Последната кралица на Индия

Двайсета глава

Залязващото слънце позлатяваше стените на двореца и се отразяваше в златните обеци на Арджун. Той изглеждаше така, както винаги съм си представяла повелителя Кришна, когато е бил жив и е омайвал красивите гопи.

— Някой ден със сигурност ще се запозная със семейството ти. Може и да не е много скоро, но това непременно ще стане! Много искам да се запозная с мъжа, създал такава дъщеря като теб! — каза той.

Рани ни беше отпуснала по седмица, за да се видим със семействата си, преди да отпътуваме за Англия. Бях силно развълнувана, но и тъжна, защото Арджун нямаше да дойде с мен. Мислех си, че рани ще му позволи да ме ескортира до дома ми.

— Разбира се — отговорих. — Баща ми ще се зарадва много на любовта ти към литературата. Вие двамата имате доста общи неща.

— Пази се! — изрече Арджун с необичайна нежност.

Стояхме пред входа на Рани Махал. Беше септември и мусоните бяха превърнали двора в огромно кално поле. В една от локвите виждах отраженията ни — вълничките ги събираха бавно, докато накрая не ги сляха в едно.

— Непременно! — отговорих.

Баща ми беше на седмото небе, когато зърна своето малко паунче. Но къщата ни не беше същата без Ану, която вече живееше при съпруга си от другия край на нивите. Взех писалката на баща ми и написах:

— Виждаш ли я често?

— Почти всяка седмица. Не можеш да си представиш колко щастлива е там! Ами ти?

Искаше ми се да му отговоря искрено, но не знаех точно какво да кажа. Вълнувах ли се заради предстоящото си пътешествие? Уплашена ли бях? Нервна? След известна вътрешна борба най-сетне избрах една-единствена емоция и написах:

— Беше много болезнено да видим как над Джанси изведнъж се развя британският флаг!

— Британците имат по-добри оръжия от нас и много по-добра военна подготовка — отговори баща ми и от почерка му веднага разбрах колко ядосан е всъщност. — Какво смята да прави рани?

— Изпраща в Англия делегация, която да занесе петиция на английската кралица — отговорих и погледнах баща ми в очите.

И той веднага разбра.

— Отиваш ти?

— Да — отговорих. — Заедно с още една дургаваси и десетима от стражите на рани, включително техният капитан. Пътуването ни дотам ще ни отнеме два месеца. Ще останем месец, а след това още два месеца за връщане. Искам да се видя с Ану и да си взема довиждане и с нея. Ще се върна чак догодина.

Баща ми протегна ръка и я постави нежно върху моята. В очите му избликнаха сълзи.

Застанахме на прага на къщата на Шиваджи и баща ми почука, въпреки че повечето хора в нашето село обикновено подвикваха през прозореца.

Вратата беше отворена от самия Шиваджи. Приведох се, за да докосна краката му, а когато се изправих, видях, че той се усмихва широко.

— Сита! — възкликна. — Амиша — извика на съпругата си, — дошла е Сита! Но какво правиш тук? Сега ли пристигна? Хайде, влизайте, какво чакате!

Къщата на Шиваджи беше много по-хубава от нашата. Съпругата му беше донесла огромна зестра, като голяма част от нещата са били нейни още от детството ѝ. Минахме през антре, изрисувано с изображения на повелителя Кришна като бебе, и аз се запитах дали някой от другите синове на Шиваджи не е художник. После обаче чух един познат глас да ме вика, а когато влязохме в дневната, две ръце моментално обгърнаха врата ми.

— Ану! — възкликнах щастливо. Дръпнах се и изживях истински шок, когато зърнах сестра си. Беше станала жена, с женски черти и женско тяло. Приведе се, за да докосне краката ми, а когато се изправи, видях, че под новото сари в синьо и жълто, което ѝ бях изпратила, са се появили и нови извивки. На китките си носеше златни гривни, както някога се носеше майка ни и приликата между двете се натрапи толкова силно, че в продължение на няколко секунди аз не знаех какво да кажа. Накрая промърморих: — Станала си жена!

Тя се изкикоти и попита:

— За колко време си дошла този път?

— За един ден. Рани ме изпраща на пътешествие. Дойдох да си взема довиждане с теб.

Усмивката ѝ веднага изчезна и тя попита тревожно:

— Но къде заминаваш?

— В Англия. Ще носим петиция на кралицата. Рани изпраща мен и още една дургаваси. Преди няколко месеца беше изпратила един адвокат, но английската кралица отказала да го приеме.

