Последната кралица на Индия

Двайсет и трета глава

В живота ми има само шепа събития, за които мога да ви кажа точно къде съм била и какво съм правила, когато еди-какво си се е случило. Примерно смъртта на майка ми. Все още усещам аромата на куркума и кардамон във въздуха, които се носеха, когато тя умря, и мога да ви кажа точно как звучеше дъждът, който капеше от ъгъла на покрива ни в глинената делва отвън. Когато ми съобщиха, че ме приемат за дургаваси. Когато научих за смъртта на малкия Дамодар. Когато рани разбра, че Джанси вече няма да бъде нейно кралство… Това са все моменти, които мога да възстановя в съзнанието си с фотографска точност. И мигът, в който въстанието стигна до Джанси. Това е събитие, запечатало се завинаги в паметта ми.

Похапвахме фъстъци в Дурбар хол. Рани четеше писмо от капитан Скийн относно сипаите в близкия гарнизон Меерут. Отказвали да се подчиняват на заповедите на британците. А после, подобно на вятър, долетяла и мълвата, че и сипаите в Джанси започнали да проявяват неподчинение към британските си командири. Само тази сутрин сто от тях са били изкарани на плаца за наказание с камшик за това неподчинение. В този момент на прага на тронната зала се появиха стражите. Вдигнах глава към тях. Откакто се бяхме преместили в Рани Махал, те бяха започнали да идват редовно при нас за вечерния чай — този дворец беше твърде малък, за да живеем отделно както някога. Очите ни се срещнаха и ние разбрахме.

Рани прочисти гърло и продължи да чете писмото на капитан Скийн. Така и не ни беше осведомила как е попаднала на този откраднат екземпляр, но пък тя си имаше достатъчно шпиони из цял Джанси.

Все още се дивяхме на наивността на този капитан, когато се появи вестоносец, ескортиран от четирима от стражите на рани. В мига, в който го зърнахме, ние се изправихме. Рани стори същото. Вестоносецът направи дълбок поклон, обаче рани махна с ръка, за да прекрати формалностите, и изрече властно:

— Какво става?

— Ваше височество, сипаите са изгорили две от казармените помещения във вътрешността на крепостта Джанси. В момента гори трета казарма!

Вие, англичаните, имате един израз — „Цветът се оттече от лицето ѝ“. Е, точно това се случи, когато нашата рани чу тези новини. Пребледня толкова рязко, че вестоносецът пристъпи напред, за да я хване, ако се наложи, уплашен, че тя ще припадне.

— Ваше височество! — извика Сундари.

Рани се хвана за рамото на Сундари, за да не падне.

Ето това се случи в мига, когато чухме за настъпващия към нас бунт.

През следващите два дена напрежението в града нарастваше все повече и повече — сякаш Джанси беше неправилно настроен инструмент, чиито струни бяха толкова опънати, че всеки момент можеха да се скъсат. Всеки от нас изпълняваше задълженията си така, както и преди, но всички тревожно очаквахме по-нататъшния развой на събитията.

И когато следващият критичен момент настъпи, ние тъкмо тренирахме в двора пред Рани Махал. Беше преди изгрев-слънце. Чуха се изстрели и всички дургаваси се смръзнахме на място. Кахини първа дойде на себе си, метна лъка си през рамо и хукна към портите. Ние веднага я последвахме и тогава се чуха още изстрели, и хората изведнъж се разбягаха от претъпкания с народ пазар. Нисък мъж в сипайска униформа се появи пред портите и поиска да види рани. Ние прибрахме револвера и меча му и го поведохме към нея. Кралицата беше по стар навик при нас, на двора, и когато човекът я видя, веднага се втурна към нея, докосна краката ѝ и се поклони.

— Сипаите на Джанси се вдигнаха на въстание срещу британците, ваше височество! Мъж на име Хавилдар Гурбакш, командир на Седма рота на Дванайсети пехотен полк, е превзел с хората си форт Стар!

В град Джанси има три укрепления — онова, което някога е било домът на рани, форт Стар и Градският форт. Но само в складовете на форт Стар имаше оръжия и амуниции.

