Последната кралица на Индия

Шестнайсета глава

Можете да си представите каква паника настана в цял Панч Махал, когато се разбра, че Дамодар внезапно се е разболял. Всичко започна с невъзможността му да задържа каквото ѝ да било в миниатюрното си стомахче. След това дойде затруднението в дишането. Рани завърза малка черна панделка на ръчичката му, за да го предпази от уроки, но той продължаваше да боледува. Най-странното бе, че лошите неща при него бяха на тласъци. Лекарите му даваха аюрведически чай, приготвен от мед и мащерка, той се оправяше, заспиваше и се нахранваше добре, а на следващия ден пак се събуждаше парализиран. Крачетата му преставаха да се движат и вцепенението започваше да пълзи бързо към ръчичките му. Изредиха се какви ли не лекари, пробваха се всевъзможни чайове и отвари, но симптомите не изчезваха. Не след дълго от покоите на рани бяха изгонени всички с изключение на най-близките.

Седмиците се нижеха и напрежението тегнеше над всички ни като тъмен облак. Всички чакахме и се молехме. А после, през април, точно на Рама Навами — началото на нашия фестивал, празнуващ раждането на повелителя Рама, когато Кахини се върна от покоите на кралицата, ние веднага разбрахме.

Уплаших се, че Каши ще се разпадне — толкова силно плачеше.

Лично аз се чувствах така, сякаш бях погълнала камъни.

В деня на погребението на раджкумар малкото му телце беше отнесено на носилка до бреговете на езерото, на чийто бряг се намираше храмът на Махалакшми. Към синьото небе се възправяха огнени оранжеви дървета, които ние наричаме „Пламъците на гората“, и се полюшваха от вятъра, докато свещеникът издигаше погребалната клада. Когато приключи и запали кладата, имах чувството, че ще се задява и ще умра от скръб.

По целия бряг на езерото се бяха подредили стотици, даже хиляди хора. Рани се беше подпряла на Сундари. Без нея със сигурност щеше да се свлече на земята от тежестта на мъката си. Що се отнася до раджата, той падна на колене пред погребалната клада, покри лице с ръце и се разрида. Остана така толкова, колкото беше необходимо на пламъците да погълнат миниатюрното телце на сина му.

Никой човек на този свят не трябва да преживява подобна мъка.

В онзи ден изобщо не ми изглеждаше справедливо хора, които не бяха сгрешили с нищо в този свой живот, да бъдат наказвани за дела от минали животи, които изобщо не помнят. Отказвах да повярвам, че в някой от предишните си животи рани е сторила нещо толкова ужасно, че сега да бъде наказвана със смъртта на детето ѝ. Искаше ми се да попитам шри Рама за тези неща и мислено се заклех, че при първа възможност ще го направя.

През следващите седем дена нито рани, нито раджата напуснаха покоите си. Аз стоях с останалите дургаваси в стаята на кралицата. После минаха още три дена. Единственият път, в който зърнахме рани, беше, когато тя се отправи към покоите на раджата, облечена изцяло в бяло — от перлите на врата ѝ до сандалите на краката ѝ. Рани остана при раджата четири дена, а на петия аз писах на Ану:

Но изминаха още две седмици, преди рани да присъства на първия си дурбар. А и когато го направи, изобщо не беше там. Имам предвид духом.

От възглавницата си зад рани Кахини промърмори:

— Този траур не може да продължава вечно! Кралството трябва да бъде управлявано!

— А бе на теб какво ти става? — изсъска Каши. — Почина наследникът на Джанси, нейното дете!

— Ти май наистина нямаш сърце, а? — добави Моти.

— О, имам сърце, и още как! — отвърна високомерно Кахини. — Но освен това имам очи и уши!

Кралицата се хранеше съвсем сама в стаята си, а вечер не излизаше никъде. Даже на Кахини ѝ беше забранено да влиза там. Измина цял месец в този дух, а силният вятър, който ревеше навън, отразяваше прекрасно нашето мрачно настроение. Когато се появи Гопал, за да прибере писмата ни, само Кахини беше написала нещо. Често се питах на кого толкова пише всяка вечер — родителите ѝ бяха починали, братя и сестри нямаше.

— Ако имате нужда от утеха… — започна Гопал.

— Имам нужда само от това да изпратиш писмото ми! — сряза го Кахини.

Господарят на писмата моментално сниши глас, но не толкова, че да не успея да го чуя.

— Давам си сметка, че Садашив е важен за вас, но…

— Не смей да изговаряш на глас името му! — изръмжа през стиснати зъби Кахини.

Гопал отстъпи шокирано назад, а когато се обърна, Кахини веднага разбра, че съм чула всичко.

— Не мога да си представя да имам толкова отегчителен живот, че да ми се налага да подслушвам разговорите на другите! — подметна ми злобно.

Но преди да успея да отговоря каквото и да било, в стаята се появи Сундари. Беше пребледняла.

— Сита — изрече и ми направи знак да се приближа. — Върви веднага при рани!