Баща ми и Шиваджи се настаниха на две ниски възглавници срещу сестра ми и аз последвах примера им. Едва по-късно осъзнах, че бях решила да седна при мъжете, а не при омъжените жени.

— Аз пък никога не съм ходил по-далече от Бирма — отбеляза Шиваджи, докато кръстосваше крака на възглавницата. — Но ако имах възможността да отида до Англия… колко беше пътуването? Близо два месеца по море, нали?

— Точно така. Ще пристигнем там в средата на декември, което ще рече, че ще можем да присъстваме на техния най-голям фестивал, наречен Коледа — разказах им историята, с която ни беше запознала мисис Макигън, за повелителя Исус и за неговата девствена майка. — Рани ни заръча да отдаваме почит на всичко, което те правят по време на този фестивал, стига да не нарушава повелите на повелителя Брахма.

Погледнах към сестра ми, която ме зяпаше така, както човек гледа непознат. А може би аз наистина се бях превърнала за нея в непознат. Тази мисъл ме натъжи и за да се отърва от нея, изрекох:

— Е, казвай сега! Какво е да си съпруга на Ишан, а?

Ану се изчерви и аз веднага разбрах, че е влюбена.

— В момента той е в болницата за животни — изрече. — Понякога носи вкъщи ранени птичета. Вече излекувахме три такива и ги пуснахме да отлетят.

— Той е добър човек — казах аз. — Очевидно е наследил характера на баща си.

При тези думи аз се усмихнах на Шиваджи, който ми върна жеста, след което ме попита какъв е животът като дургаваси на рани.

— Сега, след като британците превзеха Джанси, е по-различно — отговорих.

— Но това е нечувано! — възкликна Шиваджи. — Кралица Виктория и нейният парламент са точно толкова алчни, колкото и Британската източноиндийска компания! Ламтят за все повече и все по-ценни стоки, повече търговски маршрути и какво ли още не! Ще имате нужда от особено убедителен аргумент, за да накарате кралицата да ви чуе. Мислили ли сте вече какъв ще бъде той?

— Че младата кралица е жена също като нашата рани и разбира добре битката на една жена да управлява. Защо една кралица ще иска да ограбва друга, когато кралиците на този свят все повече намаляват?

— Само това ли? — втренчи се в мен Шиваджи. — Ще изминете такова разстояние, само за да напомните на британската кралица, че и тя е жена?

Лицето ми моментално пламна. Изречено от устата му, това наистина звучеше абсурдно.

— Не само — смотолевих. — Смятаме да се позовем на нейната човечност.

Защото имаше ли някаква друга мирна алтернатива за действие?

Но Шиваджи като че ли не беше особено убеден в ефективността на този подход.

— Казват, че била много мъдра жена — допълних с престорена самоувереност аз. — Със сигурност ще проумее, че дипломацията е най-доброто разрешение на проблема!

Ден след като се върнахме от гостуването при семействата си, ние отпътувахме за Англия. Рани и другите дургаваси наобиколиха конете ни, за да ни пожелаят добър път. Кралицата дори изнесе кратка реч, в която сподели гордостта си, че сме приели тази мисия, и засипа мен и Джалкари с хвалебствия заради онова, което ни предстоеше да направим. Никоя друга жена от Индия не беше предприемала пътешествието, което щяхме да направим ние двете — или поне никоя, за която бяхме чували. Та можете да си представите чувствата и емоциите ни, докато пътувахме първо на кон, после с каруца, след това пак на кон до пристанището, където ни очакваше корабът, който щеше да ни отведе до другия край на света.

— Никога през живота си не съм виждала подобни гледки! — повтаряше непрекъснато Джалкари във всеки град, през който минавахме.

И тези гледки бяха нови не само за нас, а и за всеки от нашата група. В един от градовете жените носеха неща, приличащи на дълги черни покрови. Даже лицата им бяха покрити с черно. В друг мъжете пък бяха облечени изцяло в бяло. Сградите, храната, даже животните, които срещахме по пътя си от Джанси до Мадрас, ни бяха напълно непознати. Все едно пътувахме през различни държави.

Когато стигнахме Мадрас, Арджун ме погледна усмихнато, а после и двамата се втренчихме в безкрайната вода, ширнала се пред нас. Никой от нас не беше виждал до този момент океана и аз никога няма да забравя прекрасната картина, която се очерта тогава пред мен — пъстроцветните платна на малките рибарски лодки на фона на яркосиньото небе. Беше неземно красиво.

