Последната кралица на Индия

Четвърта глава

Баща ми съвсем искрено вярваше, че ще бъда приета в Дурга дал на нашата рани и ще стана член на елитната кралска охрана. Верен на думата си, той привлече съседа ни Шиваджи, за да помогне в подготовката ми за деня, когато една от дургавасите се оттегли от служба. Можеше да се случи другия месец, а можеше да се случи и след пет години — никой не знаеше кога — но аз трябваше да бъда готова за този момент, защото рани винаги беше охранявана от точно десет жени и в мига, в който една от тях се пенсионираше, моментално се провеждаше изпит за намиране на нейна заместничка.

Въпреки че Шиваджи имаше трима синове, никога не пропускаше ден, за да дойде у дома за по няколко часа и да ме обучава. Аз бях единственото дете в нашето село, което сутрин ставаше преди изгрев-слънце, за да започне уроците си по поезия, санскрит, английски, хинди и всички бойни умения, които се изискваха за членовете на Дурга дал — боравене с меч, стрелба с пушка, ръкопашен бой, стрелба с лък. Преди да започна, съзнанието ми беше пълно с разказите за обаятелни герои и битки, които бях чела с баща ми в „Тримата мускетари“ и „Приключенията на Робин Худ“. А за първия ден от тренировките ми татко ми подари нови пантофки — съвсем обикновени, кожени, с простички рисунки на лотос в червено и златно, но за мен те бяха най-изящното нещо, което някога бях виждала.

— Виждаш ли тези дебели кожени подметки? — каза татко, обръщайки обувките, когато ми ги поднасяше. — Те ще те пазят от подхлъзване!

— Всеки ден ли ще мога да ги нося? — възкликнах, неспособна да повярвам на късмета си.

— Да. Особено когато вали.

— Ами онази риза там? — кимнах по посока на зелената ангарка, която той беше донесъл заедно с обувките — памучна риза с дължина до коленете, която се пристягаше в кръста. — И тя ли е за мен?

— И тя е за теб. Както и тези чуридари — изтъкна той, вдигайки чифт зелени панталони. Никога до този момент не бях обувала панталони. Те бяха стегнати в глезените и кръста, но широки и проветриви на краката, улесняващи бързите движения. Облечена с целия този екип, плюс бялата кърпа мурета, завързана като лента през главата ми, за да пази очите ми от потта, аз се чувствах недосегаема.

Но реалността беше далеч по-различна от книгите, които бях чела. Няма нищо бляскаво и обаятелно в това да те будят преди зазоряване, да излизаш сред все още нощния студ и да стреляш с лък не веднъж, а сто, даже двеста пъти, докато всичките ти стрели не попаднат в центъра на мишената. През лятото горещината в нашето село беше непоносима. През зимата обаче, когато вятърът духаше подобно на река от студен въздух, аз го усещах чак в костите си, независимо с колко пласта дрехи бях навлечена. Когато стоиш насред открития двор със замръзнал ятаган в ръка и се биеш с мъж, който е над три пъти по-едър от теб, изобщо не ти е до очарованието на „Тримата мускетари“. Защото такова няма. Всичко е здрав, упорит, изтощителен труд.

Но се научих да се бия дори само с пръчка. И да обезглавявам човек само с един замах на меча си. А за случаите, когато по някаква причина останех без оръжие, се научих как да се отбранявам с юмруци, ритници, задушаващи удари и изкълчване на рамената. Упражнявах тези движения ден след ден, месец след месец, докато накрая те не се превърнаха в естествена част от мен като ходенето или бягането.

И през следващите няколко години бавно, но сигурно аз се трансформирах от детето Сита в напълно различен човек. В началото промените бяха неуловими. По ръцете и краката ми се появиха мускули на места, където не подозирах, че има такива. Дланите ми, които преди бяха пълни и меки, станаха силни и мазолести. Постепенно обаче физическите промени станаха доста по-очевидни. Кръстът ми изтъня, бузите ми хлътнаха. Закръглеността на детството ми си отиде. И на нейно място се появи високо, жилаво и здраво момиче, което можеше да носи тежки камъни от единия край на нашия двор до другия сутрин след сутрин, без изобщо да се умори. Това момиче можеше да върти с лекота метален меч, да носи мъжки товари на гърба си и да повдига по много кофи с вода и в двете си ръце едновременно. Детето Сита не умееше нито едно от тези неща. Тя беше обикновено момиче с обикновена сила. А сега аз се бях превърнала вероятно в най-силната жена в Барва Сагар.