Изпълних се със задоволство. Рани беше повикала мен, а не Кахини! Макар и със срам признавам, че преди да изляза, си позволих да ѝ хвърля един самодоволен поглед. Но когато се озовах пред вратата на кралицата, спрях несигурно. С какво бих могла да ѝ помогна след подобна непрежалима загуба?

Непознатите за мен стражи ми отвориха вратата и аз влязох. В стаята беше тъмно. Рани лежеше на леглото. Лежеше и мълчеше. След време, което ми се стори цяла вечност, тя изрече:

— Искам да ми напишеш едно писмо. Адресирай го до майор Елис — това беше човекът, когото бях зърнала на представлението на раджата преди месеци. — Започни с всички задължителни английски поздрави.

Веднага изпълних заповедта. Така в продължение на известно време единственият звук в стаята беше от писалката ми, докато драскаше по хартията. Когато накрая ме чу, че спирам, рани изрече:

— Пиши му, че ще има друг наследник!

Вдигнах стреснато глава и едва тогава си дадох сметка, че тя плаче.

— Ваше височество…

— Толкова много боли, Сита! — извика тя, раменете ѝ се разтресоха и тя покри очи с ръка. — Дурга да ми е на помощ!

Страхувах се да не кажа нещо погрешно, но когато тя продължи да ридае, осъзнах, че каквото и да сторя, нямаше да има никакво значение. Протегнах ръка и стиснах лекичко нейната.

— Много съжалявам! — прошепнах.

— Знам, че навън има много деца, които играят и се смеят. Навсякъде из Джанси има жени с деца! Шива да ми прости, но защо те да са благословени, а аз — не? — изглеждаше толкова млада и уязвима. Изобщо не беше за вярване, че съвсем скоро щеше да навърши двайсет и пет. — Не е ли ужасно? Представям си просякините навън и завиждам на бедняците, защото имат живи синове!

Стиснах още по-силно ръката ѝ и тя вече се разрева по начина, по който го правеха истински съсипаните от скръб хора — силно и дълбоко.

— Нощем го чувам как плаче — изхълца между две ридания. — Чувам го и в банята — сълзите ѝ рукнаха още по-силно. Едва успя да си поеме дъх, за да довърши изречението: — Чувам го как издава разни звуци. Докато водата тече, го чувам непрекъснато!

Усетих, че аз също ще се разплача, затова извърнах глава към прозореца. Навън градът Джанси беше прихлупен и сив, като старец, превит надве от студ.

— Смятате ли, че в предишните си животи наистина сме извършили нещо лошо? — попитах по едно време. — Да се върнем сега като жени… сигурно това е наказание за някое прегрешение, не мислите ли?

Рани си пое дълбоко дъх, а после още по-силно издиша.

— Смяташ ли, че Дамодар е сторил нещо ужасно в някой свой минал живот, за да умре толкова рано? — прошепна.

— Разбира се, че не! — отсякох.

— Значи наказаната трябва да съм аз.

Тук вече не разполагах с никакъв коментар.

— Шри Рама казва, че всички ние се намираме в постоянно състояние на израстване, че болката е тази, която ни движи напред, която ни променя в нещо друго, нещо, което трябва да станем — рече едва чуто тя.

След това помълчахме още известно време, а накрая аз попитах:

— Да довърша ли писмото?

Рани поклати глава и прошепна:

— Не.

— Каза ли на рани, че я чакаме? — извика Кахини в мига, в който се върнах в стаята на кралицата. — Предложи ли ѝ да ни придружи утре на майдана?

Всички дургаваси се обърнаха, за да чуят разговора ни.

— Сега не беше моментът за това — отговорих.

— Да знаеш, че траурът ѝ ще свърши някой ден! — размаха предупредително пръст към мен Кахини. — И когато това стане, ще те свързва с най-мрачните мигове от живота си!

— Кахини, много подло е от твоя страна да говориш така! — намеси се Сундари. — Нищо чудно, че рани не те вика напоследък.

— Може, ама я ми кажете колко пъти е била повикана Сита от раджата, а? Той е човекът, който управлява това кралство, не рани, независимо колко могъща си въобразява, че е!

Тогава за първи път чух Кахини да говори против нашата кралица.

Вече разполагах с достатъчно пари, за да платя зестрата на сестра си. Щях да добавя към чеиза ѝ и курти на стойност едногодишна заплата. Но докато планирах щастливото бъдеще на сестра си и подготвях булчинската ѝ зестра, аз се чувствах като предателка спрямо скръбта на рани. Затова ми беше двойно по-изненадващо, когато кралицата ме повика в покоите си, за да ми даде дар за Ану.

— Предай моята благословия на сестра си! — изрече, плъзна ръце под плитката си и разкопча огромната си огърлица от няколко реда перли. — Бих искала да я помолиш от мое име да носи това бижу в деня на сватбата си!

— Ваше височество… — запелтечих аз.

— Може да го задържи или да го продаде — както пожелае. Но тази огърлица е за нея!

Когато на следващата сутрин слънцето най-сетне разкъса облаците, аз вече яздех към Барва Сагар, придружавана от седемнайсет мъже.