— Ще ми се и баща ми да можеше да види всичко това — промърморих тихичко на Арджун.

Слязохме от конете и се приближихме до брега, загледани в поклащащите се върху вълните лодки. Вятърът ухаеше на солена вода, а не на земя и майор Уилкс — британският офицер, който щеше да ни ескортира до Англия, подуши с наслада въздуха и се усмихна. Той беше малко по-стар от рани — на двайсет и девет или трийсет години. Използваше това пътуване до Англия, за да доведе в Индия годеницата си.

— Роден дом! — изрече тихо той и въздъхна.

— Такава ли е Англия? — изгледа го Арджун.

— Не, имам предвид аромата на море — отговори му със свенлива усмивка майорът.

Помогна ни да свалим дисагите от конете, а след това се появиха няколко от неговите хора, които ни ескортираха към висок бял параход. Никой от нас не се беше качвал до този момент на кораб, така че в мига, в който се качихме на дървения трап и параходът се наклони силно на една страна, Джалкари сграбчи перилата и изкрещя:

— С това ли ще пътуваме до Англия?

Макар да съм сигурна, че майор Уилкс не знаеше и думица на маратхи, той очевидно разбра какво каза тя, защото се засмя и отвърна:

— Не. С това ще пътуваме до Суец. Оттам ще продължим по суша до Александрия, откъдето ще вземем до Англия друг кораб. А до Лондон ще стигнете с карета!

След малко се качихме на парахода и се озовахме в най-голямата зала. Зяпнахме.

Стените бяха покрити от горе до долу с богато резбована ламперия. Подът беше покрит с дебели килими, а тежкото сребърно огледало в единия ъгъл отразяваше светлината на позлатен полилей. Около малки инкрустирани масички бяха подредени тапицирани канапета, на които седяха няколко английски мъже и пушеха дълги пури. Загледах се в дима, който се виеше над главите им и се отправяше към кепенците на прозорците, за да излезе между дупките им. Самите кепенци бяха изработени от тиково дърво, а пепелниците върху всяка от масичките бяха от чисто сребро. Очевидно рани беше похарчила цяло състояние, за да ни изпрати в Англия. И нищо чудно — разглеждаше го като инвестиция.

Арджун пристъпи към един от прозорците, за да огледа панорамата навън, но в този момент майор Уилкс прочисти гърло и изрече сконфузено:

— Съжалявам, но тази зала не е за вас.

Всички се обърнахме едновременно към него.

Майор Уилкс погледна крадешком към другите англичани в помещението, които вече ни наблюдаваха свъсено, и поясни:

— Тази зала е само за британци — а после добави с извинителен тон: — Не аз определям правилата!

— Но съблюдавате спазването им — троснах се аз.

— Нищо не мога да направя, съжалявам — рече той.

Арджун ме погледна, а след това двамата обяснихме на останалите какво е казал майорът. Няколко от мъжете възроптаха, а Джалкари се провикна:

— След като не ни се позволява да седим при британците, тогава къде ще отседнем?

В отговор на въпроса ѝ майор Уилкс ни поведе през поредица от зали, докато не стигнахме задния край на кораба. Там за нас бяха отредени четири стаи — две за мъжете, една за Джалкари и моя милост и четвърта за хранене и разговори. Това бяха най-красивите стаи, които нашата скромна групичка беше зървала извън Панч Махал. Майорът ни позволи да си изберем стаите, а след това ни остави да си разопаковаме багажа.

Когато Джалкари затвори вратата, аз отбелязах:

— Това изобщо не ми изглежда реално! Цяла стая само за нас, представяш ли си?!

— Чувствам се като рани — призна си Джалкари.

Огледахме всичко в най-големи подробности — от сребърните брави на вратите през малките, перфектно чисти легла до дървените нощни шкафчета с махагонови полици за книги. Леглата се намираха в двата противоположни края на стаята, така че аз си избрах онова, което беше по-близо до прозореца. Излегнах се и се загледах в ширналия се пред мен океан. И едва тогава ми хрумна да се запитам дали изминаването на такова голямо разстояние по море е безопасно. Предстоеше ми да навърша двайсет и една години, но единственото, което знаех за корабите, беше, че те имаха навика да се озовават в непознати води — или поне според английската литература. Погледнах към Джалкари, която продължаваше да стои с кръстосани пред гърди ръце и да гледа водата, и попитах:

— Смяташ ли, че пътуването с кораб е безопасно?

