Последната кралица на Индия

Дванайсета глава

Когато другите дургаваси се върнаха от гостуването при семействата си, установиха, че накъдето и да се обърне, рани вика винаги мен. Само моето име ѝ беше на устните. Всяка вечер ме молеше да ѝ чета. Понякога ѝ четях от събраните съчинения на Шекспир, други път — от най-новите романи на Чарлз Дикенс, и тъй като ние с нея бяхме единствените, които разбират английски, нито една от другите жени не ни правеше компания нито в смеха, нито в сълзите, предизвикани от историите в книгите. Стана точно така, както беше предрекла Сундари. Планът на Кахини да ме накаже се беше обърнал изцяло в моя полза. Дори нещо повече — двете с рани бързо се превръщахме в най-близки приятелки.

Кахини се държеше така, сякаш нищо особено не се беше случило. Дори когато Раджаси реагира със злобно намръщване, дочула в двора, че рани ме кани да я придружа до конюшните, Кахини запази пълно мълчание. Помислих си, че най-сетне е приела смяната в посоката на теченията. Но тя не само че не я беше приела, ами и се беше заела да прегражда реката с бент, за да спре напълно течението ѝ.

— Виждам, че си станала доста близка с рани — отбеляза една вечер Джалкари преди лягане.

Огледах целия дургавас, за да проверя дали някой не ни подслушва. Повечето от жените отдавна спяха.

— Тя е много състрадателна — отговорих тихичко. — И мисля, че понякога наистина има нужда от приятел.

— Но тя е кралица! — изтъкна Джалкари. — И си има много приятели! А ти само печелиш врагове!

Приседнах на ръба на леглото си и я зачаках да обясни.

— Сита, не си мисли, че другите жени не ревнуват! — рече Джалкари.

— Кои други жени?

— Всичките!

— И ти ли?

Тук тя замълча.

— Да не би да ти е неприятно, че съм се сближила с рани?

— Може и да звучи дребнаво, но да! И ме боли. Мислех, че с теб сме приятелки!

— Но ние сме!

— Е — сви рамене тя, — моята ревност не е опасна за теб. Но внимавай с ревността на Кахини!

И въпреки това по нищо не личеше, че Кахини ревнува.

А после, два дена преди Дивали — нашият най-голям и най-пищен фестивал, празнуващ завръщането на повелителя Рама след победата му над демона цар Равана, в двореца се появи един лекар, който трябваше да прегледа рани и нейното все по-нарастващо в утробата ѝ дете. И тъй като подобни прегледи се извършваха всяка седмица, нямаше никакви причини да се опасяваме от нещо необичайно. Аз седях в стаята на кралицата с останалите дургаваси, когато на прага се появи Сундари с извънредно сериозна физиономия.

— Има новини от дворцовия лекар — изрече.

В стаята се възцари толкова тягостно мълчание, че чувах дори дишането на Моти от другия край.

— От Бомбай са пристигнали двама вестоносци, носещи опасна зараза. И двамата мъже били много болни още с пристигането си и веднага след влизането си в Джанси починали. Затова днес лекарят иска да прегледа и всички вас. Ако сте болни, ще има признаци за това по гърлото ви.

— След като заразата е дошла от Бомбай — обади се Кахини, — значи е далитска прокоба! Там е пълно с далити и…

— Кахини, сега не е моментът за това! — сряза я командирът ни.

В стаята отново се възцари напрегнато мълчание. Изминаха няколко минути до появата на лекаря, през което време повечето от нас се стараеха едва ли не да не дишат. След като тази нова болест започваше от гърлото, значи най-вероятно се разнасяше от дъха.

— Намасте, докторе! — поздрави го Сундари, когато той най-сетне се появи.

Докторът беше старец с коса, бяла и гъста като предена вълна. На врата му висеше медальон с образа на Дханвантари — лекарят на боговете. Всички притиснахме едновременно ръце за намасте, но докторът сякаш изобщо не забеляза. Вместо това изрече делово:

— Бих искал всички в стаята да се подредят в една редица. Когато стигна до всяка от вас, отворете уста колкото е възможно по-широко, за да мога да видя назад в гърлото ви.

Представете си колко неудобно се почувствахме всички ние от тази молба! Не стига че трябваше да стоим, отворили уста като риби на сухо, а на всичко отгоре пред мъж!

— Добре — занарежда той, когато тръгна по редицата. — Добре — но когато стигна до Джалкари, изрече: — Отдръпнете се вляво, моля!

— Рани да не е болна? — попита Кахини, когато дойде нейният ред.

— Не. Детето също е добре. Но всеки, който има симптоми за тази болест, ще бъде освободен от работа, докато не се възстанови!

Бях чела разкази за чумата, избила една трета от населението на Европа. Да не би и това сега да беше същото?

Лекарят стигна до Моти, огледа гърлото ѝ и изрече:

— Добре — и тя въздъхна облекчено.

Но когато стигна до мен, челото му се сбърчи и той отсече:

— Отдръпнете се вляво при другото момиче!

Сърцето ми заби лудо в гърдите. Когато лекарят приключи с прегледа, три от нас бяха отделени от групата: моя милост, Джалкари и Мандар.