Когато за първи път прокървих, казах на Авани, която веднага побърза да съобщи на баба ми, че съм станала жена. Това ми се струваше по-страховито от всички бойни умения, които бях учила в двора с Шиваджи. Не може да се каже също така, че яростта на баба ми помогна особено. Чувах я чак от кухнята как крещи на Авани:

— И какво от това? Всичко свърши! В Барва Сагар вече не остана мъж, когото бихме успели да измамим да я вземе!

През онзи ден ме болеше твърде много, за да имам сили да тренирам с Шиваджи. Вместо това се отпуснах пред кошничката ми с играчки и плъзнах ръка по всяка от тях. Когато бях малка, татко ми беше подарил две парцалени кукли, дървено конче и малко дървено трупче, издялано във формата на мече. Сега взех в скута си куклата с дългата черна коса и я залюлях. Спомних си как преди си преправях гласа от името на куклата и я разхождах из стаята, но сега всичко това ми изглеждаше детинско и глупаво. Вече бях на цели дванайсет години.

После седнах на бюрото си и се замислих за другите момичета на моята възраст. Онези, които бяха станали жени като мен, се подготвяха да напуснат родните си къщи, пълнеха булчинските си ракли със зестра и се сбогуваха с родителите си. В това отношение аз бях извадила много по-голям късмет от тях. Никога нямаше да ми се наложи да се сбогувам с баща си със съзнанието, че сигурно следващият път, когато го видя, ще бъде на погребалната му клада. Можех да си остана у дома, да гледам Ануджа как расте, да си спя в собственото легло и да похапвам гъстата леща на Авани, докато настане денят да се явя на изпита за Дурга дал. До който можеше да минат още много години. Но дори и после, ако успеех да стана член на елитния отряд Дурга дал, пак никога нямаше да мога да се омъжа. И със сигурност нямаше да имам деца. От този момент нататък щях да принадлежа изцяло и само на нашата рани.

— Какво правиш? — обади се зад мен сестра ми, появила се неусетно в стаята ми. Беше на три и пълна с въпроси подобно на вряща тенджера, криеща твърде много пара под капака си.

— Мисля — отговорих.

Ануджа се покатери в скута ми и попита:

— Може ли и аз да мисля с теб?

Тя имаше не само деликатните черти на нашата майка, но и нейната нежност. Непрекъснато искаше да знае защо баба ѝ крещи непрекъснато или защо малкото птиченце отвън беше умряло. Хамлет казва, че смъртта на едно врабче е знак от провидението. Но това нямаше как да ѝ го обясня. И сега отговорих:

— Да, разбира се.

В продължение на няколко секунди тя мълча, но накрая любопитството ѝ взе връх и тя извика:

— Защо днес не тренираш с Шиваджи?

— Защото той ми даде свободен ден — импровизирах аз. — Каза: „Върви да намериш Ануджа и ѝ кажи, че днес Сита ще я научи как да върти меч!“.

— Не меч! — тръсна къдравата си главица сестра ми. — Искам да играя с Муули! — Това беше нейното котенце играчка, защото в къщата ни не беше позволено да влизат истински котки.

— Но нали вчера пак играхме с Муули?

Тя се сгуши в мен и измърка:

— Тогава ще ми разкажеш ли приказка?

Затворих очи и си представих, че разговарям с човек, който разбира отлично какво е да тренираш безмилостно в очакване на ден, за който дори не си сигурен, че ще настъпи. Нямаше никакво съмнение, че в същия този момент още стотици жени тренират за изпитанието в Джанси — градът, където се намираха нашите махараджа Гангадхар рао и неговата рани. Но аз не познавах нито една от тези жени, за да си поговоря с някоя от тях. В нашето село аз бях единствената. Бях уникална.

Затова, когато Ануджа, или Ану, отпусна меката си главица върху гърдите ми, на мен ми се прииска тя да беше достатъчно голяма, за да схване същността на тренировките ми. Разтрих замислено прасеца си, който се беше схванал от вчерашните упражнения, и проточих:

— Хммм… Приказка значи… Какво ще кажеш за „Паун и костенурка“?

Сестра ми кимна и аз започнах.

