Планът Холкрофт

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Русият мъж отвори вратата и щракна ключа на стената. Двете лампи върху масата на хотелската стая 306 светнаха. Той направи знак на възрастния мъж, който бе дошъл с него, да влезе.

— Всичко е наред — каза Тенисън. — Дори ако стаята е под наблюдение, завесите са спуснати, а и по това време камериерките сменят спалното бельо. Елате насам.

Пейтън-Джоунс се приближи, а Тенисън извади миниатюрен детектор за метал от джоба на палтото си. Той натисна копчето и започна да го движи над леглото. Тихото пиукане се усили. Стрелката върху скалата отскочи надясно. Той внимателно отметна завивките и махна чаршафа.

— Ето тук е, напипвам го — каза той, натискайки дюшека с пръсти.

— Невероятно — отвърна Пейтън-Джоунс. — И стаята е наета за десет дни?

— Да, с пощенски запис от Париж. На фиктивното име Льо Февр. Всъщност никой не е идвал.

— Да, наистина е тук — каза Пейтън-Джоунс и се отдръпна от леглото.

— Това е пушка, но какъв е другият предмет? — попита Тенисън.

— Оптически мерник — отвърна англичанинът. — Ще оставим всичко както си е, а коридорът ще бъде под наблюдение.

— Следващата му позиция е на същата улица, в тоалетната на счетоводна фирма. Оръжието е скрито на тавана под луминесцентна лампа.

— Да вървим — каза Пейтън-Джоунс.

След по-малко от два часа двамата мъже стояха на покрива на една от сградите на Трафалгар скуеър. Бяха коленичили до ниската оградна стена на ръба. Отдолу трябваше да мине колоната към Арката на Адмиралтейството.

— Фактът, че Тинаму е сложил оръжие и тук — каза Тенисън с ръка върху издутата мушама на стената, — ме кара да мисля, че той ще се появи в полицейска униформа.

— Разбирам какво искате да кажете — отвърна Пейтън-Джоунс. — Полицай, който се движи по покрива, на който сме поставили наш човек, няма да привлече вниманието.

— Точно така, а той ще убие охраняващия и ще заеме мястото му.

— Но така си отрязва пътя и остава без изход…

— Не мисля, че Тинаму използва стандартни начини за измъкване. Той не слиза по опънато въже в някоя задна уличка и не скача във вентилационни шахти, за да избяга от истеричната тълпа и преследвачите си. Тинаму се измъква незабелязано. Не забравяйте, че се е вживявал в роли, които са повече от имената в телефонния указател. Сигурен съм, че в Мадрид е участвал в разпита на свидетелите.

— Тук горе ще поставим двама души, единият от които в скрита позиция. На съседните покриви ще стоят четирима снайперисти. — Пейтън-Джоунс се отдръпна от ръба и Тенисън го последва. — Свършили сте невероятна работа, Тенисън — призна агентът. — За около трийсет и шест часа сте открили пет позиции. Мислите ли, че това са всичките?

— Едва ли. Но съм доволен, че сме локализирали най-общо района. От Савойския двор до края на „Трафалгар“ — той ще действа някъде между тези шест пресечки. Щом колоната мине през Арката и тръгне по Мел, ще можем да си отдъхнем. Дотогава поне аз не бих могъл. Казахте ли на делегацията?

— Да. Всички държавници ще имат защитни плочки на гърдите, слабините, краката и в дъното на шапките си. Президентът на САЩ категорично отказва да сложи каквато и да е шапка, а руският лидер държи пластината непременно да бъде пришита в кожената му шапка, но иначе всичко върви гладко. Свели сме риска до минимум.

Тенисън погледна Пейтън-Джоунс.

— Сигурен ли сте?

— Да, защо?

— Защото мисля, че грешите. Тинаму не е просто отличен стрелец — стрелбата му е толкова бърза и точна, че от петстотин метра може да завърти шилинг на осморка. Той не би се целил просто в лицето под шапката, а точно в очите. И няма да пропусне.

Англичанинът се вгледа в Тенисън.

— Казах, че рискът е сведен до минимум, а не, че е отстранен. Ако се забележи нещо нередно, всеки държавен глава ще бъде прикрит от човешки щитове. Досега сме открили пет позиции и има още, да кажем, пет. И да не намерите други, сме намалили шансовете му поне наполовина и има поне петдесет процента вероятност той да избере някоя от вече разкритите. Успехът е на наша страна. Ще хванем Тинаму. Трябва!

