Последната кралица на Индия

Единайсета глава

Докато коремът на рани растеше и ние все по-рядко напускахме Панч Махал, аз имах възможността да опозная по-добре останалите дургаваси. Стараех се да не се мяркам много около Кахини и Раджаси. А тъй като Хира и Прияла бяха с близо десет години по-големи от мен, нямах какво да си кажа с тях. Затова се сприятелих с Моти, както и с Каши и Мандар, които бяха винаги заедно, а освен това бяха забавна компания. Достатъчно бе само да ги зърна заедно, за да ме напуши смях, защото Каши беше невероятно дребничка и крехка, а от Мандар нямаше как да има по-едра жена, освен ако не беше мъж.

Различаваха се не само по външност, но и по характер. Каши можеше да говори единствено и само за деца, а Мандар се интересуваше само от тренировките. Нямам никаква представа как бяха станали толкова добри приятелки, но като ги гледаше човек, можеше да си помисли, че са се познавали от люлката.

— Хайде, бъди честна! — обърна се един ден към мен Каши, докато ние петте (моя милост, Джалкари, Моти, Каши и Мандар) седяхме във вътрешния двор. — Ако утре можеше да се омъжиш и да имаш деца, би ли го направила?

Вдигнах очи към облаците, които заплашваха всеки момент да ни залеят с поредния порой, свих рамене и отговорих:

— Не знам. Не мисля по този въпрос.

— Но ако се налагаше да мислиш? — не се отказваше Каши. — Би ли се отказала от свободата си като дургаваси, за да се омъжиш?

— Не и аз — обади се Мандар, но Каши веднага я сръга.

— Аз вече знам какво ще направя. А ти, Моти? Ти какво ще направиш?

Моти свали в скута си сладкиша, който се канеше да се озове в устата ѝ, и изписка:

— Кой, аз ли?

— Да, ти. Няма да ти стане нищо, ако поне за минутка спреш да се тъпчеш, за да отговориш! — смръщи се Каши.

Моти се изкиска и рече:

— Бих се омъжила, но само за да стоя по цял ден в кухнята!

Каши завъртя усмихнато очи и продължи:

— Мисля, че няма нужда да питаме Джалкари.

— Аха, тя е единствената късметлийка сред нас — отбеляза Моти.

— И въпреки това… без деца… — отбеляза колебливо Каши.

Сред петорната ни групичка се възцари неловка тишина.

Накрая Каши изтърси:

— Ами ако някой ден ти се наложи да се откажеш от живота като дургаваси?

— В това отношение съм като Сита — отговори Джалкари. — Не мисля по този въпрос.

— Нарочно ли?

— Разбира се, че е нарочно — кимна Джалкари. — Какъв смисъл има да го мисля отсега?

— Важното е, че на всички ни е позволено да си ходим от време на време у дома, за да виждаме семействата си — обади се внезапно Мандар. — А това е много повече, отколкото получават войниците на раджата.

— Остават само още десет дена до отпуската — рече Каши. — Вие какво ще правите, когато се върнете у дома?

— Аз ще се натъпча с нашия сладък оризов пудинг кхир! — отсече веднага Моти.

— Аз пък искам да видя племенницата си — рече Каши. — В деня, в който аз пристигна, тя ще навърши две годинки.

Представих си миниатюрна версия на Каши, с меки кестеняви къдрици и големи очи.

— А ти какво ще правиш? — обърна се към мен Мандар.

Представих си нашата къща в Барва Сагар и очите ми веднага се напълниха със сълзи.

— Ще се събудя до сестра си — отговорих накрая — и ще изслушам от нея всички неща, които съм пропуснала през тези четири месеца. И ще видя новите произведения на баща ми.

— Той е дърводелец, така ли? — попита Мандар.

— Той е художник — отвърнах. — Именно той изработи статуетката, която ми счупи Кахини.

Повечето от нас рядко споменаваха Кахини. По същата причина, поради която повечето от нас изобщо не се замисляха какъв би бил животът им, ако внезапно станат богати и се окажат свободни да напуснат Дурга дал, когато си пожелаят. Така де! Какъв смисъл имаше да мислим за подобни неща?

— Жалко, че е толкова близка с рани — рече Мандар. — Сигурна съм, че дори в този момент е в покоите на кралицата.

Откакто в ранния следобед Сундари ни беше казала, че можем да си почиваме както желаем, не бяхме виждали нито рани, нито Кахини.

