Планът Холкрофт

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

— Да ви е споменал синът ви името Тенисън? — попита Бен-Гадиз.

— Не.

— По дяволите! Кога говорихте с него за последен път?

— След смъртта на съпруга ми. Обади ми се от Париж.

Яков отпусна скръстените си ръце — последното, което чу, щеше да му свърши работа. — Тогава ли се чухте за първи път след смъртта на съпруга ви?

— След неговото убийство — поправи го Алтийн. — Въпреки че тогава не го знаех.

— Отговорете ми — тогава ли разговаряхте за пръв път след смъртта на съпруга ви?

— Да.

— Бил е тъжен разговор.

— Естествено. Трябваше да му кажа.

— Добре. В такива моменти човек не съзнава ясно какво говори и после невинаги може да възстанови казаното и чутото. Точно тогава е споменал името Тенисън. Казал ви е, че отива в Женева, вероятно с някакъв човек, който се казва Тенисън.

— Да, но той няма ли да се усъмни?

— Няма да има избор. Той иска на всяка цена да ви открие.

— А аз него.

— Обадете се. Не забравяйте, че гласът ви трябва да е на жена на ръба на истерията, която не може да се владее. Викайте, шепнете, задъхвайте се. Кажете му, че е трябвало да се обадите на пилота си в хидропланната база, но там е гъмжало от полиция заради някакво убийство. Ще се справите ли?

— Само слушайте — Алтийн посегна към слушалката.

От централата на хотел „Д’Акор“ я свързаха със стаята на специалния гост господин Джон Тенисън. Яков слушаше с възхищение изпълнението на Алтийн.

— Овладейте се, госпожо Холкрофт — каза непознатият от хотела.

— Значи вие сте този Тенисън, за когото синът ми спомена?

— Да. Аз съм негов приятел. Видяхме се с него в Париж.

— За Бога, ще ми помогнете ли?

— Разбира се. За мен би било чест…

— Къде е Ноъл?

— Страхувам се, че не зная… Той е по работа тук, в Женева, но аз нямам нищо общо с това.

— Нямате нищо общо? — произнесе с облекчение тя.

— О, не. Вечеряхме с него преди… всъщност това беше снощи, после той си тръгна, за да се срещне с някакви хора.

— Каза ли къде?

— Страхувам се, че не. Вижте, аз съм тръгнал за Милано. В Париж му обещах, че ще се отбия в Женева и ще му покажа града. Знаете, че той не е идвал тук преди.

— Можете ли да се срещнете с мен, господин Тенисън?

— Разбира се. Къде се намирате?

— Трябва да сме предпазливи. Не мога да ви изложа на такъв риск.

— За мене няма да има риск, госпожо Холкрофт. Аз не се страхувам да се движа по женевските улици.

— Но аз се страхувам. След онзи ужасен случай в Медок…

— Хайде, успокойте се. Вие сте преуморена. Каквото и да е станало там, аз съм сигурен, че вие по никакъв начин не сте свързана с него. Къде сте сега? Къде можем да се срещнем?

— На гарата. Северният вход на чакалнята. След четирийсет и пет минути. Бог да ви благослови.

Тя затвори рязко. Яков Бен-Гадиз й се усмихна одобрително.

— Той ще бъде изключително предпазлив — каза евреинът. — Ще удвои предпазните мерки, от което ние ще спечелим време. Тръгвам за „Д’Акор“. Всяка минута е ценна.

Фон Тиболт бавно остави слушалката. Вероятността да му заложат капан беше голяма. Той нарочно каза, че Холкрофт не е бил в Женева — това бе лъжа и старицата го знаеше. От друга страна, тя звучеше като обхваната от паника жена, а в това състояние и на нейната възраст хората не слушат внимателно, а искат да бъдат изслушани. Може би Алтийн не бе чула забележката или тя й се бе сторила по-маловажна от тревогата й.

Това, че Холкрофт бе споменал името на Тенисън — ако това въобще бе вярно, не бе толкова изненадващо. Американецът изпадаше в най-различни емоционални състояния и често не контролираше думите си. Възможно е под действието за смъртта на Ричард Холкрофт да е произнесъл несъзнателно името му.

От друга страна, американецът бе проявявал невероятна сила в моменти, когато най-малко бяха очаквали от него. Издаването на името противоречеше на самодисциплината, с която той бе привикнал. Освен това Фон Тиболт си даваше сметка, че има работа с жена, която бе успяла да си намери фалшиви документи и да се измъкне за Лисабон. Трябваше да вземе извънредни мерки. Нямаше да допусне една изплашена или симулираща истерия старица да го улови в капан.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му.