— Има ли още нещо? — попита рани. От пръв поглед се виждаше, че полага огромни усилия да изглежда неутрална. Защото, ако окажеше открита подкрепа на въстаниците и британците потушаха метежа, със сигурност щяха да я убият.

Ниският сипай се помести притеснено от крак на крак и отговори:

— Двама офицери са били убити, а останалите британци се спасяват с бягство. Капитан Скийн се опитва да убеди хората си да се подслонят в Градския форт.

Сетих се за доктор Макигън и мисис Макигън, които ни помогнаха да се подготвим за пътуването си до Лондон. Сетих се и за майор Уилкс — дано изобщо не се е връщал тук от Англия с годеницата си!

— Кой те изпрати? — попита рани.

Сипаят сведе очи към сандалите си и промърмори:

— Никой, ваше височество. Дойдох по собствена воля.

Значи останалите сипаи нямаха доверие на рани.

Кралицата моментално свика събрание на дургавасите и стражите в Дурбар хол. Веднага, щом ние влязохме в двореца, двестате войника, които британците бяха позволили на рани да си наеме, оградиха Рани Махал, за да го отбраняват. Самата рани остана на долния етаж с Арджун и Сундари.

— И какво правим сега? — извика Кахини, докато се качвахме по стълбите. — Защо не помагаме на въстаниците във форт Стар?

— Въпросът би бил валиден, ако рани иска да им помогнем — промърмори Мандар.

В самия Дурбар хол нямаше място да стоиш прав, камо ли да седнеш. Стаята беше построена за не повече от петдесет човека, но заедно с нас, стражата и цялата прислуга на двореца, стълпени вътре, бяхме близо двеста. Ние с Джалкари се настанихме до прозорците, опитвайки се да разберем какво става долу. Из пазара се носеше пушек, хората се щураха насам-натам и бързаха да затворят сергиите си, но пламъци не се виждаха. Засега.

— Британците могат да изкарат доста време в Градския форт — обади се по едно време Джалкари. — Той е създаден именно с тази цел — да издържи на обсада. Има кладенец, както и храна за най-малко седмица.

Накрая, след неизвестно колко време, в залата се появи рани. Следваха я Арджун, Сундари и баща ѝ. След като си размениха няколко думи с Кахини, те поканиха мен и Джалкари да ги последваме в личните покои на кралицата. Когато се настанихме по възглавниците, думата взе бащата на рани.

— В Градския форт има шейсет и шест европейци — започна Моропант. — Над половината от тях са жени и деца.

— Та сега най-важният въпрос е — продължи рани — какво можем да сторим за тях? Все трябва да има нещо, което бихме могли да сторим.

„За разлика от кралица Виктория — казах си аз, — която в момента се крие зад своя парламент и не прави нищо.“

Спогледахме се. Никой не искаше да бъде първият, предложил нещо.

— Ману, помисли логично! — обади се пак баща ѝ. — Разполагаш само с двеста човека и всички те са ти необходими, за да охраняваш този дворец! Знаеш много добре какво става по време на бунт! Претендентите за трона изпълзяват от пръстта като червеи, изкарани на повърхността от пороя!

Аналогията беше наистина превъзходна, но дали беше възможна точно сега? Не се ли биехме всички за една кауза — да освободим Индия от британците?

— Бих могла да говоря със сипаите — каза рани.

— И защо да ти вярват, след като вземаш пенсия от британците? — изтъкна съвсем разумно Моропант.

По изражението ѝ стана ясно, че от тези думи я заболя, но все пак отвърна:

— В такъв случай бихме могли поне да им кажем да бягат! Да се измъкнат от Джанси и да се скрият в Сагар или Датия!

— Да не би да си въобразяваш, че те не са се сетили за това? — подметна грубо Кахини.

— Мисля, че те са решили да изчакат и да видят какво ще стане — контрира я Сундари. — Предлагам да изпратим при тях вашия деван, за да ги предупреди. А като жест на добра воля бихме могли да изпратим и няколко човека от личната ви стража.

И рани избра да постъпи точно така. Четирийсет стражи придружиха девана до Градския форт.

Цял ден чакахме да получим някаква вест от тях. Към залез-слънце обаче се прибра само деванът. Стражите на рани се бяха присъединили към въстаниците.