— Е, важното е, че само след десет дена ще бъдем с хора, които нито са чували за нея, нито искат да чуват! — изрече успокоително Каши.

Но не стана точно така.

На следващия ден, точно когато потегляхме за редовното си посещение в храма на Махалакшми, Сундари ме дръпна настрани и рече:

— Благодаря ти, че си приела доброволно да останеш! Знам колко е трудно да се отделиш за дълго време от семейството си, така че оценявам високо саможертвата ти!

Нямах никаква представа за какво изобщо ми благодари.

— Какво? — изгледах я аз.

— Имам предвид предложението ти да останеш с рани по време на Дурга Пуджа. И без това някой беше длъжен да остане при нея освен мен, така че е много мило от твоя страна доброволно да приемеш тази задача! А рани, разбира се, ти е повече от благодарна!

Усетих как кръвта нахлува в лицето ми и извиках:

— О, не! Не! Аз…

Сундари ме изчака да млъкна и изрече:

— Ти наистина си приела доброволно, нали?

Кахини пак ми беше скроила мръсен номер. Най-голямата ми мечта на този свят беше да се върна при семейството ми за Дурга Пуджа. Но ако сега започнех да отричам, щях да разочаровам дълбоко рани. Усетих невероятна тежест в гърдите си, когато осъзнах какво се налага да избера.

— С радост ще остана при рани, разбира се! — изрекох.

През цялата следваща седмица бях принудена да гледам как всички останали дургаваси се подготвят да се приберат по домовете си. Всички бяха наясно с подлия номер на Кахини към мен, но също така знаеха, че изборът да не разочаровам рани, признавайки истината, е бил изцяло мой. Част от мен си мечтаеше да го бях направила, а в нощта преди отпътуването на всички останали това усещане се превърна в могъща емоционална вълна, заплашваща да ме погълне.

Целият дургавас беше пълен с пътнически сандъци. Джалкари се смееше с Моти, като я предупреждаваше да не изяжда всички сладкиши, които е приготвила майка ѝ, защото после ще съжалява дълбоко за това, когато се върне на майдана. Кахини и Раджаси се появиха откъм вътрешния двор, следвани от две по-възрастни жени, които някога също са били дургаваси.

— Изрично ви предупредих, че искам жълтото ми сари да е изпрано и готово за днес! — тъкмо мърмореше Кахини. — Раджаси, кажи им, не бях ли изключително ясна тогава?

— Лично те чух да им го казваш — отговори вярно Раджаси.

— Е, къде е тогава? — изгледа Кахини двете жени.

— Много съжалявам — смотолеви най-възрастната жена. — Тъканта е много деликатна и…

Кахини вдигна ръка и зашлеви жената през лицето, като изкрещя:

— Не съм ти искала извиненията!

Аз се надигнах от леглото си.

— Не е твоя работа да се месиш! — скочи веднага след мен Джалкари и прошепна притеснено в ухото ми: — Сядай веднага!

— Съжалявам! — разплака се жената. — Ей сега ще го направя.

И веднага напусна стаята ни, следвана плътно от другата прислужница. Кахини забеляза, че съм видяла отвратителното ѝ поведение и лицето ѝ веднага светна, когато изрече ехидно:

— Ти май най-сетне осъзна, че изобщо не си струва да се връщаш обратно в тъпото си село, а?

— Поведението ти в този дургавас е възмутително! — отвърнах аз.

Всички останали се обърнаха едновременно към нас. Давах си сметка, че е изключително глупаво от моя страна да се заяждам с нея, но пък какво значение имаше вече? Тя отдавна ми беше отнела онова, за което най-силно мечтаех — да гостувам на семейството си.

— Така ли? — извиси глас Кахини, проточвайки думата така, като че ли това беше най-интересното, което беше чувала напоследък. — Съжалявам, но май нещо не ми е ясно. Я ми припомни коя от нас беше израснала на село и коя — в кралския двор?

— Остави я на мира! — изръмжа Мандар.

— Ти не се меси! — сряза я Кахини. — Очевидно нашата Сита тук си въобразява, че знае за дворцовия живот повече от мен! — изрече и се насочи към мен. Пантофките ѝ шляпаха звучно по пода. — Е, през следващите три дена и ти ще понаучиш нещо, нали? — изгледа ме с присвити очи. — Между другото, още не си ми благодарила за услугата, която ти направих!