Може и да беше вярно, че в Барва Сагар почти не беше останало семейство, което да не беше чуло скандала между баща ми и баба ми след погребението на мама. И със сигурност беше вярно, че всички в моята къща бяха наясно с мнението на татко относно това някоя от дъщерите му да стане девадаси. Но докато баба ми беше жива и ако с баща ми се случеше нещо, съществуваше много голяма вероятност ние със сестра ми все пак да се озовем в онзи храм. Сигурно сега се питате как би могло да стане това, но ако баща ми умреше, смятате ли, че наоколо имаше човек, готов да приеме в дома си две допълнителни момичета? Леля си имаше собствени деца и съпругът ѝ нямаше да се съгласи да увеличи работния си ден, за да храни и облича мен и сестра ми, докато сме живи. Защото от него би се изисквало точно това — аз бях твърде стара, за да бъда годна за женене, а тъй като все още не се чуваше нищо за очаквания изпит, дори не бях започнала да печеля пари за зестрата на Ану като член на Дурга дал. Та кой в Барва Сагар би поел на раменете си такъв тежък товар като нас?

Затова сигурно ще разберете защо, когато тази зима татко се разболя, Шиваджи настоя да престана да изучавам предмети като хинди и санскрит (които вече и без това бях усвоила до съвършенство) и вместо това да се науча да яздя.

— Всеки член на Дурга дал владее ездата — написа Шиваджи в малката червена книжка на баща ми. — Знам, че се страхуваш да я видиш на кон, но няма да я пускаме веднага на жребец. Първо ще ѝ намерим скопец. Ездата е единственото ѝ слабо място!

Баща ми беше увит в три ката дрехи и беше седнал до горещия мангал. Докторът беше казал, че това е болест на белите дробове, затова подобрение на състоянието му можело да се очаква чак след няколко седмици. Но беше заръчал на баща ми три пъти на ден да си прави инхалации с евкалиптово масло — аюрведическа медицина.

Ако никога досега не сте чували за аюрведа, трябва да ви кажа, че това е най-старата медицина на света. Базира се на няколко „Веди“, написани преди повече от две хиляди години, и изброява в подробности всичко, което би трябвало да знае един лекар — от очна и носна хирургия до израждане на дете, което не е разположено правилно в матката. Преди сто години британските лекари пристигнали чак от Англия, за да гледат как нашите правят операции на пациенти. Отнесли наученото със себе си до другия край на океана и разпространили новото си познание в цяла Европа. Някои хора обаче не могат да повярват, че информацията във „Ведите“ (както ние наричаме определени текстове, написани на древен санскрит) е актуална и до ден-днешен, две хиляди години по-късно. Но защо толкова се изненадват? Все пак санскрит е езикът, на който Пингала преди две хиляди години написал трактат за поетическата метрика — трактат, за който математиците хиляди години по-късно си дали сметка, че всъщност касае бинарните числа.

Ала дори и с помощта на аюрведа татко не беше излизал от стаята си вече два дена. Бях му донесла половин дузина книги, но всеки, който някога е бил тежко болен, може да ви каже, че да четеш за удоволствие и да четеш, за да минава времето, са две съвсем различни неща.

Писалката на татко застина под изреченията на Шиваджи. Накрая той написа:

— Откъде ще намерим по-спокоен кон?

— Само ми дай позволение да работя със Сита всяка сутрин и аз ще намеря такъв!

— Кога време за това? Сутрин учим езици.

— И как ще помогне това, ако рани обяви изпит още догодина? — написа Шиваджи. — Сита може и да се престори на седемнайсет, но уменията ѝ ще я издадат. Нихал, тя трябва непременно да се научи да язди!

Татко се загледа през прозореца към земите на Шиваджи, които граничеха с нашите — бяха покрити с тънък слой скреж, който им придаваше вид на широко стъклено езеро. Сега, когато оризът беше прибран, Шиваджи нямаше почти никаква работа. Беше най-подходящото време да се заеме с моето обучение по езда.

— Хубаво — написа баща ми. — Вече няма да учим хинди и санскрит.

Шиваджи изви замислено краищата на мустаците си и накрая написа:

— Не виждам смисъл и от английската поезия.