— Там е истински хаос, ваше височество! — започна с треперещ глас деванът разказа си за изминалия ден. — Жените са в паника, а децата по никакъв начин не могат да бъдат успокоени. Капитан Скийн не възнамерява да бяга от Градския форт. След като видя, че вашите хора се присъединиха към бунтовниците, реши, че вие му устройвате капан!

Тази нощ никой в двореца не спа повече от няколко часа. Дургавасите се сменяха на пост в покоите на рани, а в мига, в който слънцето изгря, пред портите настана някаква суматоха. Ние хукнахме към прозореца тъкмо навреме, за да видим как двама мъже минават покрай нашите стражи долу и започват да крещят името на рани от двора под прозорците.

— Рани Лакшмибай! — извика единият.

— Рани на Джанси! — провикна се след него вторият.

Нито един от тях не носеше оръжие, но въпреки това и двамата изглеждаха много заплашително. Рани веднага хукна към прозорците и когато мъжете зърнаха лицето ѝ, започнаха енергично да ръкомахат.

— Ваше височество, може би ще бъде по-добре да се отдръпнете от прозорците — обадих се аз.

— Не, нека говорят! — тръсна глава тя, обърна се към мъжете и се провикна: — Какво искате?

— Искаме да знаем на чия страна сте! С британците ли сте, или с нас?

Отговорът ѝ беше много мъдър.

— Аз съм на страната на справедливостта — за народа ми, сина ми и моето кралство!

Мъжете се спогледаха. Накрая очевидно решиха, че с тези думи тя им е казала, че е на страната на въстаниците, защото единият от тях вдигна ръка във въздуха и изкрещя:

— Хар, хар махадев!

На английски това е все едно да кажеш: „По Божията милост напред!“.

Вторият мъж поде този вик и после двамата изчезнаха така бързо, както бяха дошли. Но нахлуването им спомогна да получим едно много важно предупреждение — разбрахме, че рани можеше да разчита на охраната извън двореца толкова, колкото можеше да се довери и на британците. С други думи, единствената ѝ истинска охрана оставаха само нейните дургаваси и личната ѝ стража.

До края на този ден не се случи нищо повече, въпреки че ние непрекъснато очаквахме да чуем екота на оръдията, пукота на пушките и врявата на народа, подсказваща, че навън се събира голяма тълпа. През целия ден пазарът тънеше в призрачна тишина. Зачудих се как ли оцеляват британците в Градския форт. Дали възприемат продължителното затишие като сигнал за тяхната безопасност? Дали капитан Скийн осъзнава, че бунтовниците разполагат с всичкото време на света, а британците са онези, за които времето изтича?

На следващата сутрин рани пожела да сервират закуската ѝ в нейните покои, докато тя обсъждаше лични въпроси със Сундари. На този етап нямаше и помен от бунтовниците, които се бяха промъкнали със сила в двора предишния ден. Ние с Моти седяхме в Дурбар хол, надявайки се това да бъде поредният спокоен ден, когато откъм портите отекнаха силни гласове, а малко след това по стълбите се чу тропота на тежки ботуши. Аз автоматично се пресегнах за лъка си, а Моти скочи на крака и приготви камата си. Изкрещях на рани да си стои в покоите и точно в този момент през вратата влетя баща ѝ.

— Ти май твърдо си решила да ме убиеш, а? — избоботи той.

Аз веднага свалих лъка си и промърморих:

— Съжалявам, шри Моропант!

Той махна небрежно с ръка и изрече:

— Убити са двама британски войници. Един капитан и един младши лейтенант. Носели писма за крепостта, когато се случило.

— Сипаите ли са ги убили? — попитах.

— Да.

Рани чу гласа на баща си и излезе от покоите си. Той повтори пред нея онова, което вече беше казал на нас, а след това по стълбите отново се чу тропот на ботуши. Пресегнах се към колчана си за стрела, но този път се оказа Арджун.

— Ваше височество, пристигна вестоносец от форта. Може ли да го въведа?

— Разбира се.