— Залавянето му е много важно за вас, нали?

— Както и за вас, господин Тенисън. По-важна цел не съм имал за повече от тридесет години служба.

Тенисън кимна.

— Разбирам. Аз имам дълг към тази страна и ще направя всичко възможно да ви помогна. Но ще се успокоя едва когато автоколоната премине през Арката на Адмиралтейството.

До три часа сутринта във вторник Тенисън вече бе „разкрил“ още две скривалища с оръжие. Бяха общо седем, всичките разположени в права линия от Савойския двор, надолу по Странд скуеър до покрива на ъгъла на Уайтхол и Трафалгар скуеър. До всяка от позициите имаше най-малко пет агента, които се криеха в коридорите или на покривите, въоръжени, готови да стрелят по всеки, който се доближи до скритото оръжие.

Но Тенисън пак не беше доволен.

— Нещо не е наред — повтаряше той непрекъснато на Пейтън-Джоунс. — Не знам какво точно, но нещо липсва.

— Според мен се претоварихте — отвърна агентът в стаята в хотел „Савой“, която служеше за оперативна база. — Просто напрежението ви изтощи. Свършихте чудесна работа.

— Не, това не е всичко. Има нещо, което ми се губи.

— Успокойте се. Вижте — открихте седем оръжия. По всяка вероятност това са всичките. Остава той само да се приближи до някое от тях и да се издаде. Ще го пипнем. Отпуснете се. Десетки хора държат района под наблюдение.

— Нещо не е наред…

По протежение на „Странд“, по тротоарите от бордюра до витрините на магазините се тълпяха хора. Улицата и от двете страни бе опасана с дебели стоманени въжета, опънати между железни колове. Пред въжетата в две редици стояха полицаи с палки в ръце и се оглеждаха във всички посоки.

Повече от сто оперативни работника от британското разузнаване се бяха слели с тълпата. Много от тях бяха изоставили задачите си в други страни и бяха долетели специално за охраната на конференцията. Това бяха експертите, за които Пейтън-Джоунс бе настоявал да участват в залавянето на най-добрия професионален убиец, който можеше от петстотин метра да завърти шилинг във въздуха. Те използваха за връзка помежду си минипредаватели, настроени на свръхвисока честота, която не можеше нито да се засече, нито да се заглуши.

Атмосферата в оперативния център в „Савой“, в който в момента работеха десетки експерти, бе напрегната. Всеки метър от отсечката се наблюдаваше на екраните на компютри. Радиопредавателите също бяха свързани с компютрите и се виждаха като движещи се точки, които светваха, когато по тях се предаваше съобщение. Решителният момент наближаваше. След малко автоколоната щеше да навлезе в този участък.

— Слизам долу на улицата — каза Тенисън и извади предавателя от джоба си. — Трябва да сложа зелената стрелка на приемане, нали?

— Да, но не изпращайте съобщение, ако не е наложително — отвърна Пейтън-Джоунс. — Щом колоната стигне моста Ватерло, връзката ще става на всеки петдесет метра през интервали от пет секунди, освен ако няма нещо извънредно, разбира се. Каналът трябва да е свободен за съобщения.

Един от агентите, който наблюдаваше движението на колоната върху екрана, каза високо:

— Вече са на около сто и петдесет метра от моста, сър. Скоростта им е тринадесет километра в час.

Тенисън изтича от стаята. Настъпил бе моментът да приложи бързите ходове, които трябваше да доведат до пълното унищожаване на Нахрихтендинст и укрепването на плана на Волфсшанце.

Той излезе на улицата и погледна часовника си. След тридесет секунди мъжът с кафявия шлифер щеше да се появи на прозореца на втория етаж на Странд Палас хотел. Номерът на стаята бе 206, точно под тази, в която бяха намерили оръжие в дюшека. Това бе първият ход.

Тенисън се огледа за някой от експертите на Пейтън-Джоунс. Не му бе трудно да ги забележи — те също държаха предаватели като неговия. Той се приближи до един от тях, който се опитваше да запази позицията си пред един магазин въпреки блъсканицата. Беше един от онези, с които Тенисън бе разговарял предварително.

— Ей, вие там. Как вървят нещата?

— Моля? О, това сте вие, сър — агентът наблюдаваше хората в неговата зона и нямаше време за празни приказки.

Откъм моста Ватерло се дочу силен шум — колоната се приближаваше. Тълпата се люшна към бордюра, размахаха се флагчета. Полицаите в двете редици покрай въжетата застанаха плътно един до друг, като че ли очакваха народът да се втурне към улицата.

