Последната кралица на Индия

Тринайсета глава

— Сигурно сега ще вземеш да се оплакваш от качеството на твоя чарпай, а? — подхвърли баба ми сутринта на закуска. — Сигурно ще вземеш да искаш по-богаташко легло!

Както винаги, косата ѝ беше перфектно сресана. Спускаше се от царствената ѝ глава подобно на водопад от три сребристи плитки. Но острите ѝ скули, на които останалите жени завиждаха, всъщност разкриваха истинската ѝ природа — ъглите в нея бяха твърде много, за да оставят място за някаква мекота.

Оставих на масата купата си с кисело мляко и банани и изрекох бавно и спокойно:

— Да си ме чула някога да се оплаквам? — Ануджа ахна, а очите на баба ми се разшириха. Никога досега не ѝ бях говорила толкова неуважително.

— Как смееш?! — извика тя и скочи от стола си.

Аз обаче също скочих. Бях по-висока, по-млада, по-силна. И никога повече нямаше да ѝ позволя да ме унижава.

— Как смея какво, дади джи? — изрекох, като я гледах право в очите. — Да ти отговоря ли? Или да печеля зестрата за сестра ми?

— И какво ще направиш, а? Ще ходиш да ѝ търсиш съпруг между мизерниците, дето просят пред храмовете ли? Защото никой друг няма да я поиска! Сигурно ти е казала колко време ѝ отне, докато се научи да прави роти5!

— Не обиждай Ануджа! — изсъсках аз и се обърнах към сестра си. — Ану, баба ни обиждала ли те е? — писмата ѝ не казваха нищо такова.

— Ха! — засмя се злобно баба. — Че това не е обида! Това е самата истина!

— Никога повече не се осмелявай да говориш така за сестра ми, разбра ли?! — извиси се изведнъж гласът ми и Ануджа си запуши ушите. — Ако науча, че си я била или обиждала, или въобще си се държала към нея по какъвто и да било друг отвратителен начин, ще съжаляваш!

— И как точно ще го постигнеш, а?

— Някой ден, когато синът ти остарее твърде много, за да работи — изрекох, — аз ще бъда единствената, която ще внася пари в тази къща!

— И смяташ, че той ще ти позволи да ме умориш от глад ли?

Пренебрежението, с което тя възприе моята заплаха, накара нещо в мен да се пречупи. Внезапно аз се превърнах в бамбук, който не само се огъва, но и се чупи, сдобивайки се по счупеното с ръбове, остри като бръснач.

— Никой не може да каже кой от вас ще си замине първи — изрекох бавно и натъртено аз. — Но повелителят Шива да ти е на помощ, ако пръв си замине синът ти!

С тези думи се обърнах спокойно и напуснах кухнята. Малко след като се върнах в стаята си, чух зад себе си малките крачета на Ану. Тя се отпусна върху моя чарпай и изрече, останала без дъх:

— Дади джи ще те убие!

— Ану, това е абсолютно невъзможно, милата ми! По-скоро никога повече няма да се отнася жестоко към теб! Но от теб искам да сториш следното — когато те обиди или заплаши, или въобще се държи с теб по обичайния си отмъстителен начин, искам да ми напишеш следните думи: „Дади джи беше много добра с мен тази седмица“!

Ану ококори очи.

— Разбираш ли ме? — погледнах я аз. — Дори и да кара някого да ѝ чете твоите писма, пак няма да научи истината! Но ако аз видя тази фраза, ще разбера и веднага ще ти се притека на помощ!

Ану направо онемя.

— Би ли повторила изречението, за да съм сигурна, че си го запомнила? — подканих я аз.

— „Дади джи беше много добра с мен.“

— „Тази седмица“!

— Тази седмица — повтори послушно тя.