— Рани не би инвестирала в нас толкова много пари, ако не беше — гласеше отговорът ѝ.

Ами ако излезе буря и ние се окажем в центъра ѝ? Възможно ли е да бъдем изхвърлени на брега на някоя непозната земя като Виола в „Дванайсета нощ“? Или още по-лошо — на някой необитаем остров като Миранда в „Бурята“? На вратата се почука и на прага се появи Арджун, следван от още двама стражи.

— Какво ще кажете да се разходим из кораба? — предложи той.

Изминахме цялото разстояние от носа до кърмата, а Арджун ни обясняваше устройството на парахода, базирайки се само на онова, което беше чел в огромната библиотека на рани. Когато стигнахме кърмата, петимата вкупом се загледахме в отдалечаващия се от нас бряг. А когато той се превърна в нищо повече от едно петно на хоризонта, Арджун каза:

— „Никой не знае със сигурност дали корабът ще потъне, или ще стигне до другото пристанище. Предпазливите хора казват: «Няма да правя нищо, докато не съм сигурен.» Но търговците са по-умни. Те знаят, че ако не сториш нищо, само губиш. Не бъди един от онези търговци, които не смеят да поемат риска на пътуването в океана!“

— Но какви ги приказваш, за бога? — сбърчи нос Джалкари.

— Цитира Руми — обясних ѝ аз. — Сега ние сме тези търговци.

Когато дойде вечерта, на групата ни от дванайсет човека беше поръчано да се съберем в общата стая. Насядахме около дълга дървена маса, чудейки се какво предстои. Когато малко по-късно в стаята се появиха половин дузина сервитьори, носещи сребърни подноси, ние с Джалкари се погледнахме ужасено и аз извиках:

— Ама те си мислят, че ние ще се храним заедно!

Скочих, за да намеря майор Уилкс, но се сблъсках с него точно на прага на общата стая.

— Те си мислят, че ние ще ядем заедно! — възкликнах силно притеснена аз.

Той ме погледна. Аз също го погледнах. И осъзнах, че той изобщо не ме разбира.

— Жените не се хранят пред мъжете — поясних. — Това е забранено!

— Мадам — изрече учтиво той, — в Англия ще има множество случаи, когато от вас ще се очаква да се храните заедно с мъжете. В моята страна това е обичай. Сега можете да си вземете храната и в стаята, ако желаете — добави, — но се опасявам, че в Лондон ще има моменти, когато или ще трябва да се храните заедно с останалите, или да стоите гладни!

— Хайде, връщай се на масата и започвай да ядеш! — подвикна ми небрежно Арджун.

Обаче аз за нищо на света не бях в състояние да си представя подобно нещо. Ами ако случайно пръдна, докато съм на масата? Истински кошмар! И как се очакваше от мен да правя това нещо непрекъснато в продължение на пет месеца?!

Но в крайна сметка двете с Джалкари се върнахме бавно на масата и аз преведох на останалите какво беше казал майор Уилкс.

— Я да видим какво са ви сервирали! — подвикна майорът. Преди беше споменал, че не може да си представи как вегетарианците оцеляват без агнешко, телешко или свинско в храната си.

Сервитьорите вдигнаха капаците от подносите и пред нас се разкриха вдигащи пара купчини странна храна.

— Аха! Киш! — възкликна той, като посочи към подноса с жълти и зелени сладкиши. — А ето и нещо, което познавате — броколи и моркови. За това не съм много сигурен какво е — имаше предвид супата, — но все пак бон апети! — последното не ми звучеше много на английски.

И с тези думи той напусна стаята.

Нямаше за ядене нито хляб, нито леща, нито нахут — въобще нищо, съдържащо протеини. Ние се спогледахме и се разсмяхме.

— Това ли ядат англичаните? — попита един от мъжете.

— Не. Те ядат предимно месо. Затова не могат да проумеят с какво точно се хранят вегетарианците — обясни Арджун.

После започна да сипва от всяко плато в една чиния, която накрая ми подаде и отсече:

— Яж!

Изчервих се до корените на косата си.

— Яж! — повтори той. — Тук на никого не му пука за нашите обичаи!

И докато всички опитваха миниатюрните сладкишчета, Джалкари ми прошепна:

— Вече разбирам!