— Да?

Обаждаше се първият заместник-управител. Те все още се опитвали да намерят точния адрес на телефонния номер, оставен от госпожа Холкрофт в „Д’Акор“. Един служител бе тръгнал към държавната телефонна кантора, за да провери в някаква папка. Фон Тиболт произнесе с леден глас:

— Докато той го намери, адресът няма да ни е нужен. Вече се свързах с жената. Веднага изпратете полицай, който да ме чака със служебна кола пред хотела. Кажете му, че съм на официално посещение в страната и трябва да ми се окаже специално внимание. След петнайсет минути да е във фоайето. — Без да изчака отговора, Фон Тиболт затвори и се върна при масата, където имаше два пистолета. Бяха разглобени и почистени и сега той щеше да ги сглоби отново. Те бяха от любимите оръжия на Тинаму.

Ако Алтийн Холкрофт бе толкова смела, че да го примамва в някакъв капан, щеше да разбере, че тя не може да се мери с лидера на Волфсшанце. Капанът й щеше да отскочи назад и да сграбчи нея.

Евреинът се бе скрил в улицата срещу хотел „Д’Акор“. На стъпалата на хотела Фон Тиболт дискретно даваше инструкции на офицер от полицията.

Когато свърши, полицаят се затича към колата си. Фон Тиболт забърза към черната лимузина, паркирана до бордюра и седна зад волана. Не се нуждаеше от шофьор за пътуването, което му предстоеше.

И двете коли поеха надолу по Рю де Гранж. Яков изчака, докато се скрият от погледа му, пресече улицата и тръгна към хотела с куфарче в ръка.

Приближи се до рецепцията: абсолютно отговаряше на представата за уморен от безкрайните си професионални задължения човек. Обърна се към служителя с въздишка:

— От лабораторията на полицията съм. Вдигнаха ме от леглото, за да взема още отпечатъци от стаята на убития, оня Елис. Полицейските инспектори никога не са наясно какво ще им потрябва, докато не си легнат всичките им колеги. Кой е номерът на стаята?

— Трети етаж, стая 311 — отвърна служителят и се усмихна с разбиране. — Пред вратата има полицай.

— Благодаря — Бен-Гадиз влезе в асансьора и натисна копчето на петия етаж. Джон Тенисън се бе регистрирал в стая 512. Нямаше време да се занимава с полицая, който бе на пост. Всяка минута, всяка секунда му бе скъпа.

Мъжът с униформата на женевската полиция влезе през северния вход на жп гарата. Металните му токове кънтяха по каменните плочи. Той се приближи до старицата, седнала в другия край на първия ред пейки.

— Госпожа Алтийн Холкрофт?

— Да.

— Моля, елате с мен, мадам.

— Мога ли да попитам защо?

— Аз ще ви отведа при господин Тенисън.

— Това необходимо ли е?

— Приемете го като жест на внимание от страна на градската община.

Възрастната жена се изправи и тръгна след униформения. Щом се отправиха към двойната врата, още четирима полицаи заеха позиция от двете й страни. Никой не можеше да премине оттам без тяхно позволение.

Навън при спрялата до бордюра полицейска кола стояха още двама униформени. Този, който бе откъм предната страна, й отвори вратата. Алтийн се качи вътре, придружителят й се обърна към подчинените си:

— Инструкциите са: в следващите двайсет минути никакви частни автомобили или таксита да не тръгват от гарата. Ако някой не изпълни заповедта, запишете номера му и ми съобщете по радиото.

— Да, сър.

— Ако всичко е наред, хората могат да се върнат към обичайните си задължения след двайсет минути. — Полицаят влезе в колата и запали двигателя.

— Къде отиваме?

— В имението на първия заместник-управител на Женева. Сигурно господин Тенисън е много важна личност.

— Да, по много причини — отвърна тя.

Фон Тиболт чакаше седнал зад волана на черната лимузина. Бе паркирал на около петдесетина метра от наклонения път от северната страна на гарата, без да изключва двигателя. Той видя как полицейската кола тръгна, почти веднага сви надясно и изчака двамата полицаи да заемат позициите си.

Фон Тиболт подкара по улицата. Щеше да следва полицейската кола на дискретно разстояние и да следи дали някой няма да прояви интерес към нея. Бе предвидил всякакви изненади — включително и това старицата да е скрила в дрехите си електронен радиокомпас, чиито сигнали биха ориентирали нает от нея преследвач.

Последното препятствие пред Волфсшанце щеше да бъде елиминирано до един час.

