Последната кралица на Индия

Пролог

Дневници, прикътали седемдесет и пет години от моя живот, са разпръснати по леглото ми и покриват почти цялото одеяло, което Рааши уши за мен през последната зима. Отворени до един, те приличат на остарели нощни пеперуди, прекалено уморени и изтощени, за да имат сили да излетят. На осемдесет и пет годишна възраст вече ми е доста трудно да разчета дори собствения си почерк. Ала съм чела написаните думи в тях толкова често, че те са се отпечатали завинаги в съзнанието ми като шарките по черно-оранжевите криле на пеперуда.

Вземам от писалището си един плик и го нося на леглото. Напоследък повечето от писането ми се извършва тук. Адресирам внимателно плика до мис Пениуел и се гордея с факта, че съобразих да я наричам „мис“, а не „мисис“. Именно този вид детайли спасиха живота ми, когато нейните сънародници пристигнаха в родината ми с намерението да я превърнат в една малка Англия — но с допълнителната облага от екзотични жени и изобилие от чай. Но ако мис Пениуел е права и англичаните благоволят да прочетат историята на пишещата в момента старица, това може би ще се промени.

Когато бях малка, живеех в малкото кралство Джанси, чиито владетели бяха махараджа Гангадхар и неговата кралица рани Лакшми. Сега живея в огромна страна, наречена Индия, чиито граници се простират от Бирма до Кашмир. Вместо от махараджа, днес ние сме управлявани от чуждестранен император — синът на кралица Виктория, крал Едуард VII. И там, където някога към небето се възправяха изящни ступи, съхраняващи свещените изображения на хиндуисткия принц Сидхарта (който накрая стана Буда), вече си имаме високи английски кръстове, кацнали върху църковни островърхи кули. Да, аз съм много стара и никой на този свят не би могъл да очаква да достигне до подобна възраст, без да стане свидетел на големи промени. Но аз преживях и една ужасна война между Индия и Великобритания и в продължение на почти столетие наблюдавам как нашите древни традиции бавно, но сигурно биват изличавани.

Има една стара хиндуистка поговорка, която баща ми някога често обичаше да повтаря: Бандар киа джаане адарк ка сваад. Което ще рече: „Какво ти знае маймуната за вкуса на джинджифила?!“. Смятам, че това важи в пълна степен за англичаните. Те не знаят абсолютно нищичко за народа, който дойдоха да управляват. Тогава как бихме могли да очакваме от тях да пазят нашите храмове и да уважават нашите богове? В най-добрия случай те гледат на тях като на екзотични украшения. В най-лошия — като на останки от „езическото варварство“, което се шири необуздано из една страна, дала на света шаха и цифрата нула.

Поглеждам отново адреса, който мис Пениуел ми даде преди два месеца. Стояхме заедно с Рааши на железопътната гара в Бомбай, когато към нас се втурна една жена. Тракането на острите ѝ токчета отекваше по каменната платформа. В страна на червени сарита и шафранени дупати тя беше облечена в сива блузка и шапка в същия нюанс на сивото. Черната ѝ пола стигаше едва до прасците ѝ. Беше англичанка.

— Хиляди извинения, че ви притеснявам, мисис Ратод! Вие сте мисис Ратод, нали?

За миг се поколебах. Но британското правителство вече не се занимава с преследване на бунтовници, затова ѝ казах истината.

— Да — кимнах.

Тя подаде ръка, а от обучението си по английски маниери аз знаех, че трябва да я поема.

— Ема Пениуел — представи се тя.

Предположих, че е поредната журналистка, опитваща се да научи какво е станало със съкровищата на нашата рани, след като беше убита. Но ето че тя каза:

— Преди шейсет и пет години дядо ми ви е ескортирал до Лондон. Казва се Уилкс и много би се радвал отново да се види с вас!

Бяха ми необходими няколко секунди, докато осмисля казаното от нея. А когато го направих, поклатих глава и отговорих:

— Много съжалявам, но това беше в друг живот! — Хванах Рааши под ръка и докато двете се насочвахме към влака, допълних: — Тогава бях от една друга Индия.