Огледах се, но мъжете си говореха преспокойно за кораби и не ни обръщаха никакво внимание, сякаш цял живот се бяха хранили с жени и бяха пътували многократно по море.

— Какво разбираш? — попитах я също така шепнешком аз.

— Арджун. Той е влюбен в теб!

Погледнах към Арджун и изведнъж ми се зави свят. Но не от движението на кораба.

— Представяш ли си как ще ни се отплати рани, ако кралица Виктория се вслуша в молбата ни и я върне на трона на Джанси? Със сигурност ще ни позволи да се пенсионираме от Дурга дал и тогава ще бъдеш свободна да се омъжиш!

— Ами… не знам… — промърморих. Да открия любовта в двореца и да се омъжа на двайсет и една? Струваше ми се неизпълнима мечта.

— Сита, щом може да се случи на мен, значи може да се случи и на теб! — настояваше Джалкари.

— Направо не смея да се надявам на подобно нещо — отговорих смутено.

— Защо пък не?

— Защото аз никога не съм била предвиждана да се омъжвам. Сестра ми…

— Сестра ти вече е омъжена и зестрата ѝ е платена! Сита, ами ако това пък е твоят шанс?!

Главата ми се замая още повече при тази мисъл. И макар да си знаех, че не трябва да го позволявам, тайничко започнах да се надявам.

С Арджун започвахме всеки свой ден с йога. Всяка сутрин сядахме на одеялата си и наблюдавахме изгрева на слънцето над океана, превръщащо вълните в бляскави кристали. Следобед четяхме заедно поезия, а вечер се събирахме с останалите, за да четем „Пураните“ — нашите най-свещени санскритски текстове. И изведнъж невъзможното престана да бъде толкова невъзможно.

Беше приказно време.

А после, сякаш твърде скоро, един моряк изкрещя:

— Земя на хоризонта!

Точно както правят по книгите. И всички се втурнахме на палубата, за да зърнем Англия за първи път. Над брега, подобно на тънък воал, беше легнала гъста мъгла, но отвъд нея, пробиващи този воал, се издигаха най-високите скали, които някога бях виждала. Бяха покрити в зелено, с дървета, които бяха толкова високи и дебели, че приличаха на шепи, пълни със смарагди. Всички потънахме в благоговейно мълчание, опитвайки се да си представим какъв ли свят се крие зад тях.

Арджун застана до мен и изрече:

— Красота!

Когато се обърнах, той гледаше мен. Сведох очи.

— Моите хора смятат, че ако мисията ни в Англия се увенчае с успех, рани ще ни възнагради пребогато — продължи той.

— Да, и Джалкари мисли така.

— Ако това стане — призна си той, — надявам се отново да се оженя!

Усетих в гърлото си странна буца и вдигнах очи към него. Той се усмихваше.

— А ти какво ще правиш, ако рани те освободи от Дурга дал? — попита Арджун.

Стомахът ми се сви и изпитах истинска, физическа болка, когато отговорих:

— Нищо. Ще бъда стара мома на двайсет и една, и нищо в живота ми няма да се промени.

И се отдалечих, преди да беше успял да отговори каквото и да било. Как не го е срам да признава подобно нещо пред мен?! След всичко, което преживяхме заедно… Вирнах гордо брадичка, но болката в гърдите ми беше толкова голяма, че се опасявах да не ме задуши.

Застанах до майор Уилкс в другия край на кораба и се опитах да се престоря, че в очите ми няма сълзи, а просто са чувствителни към вятъра.

— Декември в Англия — каза той, когато ме видя. И точно както беше сторил на пристанището в Мадрас, вдиша дълбоко. Очевидно Англия имаше за него особен аромат така, както Барва Сагар имаше за мен. Сигурно това важи за всички, които служат в чужбина. Цял живот чакат да се приберат у дома и през всичките десет, двайсет, та дори трийсет години в чуждата страна нито за миг не могат да изпитат истински душевен покой. — Нямам никаква представа какво правим ние в Джанси — изрече, когато отвори очи. — Нямам представа и защо един англичанин би желал да живее там. Не познавам човек, който по-силно от мен да мечтае вие да успеете да убедите нашата кралица да се оттегли от Индия! Макар че, разбира се, ако бъда запитан официално, ще го отрека!

Огледах внимателно изражението на майора — стори ми се напълно искрен.

