Последната кралица на Индия

Двайсет и осма глава

Когато си взех довиждане със сестра ми, все едно се сбогувах с непознат. И разбрах нещо, което никога досега не бях знаела — че любовта може да бъде като сезоните, неусетно превръщайки зеления лист в нещо крехко и жълто. Ану не излезе да ни изпрати и до изгрев-слънце Барва Сагар вече беше далече зад нас. Щях да се върна тук още само веднъж за този свой живот — за да взема сестра си и да я заведа на място, където никой не знае историята ѝ. Бях станала дургаваси, за да спася не само себе си от проституция, но и да спася Ануджа от тази съдба. И макар че съдбата въпреки всичко я беше пратила в ръцете на британците, за да я използват като най-долна вешя, все още можех да я спася. Нищо друго нямаше значение.

Не срещнахме никаква съпротива по пътя към Гвалиор. Някъде по обяд спряхме в покрайнините на едно село, за да си опечем чапата на малък, стъкнат от съчки огън. След като похапнахме, изтупахме дрехите си и пак поехме напред. Когато крепостта най-сетне се показа пред нас, и дванайсетимата дръпнахме юздите на конете си и спряхме. Слънцето залязваше, обливайки крепостта и нейните кули с наситена, неземна кехлибарена светлина. Никога досега не бях виждала нещо по-величествено, дори крепостта Джанси не беше такава.

Изградена върху плато с височина най-малко сто метра, крепостта беше толкова красива, че ни беше трудно да разберем дали виждаме реалността или някаква огромна картина. Плочките проблясваха под лъчите на залязващото слънце с великолепие, превръщащо цялата постройка в приказка от синьо и златно.

Накрая подкарахме конете си към портите. Стражите, които излязоха да ни проверят, бяха пияни. И четиримата.

— Я да видим сега какво си имаме тук? — провлачи единият.

Арджун ни представи, но беше принуден да повтори представянето няколко пъти, преди те да проумеят, че сме дошли, за да се присъединим към рани.

— Аха, Непокорната кралица! — обади се накрая последният в групата и всички се разсмяха, сякаш това беше особено смешно. — Ама защо не казахте по-рано?

— Истински позор за униформата! — промърмори си под носа Арджун.

Накрая благоволиха да ни отворят портите и онзи от тях, който изглеждаше най-пиян, ни поведе през градините към входа на самия дворец. Отвътре се чуваше музика и смях и двамата с Арджун се спогледахме.

— Тук да не би да се празнува нещо? — попитах.

Мъжът се обърна рязко, шокиран от гласа ми.

— Ти мъж ли си или жена?

— Аз съм от дургавасите на рани — отговорих.

Той разтегна устни в усмивка, но само от едната страна на лицето си, сякаш беше кукла на конци, а господарят му — твърде мързелив, за да повдигне и двете му страни.

— Сериозно? — изрече похотливо.

— Напълно. Тя се би рамо до рамо с рани в Джанси, а сега идва, за да се сражава отново до нея! — отговори вместо мен Арджун.

Стражът изведнъж изтрезня. Но съвсем за кратко.

— Ама тук няма никакви сражения — смотолеви. — Не сте ли чули? Успяха да отворят съкровищницата и сега всички сме богати, шримати! Имаше и церемония — добави. — Сахеб беше коронясан за пешва, а рао Сахеб беше провъзгласен за негов вицекрал.

Провели са церемония, издигаща Сахеб за пешва във време, когато Индия се разпадаше? Когато генерал Роуз и армията му щяха да пристигнат тук всеки момент?

Стражът започна да си подсвирква весело, а ние безмълвно се подредихме в колона и продължихме след него.

По залите хората се веселяха и пируваха, поздравявайки се един друг, сякаш се намираха на сватбен бараат. На водача ни бяха необходими двайсет минути, докато открие рани. Никой не знаеше къде се намира. Няколко души ни насочиха към Дурбар хол на първия етаж. Когато не я открихме там, казаха ми да се кача на втория етаж и да погледна в женските стаи. Проверих всяка от тях, а след това се качих на терасата на покрива. А после някой подвикна, че рани била на балкона на четвъртия етаж.