Появи се един англичанин, облечен по най-абсурдния начин, който бях виждала. Опитваше се да имитира индийско облекло, но памучните му чуридари му бяха твърде малки, джутите му бяха твърде официални, а бледата му кожа контрастираше ярко с черната материя на куртата му. По лицето му се четеше невероятно изтощение, както и още нещо, което не бях зървала върху лицето на британски войник никога досега — страх.

— Ваше височество — започна той, но веднага след това се срина в краката на рани. — Другарите ми са убити! Изпратиха при вас трима, но другите двама са мъртви!

Рани погледна към Арджун, но той не беше в състояние нито да отрече, нито да потвърди тази история.

— Изправи се! — каза тя на мъжа в краката ѝ.

Англичанинът се изправи с треперещи колене.

— Праща ни капитан Скийн — продължи, — за да търсим помощ. Нуждаем се от вас, ваше височество! Бунтовниците ще ни избият до крак! Жените, децата… — гласът му достигна до истеричен писък.

Рани постави ръка на рамото му и попита:

— Какво искате от мен?

— Да спрете бунтовниците!

— Но аз вече не съм рани на Джанси! — изтъкна тя.

— Не можете ли поне да поговорите с тях? — запелтечи войникът, който вече истински трепереше.

— Мога. Но аз вече дадох съвет на вашия капитан, а той не се вслуша в него. Казах му да бяга!

— Сега ще ви послуша! Каквото и да му кажете, ще ви послуша!

— Аз ще говоря с въстаниците! — обади се внезапно Моропант Тамбе.

— Ще ги помолите ли да ни осигурят безопасен коридор за оттегляне? — извика изведнъж войникът със светнали очи. — Това е единственото, което искаме. А после всички ще се качим на първия кораб за нашата родина! — обеща. — Никой от нас не е молил да идва тук! Никой от нас никога не е искал да бъде тук!

Но в този момент аз се сетих за Циркулярния меморандум и не изпитах почти никакво съчувствие към този мъж.

— Ще използвам всички ресурси, с които разполагам — обеща Моропант. — Но само заради жените и децата! А сега трябва да се върнем във форта.

— Ама те ще ме убият!

— Няма. Аз ще ви пазя.

Рани погледна многозначително баща си, след което той изведе англичанина от тронната зала. Настъпи напрегнато мълчание. Аз започнах да си вея с ръка. Прозорците бяха отворени с надеждата за някакъв повей на вятър в летния зной. В Панч Махал щорите от дългата трева куша щяха да блокират слънцето, но тук нямаше нищо такова — само боядисани дървени кепенци.

— Бих ли могъл да ви бъда полезен с нещо? — обади се накрая Арджун. — Бихте ли желали да отида на пазара и да видя какво мога да науча?

Рани кимна.

Арджун се върна след час и докладва:

— Баща ви ескортира Джонсън до Градския форт. Така се казваше онзи човек. Останалите — казвали са се Андрюс и Скот — са били убити, точно както каза и той. Атаката е планирана за утре.

— И какво ще стане с англичаните? — попита рани.

— Предоставен им е коридор за изтегляне — отговори Арджун. — Все пак там има жени и деца. Ще им бъде дадено време да се изтеглят.

— Ти чу ли това с ушите си? — попита скептично рани.

— Лично чух как генерал Хан дава това обещание на баща ви — отговори Арджун.

Помислих си, че тази вест ще утеши донякъде рани, но тя продължаваше да изглежда все така напрегната.

На следващата сутрин въстаниците обградиха Градския форт, както бяха обещали. Англичаните бяха отведени до Джокхан Багх — голяма градина извън стените на Джанси. И там бяха избити всичките шейсет и шестима, включително капитан Скийн, доктор Макигън, мисис Макигън и всички малки деца, които доскоро гледахме как тичат из крепостта. А после представителна група въстаници се отправиха тържествено към Рани Махал и поискаха да бъдат пуснати в двора. Когато видяхме, че стражите отвън не оказаха абсолютно никаква съпротива, ние залостихме вратите и се заслушахме през дебелото дърво и метала в техните викове в двора. Искаха веднага да видят рани на Джанси.

— Тя надали ще рискува да се появи пред тях, нали? — прошепнах притеснено.

— Не е много сигурно — отвърна Джалкари. — Знаеш, че нашата рани е много безстрашна.