Сърцето ми заби като лудо. Никой не би могъл да бъде по-благодарен на учителя си, отколкото аз бях на Шиваджи, но и той си имаше ограничения, с които аз бях напълно наясно. Ако някога сте поглеждали разлюляно от вятъра дърво и сте го сравнявали с дълги женски коси или сте вдигали очи към преминаващ облак и сте виждали в него костенурка, значи вие сте човек с прекалено развинтено въображение за вкуса на Шиваджи. Затова сега аз се втренчих в баща ми и мислено му се примолих да не слага край на сутрешните ни поетични четения. В ден, пълен с въртене на меч, стрелба с лък и стрелба с пушка, досегът до поезията беше за мен единственото време, когато умът ми се чувстваше истински свободен, подобно на ястреб, освободен от оковите си.

— Целта на английската поезия е да превърне Сита в по-добър войник! — написа тогава баща ми.

Веждите на Шиваджи се повдигнаха толкова, че на практика изчезнаха под буйната му коса.

— В кои области при теб е най-силна? — продължи татко.

— Стрелбата с лък и въртенето на меч — написа Шиваджи.

— Защото и двете дисциплини изискват чувство за ритъм. Изстрелването на четири стрели една след друга право в десетката изисква не само точност, но и преценка за правилния момент. Не по-различно от това да четеш сонетите на Шекспир.

Никога досега не бях разглеждала стрелбата с лък точно по този начин. Но като се замислих, в самия акт по това да се пресегнеш назад към колчана на гърба си, да извадиш оттам стрела, да я поставиш, а след това да я пуснеш, наистина имаше някаква особена ритмика. Това наистина беше поезия в действие, същата, съобразно която Шекспир е подреждал думите си. „Изгрей, о, слънце, и надвий луната, която и така е побледняла, защото си по-хубава от нея!“1, ямбически пентаметър, отразяващ естествените ритми на човешкото сърце — и ритъма на тренировките по стрелба с лък, ръководени от Шиваджи в нашия двор.

Шиваджи ме погледна за потвърждение и аз изненадах и себе си, като изрекох на глас:

— Напълно вярно.

Той издиша дълбоко през носа си и отсече:

— Добре тогава. Почваме от утре. От мен коня, от вас — времето!

След като съседът ни излезе, татко посочи към дъската за шах, която беше поставена върху дървения стол в другия край на стаята. Беше изработил фигурките от манго и тик преди много години, доста преди аз да се родя. Обикновено играехме на шах вечер, но откакто се беше разболял, не бяхме играли.

— Сигурен ли си? — написах върху дланта му. — Може би трябва да си почиваш?

Той се разсмя и написа:

— И да се откажа от възможността да те победя? — татко не ме беше побеждавал вече от няколко месеца. Ученикът беше надскочил учителя си. — Знам, че няма да позволиш на един болен човек да изгуби, нали така?

— Охо, и още как! — ухилих се аз.

Но ето че от трите изиграни игри баща ми спечели две.

— Или си много разсеяна — написа после той, — или много ме съжаляваш.

Може би по мъничко и от двете.

— Притесняваш се заради ездата ли? — предположи той.

Свих рамене.

— А не трябва! — изтъкна той. После вдигна една от шахматните фигурки и добави: — Всяко умение, което овладяваш, е като поредната фигурка от шаха, предназначена да те доведе все по-близо до краля. Сигурен съм, че ще се справиш!

— Надявам се — отвърнах.

— Вече овладя шаха. Ще овладееш и ездата. Стига да не позволиш на това тук да ти попречи! — протегна ръка и ме почука лекичко по главата.

Когато Шиваджи се появи отново в късния следобед, за да уведоми баща ми, че възнамерява да вземе назаем кон от местния гледач на сватбени коне, бях сигурна, че животното ще пристигне натруфено със сатенено покривало и украсено с цветя. В крайна сметка единствената му цел в живота беше да носи младоженеца през улиците на селото към неговата булка, така че всички подобни коне, които бях виждала, имаха седла, инкрустирани със скъпоценни камъни и сребърни звънчета. Затова когато на следващата сутрин Шиваджи доведе коня в двора ни и той се оказа без нищо подобно, макар и да ми е крайно неудобно, трябва да ви призная, че тогава го помислих за гол. Това беше първата ми мисъл. А втората гласеше: този звяр е огромен!

Да кажа, че бях уплашена, е все едно да отбележа, че мишката има известни резерви относно котката, която обикаля около дупката ѝ. Никога досега не бях виждала кон толкова отблизо и със сигурност никога не бях докосвала подобно животно.

Шиваджи ми направи знак да се приближа и ни запозна:

— Сита, запознай се с Радж! Радж, това е Сита.