— Но четвъртият етаж е раджанивесана! — промърмори неуверено стражът, защото там очевидно бяха апартаментите на раджата.

Познавайки нашата рани обаче, аз възкликнах:

— Точно там е! — сигурно се беше настанила в някой от апартаментите с Мандар, Каши и Ананд.

Изкачихме с мъка всичките четири етажа по стълбите и преди да я видим, успяхме да я чуем — крещеше нещо за чиста загуба и нещо друго, което не успях да разбера от всичката музика и пеене, носещи се из двореца.

Стражът спря пред вратата, водеща към апартаментите на раджата, и попита:

— Това ли е всичко, за което съм ви нужен? — очевидно нямаше търпение да се върне към пиенето.

— Това е — изрече през стиснати челюсти Арджун.

В мига, в който ни видя, рани изпадна в екстаз. Аз прегърнах Мандар и Каши. Даже Ананд искаше топла прегръдка. А после видях набаба на Банда, седнал с кръстосани крака на пода. Той притисна ръце за намасте, а после, по покана на рани, ние се присъединихме към него. В мига, в който седнахме, тя поиска да знае всичко — какво се е случило в Барва Сагар, дали сме чули за Джанси, дали сме успели да стигнем до Гвалиор, без да бъдем забелязани. Много се натъжи, когато научи съдбата на семейството ми. За собствения си баща обаче не каза нищо и аз предпочетох да не я питам.

В топлата нощ в небето избухнаха фойерверки.

— Предупредих ги, че генерал Роуз наближава — каза рани. — Но рао Сахеб иска празненствата да продължат две седмици.

— Тези мъже пренебрегнаха съвета на рани в Калпи — обади се набабът на Банда. — Ако досега не са се научили да я слушат, съмнявам се някога да го направят.

На вратата се почука. Отвори Каши. Появи се добре облечен мъж — Сахеб. От обсипания му с бижута тюрбан се вееше наперено едно голямо перо, благодарение на което той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще му поникнат криле. На врата му висяха дебели нанизи перли.

— Погледни се на какво приличаш, Сахеб! — извика възмутено рани. — Облечен си за бараат, когато ние сме във война! Погледни и двора си как се държи в тези времена!

— Аз поне имам двор! — тросна ѝ се ядосано той, напусна с широки крачки стаята и тресна вратата зад гърба си.

— Като дете е — отбеляза замислено набабът.

Празненствата продължиха още девет дена.

А после, на дванайсети юни, точно преди полунощ на вратата на рани се почука настойчиво. Беше дошъл вестоносец. Генерал Роуз бил стигнал Амин, намиращ се на един ден път на юг. Рани връчи на Каши чанта от синьо кадифе, подобна на онази, което беше дала на Арджун, и изрече:

— Утре сутринта искам да отведеш Ананд далече оттук!

Каши изглеждаше съсипана, докато рани ѝ обясняваше къде да отидат и какво да направят, ако бъдат открити. След това кралицата се обърна към мен и за моя огромна изненада взе ръцете ми в своите. Въпреки горещината на лятото нейните ръце бяха студени.

— Няма да ви изоставя! — побързах да я предупредя в случай, че беше намислила да ми отправя подобна молба.

— Да, знам. Ти си твърде упорита и глупава. Като мъжа, който иска да се ожени за теб. Но искам да ти кажа следното, Сита — ако на бойното поле с мене се случи нещо, искам моментално да напуснеш Гвалиор!

— Моля ви, не говорете така! — прошепнах.

— Всички ще умрем някой ден. Но някои от нас имат големия късмет да загинат, борейки се за справедливост!

— А аз не виждам по-справедлива кауза от тази — добави тихо Мандар. — Започнали са да превземат Индия кралство след кралство!

По долните етажи вестта за приближаването на британците вече беше плъзнала и с изключение на няколко малки групички особено пияни мъже песните бяха престанали.