Беше застанала толкова близо до леглото ми, че усещах жасминовия парфюм по кожата ѝ. Искаше ми се да я зашлевя така здраво, че да я накарам веднъж завинаги да съжали за всеки мръсен номер, който ми беше направила. Но после щях да бъда моментално изхвърлена от Дурга дал. И по този начин щях да лиша Ануджа от бъдеще.

— Защото, нали разбираш, реших, че ще се радваш да не ти се налага да се връщаш в онази дупка, която ти наричаш свое село. За теб би било по-добре да си стоиш тук, при леглата, тоалетните и течащата вода, нали така?

— Достатъчно! — пак изръмжа Мандар.

— И късмет с раджата! Сигурна съм, че когато посещава рани, с него ще имате да си говорите за много и интересни неща! Особено след като ти очевидно знаеш всичко за театъра. А кой не би желал да обсъжда брилянтността на английската драматургия, когато англичаните са толкова мили и щедри към нас?!

При тези думи Мандар вече се надигна заплашително от леглото си. Но Кахини просто ме дари с поредната си ехидна усмивка и се отдалечи.

На следващата сутрин гледах как останалите дургаваси една по една си заминават по родните места и имах чувството, че сърцето ми се вкаменява.

— Джалкари ми разказа за случилото се — изрече Сундари, застанала зад мен, без да я усетя. Прегърна ме и ме насочи обратно към стаята на кралицата.

Там цареше необичайна за мен тишина — единственият звук, който се чуваше, идваше от ромолящия фонтан. Капитанът се настани на дълга жълта възглавница близо до вратата и ме подкани да седна до нея. Отпуснах се на възглавницата, кръстосах крака и зачаках да чуя какво има да ми казва.

— Чувството за справедливост и почтеността са абсолютно чужди за Кахини и тя няма да се промени — започна Сундари. — Затова ще продължи да те дразни и подстрекава. Няма да се откаже да дълбае, дупчица след дупчица, докато не открие мястото, където може да те нарани най-дълбоко. Колкото по-малко говориш, когато тя е наблизо, толкова по-добре! И никога не забравяй, че е голяма любимка на раджата! В случая обаче, макар да си мислеше, че те наказва, Кахини всъщност ти осигури тласък към по-добър живот. Оставането ти тук е невероятна възможност!

— Но тя ме лиши от среща със семейството ми! — възкликнах.

— Съветвам те да погледнеш на ситуацията от друг ъгъл! — изтъкна Сундари. — През следващите три дена имаш невероятния шанс да се докажеш изцяло пред рани! Ще разполагаш с нейното безусловно внимание. Кахини беше толкова нетърпелива да те види да страдаш, че пропусна да вземе предвид нещо изключително важно. Вече имах възможността да те чуя как говориш с рани и знам, че можеш да водиш изключително интересни разговори. Имаш голям късмет, знаеш ли? Твоят баща ти е направил невероятна услуга, като те е научил на английски!

Точно в този момент не се чувствах голяма късметлийка и го споделих с командира.

Но въпреки това тя ме погледна с огромните си очи и прошепна:

— Сита, възползвай се от шанса си и обърни нещата в своя полза! Повярвай ми, това е последното нещо, което Кахини би очаквала!

Рани ме извика по обед. Последвах прислужницата, която тя беше изпратила, и така се озовахме пред двама стражи, застанали пред огромни, двойни дървени врати. Единият от тях беше със златни обеци и когато го наближих, видях, че е Арджун. Когато ме зърна, той се усмихна топло и по някаква неясна причина сърцето ми се разтуптя.

Старата жена, която прислужваше, притисна длани в намасте, но когато Арджун ѝ отвръщаше със същия уважителен жест, гледаше не нея, а мен. С огромна загриженост.

— Мислех, че ще празнувате Дурга Пуджа със семейството си! — рече.

— Не и този път — отговорих, стараейки се да не издавам негодуванието си.

Той само кимна и нещо ми подсказа, че вече е чул историята за номера, който Кахини ми беше спретнала за пореден път. Но дори и така да беше, не се издаде с нищо. Само каза:

— Рани вече ви очаква. Иска някой да ѝ почете на английски. Напоследък този език май наистина става доста популярен. Говори се, че ако нещата продължават по този начин, много скоро всички ще бъдем длъжни да говорим на английски.

— И какво още се говори? — не се сдържах аз.

— Ами, мога да кажа само следното — че британците не се молят особено усърдно рани да роди син!

Смръщих се и отбелязах:

— Но те разполагат с много повече войници от нас! Ако искаха Джанси, отдавна щяха да го превземат!

