Последната кралица на Индия

Четиринайсета глава

Мангалът хвърляше топли отблясъци върху лицето на Джалкари. През изминалия месец беше отслабнала значително и вече не приличаше чак толкова на рани. Но промените бяха не само в нея, а и около нас. Докато отсъствахме, по стените в стаята на кралицата бяха закачени килими, за да отблъскват студа, а тези на пода бяха заменени с още по-дебели и по-пухкави. Прислужниците бяха внесли десетина мангала, около които дургавасите се топлеха на групички. Ние с Джалкари се намирахме в най-далечния край на стаята, отделени от останалите от фонтана, който беше спрян за зимния сезон. И къде е Кахини? — попитах. Една много глупава част от мен се надяваше истината да е била разкрита и Кахини да е била прогонена веднъж завинаги от Дурга дал.

Джалкари, която се беше върнала ден по-рано от мен, ме изгледа свъсено и отговори:

— Къде да е? Разбира се, че е в стаята на рани заедно със Сундари джи!

— Значи Сундари джи така и не е казала на рани, а?

— Как би могла да ѝ каже? Нали трябва да има доказателства! Без тях Сундари джи би изгубила мястото си, с което би доставила голямо удоволствие на Кахини. Надявам се на Кахини да ѝ стига, че нейните интриги струваха работата на дворцовия лекар! Когато рани се обърнала към британския лекар доктор Макигън с питане на какъв етап се намира разпространението на заразата, той бил крайно озадачен и ѝ отговорил, че не бил чувал нищо за никаква зараза. Тогава рани привикала дворцовия лекар в покоите си и поискала да знае къде са погребани нарочените за жертви на болестта двама вестоносци. Както и можеше да се очаква, такива нямало. И когато той най-сетне ѝ признал истината, тя моментално го обявила за лъжец и го изхвърлила!

Все още не бях в състояние да повярвам, че на този свят има хора, които минават през живота като сърпове, посичайки всичко по пътя си с изключение на онова, от което имат полза. Това постоянно унищожение не изтощаваше ли поне малко Кахини? Не ѝ ли омръзваше да върви и да тъпче всичко? Даже повелителят Шива, Унищожителят на световете, се изпълнил със съжаление, след като изгорил Трипура!

— Що се отнася до рани — продължи Джалкари, — оттук нататък тя няма да напуска покоите си, докато бебето не се роди. Позволява ни се да влизаме при нея само ако сме извикани.

— Тя знае ли, че сме се върнали?

Джалкари ме изгледа продължително, след което изрече:

— Искаш да кажеш дали знае, че ти си се върнала, нали? Защото не смятам, че рани има някаква конкретна причина да вика точно мен.

Убедена съм, че в този момент бузите ми придобиха цвета на ангарката ми. Затова побързах да сменя темата.

— Ами ако е момиче? — попитах.

— Шшшт! — сряза ме веднага Джалкари. — Забранено ни е да говорим такива неща! Трябва да бъде син!

По-късно на същата вечер рани ме извика в покоите си. Надявах се да зърна и Арджун, но стражите, които охраняваха вратата ѝ, ми бяха напълно непознати.

Слънцето се беше свлякло ниско под хоризонта и стените на кралските покои сякаш горяха в оранжево. По това време на декември очаквах да заваря рани сгушена в леглото под половин дузина завивки. Но вместо това тя крачеше пред отворените прозорци — дългата ѝ синя роба се ветрееше зад нея като поток и при всяка крачка се отваряше, за да разкрие един много голям и много кръгъл корем. През времето, в което отсъствах, тя се беше разхубавила още повече, омекотена от допълнителната тежест на детето в утробата ѝ.

— Сита! — възкликна тя в мига, в който ме зърна, и по начина, по който изрече името ми, разбрах, че съжалява дълбоко, че ме е отпратила от Джанси. — О, Сита! — повтори, пристегна леко робата си и бързо се приближи към мен.

Веднага притиснах ръце в намасте и докоснах краката ѝ, изричайки:

— За мен е чест да се върна, за да продължа да ви служа, ваше височество!

В очите ѝ се появиха сълзи. Изобщо не бях очаквала да заваря рани, обляна в сълзи, още по-малко — заради мен. Тя хвана ръцете ми и ме поведе към леглото си. Хвърли част от завивките върху близката ракла, подкани ме с жест да седна върху този импровизиран омекотен стол и изрече:

— Хайде, разкажи ми всичко за баща си, баба си и малката си сестричка!