— Какво открихте? — попита изпитателно Сундари и котешките ѝ очи се стрелнаха из цялата стая.

— Тези трите — отговори лекарят. — Освободете ги за един месец. Най-малко!

— Но това са пълни глупости! — възкликна Мандар. — Двама вестоносци умират и внезапно аз също съм болна, така ли? Откъде накъде? Вие виждали ли сте тези хора? Кракът им стъпвал ли е в двореца?

— Не мога да кажа.

— Да, ама аз мога! — изрева Мандар. — Къде са ви доказателствата, че сме заразени?

Сундари вдигна ръка и отсече:

— Мандар, остави човека да говори!

— Тази болест е много хитра — поясни лекарят. — Крие се в гърдите и се проявява след много седмици!

— А вие разговаряхте ли с умиращите мъже? — намесих се дръзко аз. — Откъде знаете всичко това?

— Защото направих точно това, за което ме питате — вестоносците имаха симптомите преди две седмици.

— Нали били умрели в мига, в който пристигнали в Джанси?! — сопна му се Джалкари.

Той разпери ръце и сконфузено изрече:

— Предвид положението, в което се намира в момента рани, вие трябва да се махнете оттук!

След като лекарят излезе, Сундари заповяда на всички останали да се върнат в дургавас, но на нас трите каза да останем. Чувствах се като прокажена. Ами ако заразя и семейството си?

В мига, в който в стаята останахме само четирите, капитанът изрече с неприкрит гняв:

— Изобщо не вярвам която и да е от вас да е заразена! Това е поредната подла интрига, родена от болния мозък на Кахини! Тази сутрин ги забелязах да си шепнат нещо с дворцовия лекар, скрити в една ниша. Не вярвам да има даже мъртви вестоносци! И никоя от вас не е болна! — отсече непреклонно Сундари. — Това е просто номер, за да отдалечат Сита от рани!

Джалкари и Мандар се обърнаха едновременно към мен и ме изгледаха свирепо. Ако някога са търсели повод да се съюзят срещу мен, по-добър нямаше да намерят.

— Но Кахини не само ни прокужда от двореца — възкликна Джалкари, — но и ни ограбва! Добре известно е, че когато някоя от нас отсъства, не получава заплата!

— Има и още нещо — допълни Мандар. — Ами ако след месец рани не пожелае да ни приеме обратно от страх, че може да сме прокажени?

— Всъщност аз се чувствам точно така — смотолеви Джалкари. — Като прокажен в скъпа коприна.

— Защо не вземем да ѝ кажем за интригата на Кахини? — предложих аз.

— Ако беше на нейно място, ти на кого щеше да повярваш — на лекаря или на охраната си? — изтъкна Джалкари.

— Така е — съгласи се Сундари. — Рани вече е в твърде напреднала бременност и разчита много на раждането на здраво дете. Мисля, че сега не е най-подходящият момент да подлагаш на изпитание приятелството между вас двете, Сита. По-разумно е да изчакаш — всъщност всички да изчакате — един месец. През това време аз ще имам достатъчно сгодни моменти, за да я убедя, че в двореца не се носят никакви зарази!

Конете ни бяха доведени от трима мъже. Един от тях беше Арджун. Той ми подаде юздите, но не изглеждаше особено уплашен да не го заразя.

— Вярно ли е? — попита. — Болна ли си наистина?

— Толкова е болна, колкото си и ти! — намеси се безцеремонно Мандар, загледана в няколкото дузини войници, следващи Арджун, които бяха готови да ни ескортират по домовете ни. — Просто някой е успял да убеди рани, че в Джанси се носи зараза и че ние трите показваме симптоми за нея!

— Кахини?! — възкликна моментално Арджун. Очевидно не му беше трудно да се досети.

— Че кой друг?! — тросна се Джалкари. — Кой знае колко тлъст подкуп е дала на дворцовия лекар!

— Много съжалявам, момичета — изрече Арджун. — Питам, защото и моите колеги разпитват за тази болест и никой не знае на какво да вярва — после погледна към мен и тихо допълни: — Ще ми се да можех да те придружа до твоето село. Пътят дотам е дълъг — бръкна в торбата си и извади оттам същата червена книжка, която го бях видяла да чете първия път, когато се запознахме. — За из път — рече, като ми я подаде.

Плъзнах пръсти по позлатените букви. „Руми. Поезия“.

— Има една поема, която според мен ще ти хареса особено много. Отбелязал съм страницата.

Бузите ми веднага пламнаха и аз промърморих:

— Много благодаря!

— А за мен? — намеси се шеговито Мандар. — За мен нищо ли няма за из път?

— Четеш ли поезия? — попита усмихнато Арджун.

— Само под острието на меча! — изсмя се тя.

Пътуването до Барва Сагар отне по-голямата част от деня. Яздех като кон с наочници, защото единственият образ, който виждах пред себе си, беше лицето на Арджун — изразителните му очи, елегантният му нос, дългата му коса, придържана назад от муретата върху бледото му чело. Леко ми се завиваше свят, когато си го представех, застанал толкова близо до мен. Той беше много красив. Освен това беше капитан. Така че защо не беше женен? Капитанът на стражата на рани би трябвало вече да е женен, с все по-нарастващо семейство. Да не би нещо да не му беше наред?