Яков Бен-Гадиз застана пред вратата на Фон Тиболт, на която висеше табела „НЕ ВЛИЗАЙ“, наведе се и отвори куфарчето си. Той извади нещо подобно на фенерче, включи го и то светна съвсем слабо в бледозелено. Насочи светлината в долния ляв край на вратата, после я плъзна нагоре и прегледа цялата рамка. Търсеше някакви фини нишки или косми, които като миниатюрна алармена инсталация биха предупредили обитателя на стаята, че някой е влизал. Светлината му показа една нишка на прага, три отстрани и една отгоре. Яков извади малка игла от дръжката на фенерчето, внимателно докосна с нея дървото в основата на всяка нишка. С просто око не би могъл да види как точно са закрепени, но зелената светлина му показваше и най-малката неравност на повърхността. Той отново коленичи и извади от куфарчето малък метален цилиндър. Това беше изключително фин електронен шперц, разработен в лабораториите за борба с тероризма в Тел Авив.

Яков внимателно допря цилиндъра до ключалката и той вместо ключ задейства езичето на бравата. Тя изщрака, мъжът бавно прокара пръстите на лявата си ръка по краищата на вратата, за да прибере нишките. Той я отвори леко, вдигна куфарчето, влезе вътре и затвори след себе си. До стената имаше малка масичка, на която внимателно постави нишките, натисна ги с цилиндъра и пак включи фенерчето.

Погледна часовника си. За не повече от трийсет минути трябваше да отстрани всички сигнализации, поставени от Фон Тиболт и да открие списъка на Sonnenkinder. Нишките на вратите бяха добър знак. Едва ли щяха да са там без основателна причина.

Той огледа всекидневната с помощта на фенерчето. Вратите на двата дрешника и на спалнята бяха затворени. Яков отхвърли възможността в дрешниците да има нещо — те не бяха заключени и в рамките на вратите им нямаше нишки или други знаци.

Доближи вратата на спалнята и плъзна лъча по краищата й. Не се виждаха нишки, но имаше нещо друго. На около две стъпки от пода, между рамката и вратата Бен-Гадиз откри с фенерчето малка жълта светеща плочка. Той веднага разбра какво бе това — миниатюрна фотоклетка, свързана с друга, поставена навътре в ръба на вратата.

При отварянето на вратата контактът между двете щеше да се прекъсне и да се задейства алармената сигнализация. Това бе най-сигурната защита, която съвременната технология предлагаше. Нейното действие не можеше да се блокира по никакъв начин. Яков ги бе виждал и преди — малки клетки с вградени броячи. Щом се монтираха, трябваше да останат на мястото си, докато не изтече времето, за което са настроени — обикновено не по-малко от пет часа. Никой, дори и онзи, който ги бе сложил, не можеше да ги извади оттам по-рано.

Това означаваше, че Йохан фон Тиболт знае как да прекъсне контакта, за да влезе в стаята. Той сигурно е предвидил обстоятелства, които биха го накарали да премине през алармената сигнализация.

Как ли действаше тя? Яков изключи вероятността за звуков сигнал, защото всеки силен шум би привлякъл вниманието към стаята. Радиосигналите пък имаха твърде малък обхват.

Алармата сигурно действа в близост до пазения обект посредством нещо, което да спре крадеца и от което Фон Тиболт знае как да се предпази.

Електрическият шок не бе благонадеждно средство. Действието на киселината не можеше да се контролира — тя можеше да причини на Фон Тиболт трайно увреждане или дори да го обезобрази. Дали не изпускаше някакъв газ? Или пара?

Токсично вещество. Отровни изпарения. Токсични пари. И то толкова силни, че влезлият да изпадне в безсъзнание, когато ги вдиша. Кислородната маска можеше да послужи като предпазно средство срещу действието им. С такава маска Фон Тиболт можеше да влиза в стаята, когато си поиска.

Сълзотворен газ и мейс бяха често срещани средства в занаята на Яков. Той се върна до куфарчето си, коленичи и извади една кислородна маска с малка метална кутия кислород. След като си я сложи, се върна до вратата. Отвори я рязко и отстъпи назад.

Силна струя пара изпълни рамката на вратата, после за няколко секунди се разнесе, без да остави никаква следа. Бен-Гадиз почувства съвсем слабо смъдене в очите. Дразнещият ефект не повлия на зрението му, но Яков знаеше, че ако бе вдишал химикалите, които причиниха паренето, дробовете му щяха веднага да се възпалят и той щеше да изпадне в безсъзнание. Това бе доказателството, което търсеше: списъкът на Sonnenkinder бе скрит някъде в стаята.