— Татко, баба и Ануджа са много добре, ваше височество.

Лицето на кралицата светна и тя възкликна:

— Сестра ти сигурно вече се подготвя за сватбата си, а?

— Точно така — отговорих с усмивка. — Защото ваше височество беше така добра да ме приеме като своя дургаваси! Благодарение на тази си работа ще мога да ѝ осигуря достатъчно добра зестра. Докато си бях у дома, татко ѝ уреди брак с един много подходящ младеж и церемонията по годежа им ще се състои следващия месец.

— Изобщо не трябваше да отпращам нито теб, нито останалите жени! Моят лекар е бил или некомпетентен, или заблуден! Предполагам вече си чула, че не е имало никакви вестоносци от Делхи, а?

— Да. Джалкари ми разказа какво сте научили.

— Е, този лекар вече беше освободен от длъжност — рече тя. — Мястото му е заето от доктор Бхагват. Уреди го Кахини. Именно тя направи огледа на новите лекари и…

— И ваше височество смята, че това е мъдро решение, така ли? — изтърсих, без изобщо да се замислям.

Изражението на рани моментално се промени. Като че ли се разочарова от мен.

— Сита — започна, — Кахини израсна в двора. Двете имахме почти еднакво детство. И в този дворец няма никой друг — подчерта последните думи тя, — който да разбира по-добре от нея какви изисквания би могла да има една рани към своя лекар!

Сведох засрамено глава.

Известно време поседяхме в мълчание. След това рани взе купчината писма от нощното си шкафче, връчи ми ги и рече:

— Занеси ги на Гопал. Но го направи веднага, щом излезеш оттук!

— Да, ваше височество!

— И, Сита… — започна, но не довърши. Зачаках. — Добре е да не си въобразяваш твърде много!

Така бях освободена. Пред вратата на покоите Арджун беше заел мястото на един от стражите. В мига, в който ме видя, той се ухили широко и възкликна:

— Хей, чух, че си се върнала!

По начина, по който се загледа в мен, разбрах, че очаква да кажа нещо за книгата му.

— Да, доста време ме нямаше — признах аз, — но Руми ми беше неоценим приятел за свободното време!

— Значи си прочела книгата!

— Разбира се.

— И кое в нея ти хареса най-много?

Знаех си, че ще ми зададе този въпрос, затова вече бях подготвила отговора си:

— Последната страница. Някой си е записвал най-отзад любимите си мисли от поемите. Ти ли беше?

— Не. Купих я така.

В този момент в съзнанието ми нахлу един от тези цитати и аз веднага го озвучих:

— „Вчера бях умен, затова исках да променя света. Днес съм вече мъдър, затова започвам да променям себе си“ — изобщо не трябваше да си позволявам подобна прямота с рани. Сега тя може би никога нямаше да ми прости.

Арджун примигна бавно и отговори:

— И на мен ми е едно от любимите.

Докато говорехме, аз най-неусетно се бях приближила доста към Арджун — толкова, че ако протегнех ръка, можех да докосна гладкото му лице. Осъзнала този факт, автоматично отстъпих крачка назад.

— Извинявай, но трябва да тръгвам. Рани се разпореди да доставя тези писма на Гопал джи в мига, в който напусна покоите ѝ — и размахах купчината.

Но едва бях направила няколко крачки, когато Арджун ми подвикна:

— Можеш ли да дойдеш довечера във вътрешния двор? Искам да ти дам нещо.

— О, не мога да приемам повече подаръци от теб! — тръснах глава аз. — Как ще изглежда отстрани?

— Това не са подаръци — засмя се Арджун. — Очаквам да ми се отплатиш за тях!

Зяпнах сащисана.

— Аз те запознах с Руми — поясни той, — така че сега е твой ред да ме запознаеш с някой велик писател!

Изчервих се, защото изобщо не бях допуснала, че има предвид това.

— Но ти не разбираш английски… — смотолевих.

— Откъде знаеш?

— Добре де, разбираш ли?

— Достатъчно, за да чета по малко поезия — отговори той.

Втрещих се. По едно време изломотих:

— Но защо не ми каза?

— Не си ме питала!

И изведнъж се почувствах като пълна глупачка. Защо наистина Арджун да не разбира донякъде английски, след като непрекъснато го чува около себе си?

