Планът Холкрофт

СЕДМА ГЛАВА

Служителят на рецепцията в хотел „Порто Алегре“ измъкна картончето с резервацията на Холкрофт от някаква папка. На гърба му бе залепено малко жълто пликче с бележка. Той го отлепи и го подаде на Ноъл.

— Търсиха ви малко след седем тази вечер, сеньор.

Холкрофт не познаваше никого в Рио де Жанейро и не бе казал на никого в Ню Йорк закъде заминава. Разкъса плика и извади бележката. Беше се обаждал Сам Буоновентура и поръчал да му звънне колкото може по-скоро, независимо от часа.

Холкрофт погледна часовника си — бе почти полунощ. Разписа се в регистрационната книга и заговори небрежно, макар че мисълта за Сам не му излизаше от главата.

— Трябва да се обадя в Кюрасао. Проблем ли е да се свържа по това време?

Чиновникът като че ли се засегна.

— За нашите телефонисти не, господине, а за Кюрасао не мога да отговарям.

Каквато и да бе причината за забавянето, дрезгавият глас на Сам се обади чак в 1,15 след полунощ.

— Май че си го загазил, Ноули.

— Защо? Какво има?

— Телефонният ти секретар е дал номера ми на едно ченге в Ню Йорк, някой си лейтенант Майлс, детектив. Беше бесен. Трябвало да уведомяваш полицията, ако решиш да напуснеш града, да не говорим за страната.

Господи, как можа да забрави! И чак сега разбра колко важни са били тези указания. Та нали стрихнинът е бил предназначен за него! Интересно да не би и полицията да е стигнала до същото заключение?

— Ти какво му каза, Сам?

— И аз му се развиках. Това е единственият начин да се справи човек с побеснели ченгета. Обясних му, че си на едни острови и правиш проучвания за съоръжения, от които се интересуват във Вашингтон. Малко на север, недалеч от зоната на канала; това може да значи някои неща, за които не се пита много-много.

— Това успокои ли го?

— Трудно ми е да ти отговоря. Иска да му се обадиш. Аз обаче ти спечелих малко време. Казах му, че току-що сме говорили и сме се разбрали да ми звъннеш пак след три-четири дни, а аз не мога да се свързвам с тебе. Тогава вече той съвсем се разбесня.

— А повярва ли?

— Какво друго му оставаше? Каза, че всички тук сме едни скапаняци и аз се съгласих с него. Даде ми два номера. Имаш ли нещо за писане?

— Казвай.

Холкрофт ги записа — единият на летищната полиция, а другият — домашния на Майлс. Благодари на Буоновентура и обеща да му телефонира следващата седмица.

Докато чакаше връзката с Кюрасао, Ноъл си разопакова багажа. После седна в един плетен стол до прозореца и се загледа в белеещия се нощен плаж, отвъд който се простираше черната морска шир. Повърхността й отразяваше яркия полумесец. По улицата, граничеща с пясъчната ивица, се виждаха успоредните черно-бели линии, виещи се покрай Копакабана, и златният бряг на Гуанабара. Гледката беше приказно красива, но той никога не би я проектирал по този начин — липсваше й индивидуалност. Ноъл премести поглед към прозореца. Нямаше какво друго да прави, освен да размишлява, да си почива и евентуално да заспи, ако успее. Не му се удаваше лесно през последната седмица. Сега сигурно щеше да му е още по-трудно. Защото сега вече знаеше, че някой се опитва да го убие.

Това бе непознато усещане. Не можеше да повярва, че някой иска той да е мъртъв. И все пак някой бе взел това решение, издал бе съответната заповед. Защо? Какво беше направил? Заради Женева ли? Заради плана?

Става дума за милиони — мъртвият Манфреди не бе казал тези думи току-така, а за да го предупреди. Това бе единственото обяснение. Явно бе изтекла информация, но нямаше как да се разбере до кого бе стигнала, кого бе засегнала, кого бе разгневила. Нито пък кое бе неизвестното лице или лица, които искаха да осуетят деблокирането на женевската сметка и да привлекат вниманието на международните съдилища към нея.

Манфреди бе прав; единственото разрешение на проблема бе да се осъществи планът на тримата съзаклятници. Те бяха успели да го създадат посред разрухата, нанесена от сътвореното от самите тях чудовище, защото искаха злото да се поправи. Това бе кредото на Хайнрих Клаузен, то бе благородно и делото му бе справедливо. Макар и отначало заблудени, мъжете от Волфсшанце бяха излезли на прав път.