Той мина покрай един триножник, от който стърчеше цилиндричен контейнер с газ. Влезе в стаята и за да премахне напълно следите от парите, отвори прозореца. Студеният вятър веднага нахлу вътре и развя завесите.

Бен-Гадиз се върна във всекидневната, взе куфарчето, отиде отново в спалнята и започна търсенето. Извади един малък скенер за метал със светеща скала, защото предполагаше, че списъкът се съхранява в огнеупорна стоманена кутия. Първо провери леглото и около него, после тръгна из стаята, като проверяваше всичко подред.

Изведнъж при гардероба стрелката на скалата подскочи. Зеленият лъч попадна на познатите жълти плочки в ръба на вратата.

Беше намерил скривалището.

Отвори вратата, парата нахлу и изпълни гардероба, както преди малко бе станало при рамката на вратата. Само че сега облакът бе по-плътен и по-траен. Ако първото препятствие не бе спряло нападателя, второто съдържаше достатъчно токсини, за да го убие. На най-долния рафт Яков видя куфар от тъмнокафява мека скъпа кожа, но забеляза, че двете основни стени бяха съвършено гладки за разлика от горните и междинните. Това не бе обикновен куфар за багаж — кожата му бе подсилена с метал.

Той провери със зелената светлина за нишки или други знаци, но не откри нищо. Сложи куфара на леглото. Натисна друго копче върху фенерчето и от него блесна силен жълто-бял лъч. Насочи го първо към едната ключалка, после към другата. Те бяха различни и очевидно задействаха различни защитни системи.

Той извади тънък шперц от джоба си и го пъхна в дясната ключалка, стараейки се да държи ръката си възможно най-далеч.

Усети как излиза силна струя въздух, а едновременно с това вляво от ключалката се показа дълга игла. От върха й потече някаква течност и закапа по килима. Яков извади носна кърпа, избърса иглата и с помощта на шперца бавно и внимателно я върна в малкия отвор.

Оставаше му лявата ключалка. Застана от другата страна и повтори операцията с шперца. Ключалката щракна и отново изпусна въздушна струя. Този път вместо игла се изстреля нещо друго и се заби в тапицерията на креслото в другия край на стаята. Бен-Гадиз се втурна към него и освети мястото, където се бе забил върхът. Около него върху плата имаше мокро петно. С тънкото острие на шперца успя да извади върха.

Това бе желатинова капсула със стоманен връх. Така лесно, както се бе забила в креслото, можеше да проникне и в човешко тяло. Бе пълна с някакво силно упойващо средство.

Доволен от успеха си, Бен-Гадиз пъхна капсулата в джоба си, върна се при куфара и го отвори. Вътре имаше метална кутия, прикрепена за стоманата на стената. Бе се добрал до ценната кутия, пазена от алармените системи на няколко смъртоносни трезора и тя вече бе в ръцете му.

Погледна часовника си. Цялата операция бе протекла за осемнайсет минути.

Вдигна металния капак и взе документите. Това бяха единайсет страници, на всяка имаше шест колонки с имена и адреси за свръзка. Всяка съдържаше данни за около сто и петдесет човека, общо това правеше около хиляда шестстотин и петдесет имена.

Елитът на Sonnenkinder. Лидерите на Волфсшанце.

Яков Бен-Гадиз се наведе над куфара и извади оттам камера.

— Vous etes tres aimable. Nous vous telephonons dans une demi-heure. Merci.79 — Кеслер затвори слушалката и поклати глава към Ноъл, който стоеше до прозореца в апартамента си в „Екселсиор“. — Нищо. Майка ти не се е обаждала в „Д’Акор“.

— Сигурен ли си?

— Няма никакви обаждания за господин Холкрофт. Позвъних и в централата, в случай че служителят на рецепцията не е стоял там през цялото време. Всъщност ти ме чу какво казах.

— Не я разбирам. Къде може да е? Още преди няколко часа трябваше да се е обадила. Хелдън също. Обеща да се обади в петък вечерта, а вече е събота сутрин, по дяволите!

— Наближава четири — каза Ерих. — Ти наистина трябва малко да си починеш. Йохан прави всичко възможно да открие майка ти. Най-добрите в тази област в Женева му съдействат.

— Не мога да си почивам — отвърна Ноъл. — Ти забравяш, че преди малко убих човек в Кюрасао. Престъплението му се състоеше в това, че ми помагаше и аз го убих.

— Не си виновен ти, а Нахрихтендинст.

— Тогава да направим нещо! — извика Холкрофт. — Фон Тиболт има високопоставени приятели. Кажете им за това! Британското разузнаване има към него огромен дълг — той им намери Тинаму! Поискайте от тях да изплатят този дълг! Веднага! Нека целият проклет свят научи за тия копелета! Какво чакаме още?