— Ето там! — извика Тенисън и хвана агента за лакътя. — Там горе.

— Какво? Къде?

— Онзи прозорец! Преди секунда се затвори.

Мъжът с кафявия шлифер не се виждаше ясно, но очевидно в стаята, която Тенисън бе посочил, имаше някой.

Агентът вдигна предавателя си.

— Подозрителен обект. Първи сектор, Странд Палас хотел, втори етаж, третият прозорец от южния край.

Чу се пращене и после някой каза:

— Това е точно 306-а. Охраната незабавно да провери.

Фигурата вече я нямаше на прозореца.

— Изчезна — каза бързо агентът.

Пет секунди по-късно друг глас се обади:

— Няма никой. Стаята е празна.

— Извинявайте.

— Длъжни сме да проверим всичко подозрително, сър.

Тенисън започна да си проправя път през тълпата на юг.

Отново погледна часовника си — оставаха още двадесет секунди. Той се приближи до друг мъж с предавател в ръка и извади своя, за да може онзи да го разпознае.

— Аз съм от вашия екип — каза той, надвиквайки се с шума наоколо. — Всичко наред ли е?

— Какво? — Той видя предавателя в ръката на Тенисън.

— А, да, вие бяхте на брифинга тази сутрин. Всичко е наред, сър.

— Онзи вход! — Тенисън сложи ръката си върху рамото на агента. — Отворената врата отсреща. Нали виждате стълбището над главите на тълпата. Погледнете към входа.

— Какво има? Мъжът на стълбите ли? Онзи, който тича?

— Да. Същият е.

— Кой? Какво искате да кажете?

— Онзи, в хотелската стая преди няколко минути. Същият е. Сигурен съм. Носеше куфарче.

Агентът каза в предавателя:

— Охраната да направи проверка. Четвърти сектор, западната страна. Входът до бижутерския магазин. Мъж с куфарче. Качва се по стълбите.

— Започваме веднага — бе отговорът.

Тенисън видя как двама мъже се затичаха през улицата към отворената врата и се заизкачваха по тъмните стълби. Погледна вляво — човекът с кафявия шлифер излезе от бижутерския магазин и изчезна в тълпата. На площадката на първия етаж имаше врата, която съединяваше двете сгради. Обикновено тя бе заключена, както бе и сега.

Нечий глас каза в предавателя:

— От втори до пети етаж няма човек с куфарче. Ще проверим на покрива.

— Не е нужно — отвърна друг глас. — Ние сме тук, горе. Чисто е.

Тенисън се извини с вдигане на рамене и се дръпна встрани. Трябваше да вдигне тревога още три пъти, докато колоната минаваше тържествено по „Странд“. При последната кола трябваше да спре и да направи проверка, преди да продължи към Трафалгар скуеър. Последният му сигнал щеше да бъде даден непосредствено преди хаоса. Интервалът между следващите два сигнала бе само три минути. Мъжът с кафявия шлифер спазваше с абсолютна точност плана и изпълняваше прецизно всичко. Нито веднъж, докато се движеше бързо по Трафалгар скуеър, не бе спрян от агент на британското разузнаване. На врата му висяха две камери и светкавица и той обикаляше като турист, който търси най-подходящото място, за да документира историческия момент.

Първа тревога. Някой хвана за лакътя мъжа, който държеше в ръката си предавател.

— Онова скеле! Там горе!

— Къде?

Сградата срещу „Чаринг крос“ бе в реконструкция. Колоната се появи, хората започнаха да свиркат и да викат възторжено.

— Там, вдясно, скри се зад парапета.

— Кой, сър?

— Човекът в хотела, който после влезе в онзи вход! Мъжът с куфарчето.

— Охраната да провери. Седми сектор. Мъж с куфарче върху скелето.

Чу се пращене, после няколко гласа заговориха едновременно.

— Ние сме на скелето, колега.

— Тук няма никой с куфарче.

— Има много с камери. Никакви куфари или друг багаж. Зад шперплата на втория етаж на скелето.

— Той си слагаше филмчето в камерата. Слиза надолу. Нищо няма.

— Съжалявам.

— Изплашихте ни, сър.

— Извинявайте.

Втора тревога. Тенисън показа на полицая картата си от MI5 и притича през улицата към препълнения площад.

— Лъвовете! Боже мой, лъвовете!