Когато корабът спря в пристанището, майорът отново вдиша дълбоко от въздуха на Англия. Последвах примера му, надявайки се да усетя онова, което усещаше той. Но мислите ми се върнаха обратно при Арджун. Как не го е срам да си разменя книги с мен, да играе йога с мен, а после да ми заявява, че се надява да си намери булка?! Вдишах нова порция от чистия въздух, опитвайки се да прочистя съзнанието си. Студеният въздух беше натежал от аромата на сол и водорасли. Носеше със себе си и звуците на доковете, претъпкани с търговци, моряци и пътници, слизащи от другите кораби. Нямах представа накъде първо да гледам — към каретите на пристанището и техните пътници с красиви бонета и високи шапки или към моряците на нашия кораб, които хукнаха да пуснат трапа.

Когато стъпихме на твърда земя, аз се стараех да се държа плътно до Джалкари. За нищо на света не исках да позволя на Арджун да види колко много страдам. Той никога не ми се беше обяснявал в любов, нито веднъж не беше споменавал за брак, дори не беше подхвърлял, че нещата между нас биха могли да бъдат и по-различни. За да не мисля за него, се оставих да бъда погълната от новите гледки и звуци. По едно време към нашата група от дванайсетима се присъедини и майор Уилкс, който обяви:

— Ще вземем четири карети до Лондон. Подгответе се. Пътуването няма да бъде никак кратко!

Увихме се плътно в кожените наметала, които ни беше подарила рани, а след това се разпределихме по четирима в карета. Джалкари се настани до мен — с меката хермелинова кожа, галеща бузите ѝ, приличаше напълно на нашата рани. Не можеше да се отрече, че ако не беше това пътешествие, надали щяхме да притежаваме подобни луксозни дрехи, ако ще и хиляда години да живеехме. Арджун и майор Уилкс заеха местата срещу нас. Когато се отпуснаха доволно върху меките кадифени седалки на каретата, аз не можах да не се запитам дали всички англичани пътуват по този начин. После обаче се сетих, че Арджун си търси нова съпруга и усетих, че стомахът ми пак се преобръща.

— Предупреждавам ви, че ще се смаете, когато стигнем в Лондон! — каза майорът.

Но когато каретите се втурнаха напред, ние вече бяхме смаяни.

Пред нас се ширнаха безкрайните хълмове на Англия, изпъстрени с църкви и красиви каменни селца. По едно време майорът затвори прозорците, но въпреки това аз продължавах да усещам наситения аромат на горящи цепеници, докато се носехме напред. Минахме през няколко претъпкани града, чийто шум ми напомни за Джанси. Навсякъде жените вървяха свободно като мъжете, а някои дори управляваха карети. Яздеха коне, облечени в поли и седнали настрани, и се смееха с широко отворени уста, показвайки зъбите си като хиени. Но най-скандалното от всичко беше, че бяха облечени с рокли, които показваха едва ли не половината от гърдите им!

— Мисис Макигън обясни ли ви всичко за кралския двор? — попита по едно време майорът.

— Да — отговорих аз.

За разлика от нашата рани английската кралица допускаше в двора си само определени членове на обществото. Военните, религиозните служители, лекарите, адвокатите и съпругите на всички тях бяха приемливи. Но бизнесмените, търговците и техните семействата, независимо от богатството им, бяха неприемливи. Тогава дали кралицата на Великобритания знаеше, че Джалкари и аз сме родени на село и че на всичко отгоре Джалкари е далит?

— В такъв случай предполагам знаете, че в мига, в който пристигнем, кралицата ще реши кога ще ви приеме. Може да стане днес, но може да стане и в друг ден. Дотогава сте свободни да разглеждате Лондон.

Едва ли бих могла да ви предам в пълна степен вълнението си от първото си стъпване в Лондон! Накъдето и да се обърнехме, виждахме жени — с незабулени лица, смеещи се широко, пиещи чай. Въпреки пронизващия вятър шапките им стояха гордо върху главите им, целите в дантели и пера, подобно на птици, перчещи се, за да бъдат видени. Минахме покрай Хайд Парк, където красиви семейства разхождаха децата си и миниатюрни кученца. В Джанси подобен парк би се използвал ежедневно за сватби. Тук обаче не се виждаше нито една сватбена церемония.

— А това е Парк Лейн — обясни по едно време майорът, докато минавахме по широка улица. — Тук се намират най-модните къщи на Лондон.

В една от къщите, които зърнахме на тази улица, можеха да се поберат десетина семейства от Барва Сагар.