— О, британците не постъпват така! — усмихна се с немалка доза ирония Арджун. — За да оправдаят актовете си на агресия пред своя народ, те се нуждаят от някаква основателна причина. Независимо дали е истинска или измислена от тях. А каква по-добра причина от наличието на кралство без наследник?!

Прислужницата на рани започна да пристъпва неловко от крак на крак.

— Шримати… — започна, вдигайки глава към мен.

Но аз предпочетох да не ѝ обръщам внимание. Този път исках да зная истината. Беше ми омръзнало да бъда невежо селско момиче.

— Затова ли се правят на глухи и слепи и не сменят кожените шапки и патроните с мас? — попитах Арджун. — Защото се надяват сипаите да се вдигнат на бунт?

— Естествено — кимна той. — А когато това стане, те вече ще могат да превземат Джанси под претекст, че потушават метеж!

Стражът, който беше другар на Арджун по пост, поклати тъжно глава, а по моя гръб, подобно на студени пръсти по топлата ми кожа, пролазиха хладни тръпки. Какви последствия би имало всичко това за рани? Ами за нас, останалите? И точно тогава си дадох сметка защо всъщност другият страж клати глава.

— Обаче рани не вярва да стане така, нали? — подметнах аз.

— За съжаление, не. Британците могат да бъдат много… убедителни. Особено майор Елис и един друг капитан на име Скийн.

Загледах се в затворените врати на библиотеката пред мен и се зачудих какво бих могла да направя по този въпрос.

— Вие не сте неин съветник! — обади се Арджун, сякаш разчел мислите ми. — Това не е ваша работа!

— Готова ли сте, шримати? — намеси се силно притеснената прислужница. — Нейно височество чака доста отдавна…

— Да. Да влизаме!

Арджун и вторият страж отвориха вратата пред мен и за момент аз бях твърде смаяна, за да успея да помръдна.

— И върху мен имаше същия ефект, когато я зърнах за първи път — ухили се Арджун.

Това беше най-красивата стая в цял Джанси. Вратите зад гърба ми се хлопнаха и раздвижиха ароматите на кожа и прах. Стените на тази стая бяха пълни от долу до горе с книги, всяка от тях подвързана в кожа, брокат и изумителни коприни. В далечния край, под висок сводест прозорец, седеше рани, отпусната удобно върху широка кожена възглавница.

— Сита! — възкликна тя така, сякаш посрещаше стар приятел. — За първи път идваш в библиотеката, нали?

— Да, ваше височество — кимнах аз, притиснах длани в намасте, поклоних се и едва тогава се насочих към нея. — И всичко тук е… направо величествено!

Тя проследи погледа ми нагоре по високите стени на библиотеката, чак до резбованите дървени статуи на Сарасвати при корнизите. Богинята на изкуствата беше сред изображенията, които баща ми създаваше с най-голямо желание. Представих си го сега, как празнува Дурга Пуджа без мен и побързах да преглътна сълзите си.

— И аз винаги се разчувствам, когато вляза тук — обади се рани. — Убедена съм, че Сундари вече ти е предала, но държа и лично да ти кажа, че ценя високо жеста, който направи за мен, като остана! Затова, когато следващия месец дойде Дивали, ще те пусна да останеш цялата седмица при семейството ти.

— Ваше височество…

Но преди да успея да изразя по какъвто и да било начин благодарността си, тя вдигна ръка, потупа възглавницата до себе си и рече:

— Хайде, ела!

Около нея бяха подредени купи с храна — плодове, ядки, плато с печена царевица. Заобиколих внимателно сребърните съдове и нагласих меча си така, за да мога да седна прилично.

— Получих ново съобщение от майор Елис — премина директно към задачите тя и ми подаде писмото. След като го прочетох наум, тя моментално попита: — Е?

Искаше моето мнение. Да не би да беше чула разговора ни с Арджун пред вратата? Както и да стояха нещата обаче, аз реших да се възползвам от тази възможност и започнах, повтаряйки безспорните факти:

— Британците не правят нищо, за да сменят патроните с мас.

— Точно така.

— Не сменят и кожените шапки.

— Към какъв извод те навежда това?

Сърцето ми заби лудо.

— Съжалявам, ваше височество — смотолевих, — но може би вашите съветници…

— Много добре знам какво мислят моите съветници! Или най-малкото — какво твърдят, че мислят. Точно сега обаче аз питам Сита Бхосале! Момиче на земеделци, от село. И повтарям въпроса си: защо британците не желаят да направят тези най-обикновени промени?