А аз не чувах нищо освен кръвта, бучаща в ушите ми. Бях твърде парализирана от страх, за да протегна ръка и да погаля коня по муцуната, както правеше съседът ни. Тайничко се молех да не ми отхапе ръката.

— Това е кон, Сита, а не диво животно! — възкликна Шиваджи. — Хайде, приближи се!

Взе ръката ми и я насочи към дългата муцуна на коня. Татко ми беше дал строги инструкции да изпълнявам стриктно всяка заповед на Шиваджи, независимо колко ме е страх. „Животните надушват страха“ — беше ме предупредил, преди да се отпусне обратно на възглавниците си и да затвори очи. И тъй като не исках да разочаровам баща ми, особено сега, когато беше толкова немощен, послушно погалих бялата грива на коня.

— Май му харесва! — обърнах се силно изненадана към Шиваджи.

— Нали? Е, казах ти, няма от какво да се страхуваш! Все пак всеки младоженец в Индия е яздил такъв кон. Даже на Ануджа ѝ е интересно.

Обърнах се и наистина зад себе си видях сестра ми, нетърпелива да провери какъв е този звяр, който се е наместил в нашия двор. Очевидно беше успяла да избяга от Авани, защото косата ѝ още не беше сплетена и висеше на къдрици около лицето ѝ. И вместо да носи на краката си джути, стоеше съвсем боса върху твърдата пръст.

— Това е кон — поясни Шиваджи за сестра ми. — Искаш ли да се приближиш и да го видиш?

Очите на Ануджа се разшириха от вълнение, а аз бях дълбоко благодарна за всеки допълнителен миг, отлагащ качването ми на гърба на това животно.

Шиваджи я вдигна на ръце и я занесе до Радж, който я подуши и силно кихна.

— Харесва те! — възкликна Шиваджи. — Конете кихат само пред момиченца, които харесват!

Ануджа се засмя щастливо. После протегна ръка, потупа муцуната му и с тъничък кикот изрече:

— Козината му гъделичка!

— Нарича се грива — поясни Шиваджи. — И според мен иска да ти каже, че много ще му хареса да седнеш на гърба му.

И после постави Ануджа върху седлото и я хвана здраво, а тя започна да се киска още по-силно. Това ме накара да се засрамя, че само преди броени минути аз изпитвах истински ужас да сторя абсолютно същото.

— Имаш ли някаква представа какво ще кажат съседите, ако тя си счупи врата? Кое нормално семейство позволява на едно момиче да язди?! — гласът на баба ми накара и трима ни да се обърнем рязко към къщата. Тя също беше излязла на двора съвсем боса.

Шиваджи хвана здраво Ануджа и я свали на земята.

— Влизай веднага вътре! — изпищя баба ми. Ануджа хукна към вратата, а после баба ми се обърна, впи злобно очи в мен и изсъска: — Тази вечер и двете оставате без вечеря!

— Аз съм виновен! — обади се Шиваджи.

— Не, тя е виновна! — изкрещя баба ми и ме посочи с пръст. — Тя, която възнамерява да язди из Джанси като някаква непокрита курва, с развяна назад коса и меч в колана си!

Други жени на същата възраст биха разтресли двора с тежките си стъпки. Баба ми обаче се носеше над земята подобно на призрак, с абсолютно същата доза внимание и нежност към живите.

Приближих се бавно към коня. Шиваджи каза, че конят имал английско седло и че не трябва да ме е страх, но досега не бях виждала друго същество, което да ме е плашело толкова много, колкото това. И затова ми беше много трудно да се концентрирам. Извърнах глава и зърнах Авани, която беше излязла да пере бельото ни в една кофа на стълбите.

— Май не си тук — промърмори Шиваджи.

— Съжалявам — смотолевих аз.

Той скръсти ръце пред гърди и заговори много тихо, въпреки че единственият, който би могъл да го чуе, беше нашата прислужница:

— Кажи ми, Сита, кой ще издържа това семейство, когато баща ти остарее твърде много, за да работи?

— Аз.

— Точно така. Ти и само ти. Затова на всяка цена трябва да бъдеш приета в Дурга дал! Баща ти е спасявал два пъти живота ми в Бирма и сега аз съм длъжен да спася неговия, макар и чрез теб!

Баща ми никога не ми беше споменавал за това. Искаше ми се да поразпитам още Шиваджи, но погледът му беше повече от красноречив.