— Точно затова съм дошла! — занарежда бързо младата жена, когато видя, че не проявявам интерес. — Дядо ми е издател и иска да издаде мемоари от колониите! Иска да разкаже вашата история! Знам, че бързате за влака, но…

Спрях, за да ѝ обясня, че в миналото ми има неща, които не бих искала да си спомням, обаче младата жена не прояви дори приличието да се престори на шокирана и отсече:

— Всеки от нас си има неща, които би предпочел да държи в пълен мрак. Но само осветяването им може да прогони завинаги демоните!

Аз се разсмях. В най-буквалния смисъл на думата. Мис Пениуел надали беше на повече от двайсет и две. Какво би могла да знае тя за мрака и демоните?

— Мис Пениуел — рекох, — не виждам никакъв смисъл от подобна книга.

— Не съжалявате ли за начина, по който британците са променили вашата страна?

— Някои от нещата им бяха за добро — отговорих с надеждата това да сложи край на разговора ни. — Примерно тази гара, на която се намираме в момента. Без британците тя никога нямаше да бъде построена.

— Ами всички онези ваши храмове, които са били разрушени от тях?

Постарах се да запазя неутрално изражение на лицето. Не исках тя да разбира колко често всъщност мисля точно за това.

— Моля ви, поне си помислете! — извика тя и натика в ръката ми визитната си картичка. — Ами ако вашата история успее да убеди британците, че индийските традиции също са важни? Ами ако самият крал на Великобритания прочете книгата и заключи, че вашата рани е била права? Че тя не е бунтовник, не е Непокорната кралица, както отдавна я наричат в Англия, а истинска кралица, готова да вдигне, ако трябва и меч, за да защити народа си от нахлуването на империята? Точно каквато сте били и вие, мисис Ратод!

Да, тя се опитваше да ме изкуши. Разбрах го веднага. Но все пак взех визитката ѝ и след двумесечна упорита кореспонденция от нейна страна тя най-сетне успя да ме убеди да преосмисля решението си.

Рааши смята, че съм невероятно смела, щом пиша за миналото си. Но според мен иска да каже, че съм глупава. Защото мемоарите в крайна сметка не са отворени врати към дома на автора. Те са по-скоро като счупени прозорци, а собственикът на дома се опитва да обясни каква е причината за щетите. И аз не съм сляпа за истината. Пиша тези спомени колкото за себе си, толкова и за Индия.

Къщата се изпълва със сладките аромати на гарам масала и кориандър и аз разбирам, че Рааши готви. Вероятно няма да е зле да започвам да пиша, преди хладното утро да се е разтопило в прежурящ следобед, когато не можеш да правиш нищо друго, освен да спиш. Но ето че продължавам да гледам към разтворените си на леглото приятели — изтърканите им кожени корици са сбръчкани и познати като ръцете ми. Когато приключа с писането на тези мемоари, не смятам да пазя повече дневниците си. Ще ги занеса на брега на Ганг по време на Васант Наваратри, когато всички пускат в реката старите си календари, и ще оставя богинята на реката да прецени дали нещата, които съм сторила, са били правилни. Дали случилото се със сестра ми и с най-храбрата кралица на Индия трябва да продължава да тежи толкова много на сърцето на една старица.

Сядам и с най-красивия си почерк изписвам адреса ѝ на плика:

А после погледът ми се плъзга по плика в кремаво и червено. Голям е, но и трябва да бъде голям, щом се кани да побере в празната си паст всички подробности от моя живот. Да погълне всички истории, за които мис Пениуел смята, че биха могли да помогнат на краля на Великобритания да управлява нашата страна по-добре от майка си преди него. Пък и кой знае? След като двама американски братя могат да построят машина, която се издига и носи в небето, то тогава защо да не може книгата на една обикновена селянка да попадне в ръцете на крал?