Ноъл си сипа уиски, отиде до леглото си и приседна на ръба, вперил поглед в телефона. До него на листче от хотелски бележник бяха записани двата телефонни номера, които му продиктува Сам Буоновентура. Те бяха връзката му с лейтенант Майлс от летищната полиция. Но Холкрофт не се реши да му се обади. Той бе предприел първата стъпка в издирването на семейство Фон Тиболт. Каква ти стъпка! Направо гигантски скок от четири хиляди мили. За него нямаше връщане назад.

Предстоеше му много работа. Ноъл не бе съвсем сигурен дали е способен да я свърши.

Усети как клепачите му натежават. Сънят бе дошъл и той му бе благодарен. Остави чашата, ритна обувките си и дори не си направи труда да се съблече. Легна по гръб и впери поглед в белия таван. Чувстваше се ужасно самотен, макар и да знаеше, че всъщност не е. Един мъж, разкъсван от мъка преди тридесет години, го зовеше. Мисълта за този мъж не го напусна, докато заспи.

Холкрофт последва преводача в слабоосветената стаичка без прозорец. Разговорът им бе кратък — Ноъл се интересуваше от конкретна информация. Фамилия Фон Тиболт, германци. Майка и две деца — дъщеря и син — са имигрирали в Бразилия на петнайсети юни 1945 година. Третото дете — пак дъщеря — бе родено няколко месеца след това, вероятно в Рио де Жанейро. Все нещо е било записано някъде. Дори и да са използвали фалшиво име, при една справка за регистрациите през съответните седмици — плюс-минус две-три седмици — положително щеше да изскочи информация за бременна жена с две деца, имигрирала по това време в страната. Дори да откриеха повече от една, останалото беше негова работа. Поне някакво име — или имена — щеше да изплува.

Не, това не бе официално дирене. Нямаше следствие по обвинение в криминално деяние, нито пък се търсеше мъст за престъпления, извършени преди тридесет години. Напротив, издирването бе с добри намерения.

Ноъл знаеше, че ще му искат обяснения и затова непрекъснато си повтаряше правилото, което сам си бе наложил да спазва след посещението си в бразилското консулство в Ню Йорк: „Основавай лъжата върху част от истината“. В случая лъжата беше, че Фон Тиболт имат близки в САЩ. Роднини, имигрирали в Щатите през двайсетте или трийсетте години. От тях са живи малцина и става дума за голямо наследство. Несъмнено Министерството по въпросите на имиграцията щеше да помогне за издирване на наследниците. Напълно възможно бе Фон Тиболт да му бъдат дълбоко признателни в крайна сметка… и той като техен посредник естествено щеше да ги осведоми за благосклонността на министерските служители.

Изровени бяха стари регистри. Проучени бяха стотици фотоси, избелели и пожълтели копия на документи, много от които очевидно бяха фалшификати, купени в Берн, Цюрих и Лисабон. Паспорти.

Но не бяха открити никакви документи, свързани с Фон Тиболтови, нямаше никакви сведения за бременна жена с две деца, пристигнала в Рио де Жанейро през юни-юли 1945 година. Поне такива, които да напомнят за жената на Фон Тиболт. Всъщност имаше бременни жени, дори и бременни с деца, но данните им не съвпадаха с тези за Тиболтовите деца. Според Манфреди дъщерята Гретхен е била на дванайсет или тринайсет години, а синът Йохан — на десет. Всички жени, които бяха имигрирали в Бразилия по това време, бяха дошли с истински или мним съпруг; някои имаха деца, но нито едно от децата не бе на повече от седем години.

Това се стори на Ноъл не само странно, но и математически невъзможно. Той се взираше в пожълтелите страници с избеляло мастило, в нечетливите данни, вписвани от притеснени имиграционни чиновници преди повече от тридесет години.

Нещо не бе наред, набитото око на архитекта улови нещо съмнително. Той имаше чувството, че преглежда недовършени документи, в които са нанесени леки поправчици — малки линийки и ченгелчета бяха изтрити и променени така прецизно, че на пръв поглед нищо не личеше.

Изтрити и променени. Предпазливо и умело. Ето кое го бе смутило! Рождените дати! Страница след страница миниатюрните цифрички бяха изкусно подправени. Тройка бе станала осмица, единица — девет, двойка се бе превърнала в нула, тук-таме бе добавена по някоя нула. Страница след страница в регистрите за седмиците през юни и юли 1945 година рождените дати на всички деца, пристигнали в Бразилия, бяха променени така, че нито едно германче не бе родено преди 1938 година!