Сведох очи към ръцете си и изрекох с разтуптяно сърце:

— Защото се надяват да се разрази бунт — но защо не можех просто да слушам, без да си казвам мнението, ако ще и да е поискано?!

— И откъде накъде ще се надяват точно на това?

Дадох си сметка, че след като вече бях изразила мнение, нямаше никакъв смисъл да запявам друга песен. Затова продължих:

— Защото, ако ваше височество роди момиче, а сипаите се разбунтуват, на Джанси ще бъде погледнато като на неуправляемо кралство без бъдеще!

— И така британците ще могат да дойдат да ни освободят. Е, точно така смятам и аз! — отсече тя. Сгъна писмото, прибра го в плика и съвсем простичко изрече: — Затова ще родя син.

Точно в този момент вратите на библиотеката се отвориха рязко и на прага се появи истински великан. Очите му гледаха диво и необуздано и аз моментално скочих на крака и хванах револвера си.

— Сита, не! — изкрещя рани и скочи на крака толкова бързо, колкото ѝ позволяваше издутият корем. — Това е баща ми Моропант Тамбе!

Аз веднага свалих револвера и се извиних. Но вместо да се ядоса, Моропант Тамбе се засмя гръмко и извика:

— Очевидно вече няма смисъл да се тревожа за дъщеря си, след като знам, че до нея си ти, момиче! — след това насочи вниманието си отново към кралицата и възкликна: — Ману!

— Тате!

Двамата се втурнаха един към друг и се срещнаха в центъра на библиотеката и макар да бях наясно, че е крайно невъзпитано от моя страна, не можах да откъсна очи от тях. Бащата на рани беше облечен в свободни чуридари и отворена риза, по същия начин, по който бяха облечени Арджун и останалите стражи. От ушите му висяха две големи златни халки, а брадата му беше скрита от тъмна брада. Съмнявам се някой да избере да опише Моропант Тамбе като красив, но излъчването му беше невероятно, магнетично, сякаш беше излязъл от страниците на „Робинзон Крузо“.

— Кое е това момиче? — попита веднага той, загледан в мен.

— Моята най-млада дургаваси, Сита Бхосале — отговори рани. След това двамата си заговориха много тихо, а накрая рани завърши с нормален тон: — Гарантирам ти, че може да ѝ се има доверие!

Моропант прекоси с широки крачки стаята и се приближи към мен. Веднага се поклоних ниско.

— Сита, изправи се, за да мога да те огледам добре!

Веднага изпълних заповедта и бащата на рани се вторачи изпитателно в лицето ми, което ме накара да се почувствам крайно неудобно.

— Красива си почти колкото Кахини — отсече накрая. — Сигурно вие двете сте станали големи приятелки, а?

— Не съвсем, шриман — отговорих.

Когато Моропант се разсмя, рани се смръщи и извика:

— Достатъчно!

— Не го приемай лично! — продължи да ми говори баща ѝ. — Кахини беше отгледана почти както моята Ману тук, убедена, че е предопределена за титли и тронове. И ако сега е озлобена от мястото си в живота, трябва да вини само себе си и никой друг!

Погледнах към рани и се изненадах, когато я видях да кима.

— Кахини беше сгодена за един много заможен мъж — сподели с мен тя. — Но после се оказа, че тайно е имала връзка с друг мъж и когато откриха писмата…

Тук рани просто разпери ръце и в празното пространство между тях се съдържаше всичко, което нямаше нужда да бъде изричано на глас. Да те хванат, че пишеш писма на мъж, докато се водят преговори за брака ти с друг… Е, това веднъж завинаги слага край на шансовете ти за брак.

— Това беше грешка на младостта, разбира се — продължи кралицата, — но за съжаление, и за грешките от младостта си плащаме така, както и за тези от старостта.

Положих максимални усилия да си придам печален вид, когато изрекох:

— Нямах представа.

— Така и не разбрах с кого си пишеше тогава. Писмата бяха открити от слугата на баща ѝ, но само два дена след това същият този слуга беше намерен в река Ганг!

Ахнах.

— Но не го е убила тя — поясни рани. — Тя не би сторила подобно нещо.

— Но баща ѝ — без да му мигне окото — намеси се Моропант. — Познавах го много добре, когато беше млад — напомни на дъщеря си.