Аз се бях променила. Но не така, както си мислеше баба ми — не се смятах за твърде добра, за да спя на традиционен чарпай и със сигурност не бях свикнала до такава степен с богатите трапези от плодове и кърита в двореца, че да не се наслаждавам на гозбите на Авани. По-скоро сякаш съзнанието ми е било пясъчен часовник и мислите в главата ми — миниатюрните песъчинки в него, а след като станах дургаваси, пясъчният часовник внезапно се беше обърнал и сега пясъкът се стичаше в другата посока.

Първо, вече бях далеч по-наясно с жестокостта. Петмесечният ми живот в близост до Кахини ми беше показал, че горчилката на баба ми е нещо, която тя съвсем съзнателно подхранва, полива я редовно като лоза, за да обгърне всички останали чувства и да ги задуши. И второ, вече разбирах напълно що е това страдание и виждах перфектно разликата между много богатите и много бедните. Не бях имала никаква представа, че ние сме бедни, докато не зърнах великолепието на Панч Махал. Същевременно обаче времето, което прекарвахме редовно в храма на Махалакшми, за да поднасяме къри и сладкиши на хора, които нямаха абсолютно нищо друго за ядене, ми беше помогнало да разбера, че съм извадила голям късмет с живота си в Барва Сагар. Освен това ме беше накарало да си дам сметка, че при наличието на достатъчно желание и отдаденост хората, които стъпваха по дебели килими и се хранеха от сребърни купи, притежаваха възможността да подобрят живота на по-бедните.

Няма да се преструвам, че внезапно съм станала като Буда и да започна да изреждам проницателни наблюдения за света, от който вече станах част. Но не мога да отрека, че в главата ми започнаха да се зараждат нови идеи, които ме накараха да се сетя за гуруто на рани — шри Рама, и да се зачудя какво ли би казал той за живота в Барва Сагар и за жените, които живееха в къщите си като папагали в клетки.

По време на разходката ни из пазара с татко и Шиваджи аз бях единствената жена по улиците. Мъжете се взираха в мен и с чиста съвест мога да кажа, че погледите на повечето от тях бяха враждебни.

— Изглежда ли ти странно да нарушаваш пурдата тук? — попита веднъж Шиваджи.

— В началото да. Но сега се чувствам по-скоро като риба, пусната от купата, в която е прекарала по-голямата част от живота си в реката, където всъщност се е родила.

Със започването на месец декември въздухът рязко застудя, а аз вече бях изчела два пъти книгата, която ми даде Арджун. Докато семейството ни беше насядало на тънки възглавнички около мангала, който Авани раздухваше, не можех да не си помисля за топлината в двореца, където каменните подове бяха покрити с дебели килими и където винаги имаше достатъчно одеяла за завиване. Татко извади книжката, която винаги носеше със себе си, и задържа писалката си за миг над мангала, за да затопли мастилото. Когато беше готов, написа:

— Каква полза има от Руми в кралския двор? Защо не упражняваш английския си?

— Рани много обича поезията.

— Че има ли по-добър поет от Шекспир?

Замислих се, преди да отговоря. Не желаех да го обиждам, но едновременно с това не исках да лъжа.

— Смятам, че Руми може би е точно толкова талантлив, колкото Шекспир, пита джи — написах.

Татко се смръщи. Като че ли никак не хареса тази нова насока на разговора ни.

— В двора — продължих аз — английският е полезен, но също така на него се гледа с презрение.

— Защо?

— Защото в Джанси не харесват много англичаните. Има конфликти…

— Затова ли още не си се върнала там?

Това беше първият път, в който баща ми ме запита защо стоя толкова дълго в Барва Сагар. Ваканция от седмица, а защо не и две беше напълно приемлива. Но Дивали беше дошъл и отминал, а детето на рани щеше да се роди всеки момент. Защо тогава не бях в двореца, за да я защитавам?

— Ще се върна след две седмици — написах.