Спомних си за червената му книга в дисагите ми и си представих позлатените букви.

Когато влязохме в нашето село и момченцата наобиколиха малкия ни кортеж, все още не можех да събера мислите си. Едва когато навлязохме в нашата тясна уличка, където бях живяла повече от седемнайсет години, аз се отърсих от унеса си и осъзнах, че отново съм в Барва Сагар. И това е истина.

Още отдалече видях, че вратата на нашата къща е широко отворена и че дворът е пълен с гости на баща ми. Децата започнаха да хвърлят цветя в краката ни, далечни братовчеди ни поднесоха сладкиши. Така ли се чувстваше рани всеки път, когато излезеше от Панч Махал? Все едно бях напуснала селото като котка, за да се завърна като лъв.

Не ми беше трудно да се видя през техните очи — зелената ми копринена ангарка беше по-красива и по-скъпа от всичко, притежавано дори от най-богатия човек в това село. Сребърната дръжка на револвера ми проблясваше на слънцето, а кинжалът и мечът ми я конкурираха успешно. В този момент тайничко ми се прииска баба ми да гледа отнякъде и да умира от завист.

— Сита! — изобрази с устни баща ми в мига, в който достигнах до него с коня си.

Слязох колкото ми беше възможно по-бързо и докоснах краката му. И изведнъж всички присъстващи в двора ни наобиколиха и започнаха да говорят един през друг. На войниците, които ме ескортираха, бяха поднесени плата с храна, на конете беше донесена вода. Осъзнах, че тълпата около мен наброява най-малко сто човека и всички до един ме подканваха да видя какво ме очаква в къщата. И наистина — когато пристъпих в кухнята, установих, че в чест на пристигането ми са приготвени всички възможни ястия. Авани сигурно изобщо не беше мигвала, за да направи всичко това. Татко стисна ръката ми. Нямаше нужда от думи. Това може би беше един от най-щастливите мигове в живота ми. Огледах се за баба ми, но не я зърнах никъде. Сигурно се цупеше някъде в задната част на къщата.

— Къде е Ану? — попитах, оглеждайки се за сестра ми. — Ану! — извиках, но тя не се появи.

— Крие се — поясни Авани. — В стаята си е. Не ѝ е удобно от толкова много хора.

Заварих я сгушена върху нейния чарпай, свила колене към гърдите си. Не знам дали изобщо беше възможно, но ми се стори още по-дребна и по-млада и отпреди.

— Какво правиш тук? — рекох, докато присядах до нея. После я взех в обятията си.

— Толкова много ми липсваш! — разплака се моментално тя върху гърдите ми. После вдигна глава и ме погледна през дългите си влажни мигли. Беше облякла жълтото сари, което ѝ бях изпратила като подарък — някой ден от нея щеше да излезе много красива жена. — Всички се радват за теб, но аз те искам обратно у дома! — допълни тъжно сестра ми.

— О, Ану! — промърморих и я погалих по главата. — И на мен ми се иска да можех да живея тук!

По някое време успях да я убедя да излезе и двете бяхме посрещнати от огромна тълпа усмихнати лица от всички краища на Барва Сагар. Всички искаха да знаят едни и същи неща — как изглежда рани; дали дворецът е толкова красив, колкото разправят; дали махараджата наистина има двайсет и три слона; какви са там храната, леглата и баните; всичките ли жени там носят ангарки като мен, или обличат и сарита; може ли да им покажа револвера си; убивала ли съм някого с него и какво ли още не.

Да, посрещането си беше изтощително. Последните гости си тръгнаха чак преди изгрев-слънце, много след като Ануджа си беше легнала да спи. Когато къщата ни най-сетне се изпразни, татко дойде в стаята ми и се настани на ръба на моя чарпай. Голата му глава отразяваше лъчите на изгряващото слънце, превръщайки кожата му първо в златна, а после в оранжева. И двамата погледнахме едновременно към Ану, която се помести в съня си, сякаш сънуваше нещо. А после аз взех ръката на татко и написах:

— Нося още средства за зестрата ѝ.

Той плъзна пръсти по дланта ми и накрая написа:

— Променила си се за тези пет месеца.

Очите ми срещнаха неговите. В погледа му имаше толкова жар, че започнах да се притеснявам какво ще каже. Дали смята, че аз, момичето от дворцовото огледало, съм станала неузнаваема?

— Станала си много по-уверена в себе си — обаче написа той. — В Джанси никоя жена не съблюдава пурда, нали?

— Така е, никоя — отговорих, още по-притеснена.

— Е, затова не смятам, че трябва да съблюдаваш пурда и тук! — довърши той.

Очите ми пак срещнаха неговите и този път зърнах в тях възторг, какъвто много отдавна не бях виждала.

— Дади джи ще се ядоса — предсказа татко, — но да знаеш, че когато двамата с Шиваджи излезем, искам и ти да дойдеш с нас!

От всички подаръци, които би могъл да ми даде при завръщането ми, това беше най-големият.