— Баща ѝ почина — обясни ми рани, — но преди това се закле и пред мен, и пред цялата фамилия, че между дъщеря му и онзи мъж не е станало нищо друго освен размяна на писма. В противен случай тя не би била тук, ако се сещаш — довърши с намигване.

— Хайде да седнем! — посочи Моропант възглавниците и съвсем определено имаше предвид и мен. — Още едно писмо от Елис? — възкликна, когато зърна плика на килима. — Дааа, сипаите наистина ще се вдигнат на бунт и ти много добре го знаеш, Ману — отбеляза. — И от все сърце се надявам да прогонят британците чак до морето!

— Но ние не можем да си позволим тук бунт! — възрази рани. — Това би било краят на управлението на Гангадхар!

— Само ако изгубим. Но аз бих могъл да ги обуча!

— И какво ще стане, когато британците разберат, че бащата на рани е в съюз с бунтовниците? — изгледа го строго тя.

— Тези мъже не са бунтовници, Ману! — отсече той. — Те са граждани на кралство Джанси!

— Граждани на Джанси, които са подписали договори с британците да се бият за тях! — напомни му рани.

— Независимо какви договори са подписали, убеден съм, че все още са верни на Джанси! — изтъкна баща ѝ. — Британската империя се простира от Хонконг до Ирландия. Ако сипаите им създадат достатъчно големи неприятности, на британците може да им се наложи да помислят добре дали едно малко северноиндийско кралство си заслужава усилията!

Рани замълча. Нито един от тях не повдигна въпроса за това, че детето, което тя носеше, би могло да бъде момиче.

— Ще бъда готов при твой знак да започна обучението им! — изрече накрая Моропант. — Просто поговори с раджата.

— Гангадхар е… Е, много добре знаеш какво ще каже.

Бащата на рани погледна към мен и изрече:

— Ману…

— Да, знам. Със сигурност трябва да се направи нещо, при това скоро. Ще поискам мнението на шри Рама по този въпрос.

— Шри Рама е гуру, не генерал!

— Повелителят Кришна също не е бил генерал, но, както знаеш, е успял да даде добър съвет на Арджуна!

Рани имаше предвид, разбира се, онази история от „Бхагават Гита“, в която повелителят Кришна се явил пред принц Арджуна, за да го напътства в особено трудни времена. Семейството на Арджуна било във война и макар че самият той не желаел да се включва в битките, Кришна го посъветвал да се бие. Колкото и миролюбив и благ да е даден човек, той е длъжен да се изправи срещу злото и да се бие, когато се налага. Същото важи и за всички нас.

Моропант кимна, а после посочи към мен и завърши:

— Но не забравяй да вземеш със себе си и тази дургаваси! Няма да намериш по-предан човек от онзи, който е готов да застреля дори бащата на рани, за да я защити!

Когато тази вечер в храма приключихме с раздаването на храната на бедните, аз най-сетне имах честта да се запозная с шри Рама. Обикновено Сундари беше единствената дургаваси, канена да седи пред него редом с рани, но този път рани каза:

— Сита, бих искала да се присъединиш към нас!

Последвах рани, Сундари и слугата през поредица от боядисани стени, стараейки се да не вървя много близо до маслените лампи, висящи на дълги вериги от тавана. Кахини беше разказвала истории за жени, които поради невнимание или някой злощастен повей на вятъра бяха подпалвали дупатите си в пламъците и завършвали живота си като факли. Иначе лампите бяха красиви и играещите им пламъчета хвърляха плътни оранжеви отблясъци върху позлатените статуи, наблюдаващи ни безмълвно от многобройните ниши наоколо.

Вървяхме ли, вървяхме, докато не стигнахме дъното на храма. Слугата спря пред завесата на последната врата и извика високо:

— Нейно височество рани Лакшмибай!

След това разтвори завесите и ние влязохме.

В центъра на стаята, върху рогозки от юта седеше, скръстил крака, един старец. Беше заобиколен от всички религиозни предмети, които могат да се очакват на подобно място — свещи, тамян, цветя, черупки от кокосови орехи. Ала всички тези детайли забелязах доста по-късно — в мига, в който прекрачихме прага на стаята, първото, което зърнах, беше невероятната одухотвореност по лицето на шри Рама. Ако някога сте срещали човек, който е изцяло в мир със себе си, то точно по същия начин изглеждаше и шри Рама. Беше най-малко шейсетгодишен и въпреки това кожата му беше абсолютно гладка, като речен камък, изгладен от ласките на водата. Очите му също бяха по-различни от обичайното. Създаваха впечатлението, че каквито и дилеми да сложи човек в скута му, те ще бъдат прецизно обмислени и спокойно разрешени.