Когато стигнах до покоите на господаря на писмата, бях посрещната от слуга, който ми отвори и ме покани в кабинета на Гопал. Стените бяха облицовани с ламперия от мангово дърво в наситен цвят и под светлината на маслените лампи цялото помещение блестеше като току-що измита женска коса. На всеки няколко стъпки имаше пиедестали с тежки бронзови фенери върху тях, които също бяха запалени. Две от стените бяха покрити от горе до долу с рафтове стриктно подредени книги. В далечния край на това помещение се виждаше бюро, над което се беше превил Гопал. Когато той вдигна глава, аз се поклоних официално, опрях ръце в намасте и му поднесох писмата с думите:

— Рани пожела да ви връча тези писма в мига, в който напусна покоите ѝ.

— Но това е работа на Кахини! — тросна ми се той и погледна над рамото ми, като че ли очакваше да я зърне да се крие някъде. — Ти ли ще заместваш Кахини отсега нататък?

— Не вярвам — отговорих. — Може би Кахини е била заета и затова рани е помолила мен.

— С какво да е заета?

Гопал ме зяпна така настойчиво, че накрая бях принудена да отговоря:

— Не знам, а и не ме интересува. Аз просто ви връчих писмата по нареждане на рани. Има ли нещо, което трябва да ѝ занеса от вас?

— Не! — озъби ми се Гопал.

Повече не бях поканена в покоите на рани.

Когато пристигнаха новините, че родилните болки на рани са започнали, Сундари ме дръпна настрани и поиска да знае какво се е случило между нас.

— Защо рани не пожела да те види повторно, след като се завърна? — попита. — Какво се случи между вас при последната ви среща?

— Не знам накъде биеш — отговорих, въпреки че, естествено, знаех много добре. Но тъй като Сундари продължи да ме наблюдава втренчено, аз промърморих: — Е, може да съм казала нещо, което да е оставило у рани впечатлението, че съм прекрачила границите.

Сундари въздъхна и рече:

— Хайде, разкажи ми какво стана!

Макар ѝ неохотно, аз повторих целия разговор. А после зачаках присъдата си.

— Сита, ти може и да си най-опитното с оръжията момиче, което Дурга дал е виждал от доста години, но нямаш никакъв опит в човешките отношения! Колко пъти трябва да те предупреждавам? В кралския двор човек никога не знае на кого може да вярва и на кого — не. Често най-близкият му съветник може да крои заговор за свалянето му. Как разпознава приятелите от враговете си? Като се държи за семейството си, ето така! Кахини е роднина на раджата и въпреки това ти решаваш, че можеш да влезеш в покоите на рани и да критикуваш семейството ѝ! Че коя си ти, а? Едно селско момиче, което не е било преглеждано от лекар дори веднъж през живота си!

И да ме беше зашлевила, Сундари пак не би могла да ми причини по-голяма болка от болката, която пробудиха в мен тези нейни думи.

— Никога повече няма да кажа нищо за Кахини — промърморих. — Или за когото и да било другиго.

— Моли се да имаш този шанс! Рани всеки момент ще роди. Дано да е син, защото тогава може да бъде и в опрощаващо настроение!

Стана така, че боговете се усмихнаха на Джанси. Рани наистина роди син, при това почти без изскимтяване, ако се вярваше на прислужниците, присъствали на раждането.

Празненствата, които последваха, надскочиха и най-смелото въображение.

Може и да беше най-студената част на декември, но в продължение на цяла седмица градът беше пълен с празнуващи хора. Събираха се по улиците и се поздравяваха един друг така, сякаш някоя жена от техните семейства беше родила син. По храмовете се раздаваха сладкиши и камбаните звъняха от сутрин до мрак, така че макар времето да беше мрачно, градът беше щастлив.

А вътре в двореца масите, колоните, касите на вратите и первазите на прозорците бяха украсени с гирлянди от ярки зимни цветя, донесени от градините на раджата. По дворовете бяха разпръснати розови листенца, навсякъде гореше жасминово масло. Уханието на цветята се смесваше с ароматите на всевъзможни видове къри и печени меса, идващо от кухните, и из целия дворец се сервираха по две пълни яденета на ден с гъсто ласи6 за пиене и сладкиши за десерт. Ежедневно се приготвяха толкова много сладкиши — пуран пури, шира, анараса — че опитването на всичките беше абсолютно невъзможно.