Умно замислена и старателно приведена в действие хитрост. Всяко издирване се спъваше още в зародиш. И то по начин, който не будеше никакво подозрение. Малките цифрички бяха сръчно подправени от никому неизвестни старателни чиновници преди повече от тридесет години. Преписвани от документи, повечето от които отдавна са били унищожени, тъй като в по-голямата си част поначало са били фалшиви. Нямаше начин да се възстанови оригиналът, да се потвърди или отрече достоверността на документа. Времето и фалшифицирането са направили това невъзможно. Разбира се, че никой няма да прилича на Тиболтови. Господи, каква измама!

Ноъл извади запалката си, за да разгледа на пламъка й една страница, на която му се стори, че забелязва многобройни малки корекции.

— Сеньор! Това е забранено! — предупреди го рязко преводачът. — Страниците са стари и лесно запалими. Не можем да рискуваме.

Холкрофт разбра всичко. Сега си обясни и слабото осветление, и липсата на прозорци.

— Разбира се, че не можете — съгласи се той и прибра запалката. — И сигурно е забранено тези регистри да се изнасят навън?

— Да, сеньор.

— И не разполагате с допълнителни лампи тук, нямате дори фенерче, нали?

— Сеньор — прекъсна го подчертано любезно преводачът. — Прекарахме с вас близо три часа. Постарахме се да ви окажем пълно съдействие, но вероятно се досещате, че имаме и други задължения. Тъй че, ако сте приключили…

— Струва ми се, че сте се погрижили за това още преди да започна… — не се стърпя Холкрофт. — Да, приключих. Тук.

Той излезе на ярката следобедна светлина и се опита да си изясни нещата; нежният океански бриз погали лицето му и поуталожи гнева. Ноъл се разходи по бялата дъсчена алея покрай безупречно поддържаната пясъчна ивица на Гуанабара. От време на време спираше, облягаше се на перилата и наблюдаваше забавленията на порасналите деца. Загорели и великолепни, ослепителни. Изяществото и арогантността се допълваха. Всевластният господар — парите — владееше златистите, намазани с крем тела — досадно грациозни, досадно красиви, досадно съвършени. Но индивидуалността? Тя отсъстваше от Копакабана този следобед.

Той пое по пясъчната ивица точно под хотела му и потърси с поглед своя прозорец. За миг му се стори, че го е видял, но разбра, че е сгрешил, защото зад пердетата се мяркаха две фигури.

Върна се при перилата и запали цигара. Запалката го подсети за трийсетгодишните регистри, които бяха толкова старателно фалшифицирани. Дали не бе направено специално в негова чест? Или преди него и други бяха търсили Фон Тиболт? Така или иначе той трябваше да си намери друг източник на информация. Или други източници.

La comunidad alemana. Холкрофт си спомни фразата на бразилския аташе в Ню Йорк. Спомни си и думите му, че три-четири семейства се разпореждат с живота на цялата германска общност. Което означава, че са посветени и в най-грижливо пазените тайни. Всеки ден се укриват самоличности… Един чужденец, който идва в Рио да търси изчезнали германци, предприема рисковано издирване. La otra cara de los alemanes. Те се защитават един друг.

Има един начин да се премахне опасността, помисли си Ноъл. За него го подсети обяснението, което даде на преводача в Министерството по въпросите на имиграцията. Той пътуваше много, тъй че бе съвсем логично някой, който знае, че ще лети за Бразилия, да го помоли да търси Фон Тиболт. Трябва да е човек, който поначало се занимава с поверителни дела — адвокат или банкер. Някой с безупречна репутация. Без да се замисля кой знае колко, Ноъл си даваше сметка, че лицето, което избере, ще е ключът към неговото обяснение.

Веднага му хрумна идея — колкото рискована, толкова и абсурдна. Ричард Холкрофт. Борсов агент, банкер, военноморски офицер… и негов баща — единственият, когото познаваше. Мъжът, който бе дал на една уплашена млада жена и нейното дете шанс за живот — без страх, без позор.

Ноъл си погледна часовника. Бе пет и десет — три и десет в Манхатън. Не вярваше в предзнаменования, но му се стори, че в това вижда някакъв знак. Всеки понеделник следобед Ричард Холкрофт посещаваше Нюйоркския атлетически клуб, където играеше скуош със стари приятели, а след това си приказваха, седнали около дебелите дъбови маси в бара. Ноъл можеше да помоли да го извикат, за да поговори с него, да го помоли за помощ. Помощ, която да му окаже дискретно, защото поверителността бе жизненоважна не само за неговото прикритие, но и за личната му безопасност. Някой някъде се е обърнал към Ричард Холкрофт — известна личност — с молба да издири семейство Фон Тиболт в Бразилия. След като синът му така и така заминава за Рио, той съвсем логично го помолва да поразпита там. Дик Холкрофт щеше чудесно да се справи с всеки досадник, който се опита да любопитства.