Агентът, с когото Тенисън бе разговарял по време на сутрешния брифинг, се вгледа в основата на паметника на лорд Нелсън. Върху лъвовете около колоната, издигната в чест на победата на Нелсън при Трафалгар, се бяха накачили много хора.

— Какво, сър?

— Пак е там! Онзи от скелето!

— Чух преди малко за него — отвърна агентът. — Къде е той?

— Изчезна зад лъва вдясно. Не е с куфарче. Кожена чанта е, но е твърде голяма за камера! Не виждате ли?

Агентът не се поколеба и моментално каза в предавателя:

— Охраната да направи проверка. Девети сектор. Северният лъв. Мъж с голяма кожена чанта.

Предавателят изпука. Малко след това два гласа започнаха да говорят един през друг.

— Мъж с две камери и голяма чанта в краката.

— Мъж, който оправя светкавицата си, отваря… Няма опасност.

— Мъжът слезе и намества обектива си на фокус. Няма опасност.

Агентът от MI5 погледна към Тенисън, после заоглежда тълпата.

Сега бе моментът. Последният сигнал щеше да предизвести и края на Нахрихтендинст.

— Грешите — извика ядосано Тенисън. — Всички грешите! Всеки от вас!

— Какво?

Той се затича към бордюра, пробивайки си път през множеството на площада. Бе прилепил предавателя към ухото си и чуваше как развълнувани гласове коментират гневното му избухване.

— Той е полудял!

— Казва, че сме сбъркали.

— Но в какво?

— Нямам представа.

— Той побягна.

— Накъде?

— Не зная. Не го виждам.

Тенисън стигна до желязната ограда около паметника. Той видя своя колега — ученикът на Тинаму — да се спуска по улицата към Арката. Мъжът с шлифера държеше малък черен пластмасов калъф. Картата в него бе абсолютно копие на тази на Тенисън, но с различна снимка.

Сега!

Русият мъж натисна копчето и извика в предавателя:

— Той е! Сигурен съм!

— Кой?

— Отговорете!

— От Десети сектор.

— Сега разбирам! Разбирам какво не е наред.

— Тенисън, вие ли сте това? — попита гласът на Пейтън-Джоунс.

— Да!

— Къде сте?

— Това е! Чак сега го разбрах!

— Какво разбрахте? Тенисън, вие ли сте? Какво има? Отговорете.

— Толкова е просто! Ето къде сме сбъркали! Няма да се случи когато и където си мислехме, че ще стане.

— Какво искате да кажете? Къде сте?

— Сбъркахме, не разбирате ли? Оръжията. Той е искал да намерим седемте позиции. Ето какво ме безпокоеше.

— Какво? Натиснете червения бутон. Тенисън, освободете каналите… какво ви безпокоеше?

— Скривалищата на оръжията. Открихме ги прекалено лесно.

— За Бога, какво искате да кажете?

— Още не съм съвсем сигурен — отвърна Тенисън, който се бе отправил към една ниша в портата на Арката. — Знам само, че оръжията бяха поставени, за да ги намерим. Точно в придвижването е!

— Какво придвижване? Натиснете червения бутон. Къде сте?

— Някъде между Десети и Девети сектор — намеси се друг глас. — Западната страна. На „Трафалгар“.

— Придвижването от едно скривалище към друго! — извика Тенисън. — Щом отминем някоя позиция, ние я елиминираме, а не трябва. Лимузините са открити!

— Какво имате предвид?

— Спрете колоната! В името на всичко свято, спрете я!

— Спрете колоната! Командата е предадена. Сега ми кажете къде сте?

Тенисън се притаи до вратата, двама агенти от MI5 минаха само на няколко стъпки от него.

— Мисля, че го видях, мъжа от скелето! А преди това на входа и на прозореца на хотела. Той е! Тръгва назад. Сега се затича.

— Опишете го! За Бога, опишете мъжа!

— Облечен е със сако. Кафяво карирано сако.

— До всички оперативни работници. Открийте мъж с кафяво сако. Бяга на север през секторите Девет, Осем и Седем, западна страна.

— Трябва да има друго оръжие някъде, което ние не открихме. Той ще стреля в гръб. Разстоянието няма значение за него! Пуснете отново колоната! Бързо!

— Първата кола да тръгва. Оперативните работници да се качат върху багажниците на всички коли. Предпазвайте обектите от огън в гръб.

— Той спря!

— Тенисън, къде сте? Дайте ни координатите си.