— Сита, обещай ми, че ще избягаш веднага! С Арджун, ако е жив, или съвсем сама, ако не е! — повтори рани. — Не мога да се подготвя за тази битка, докато не ми обещаеш!

Обещах ѝ. А после двете с Мандар се спогледаха — като че ли бяха постигнали някакво тайно съглашение помежду си, което ме накара да си спомня за Джалкари. Когато образът ѝ изникна в съзнанието ми, чак сърцето ме заболя. „Надявам се, че вече си стигнала Сварга“ — прошепнах беззвучно.

На седемнайсети юни съгледвачите забелязаха в далечината армията на генерал Роуз. Ние се отправихме с конете си към близкия Котах-ки-Серай. На разположение на рани имаше петдесет и осем оръдия. Ако Татя Топе поемеше командването на предните линии в Кампу, Гул Мохамад се разположеше около Котах, а набабът на Банда вземеше Катигхати, британците просто нямаше да имат накъде да мърдат.

Няма да ви описвам кръвопролитията и зверствата, които видях през онзи ден. Не искам да си спомням за това и не желая да повярвам, че съм способна на онова, което извърших. Мога само да кажа, че нищо от живота и случилото се в Джанси не ме беше подготвило за онова, което видях в Гвалиор. Бихме се часове наред в онази нечовешка жега и към момента, в който слънцето тръгна на заник, по изсъхналата земя имаше толкова хлъзгави от кръв участъци, че конете ни едва успяваха да се задържат на крака.

В най-горещата част на деня приливът на битката започна да се обръща срещу нас. Генерал Роуз стигна до артилеристите в Пхулбах, плени оръдията им и после настъпи истински хаос, когато собствените ни оръдия бяха обърнати против нас. Нашите войници се опитаха да бягат, пресичайки река Сонерека и насочвайки се към Морар, но те бяха твърде много и така се превърнаха в лесни мишени.

— Не минавайте през реката! — изрева Арджун. Но Мандар и рани вече я бяха преполовили.

И до ден-днешен не мога да повярвам на онова, което се случи после. Миг преди конят на Мандар да се качи на другия бряг, един куршум прониза гърдите ѝ. Аз веднага извадих лъка си и стрелата ми бързо намери човека, който я застреля, но докато успея да стигна до Мандар, тя вече беше паднала по лице в мътните води на Сонерека. Самата рани успя да стигне до другия бряг и точно в този момент един британски войник вдигна ръка, за да я посече с меча си. Имаше един миг, едновременно кратък и вечен, когато всичко беше възможно. Прииска ми се да имах оръжия, които още не съществуваха и с които можех да я спася. Прииска ми се повелителят Хануман, нашият крилат бог, да долети и да я грабне в обятията си. Прииска ми се да можех да върна назад времето така, че тя никога да не пресича реката. Болезненото в този спомен беше — и все още е — че мечът на онзи войник успя да мине през врата ѝ и преряза вената на живота ѝ. В един миг кралицата на Джанси беше жива и здрава, а в следващия вече я нямаше. Една секунда, една-единствена е всичко, което отделя живота от смъртта.

Ръката на рани моментално се вдигна към врата ѝ, но преди войникът да успее да я посече втори път, стрелата на Арджун прониза сърцето му.

Въпреки хаоса от бягащи войници ние веднага се озовахме до нея. За един кратък миг тя отвори очи. А после се плъзна от седлото си в ръцете на Арджун. Аз посочих към една колиба в далечината и той метна рани на коня си. Докато стигнем до колибата, лицето ѝ беше пребледняло като платно.

— Много кърви — прошепнах.

Поставихме я върху напуканата земя, а след това свалихме бронята ѝ, за да видим по-добре раната.

— Дълбока е — потвърди Арджун.

— Рани! — извиках аз и се разплаках. Но тялото ѝ вече се сковаваше. Под златната светлина на залеза сякаш беше заспала. — Рани! — повторих. — Рани!

Сложих главата ѝ в скута си. Ала тя вече беше отлетяла при баща си и сина си.