потрепера от студа, и понеже нагълта вода, се закашля и инстинктивно запляска с ръце. Хелдън махаше с крака и държеше старата жена през кръста, за да не потъне.

— Опитайте се да не кашляте! Не бива да вдигаме никакъв шум. Преметнете дръжката на чантичката през врата си. Аз ще ви помогна.

— Мили Боже, какво правите?

— Тихо.

На около десетина метра от тях се поклащаше малка моторна лодка, вързана за пристана. Хелдън повлече Алтийн към нея, за да се скрият в сянката на корпуса й. Бяха изминали половината разстояние, когато вратата се отвори с трясък и оттам се показа някакъв мъж. Мощният прожектор в ръцете му заподскача в някакъв зловещ танц, когато русият се затича към пристана. Мъжът спря и насочи силния сноп светлина към водата. Въпреки мъчителната болка в крака Хелдън отчаяно се мъчеше да се добере до лодката.

Нямаше да успее — раненият крак бе твърде слаб, а и мокрите дрехи много й тежаха.

— Опитайте се да стигнете до лодката — прошепна тя. — Аз ще се върна обратно… той ще ме види и…

— Тихо! — прошепна старицата, отдели се от Хелдън, за да й е по-леко и започна припряно да маха във водата. — Това е той. Брат ви. Има пистолет. Побързайте.

— Не мога.

— Можете!

Подкрепяйки се една друга, те се добраха до лодката. Русият стоеше на пристана и методично обхождаше водната повърхност с прожектора. Снопът светлина я пробождаше като лазерен лъч на смъртоносно оръжие. Откриеше ли ги, върху тях мигновено щеше да се изсипе дъжд от куршуми.

Йохан бе отличен стрелец и сестра му го знаеше.

Ослепителният лъч се насочи към тях. Двете жени инстинктивно потопиха главите си във водата и се гмурнаха надолу. Когато светлината отмина, те вече бяха заплували зад лодката, а веригата се бе заплела в дрехите им. Двете се държаха за нея като за спасително въже, по което достигаше въздух до изтощените им дробове.

Тишина. Стъпки. Отначало бавни и отмерени, после по-бързи и далечни — Йохан фон Тиболт бе приключил проверката си. Вратата пак се отвори с трясък и отново се чуха гласове.

— Къде отиде тя?

— Вие сте се побъркали.

— А ти си вече мъртъв.

Из пристанището се разнесе изстрел и някой извика от болка. Последва втори изстрел… и тишина.

Минаха няколко минути. Двете жени се спогледаха в окъпаната в лунна светлина нощ. Очите на Хелдън фон Тиболт се насълзиха. Старицата докосна лицето й, без да продума.

Рев на двигател наруши ужасяващата тишина. Гумите на невидима за тях кола се завъртяха бясно и изтръгнаха камъчета от пътя. Двете жени си кимнаха и подкрепяйки се взаимно, се насочиха към пристана.

Изкачиха се запъхтяно по една стълба и известно време останаха коленичили в тъмнината.

— Странно — каза Алтийн, — но във водата се улових, че мисля за обувките си. Уплаших се, че може да ги изгубя.

— И изгубихте ли ги?

— Не. Което може би е още по-странно.

— Моите изчезнаха — разсеяно констатира Хелдън и се изправи. — Трябва да се махаме. Той може да се върне — тя погледна към сградата. — Не ми се иска да влизам вътре, но ще се наложи. Ключовете за колата са вътре. — Тя се наведе и помогна на старицата да се изправи.

Хелдън отвори вратата и веднага затвори очи. Мъжът лежеше проснат върху тезгяха, куршумът бе отнесъл половината му лице. В съзнанието й мигом изплува обезобразената глава на Клаус Фалкенхайм и й се прииска да изпищи. Но само прошепна:

— Mein Bruder…

— Хайде, дете. Трябва да побързаме! — За нейна изненада старата жена бе изрекла това с нетърпящ възражение тон. Тя бе видяла връзката ключове. — По-добре да вземем тяхната кола. Тази, с която аз дойдох, вече е под наблюдение.

Тогава Хелдън видя думата, написана ясно с дебел тебешир на пода под трупа.

— Не! Това е лъжа!

— Какво има? — Алтийн грабна ключовете и бързо отиде при Хелдън.

— Вижте тук! Лъжа е!

На пода бе надраскано набързо с едри букви:

Хелдън коленичи и започна трескаво да трие надписа. По страните й се стичаха сълзи.

— Лъжа! Лъжа! Те бяха велики мъже!

Алтийн докосна рамото на изпадналата в истерия жена, после я хвана за ръката и я вдигна от пода.

— Нямаме време за това! Нали сама каза, че трябва да се махнем оттук!

Внимателно, но твърдо старицата поведе Хелдън навън. Една лампа светеше на вратата и разпръскваше донякъде мрака. Отпред бяха паркирани две коли — тази, с която Алтийн бе дошла и сив автомобил с привързан към бронята номер. Тя поведе Хелдън към нея.

Изведнъж замръзна на място. Хладнокръвието, което до този момент си бе налагала, се сломи.

Върху чакъла беше проснато тялото на червенокосия пилот. Ръцете му бяха вързани на гърба. Цялото му лице бе покрито с рани от нож. Беше мъртъв. Бяха го измъчвали и после го бяха разстреляли.

Пътуваха мълчаливо, отдадени на мъчителните си мисли.

— Отиваме в един апартамент — каза накрая Хелдън. — Такива инструкции получих. Там ще сме в безопасност. От Лондон със самолет е пристигнал човек, който ще ни помогне, той трябва да е вече в него.

— Кой е той?

— Евреин от кибуца Хар Ша’Алав.

Алтийн се вгледа в лицето й, по което препускаха сенки.

— При мен също дойде евреин от Хар Ша’Алав. И затова съм тук.

— Зная.

Вратата им отвори мургав черноок мъж. Не бе нито нисък, нито висок, но беше строен и излъчваше физическа сила. Това впечатление се създаваше от широките му рамене, подчертани от опънатата по тялото разкопчана бяла риза и мускулестите ръце с навити ръкави. Черната му коса бе късо подстригана, лицето му бе с остри черти и впечатляваше със строгостта, която излъчваше.

Той погледна двете жени, после кимна и им направи знак да влязат. Забеляза, че Хелдън накуцва и че дрехите им са подгизнали, но не направи никакъв коментар.

— Казвам се Яков Бен-Гадиз — каза той. — За да се разбираме, трябва да сте наясно, че тук решенията взимам аз.

— На какво основание? — попита Алтийн.

— Вие ли сте майката?

— Да.

— Не ви очаквах.

— И аз не съм очаквала, че ще се озова тук. Ако не беше това момиче, сега щях да съм мъртва.

— Значи сте й задължена.

— Попитах ви нещо. С какво право ще взимате решения вместо мен? На никого не предоставям тази възможност.

— Обадиха ми се от Нюшател. Тази вечер трябва да изпълним една задача.

— Аз имам една-единствена задача. Да намеря сина си.

— По-късно — каза Яков Бен-Гадиз. — Сега другото е по-важно. Трябва да се намери един списък. Предполагаме, че е в хотел „Д’Акор“.

— Изключително важно е — намеси се Хелдън и хвана ръката на Алтийн.

— Така, както е за вас да намерите сина си — продължи Яков, впил поглед в майката на Холкрофт. — Трябва ми примамка за капана, който ще заложа.