— Все още между секторите Девет и Десет, сър — отговори друг глас.

— Сега не е със сако, но е същият мъж! Пресича улицата!

— Къде?

— Никой не минава през сектор Седем.

— Сектор Девет?

— Никой, сър.

— По-назад! Зад колоната!

— Докладвам за сектор Пет. Полицаите са разредили редиците…

— Да застанат плътно един до друг. Отстранете човека от улицата. Тенисън, как е облечен мъжът? Опишете го.

Русият мъж продължи да върви по площада и след двайсетина метра отново вдигна предавателя до устните си.

— С кафяв шлифер е. Връща се към Трафалгар скуеър.

— Сектор Осем, сър. Предавам от сектор Осем.

Тенисън изключи предавателя, пъхна го в джоба си и се затича обратно към желязната ограда. Автоколоната бе при „Чаринг крос“, на около четиристотин метра от него. Дотук бе изпълнил всичко с абсолютна точност. Тинаму винаги разчиташе времето съвършено.

Мъжът с кафявия шлифер зае позиция в празна канцелария в сградата на правителството зад парка на Адмиралтейството. Беше си осигурил достъп до нея благодарение на фалшивата карта от MI5. Тя можеше да му гарантира всякакво разрешение, особено днес. Всеки друг би се затруднил да стреля по колоната от тази стая, но не и човекът, обучен от Тинаму.

Тенисън прескочи желязната ограда и се затича по диагонал през Трафалгар Скуеър към Арката на Адмиралтейството. Двама полицаи вдигнаха едновременно палките си и го спряха. Автоколоната бе само на триста метра от тях.

— Положението е опасно! — изкрещя Тенисън и им показа картата си. — Пуснете си предавателите! На честотата на M15, оперативният център в „Савой“. Трябва да вляза в сградата на правителството.

Полицаите се объркаха.

— Съжаляваме, сър. Нямаме предаватели.

— Тогава си намерете! — извика Тенисън и се стрелна покрай тях.

При Арката той включи предавателя си.

— На Мел е! Щом колоната премине през Арката, спрете колите. Покатерил се е на едно от дърветата!

— Тенисън, къде сте?

— Сектор 12, сър. Той е в сектор 12. Източната страна.

— Да се препредадат инструкциите му. Бързо, за Бога.

Тенисън изключи предавателя, пъхна го в джоба си и продължи да си пробива път през тълпата.

Тръгна по Мел и зави наляво. После се затича по пътеката към първата входна врата в сградата на правителството. Двама униформени от охраната го спряха, но той им показа картата си.

— О, да, сър — каза единият. — Екипът ви е на втори етаж, но не знам в коя стая.

— Аз зная — отвърна той и се затича нагоре по стълбите. Приветствените викове от Трафалгар скуеър се чуваха все по-силно. Колоната наближаваше Арката на Адмиралтейството.

Той изкачи стъпалата по три наведнъж, на втория етаж блъсна вратата на коридора и тя се отвори с трясък. Спря във фоайето, извади револвера от джоба си и го сложи на кръста си. С бързи крачки се отправи към втората врата вляво. Нямаше смисъл да се опитва да я отвори — тя бе заключена. Но да я разбие, без да се обади, означаваше да си изпроси куршум в главата.

— Es ist Von Tiebolt — извика той. — Bleib beim Fenster.63

— Herein!64 — бе отговорът.

Тенисън изви тялото си насреща, засили се, удари с рамо паянтовата врата и тя се отвори. Мъжът с кафявия шлифер бе клекнал до прозореца, в ръцете си държеше пушка с дълга цев. Носеше копринени ръкавици с телесен цвят.

— Йохан?

— Разкрили са всичко — каза той, — всяко оръжие и всяка позиция!

— Невъзможно! — Една или две — да. Не, не всички!

— Всички — повтори Тенисън и коленичи зад него. Охраняващата кола вече бе преминала под Арката, след секунди щеше да се появи и първата лимузина. Виковете на тълпата се усилиха, сякаш долу се бе събрал някакъв великански хор. — Дай ми пушката! — каза Тенисън. — Мерникът калибриран ли е?

— Разбира се — отвърна мъжът и му я подаде.

Тенисън преметна ремъка през рамо, вдигна пушката и насочи мерника към Арката. В светлозелената окръжност се появи първата лимузина, а кръстосаните нишки попаднаха върху премиера на Великобритания. Тенисън отмести мерника леко встрани и сега през него се виждаше усмихнатото лице на президента на САЩ, кръстчето бе точно върху лявото му слепоочие. Тенисън движеше оръжието напред-назад. Искаше да е сигурен, че с две последователни натискания на спусъка ще очисти и двамата.