Рани се приближи към него с благоговеен поклон. От мястото си на земята шри Рама ѝ отвърна със същото. Аз поздравих със същия поклон и ръце в намасте, а след това се настаних вляво на рани. Сундари остана права.

— Довела си нов човек — изрече шри Рама с глас, спокоен и уравновесен като излъчването му.

— Сита Бхосале, моята най-млада дургаваси — представи ме рани.

Той се втренчи в мен за няколко секунди, а след това кимна и изрече:

— Добре дошла, Сита!

Зачудих се каква ли екзотична церемония ще изпълни гуру от ранга на шри Рама, но тази пуджа се оказа като всички останали. Едва след като изрисува на всяка от нас по един червен тилак на челата, той се залюля обратно върху рогозките си от юта и рече:

— Е?

— Сипаите стават все по-неспокойни и все по-гневни на британците. Татко смята, че трябва да ги въоръжим и обучим за бунт.

Шри Рама осмисли чутата информация и запита:

— Британците извършили ли са някакво зло?

— Според мен вината им е в това, че постъпиха необмислено. Но смятам също така, че може би нарочно подбуждат сипаите към бунт — отговори рани.

— Убийството на британски войници ще бъде ли равносилно на извършване на зло? — попита шри Рама.

— Да — кимна рани. — Лично аз вярвам повече в дипломацията. Дипломация до самия край. Но какъв ще бъде краят?

— Унищожението на Джанси — отговори, без дори да се замисли, гуруто.

Не можах да повярвам на ушите си. Вдигнах поглед към Сундари, но нейното изражение не разкриваше нищо.

— А това приемливо ли е? — попита рани.

— Всички царства и империи някога срещат края си. Въпросът е какво ги заменя и кой извършва първия акт на агресия!

— Значи да чакам?

— Зависи. Какъв тип управник искате да бъдете?

Рани постави ръка на челото си и прекара няколко минути в дълбок размисъл. Накрая изрече:

— На татко това никак няма да му хареса!

Шри Рама кимна, но не каза нищо.

— Благодаря ви, учителю! — сведе глава рани.

В този момент шри Рама се обърна неочаквано към мен и изрече:

— Някой се старае да ти затруднява живота. Защо го позволяваш?

Бях толкова шокирана, че в продължение на известно време не успях да кажа нищо.

— Аз… не знам — разбира се, че знаех. Защото Кахини беше любимка на рани и братовчедка на раджата.

— Е, след като ти не знаеш, значи и аз не мога да ти кажа! — отсече шри Рама.

Погледнах към Сундари, която изобщо не изглеждаше изненадана, а след това и към самата рани, обаче тя беше потънала в собствените си мисли.

— Дръж Дурга близо до теб! — бяха последните думи на великия учител.

И в този момент в съзнанието ми се появи образът на богинята с десетте оръжия. Всеки от боговете беше допринесъл с нещо божествено за нейното сътворение. Шива беше изваял съвършеното ѝ лице, Индра я беше дарил с гърди като две луни, Вишну ѝ беше дал много ръце, Агни беше оформил блестящите ѝ очи, а Яма беше изтъкал косата ѝ като черна коприна. Другите богове я бяха въоръжили с невидими оръжия, а Божественият творец я беше облякъл в неуязвима броня. А когато боговете видели колко е съвършена, започнали да ѝ поднасят какви ли не дарове. Скоро от всяка част на тялото ѝ проблясвали бижута със скъпоценни камъни, а гирляндите на гърдите ѝ били от цветя, които никога не увяхват. Накрая получила лъв, за да потегли към великата си мисия по освобождаване на света от насилието и злото. Фактът, че шри Рама ми каза да държа именно Дурга близо до себе си, беше повече от любопитен, защото аз винаги си я бях представяла почти до мен.

След като излязохме от храма, рани каза:

— Баща ти е дърводелец, нали? Веднъж ни се похвали, че ти е подарил дърворезба на Дурга.

В този момент си дадох сметка, че паметта на рани е като митологичната Акшаяпатра — казанът, в който винаги се стича вода и който никога не може да бъде напълнен. Кралицата беше в състояние да бръкне в ума си и да измъкне оттам всяка подробност, която си пожелае, независимо колко тривиална е тя.