Но на Алтийн не биваше да казва нищо. Това бе най-трудното условие от молбата. Дик я обожаваше. Те нямаха тайни един от друг. Ала баща му — по дяволите, вторият му баща — нямаше да му откаже, ако го помоли достатъчно настойчиво. Никога не му беше отказвал.

Прекоси гладкия мраморен под на хотелското фоайе към асансьорите, без да обръща внимание на заобикалящите го хора и звуци, изцяло съсредоточен върху онова, което възнамеряваше да поиска от баща си. Затова доста се сепна, когато един дебел американец го потупа свойски по рамото, сочейки рецепцията:

— Викат те, приятел.

Чиновникът зад тезгяха гледаше Ноъл, стискайки в ръка познатото жълто пликче с бележка; той го даде на едно пиколо, което изтича и го подаде на Ноъл.

На бележката бе написано само едно име — Карара, което не му говореше нищо, и под него — телефонен номер. Холкрофт бе озадачен — нямаше друг текст, а това не бе типично за един латиноамериканец. Сеньор Карара можеше да се обади пак; той трябваше да се свърже с Ню Йорк. Налагаше се да търси друг параван.

В стаята си Холкрофт отново прочете името Карара. Загложди го любопитство. Кой ли бе този Карара, който очакваше да му се обадят, след като бе оставил само името си? То не говореше нищо на Ноъл. Според южноамериканските нрави това бе крайно нелюбезно, дори обидно. Вторият му баща можеше да почака, докато разбере каква е работата. Той набра номера.

Оказа се, че не е мъж, а жена и от тихия напрегнат глас, с който отговаряше, пролича, че е изплашена. Английският й, без да е много добър, бе поносим; всъщност това нямаше особено значение. Онова, което каза, бе точно толкова ясно, колкото и явният й страх.

— Не мога да говоря сега, сеньор. Не се обаждайте повече. Няма смисъл.

— Вие сте ме търсили. Какво друго очаквахте да направя?

— Беше… erro.

— „Yerro“? Грешка?

— Да. Грешка. Аз ще ви се обадя. Ние ще ви се обадим.

— Защо? Кои сте вие?

— Mas tarde! — Гласът се сниши в напрегнат шепот и внезапно изчезна с щракването на слушалката.

Mas tarde. По-късно. Жената щеше пак да му се обади. Холкрофт усети как нещо го сви под лъжичката така внезапно, както бе изчезнал и изплашеният шепот. Не си спомняше да е чувал толкова изплашен женски глас.

Първото нещо, което си помисли, бе, че тя е свързана с изчезналите Фон Тиболтови. Но по какъв начин? И как за бога бе научила за него? Отново го обзе ужас. Пред очите му изникна сгърченото в предсмъртна конвулсия лице на девет хиляди метра във въздуха. Той бе под наблюдение. Някакви непознати го наблюдаваха.

Свободният сигнал на телефона прекъсна мислите му — бе забравил да затвори слушалката. Натисна вилката и поръча разговор с Ню Йорк. Вече бе сигурен, че се нуждае от прикритието на влиятелна личност, и то веднага.

Застана до прозореца, загледан към плажа, в очакване да му позвънят от телефонната централа. Някаква светлина го заслепи. Сноп слънчеви лъчи се бе отразил в хромираната решетка на кола, минала точно по онази част от плажната пътека, където само преди минути той бе стоял и гледал разсеяно към хотела, опитвайки се да познае прозорците на стаята си.

Прозорците… Ъгълът, от който те се виждаха. Ноъл се приближи до стъклото и мислено проследи диагонала между мястото, където бе стоял, и сегашното си положение. Опитното му око на архитект не можеше да го подведе, когато става дума за ъгли. Освен това разстоянието между прозорците на стаите в хотел на океанския бряг в Копакабана е значително. Той бе погледнал към този прозорец, но понеже вътре се бяха мернали фигури, помисли, че това не е неговата стая. Но това беше неговата стая. И вътре бяха влизали хора.

Той отвори гардероба и огледа дрехите си. Беше уверен в способността си да запомня и най-малкия детайл. Спомни си как бе оставил дрехите си, след като се преоблече тази сутрин. Спа с костюма, с който бе дошъл от Ню Йорк. Жълто-кафявите си панталони бе окачил отдясно, почти до стената на гардероба. Открай време имаше навика да поставя панталоните вдясно, а саката вляво. Панталоните бяха там, но не до стената, а преместени на десетина сантиметра към средата. Тъмносиният му блейзър бе в средата, а не вляво.