Бяха ми необходими три опита, докато накрая успея да яхна Радж. Все пак го направих и изпитах огромна благодарност към всички богове, че когато първият ми урок завърши, конят не ме беше изхвърлил от гърба си.

Тази вечер, след като занесоха на татко в стаята му горещо тахари, на мен и сестра ми беше заповядано да напуснем кухнята. Ануджа се втренчи в тенджерата с ориз и картофи, вдиша с пълни гърди топлите аромати на чесън и грах и проплака:

— Ама аз съм гладна!

Усмивката на баба ми беше тънка и остра като извивката на моя ятаган, когато изрече:

— Трябваше да помислиш за това, преди да последваш сестра си при онова мръсно животно днес!

Ануджа не разбираше.

— Ама защо? — пак проплака.

Аз я тласнах лекичко по посока на моята стая.

— Хайде, ела! Ще четем! — подвикнах с радост, каквато не чувствах. — Храна за ума вместо за стомаха!

Когато влязохме в моята стая, аз извадих от полицата с книгите ми „Приказките на Братя Грим“ — съкровище, което татко ми беше подарил за десетия ми рожден ден, като ми обясни, че е дошло чак от Джанси.

— „Пепеляшка“ или „Снежанка“? — попитах сестра ми.

— „Рапунцел“! — извика тя.

Започнах да чета приказката с надеждата сестра ми да заспи и да забрави, че е гладна, но точно когато очите ѝ започнаха да се затварят и миглите ѝ да докосват бузите ѝ, баба ми отвори рязко вратата. Носеше поднос с купа, върху която имаше капак.

— Тахари! — извика сестра ми и се хвърли към дади джи, като уви ръце около краката ѝ.

— Махай се! — изсъска баба ни.

Сестра ми моментално се дръпна. Това не беше тахари. Купата беше твърде малка.

— Станете!

Изпълнихме казаното. А после баба ни вдигна капака на купата и с една лъжица започна да сипва сол на пода на стаята ми.

— Коленичете! — когато нито една от нас не се подчини, тя извика заплашително: — Повдигнете ризите си и клякайте, иначе ще взема пръчката!

Аз първа вдигнах своята курта, като показах на Ану как да се подчини и притиснах колене в солта. Но когато Ану направи като мен, солта моментално започна да щипе меката ѝ детска кожа и тя рязко скочи.

— Коленичи! — изкрещя баба, сграбчи я за рамото и я натисна надолу. Ако татко не беше глух, щеше да чуе писъците ѝ чак от полята на Шиваджи. — Ще стоите така, докато не се върна!

По бузите на Ану започнаха да се стичат сълзи и писъците ѝ станаха истерични.

— Дади джи! — извиках аз. — Но тя не може да диша!

— Достатъчно! Млъкни или ще ти завържа устата! — изсъска заплашително баба ни на малката ми сестра.

Аз погледнах Ану и разширих очи, за да я накарам да разбере, че баба ни не си поплюва.

Тя се върна след един час. Дотогава очите на Ану вече бяха пресъхнали от плач. Не можех да кажа на татко. Защото, ако го сторех, баба ми просто щеше да изчака, докато ме приемат в Дурга дал, след което отново щеше да накаже Ану по същия начин — а може би и с нещо още по-лошо. Отнесох сестра ми до нейния чарпай в стаята ѝ и ѝ налях чаша вода.

— Защо дади джи ме мрази? — попита тя.

— Не те мрази — прошепнах. — Просто е имала много труден живот и това я е направило гневна и зла — вдигнах завивките и изчаках Ану да се намести удобно. — Помниш ли котенцето, което се беше появило в нашия двор миналия месец?

— Онова със счупеното краче ли?

— Същото. А помниш ли какво стана, когато се опита да докоснеш крака му?

— То ме ухапа!

— Точно като дади джи. Болката може да ни превърне в отблъскващи същества!

— Но какво толкова я боли дади джи?

„Нищо — помислих си аз. — Има си син, който я обича, добри съседи и достатъчно храна.“

— Болката ѝ не е отвън като при котенцето — изрекох на глас. Тя е тук! — докоснах Ану там, където се намираше сърцето ѝ. — Когато болката идва отвътре, понякога за нея не може да се намери лек.

— Значи тя винаги ще бъде подла и зла, така ли?

Поколебах се, питайки се дали да не излъжа. Но какъв смисъл имаше от подобна лъжа?

— Да, опасявам се, че винаги ще бъде такава — отговорих.