— А това там е магазинът на „Фортнъм и Мейсън“, доставчикът на кралицата.

Майорът очевидно имаше коментар за всичко наоколо.

А после очите на Арджун се разшириха и той си пое дълбоко дъх. Видяхме го заедно — дворецът Бъкингам! Простираше се пред нас във всички посоки — величествен дворец, обграден от разкошни градини.

— Реших, че ще се радвате да го видите, преди да се насочим към хотела — отбеляза майор Уилкс.

Всичко, което бях виждала в Джанси, изглеждаше дребно в сравнение с този дворец. Пред портите конете леко забавиха, за да ни дадат възможност да огледаме, а след това кочияшите ги пришпориха бързо към Албемарл Стрийт, където спряхме пред величествена постройка с табела, на която пишеше: „Хотел Браун“.

— Тук ли ще отседнем? — възкликнах.

— Точно тук — отговори с усмивка майор Уилкс.

Та този хотел беше като дворец! От входа му се появиха десетина мъже в черни сака и бели ревери, за да вземат багажа ни. Въздухът навън се оказа студен и ухаещ на дървета. Уилкс каза, че било от вечнозелените гирлянди, използвани за външната украса на хотела.

— Значи тези гирлянди не са обичайна част от хотела, така ли? — попитах.

— Не. Само за Коледа са — отговори той. — Като онзи имел ей там.

Въпросните вечнозелени гирлянди изпълваха и рецепцията и я насищаха с приятен аромат. Всичко тук беше ярко и весело. Заведоха ни до стаите ни — седем на брой, на един и същи етаж, след което ни уведомиха, че вечерята се сервира в трапезарията на долния етаж. За нас всичко тук беше ново, огромно и странно. Оказа се, че британците носят обувки и вътре в стаите, въпреки че навсякъде имаше килими. Навсякъде имаше и газени лампи, даже в баните. Щеше ми се сестра ми и баща ми да можеха да видят всичко това с очите си! Сигурно нямаше да ми повярват, когато им разкажа.

Тази вечер, докато седяхме на дълга маса, украсена с дълги зелени гирлянди и проблясващи свещи, майор Уилкс ни предупреди да не очакваме вести от кралицата поне през първите няколко дена.

— Представете си още колко много хора искат да я видят, нали? — добави.

— Но ние сме дошли чак от Джанси! Кой друг е изминал толкова дълъг път, за да се срещне с нея, а? — изтъкнах аз.

И въпреки това не можехме да сторим нищо друго, освен да чакаме. В продължение на следващите няколко дена ние прекараме времето си в разходки по мокрите улици на Лондон, където се възхищавахме на красиво украсените магазини и огромните коледни венци, окачени на дървените порти на къщите. Един ден отидохме до прочутия Хайд Парк. На следващия ден се запътихме към Риджънт Стрийт. Но всяка наша поява привличаше всеобщото внимание. Пелерините ни прикриваха достатъчно, за да не се види, че не сме облечени като англичани, но цветът на кожата ни се открояваше драстично от този на англичаните, а също така и бижутата ни. Ние с Джалкари продължавахме да носим халките на носовете си. Арджун продължаваше да носи халките на ушите си.

Към третия ден обаче станахме неспокойни. Ами ако кралицата реши да ни приеме чак след два месеца? Или пък ако изобщо откаже да ни даде аудиенция?

Но когато на същата вечер седнахме да вечеряме в трапезарията заедно с майор Уилкс и неколцина други гости на хотела, в залата внезапно се появи един добре облечен вестоносец и обяви на всеослушание:

— От двореца Бъкингам!

Всички затаиха дъх. После вестоносецът разтвори писмото, което носеше, и го прочете на глас.

Ние бяхме призовани да се явим на аудиенция в двореца на следващия ден и трябваше да бъдем там точно в дванайсет на обяд!

Сред групата ни избухна възторжен смях. Дори останалите гости на хотела се усмихнаха. А в шест часа сутринта на другия ден ние вече бяхме станали и бяхме започнали да се обличаме. Майор Уилкс ни беше предупредил да се явим в двореца, облечени в западен стил.

— Мъжете трябва да бъдат с черни костюми и бели вратовръзки, а жените да се облекат като истински дами! — беше подчертал.

Когато го попитах какво има предвид под „истински дами“, той се изчерви, както непрекъснато правеха англичаните, и смотолеви:

— Хиляди извинения, мадам, но кръстът ви… Опасявам се, че в покоите на кралицата никой досега не е виждал тази част от женското тяло!