Дрехите му бяха претърсени.

Отиде до леглото, на което бе оставил дипломатическото си куфарче. В него държеше всички важни книжа по време на път. Познаваше безпогрешно всеки милиметър, съдържанието на всяко отделение, мястото на всяка вещ. Само един поглед му бе достатъчен, за да се ориентира.

Куфарчето му също бе претърсено.

Телефонен звън прониза тишината. Той вдигна слушалката и чу гласа на телефонистката от „Атлетик клъб“, но вече знаеше че няма да потърси Ричард Холкрофт — не биваше да го замесва. Неочаквано нещата се бяха усложнили твърде много. Трябваше да ги обмисли.

— „Ню Йорк Атлетик клъб.“ Ало? Ало?… Ало? Централа Рио? Рио, никой не се обажда. Ало? „Ню Йорк Атлетик клъб“…

Ноъл затвори телефона. За малко да направи фатална грешка. Стаята му бе претърсена. Воден от необходимостта да използва нечие име, едва не бе злоупотребил с доверието на най-близкия човек на някогашната съпруга на Хайнрих Клаузен. Защо не помисли за това навреме?

После се утеши с това, че бе получил още един урок. Една лъжа трябва да звучи логично и след като я обмислиш, използвай най-правдоподобната й част. Намирането на причина, с която да използва името на Ричард Холкрофт в издирването на Фон Тиболтови би му подсказало зад каква фиктивна личност да се прикрие. Ноъл дишаше тежко. Едва не бе допуснал ужасна грешка, но постепенно се ориентираше какво търси в гъстата гора. По пътя му бяха заложени капани — той трябваше да прояви цялата си бдителност. Не можеше да си позволи грешки като тази. За малко да изложи на риск живота на баща си заради непознат човек.

До каквото и да се е докосвал Хайнрих Клаузен, нищо свястно не е излизало, с тези думи майка му, както по-рано и Манфреди, се бе опитала да го предупреди. Но за разлика от Манфреди, тя грешеше. Хайнрих Клаузен беше едновременно и престъпник, и жертва. Онова, което бе направил, и пропитото му с болка писмо, написано при падането на Берлин, потвърждаваха това. Синът му трябваше да го докаже на света.

La comunidad alemana. Три или четири семейства в германската общност бяха съдниците, които вземаха неотменими решения. Той щеше да използва някои от тях, за да получи информация. Знаеше абсолютно точно къде да търси.

Възрастният солиден мъж с квадратна челюст и стоманеносива коса, подстригана като на юнкер, вдигна глава от огромната маса в трапезарията и погледна неканения посетител. Хранеше се сам, други прибори нямаше. Това бе странно, защото през отворената врата се чуваха гласове — в къщата имаше гости и други членове на семейството, но те не бяха при него.

— Научихме нещо ново за сина на Клаузен, хер Граф — каза новодошлият, приближавайки към стола на възрастния човек. — Знаете за обаждането до Кюрасао. Днес следобед се е обадил още два пъти — първия път на една жена, Карара, а втория — в някакъв мъжки клуб в Ню Йорк.

Граф спря да се храни, мрежа от бръчки обграждаше подпухналите му очи.

— Карара ще си свършат добре работата. Какъв е този клуб в Ню Йорк?

— Казва се „Ню Йорк Атлетик клъб“. На кого се е обаждал там?

— В поръчката за разговора е дал името на клуба, без да спомене с кого иска да говори. Хората ни в Ню Йорк се опитват да открият това.

Морис Граф остави вилицата.

— И ти, и хората ти в Ню Йорк сте мудни — каза той тихо.

— Извинете, не ви разбрах?

— Несъмнено в списъка на членовете фигурира името Холкрофт. В такъв случай синът на Клаузен не е удържал на думата си и е казал на Холкрофт за Женева. Това е опасно. Ричард Холкрофт е стар, но не е сенилен. Винаги сме си давали сметка, че ако живее дълго, ще се окаже пречка по пътя ни. — Граф погледна посетителя. — Писмото вече пристигна в Сесимбра и оправдание не може да се намери. Сигурно синът вече си е обяснил събитията от онази вечер. Обадете се на Тинаму. Нямам доверие на сътрудника му в Рио. Използвайте парола „Орел“ и му предайте опасенията ми. Хората ни в Ню Йорк ще получат друга задача. Трябва да елиминират една пречка по пътя ни. Ричард Холкрофт трябва да бъде изваден от играта. Самият Тинаму ще настоява за това.