Кеслер се приближи към Ноъл, погледът му бе състрадателен и прям.

— Чакаме най-важното събитие. Срещата в банката. Първата част от плана. Щом тя мине благополучно, нищо няма да ни спре. Тогава „целият проклет свят“, както ти се изрази, ще трябва да ни изслуша. Гледай плана, Ноъл. Той съдържа отговорите на толкова много въпроси. За теб, майка ти, Хелдън… и още много други. Мисля, че сам знаеш това.

Холкрофт бавно кимна, чувстваше се изтощен:

— Да, знам. Но пълната неизвестност, в която се намирам, ме влудява.

— Разбирам колко ти е трудно. Но скоро всичко ще свърши. Всичко ще се оправи. — Ерих се усмихна. — Ще ида да се измия.

Ноъл отиде до прозореца. Женева, както и преди Париж, Берлин, Лондон и Рио, спеше. Колко пъти напоследък бе наблюдавал през прозорците нощните улици на спящите градове? Прекалено много.

За тебе вече нищо няма да е като преди…

Нищо.

Холкрофт се намръщи. Нищо. Дори и името му. Името му. Той бе регистриран като Фреска. Не Холкрофт, а Фреска! Така щеше да го търси Хелдън!

Фреска.

Той се завъртя рязко и грабна телефона. Нямаше смисъл да кара Ерих да се обажда. Телефонистката в „Д’Акор“ знаеше английски, а той имаше номера на централата.

— Hotel d’Accord. Bonsoir.

— Обажда се Холкрофт. Преди няколко минути ви се обади доктор Кеслер и ви попита дали са оставени съобщения за мен.

— Извинете, мосьо. Доктор Кеслер? Доктор Кеслер ли търсите?

— Не, не ме разбрахте. Доктор Кеслер ви се обади преди малко за съобщения, оставени за мен. Бих искал да проверите на друго име. Фреска. Н.Фреска. Оставено ли е съобщение за Н.Фреска?

Телефонистката направи справка в книгата.

— Никой от посетителите в хотела не се казва така, мосьо. Искате ли да ви свържа със стаята на доктор Кеслер?

— Но той е тук и преди малко ви се обади! — По дяволите, помисли си Ноъл, жената говореше английски, но не можеше да го разбере. Тогава той си спомни името на служителя на рецепцията и го каза на телефонистката. — Бихте ли ме свързали с него, моля?

— Съжалявам, мосьо. Той си тръгна преди три часа. В полунощ дежурството му свършва.

Холкрофт затаи дъх и погледна към вратата на банята. Водата шуртеше — значи Ерих не би могъл да го чуе. А телефонистката владееше английски.

— Изчакайте малко, мис. Искам само да изясним нещо. Не говорихте ли с доктор Кеслер преди няколко минути?

— Не, мосьо.

— Има ли други дежурни телефонистки в централата?

— Не. По това време рядко се обажда някой.

— И служителят на рецепцията си е тръгнал в полунощ?

— Да, вече ви казах.

— И никой не е търсил господин Холкрофт?

Отново последва пауза. Когато телефонистката заговори, в гласа й се долавяше колебание, сякаш не бе сигурна дали правилно е запомнила.

— Струва ми се, че имаше, мосьо. Малко след като поех дежурството си, се обади някаква жена. Трябваше да предам съобщението на главния служител на рецепцията.

— Благодаря ви — отвърна Ноъл и тихо затвори.

Водата спря и Кеслер излезе от банята. Той видя ръката на Холкрофт върху слушалката и погледът му проблесна ядно.

— Какво по дяволите става тук? — попита Ноъл. — Ти не си говорил нито със служителя, нито с централата. Майка ми се е обадила още преди няколко часа. А ти не си ми казал. Ти ме излъга.

— Не се нервирай, Ноъл.

— Ти си ме лъгал! — изрева Холкрофт, грабна сакото си от стола и се втурна към леглото, където бе оставил шлифера си. В джоба му бе револверът. — Тя ми се е обадила, кучи сине!

Кеслер запречи вратата с тялото си.

— Тя не дойде там, където ни каза. Това ни разтревожи. Опитваме се да я намерим, да я спасим. И тебе да предпазим. Фон Тиболт знае как трябва да се действа — той има голям опит. Остави го той да взима решения.

— Решения? Какви решения? Никакви решения няма да взима вместо мен! Нито пък ти. Махни се от вратата!

Кеслер не се помръдна от мястото си, Ноъл го хвана за раменете и го блъсна навътре. После се втурна към коридора и полетя по стълбите.