Третата лимузина влезе в зелената окръжност. Сега председателят на Народна република Китай бе под прицел, мерникът спря под козирката на селския му каскет. Едно леко натискане на спусъка и куршумът щеше да пръсне главата му.

— Какво чакаш? — попита ученикът на Тинаму.

— Вземам решение — отвърна Тенисън. — Времето е относително. Половин секунда е колкото половин час.

Показа се и четвъртата лимузина. Сега лицето на премиера на Съветския съюз бе обрамчено в смъртоносния зелен кръг.

Упражнението свърши. Той вече мислено бе извършил убийствата. Преходът между желание и реалност за него бе несъществен. Толкова просто бе да натисне спусъка.

Но това не бе необходимо за Волфсшанце. Убийства щеше да има, но чак след седмица и те щяха да продължат седмици наред. Те бяха съществена част от плана на Волфсшанце. Много лидери щяха да загинат, но не сега, не този следобед.

Автоколоната спря, Пейтън-Джоунс бе предал инструкциите му. Нито една от лимузините не навлезе в Мел. Десетки агенти се разтичаха в различни посоки по тревата и заоглеждаха дърветата. Бяха извадили пистолетите си, без да ги насочват.

Тенисън стискаше здраво оръжието, ремъкът между цевта и рамото му бе опънат. Той свали пръст от спусъка и извади пистолета от колана си.

— Сега, Йохан! Докато са спрели — прошепна ученикът му. — Отново ще тръгнат. Ще ги изгубиш!

— Да, сега — съгласи се Тенисън тихо и се обърна към мъжа, който бе клекнал до него. — Но няма да загубя нищо.

Той натисна спусъка и изстрелът отекна в празната канцелария. Мъжът се изви рязко назад, от челото му бликна кръв. Той се строполи на пода с широко отворени втренчени очи.

Тенисън не знаеше със сигурност дали уличният шум бе заглушил изстрела или не, но това нямаше особено значение. Само след секунди щяха да се чуят много по-силни изстрели, които никой нямаше да пропусне. Той се изправи, свали пушката от рамото си и извади от джоба си сгънато листче. Наведе се над мъртвия, напъха листчето в разкървавената безжизнена уста и го набута надолу към гърлото.

После прехвърли пушката върху рамото му и повлече тялото към прозореца. Извади кърпа, изтри отпечатъците си и напъха пръстите му в скобата на спусъка. Разкъса дясната ръкавица, за да се вижда татуировката.

Сега.

Той взе предавателя и се наведе през прозореца.

— Мисля, че го открих. Също като в Мадрид! Точно така! Мадрид!

— Мадрид? Тенисън, къде…

— Сектор 13, сър. Източната страна.

— 13… Уточнете! Мадрид?

Тенисън се отдръпна от прозореца на празната канцелария. Само след няколко секунди Пейтън-Джоунс щеше да се свърже с него.

Тенисън остави предавателя на пода и коленичи до мъртвия. Хвана оръжието с ръката му и го насочи през отворения прозорец. От предавателя се чуваха развълнувани гласове.

— Сектор 13, източната страна, вляво от Арката в южна посока.

— Всички агенти да се насочат към сектор 13! Източната страна. Всички да се съберат!

— Целият персонал се събира, сър. Сектор…

— Мадрид! Сградата на правителството. В сградата на правителството е…

Сега.

Тенисън натисна пръста на безжизнената ръка четири пъти, стреляйки напосоки в тълпата около колоната, чу писъци и видя как телата се строполиха на земята.

— Колите веднага да тръгват! Първа тревога. Тръгвайте веднага!

Двигателите на лимузините ревнаха и колите се понесоха напред. Из Сейнт Джеймс парк се разнесе вой на сирени.

Тенисън пусна трупа да се свлече на земята и се втурна към вратата с пистолет в ръка. Оттам натисна няколко пъти спусъка, докато не изпразни пълнителя. Тялото на мъртвия подскачаше при проникването на всеки куршум.

Гласовете от предавателя говореха едновременно и се заглушаваха взаимно. Той чу тичащи по коридора стъпки.

Йохан фон Тиболт се приближи до стената и седна на пода с изопнато от умора лице. Бе постигнал целта си. Тинаму бе заловен.

От Тинаму.