— Вероятно шри Рама искаше да ти каже, че никога не трябва да се разделяш с тази дървена статуетка — допълни рани.

Това пък никога не ми беше хрумвало.

— Хайде да се разходим из градините, искаш ли? — предложи рани. Сундари трябваше да приеме доставката на барут в складовете на форт Стар, така че ни остави сами. Когато капитанът се отдалечи, рани каза: — Искаш ли да ми кажеш кое е любимото ти литературно произведение, а аз да ти кажа моето? — когато ме забеляза, че се колебая, допълни: — В случая такова нещо като правилен отговор не съществува, Сита. Просто ми кажи коя книга най-много ти харесва!

— Шекспир! — признах си веднага аз.

Забелязах, че рани доста се изненада.

— Някога с баща ми четяхме пиесите му — допълних.

— Имаш ли си любима сред тях?

— „Хамлет“.

— Тя май завършва тъжно, нали?

— Така е, но има много проницателни сцени и монолози. А вашето произведение, ваше височество?

— Всичко от „Пураните“ — отсече тя и се усмихна широко. — Обичам старите легенди и разказите за герои. Но най-много харесвам звука на думите, самия език!

Разбирах какво има предвид. С татко бяхме чели и „Пураните“. Те са едни от най-старите текстове, написани за нашите богове, и се отличават не само с особен лиризъм, но и с интересни сюжети.

— Какво би казала, ако ти призная, че понякога сънувам някои от историите в тях? — изгледа ме усмихнато рани.

Усмихнах се и отговорих:

— Аз непрекъснато сънувам нещата, които съм чела.

— Сериозно?

— О, да! Особено ако е някоя добре написана история!

— Мисля, че с теб имаме много повече общи неща, отколкото изглежда на пръв поглед — отбеляза с усмивка рани. И ето как си прекарахме оттук нататък времето. Разхождахме се и разговаряхме като приятелки.

Когато стигнахме до една красива беседка край брега на езерото Махалакшми, рани приседна и призна:

— Понякога се питам какво ли е да си зидарят, който е изработил тази красота! — плъзна пръсти по пейката и ме покани с жест да седна до нея.

— Разкажи ми за баща си — рече. — По цял ден ли дяла дървото? По колко неща прави? Как изглежда работилницата му?

Отговорих на всичките ѝ въпроси, след което тя попита:

— И тази работа харесва ли му?

Наложи ми се да помисля, преди да отговоря. Накрая казах:

— Да. Но най-голямата му мечта е да бъде войник — и после ѝ разказах за Бирма, за онзи инцидент и за Шекспир.

— Тези британци… — започна тя, но не довърши. — Значи си израснала с баща си и сестра си, така ли? Никакви братя?

— Не. Само една баба — отвърнах.

— Колко хубаво! Моята беше починала много преди да се родя!

Аз стиснах устни, за да не изрека нещо, което би се отразило зле на мен и семейството ми.

— Кажи ми, какъв е животът на село? — продължи да разпитва рани.

— Аз… всъщност нямам представа. Извън Джанси всички жени живеят в пурда.

— О, разбира се! — изчерви се рани. — Значи ти през цялото си детство…

— Да.

— Много съжалявам!

— Но си изградих собствен свят у дома. Чрез четенето.

— О, да! Даже затворниците могат да избягат, стига да разполагат с книги!

Тук тя пак ми се усмихна и аз си казах какъв късмет имам да служа на една толкова образована кралица. Всъщност и двете бяхме имали голям късмет с бащите си.

Тази вечер, когато се прибрахме от езерото, рани ме въведе в покоите си и ме подкани да си избера едно от няколкото сарита, които изложи пред мен. Избрах красива жълта коприна, която щеше да си подхожда великолепно с кожата и очите на Ану. След това рани ми връчи цяла кошница с козметика и ми благодари от сърце за прекрасния ден.

— Удоволствието беше изцяло мое, ваше височество! — поклоних се аз.

Когато ме освободи, аз отидох право при Гопал и го помолих да изпрати даровете от рани на сестра ми.

— Но ще бъде по-скъпо от писмо! — предупреди ме той.

— Колко по-скъпо? — изгледах го с присвити очи аз.

— Две анни.

Стиснах зъби и отсякох:

— Добре!

Подаръците не бяха същото като да си отида лично в родния дом, но така Ану поне щеше да разбере, че онова, което правя, наистина го правя за нея.