Това може и да беше така, обаче ние предпочетохме да игнорираме съвета му и се облякохме така, както винаги бяхме възнамерявали — в копринени сарита и курти. Джалкари сплете косата ми, а после аз сплетох нейната, след което и двете украсихме плитките си със златни чоти — гирлянди от дълги цветя, изработени от двайсет и четири каратово злато и инкрустирани със смарагди и рубини. Когато приключихме, застанахме пред огледалото, за да се насладим на себе си.

— Не мога да позная нито теб, нито себе си! — промърмори Джалкари.

Което беше самата истина. Ние бяхме като видения от злато и коприна — Джалкари в сари в червено и златисто, аз — с жълто и пурпурно. На вратовете ни блестяха нанизи от перли, а рубинените ни обеци бяха в тон с рубинените ни халки за нос и широките рубинени гривни. На глезените ни подрънкваха звънчета от злато и рубини. Фактът, че рани ни беше заела всички тези бижута, говореше предостатъчно за доверието, което имаше към нас. Нищо чудно, че всичко това изобщо не ни изглеждаше реално. Нито дрехите ни, нито бижутата ни, нито красивото огледало в изящна резбована рамка, окачено на покритата с ламперия стена в нашия хотел.

В коридора пред стаите ни, очакващи майор Уилкс, стояха Арджун и останалите стражи. Те пък бяха облечени величествено като махараджи — с позлатени курти, тежки златни обеци и сложно завъртени пагрии. Ако никога не сте виждали такова пагри, мога да ви кажа, че това е тюрбан, украсен с покрит със скъпоценни камъни сарпех, предназначен да прилича на пауновото перо на Кришна. Ахнах, когато зърнах Арджун. Той беше онова, което Джейн Остин би нарекла „зашеметяващ“. Никой от нас не си беше сложил тежката кожена мантия, защото при среща с кралицата горни дрехи не се допускали. Щеше да се наложи да излезем на студа по тънки курти и коприна.

— Изглеждате изумително! — обърна се Арджун към Джалкари и мен.

— Както и ти — върна му комплимента Джалкари.

Аз го дарих с мимолетна усмивка, но все още не можех да забравя онова, което ми беше казал на кораба. Беше ме заболяло много повече, отколкото си представях, макар да знаех, че нямам никакви причини за това. Той никога не ми беше обещавал нищо, никога не ми беше говорил за любов. Просто си разменяхме книги и толкова.

Когато пристигна да ни вземе, майор Уилкс се намръщи заради вида ни, но предпочете да си държи езика зад зъбите. Бяхме отведени до каретите ни. Втората ни среща с двореца Бъкингам се оказа не по-малко впечатляваща от първата. Когато спряхме пред портите, аз положих неимоверни усилия да успокоя нервите си, докато майорът говореше със стражите отпред. Акцентът им беше доста труден за разбиране, но пък всички се разсмяха с глас, което ми се стори добър знак. А после вратите се разтвориха и ние се оказахме вътре.

Вратите на каретите ни бяха отворени от слуги и когато излязохме, зърнахме десетки лица, залепени по прозорците над главите ни, които ни зяпаха. Когато тръгнахме през пищните коридори на резиденцията на английската кралица, всички се заковаваха на място, за да ни зяпат. Зяпаха ни и слугите, и придворните, зяпаха ни всички. Ние обаче бяхме твърде заети да зяпаме обстановката, за да им обърнем внимание. Минахме под безкрайна поредица от полилеи и влязохме в празна гостна стая, където един слуга ни прикани да седнем на луксозните кадифени столове. Накъдето и да се обърнехме, се виждаха само дебели килими, резбовани перила и позлатени корнизи.

— Ще изчакаме тук, докато не бъдем официално поканени в тронната зала на нейно величество — поясни майор Уилкс.

Бяхме пристигнали с повече от час по-рано. Накрая, в един следобед се появи изключително висок мъж с невероятно сериозна физиономия, който обяви тържествено:

— Нейно величество кралицата има удоволствието да ви приеме в своята тронна зала!

Всички се изправихме едновременно, изнервени като престъпници, които всеки момент трябва да се явят пред съдията. Аз стиснах ръката на Джалкари, тя стисна моята. А после отправих кратка молитва към Ганеш, който премахва препятствията по пътя ни. „Моля те, нека всичко мине гладко!“ — примолих му се аз.