Той реши да не ме разпитва повече. Но преди да продължи да пише, погледна към сестра ми, след което поясни в малката си книжка:

— Познавам един човек, който е много подходящ за нея. Ако хороскопите им съвпаднат, бих искал да започна необходимата подготовка!

Евентуалният брак на Ану би означавал, че тя ще отиде да живее в къщата на свекъра си. И татко щеше да остане съвсем сам с Авани и дади джи, които не можеха нито да пишат, нито да четат.

— Кого имаш предвид? — попитах.

— Ишан.

Най-малкият син на Шиваджи. Сетих се за нежността, която беше проявил към малкото птиче със счупеното крило, когато беше дошъл в двора ни, за да се погрижи за него. Тогава беше само на седем. Ако се омъжеше за него, Ану щеше да бъде съвсем наблизо. И сега бързо написах:

— Перфектно! Даже повече от перфектно!

Запитах се кого ли щеше да ми намери баща ми, ако животът ни беше различен и на мен ми беше писано да се омъжа. Но веднага избутах тези мисли назад в съзнанието си, защото нямаше никакъв смисъл от тях. Аз бях завинаги свързана с рани от чувството си за дълг. Колелото на съдбата беше избрало различна посока за мен.

Не знам дали беше доловил мислите ми или не, но татко протегна ръка, потупа ме по коляното и написа:

— Саб куч бхагван ке хаатх мейн.

Което беше на хинди и означаваше: „Всичко е в Божиите ръце.“

Татко говори с Шиваджи и двамата се споразумяха да поканят свещеника, за да разчете джанам кундли на евентуалните булка и младоженец. Вече ви споменах за трудностите, съпътстващи един манглик. Но нито сестра ми, нито Ишан бяха деца на лошия късмет, а както скоро стана ясно от свещеника, техните хороскопи пасваха напълно.

Когато свещеникът си замина, Ануджа ме намери в кухнята да поставям купички с вода под краката на масичката, където държахме зеленчуците, така че насекомите да не се покатерят до тях.

— Вярно ли е? — извика. — Наистина ли ще се омъжа за Ишан?

— Да. Догодина. И надали е необходимо да ти казвам какъв късмет имате, че хороскопите ви съвпадат толкова много!

И тъй като сестра ми винаги се тревожеше за всичко, бяха ѝ необходими няколко дена, докато свикне с мисълта, че бракът ѝ вече е уреден. А после, както подозирам, че става с повечето деветгодишни деца, тя забрави напълно за всичко това и предпочете да продължи да играе с куклите си, когато не беше заета да помага на баба ни в кухнята. А след като възбудата на Ануджа по повод бъдещия ѝ брак отмина, за мен не остана кой знае какво да правя. Беше твърде студено, за да ходя до пазара или да излизам с татко, за да доставяме поръчките му. Затова си седях край мангала и четях Руми.

Последната строфа ме обърка. Защо се задоволяваш с любов, която те прави жълт? Та каква любов имах аз, че на всичко отгоре и посредствена?

Най-накрая се появи вестоносец със свита от седемнайсет войници, за да ме ескортират обратно в Джанси.

Изпълних се със странното усещане на човек, който иска да бъде едновременно на две места — като моряк, който тъгува и по морето, и по сушата. Стана ми много тъжно, когато целувах за довиждане татко и сестра ми, но същевременно изпитвах чувство за дълг към кралицата. И нямах търпение да видя другите дургаваси.

Яхнах Шер, който през последните четири седмици беше принуден да се подслони в конюшните на Шиваджи, а сестра ми протегна ръка, за да ми подаде малка кутийка със сладкиши.

— Приготвих ти ладуси — рече. — Любимите ти!

— Благодаря ти, Ану! — отвърнах разчувствано, осъзнала, че следващата ни среща ще бъде чак на сватбата ѝ. — Бъди мила с пита джи! — напомних ѝ. — И слушай дади джи. Нали помниш какво ти казах?

Тя кимна.

— До скоро! — извиках и пришпорих Шер към Джанси.