Както му беше обичаят, рани беше прикована към леглото си за един месец, увита като буба в копринения пашкул на своите покои, чиито прозорци бяха плътно затворени и където не се допускаха никакви посетители с изключение на най-доверените ѝ слуги и доктор Бхагват. Даже на Кахини беше забранено да влиза там. Сундари каза, че рани била изпълнила всички ритуали, свързани с раждането — стените на покоите ѝ били варосани, а на пръста си носела свещен пръстен от тревата куша за по-бързо и успешно възстановяване.

Тъй като знаехме, че рани е много щастлива, всички си позволихме да се забавляваме в нейно отсъствие, като залагаме на различни имена за детето. Но единайсет дена след раждането на детето се появи свещеникът, който трябваше да проведе церемонията по даването на име. Името му щеше да бъде Дамодар. Към него щеше да бъде добавено „рао“ като знак за благородния му произход.

През същия следобед раджата организира процесия, с която да ознаменува появата на Дамодар рао.

Дургавасите не бяха част от парада, но на нас беше позволено да гледаме как раджа Гангадхар се качва на любимия си слон — огромно животно, което той беше кръстил Сидхабакш — а после да вървим след процесията, докато се виеше по богато украсените улици на Джанси. Беше изумително да гледаме как раджа Гангадхар се извисява далече над нас в креслото си от сребро и кадифе така, сякаш е бог. Около него яздеха слугите му, вдигнали трите символа на царската власт — метличката чаури, чадъра и сребърните пръчки. И трите символа проблясваха под лъчите на ниското зимно слънце. След слона яздеше свита от бели коне, облечени в церемониални униформи. А зад тях се нижеше процесия от каруци, носещи даровете за принца на Джанси — коприни, гоблени, мраморни вази, дървени играчки и изящни медни статуетки от Лалитпур.

Хората се просваха на земята, когато процесията стигнеше до тях. Даже британските офицери, чиито съпруги с коси с цвят на лен се пазеха дори от зимното слънце с брокатени чадъри, спираха, за да гледат.

— Довечера ще има представление в театъра! — обяви Сундари. — Нещо от „Рамаяна“.

„Рамаяна“ е един от нашите най-свети текстове, затова три вечери подред щяха да се играят представления по нея в чест на раждането на Дамодар.

— Още една пиеса от „Рамаяна“! — възкликна Кахини. — О, радост!

Но истината бе, че тя като че ли се радваше да излезе за малко от Панч Махал. От раждането на Дамодар насам нито една от нас не беше ходила на майдана и обичайният ни режим от тренировки, къпане и посещение в храма беше напълно прекратен.

Всички облякохме най-хубавите си ангарки, увивайки се в по два големи шала от пашмина, дар от рани по случай раждането на Дамодар. Но дворът ни посрещна с дебел слой скреж по земята, затова Сундари реши, че всички трябва да се върнем обратно и да се преобуем. Коприната на пантофките ни нямаше да издържи кратката разходка до барадарито на раджата.

— Сита! — изникна облечен в двуредно сако Арджун в мига, в който останалите жени бяха влезли вътре. — Нося ти нещо! — държеше бяла торбичка, в която най-вероятно имаше книга.

Някои от дургавасите се обърнаха назад и ни изгледаха.

Без да им обръща внимание, Арджун се усмихна и ми поднесе торбичката с думите:

— Нещо за забавление!

И ме проследи как отварям книгата под мъжделивата светлина на фенерите. Оказа се сборник поеми от Хафиз.

— Не съм чувала за него — отбелязах съвсем искрено.

— Хафиз е персийски поет от четиринайсети век. Хората извършват поклонения до гробницата му и до ден-днешен.

— Ако ме изчакаш тук, аз също имам нещо за теб! — извиках и влязох бързо вътре при другите дургаваси.

Преобух се много бързо, после извадих една книга, която държах от известно време в сандъка под леглото си, и я увих в стара дупата. Джалкари, която не сваляше очи от мен, отбеляза:

— Сигурно те е чакал в двора. Навън е доста студено за чакане, не мислиш ли?

— Така си е. Но с него понякога си разменяме книги.

— И какво иска от теб?

— Казах ти, просто си разменяме книги! — повторих и без да чакам отговора ѝ, хукнах навън със сборник стихове на Уилям Уърдсуърт в ръка.

Поднесох му го свенливо и изрекох:

— На английски. Както пожела.

Той огледа обикновената синя корица и простичките надписи в черно и попита:

— А кое е любимото ти стихотворение?

— „Нещата се промениха“7 — изрекох бързо. Това просто беше първото, което ми дойде наум.

Обаче Арджун кимна така, сякаш отговорът ми имаше особено голямо значение.