Арджун и останалите стражите бяха до нас с извадени мечове, в случай че на някого от въстаниците отвън му хрумне да се опита да изкърти вратата. Аз пък извадих една стрела от колчана си, изпънах тетивата на лъка си и застанах в готовност.

— Доведете рани на Джанси! — изкрещя някой отвън, а после друг започна да напява: — Рани! Рани!

Всички подеха този вик, докато накрая, внезапно, настана тишина. Което ни подсказа, че рани се е появила на прозореца на горния етаж. И веднага след това избухнаха неистови възгласи на радост и бурни овации — въстаниците изведнъж станаха толкова щастливи, колкото гневни бяха допреди малко.

— Слезте долу! — изкрещя някой, а после тълпата изпадна в още по-голям екстаз.

По дървените стълби зад нас се чуха стъпки. Появи се рани, облечена в бяло сари чандери и червен полумесец, изрисуван върху челото ѝ. На кръста си беше препасала меч, зад гърба ѝ имаше щит. Беше облечена като воин.

— Отворете вратите! — изкомандва ни тя.

Арджун и останалите мъже се поколебаха, но тя повтори командата си.

— Колко мъже искате да ви придружат? — попита Арджун.

— Нито един. Искам зад себе си само три дургаваси — Сундари, Кахини и Сита!

Арджун я познаваше достатъчно добре, за да оспорва командите ѝ. Сундари беше въоръжена с оръжието, с което се чувстваше най-добре — револвера. Аз, разбира се, носех лъка си, Кахини — ножовете си. Подредихме се в разгънат строй зад рани. Вратите се отвориха и шокираните въстаници отстъпиха назад. Буквално ги чухме как си поемат дълбоко дъх, изведнъж осъзнали, че тази жена воин пред тях някога е била тяхна кралица.

— Какво искате? — извика тя.

Първоначално никой не посмя да обели и думица. А после, един по един, въстаниците започнаха да падат на колене. Накрая един от тях се изправи и се обърна лично към нея.

— Ваше височество! — вдигна юмрук във въздуха и аз веднага видях, че ръката му е покрита с кръв. Пристъпих крачка напред, за да го огледам по-добре, и ми стана ясно, че косата и гъстата му брада също са подгизнали от кръв. — Въстанието започна с отнемането на живота на шейсет и шест англичанина! Генерал Хан даде заповед да ги убием и ние се подчинихме, като започнахме от капитан Скийн!

— Жените и децата пощадихте ли? — попита рани, едва успяваща да скрие отвращението си от тях.

— Никой не беше пощаден, ваше височество! — отсече сипаят с гордост, очевидно приел, че рани е била напълно съгласна с решението на генерал Хан. — Сестрата на капитан Браун пищеше — продължи да разказва с гордост. — Молеше за живота си. Хвърли се в обятията на един от нас, така че да убият и него, ако я докоснат, обаче той успя да се освободи от нея и я захвърли към гладните остриета! Една от тях пък извика името ви — някаква хубавичка докторска съпруга. Молеше ни да пощадим съпруга ѝ, а когато го убихме, тя се хвърли върху него, за да загинат заедно.

— Значи и тя е…

— Убита, както и всички останали — отговори мъжът и облиза устни. Очевидно се наслаждаваше на преживяното.

Представих си мисис Макигън, с красивите ѝ руси къдрици и морскосините очи, а после си я представих подгизнала в кръв и буквално ми прилоша.

— Какво ще бъде сторено с телата им? — попита рани. Гласът ѝ беше станал абсолютно безстрастен, като че ли се беше оттеглила от тази реалност така, както човек се отделя от неприятна компания, като отива в друга стая.

— Ами да си гният там — сви рамене мъжът. — Тази страна отново е наша! — изкрещя.

Останалите подеха вика му.

— Сега потегляме към Делхи — рече въстаникът. — Ще върнем императора на власт и ще ударим англичаните там, където най-малко очакват!

— В такъв случай Дурга да ви пази — изрече рани, но все едно казваше да внимават да не ги завали дъжд — толкова емоция влагаше в думите си.

След това пожелание тя се върна в двореца, а ние останахме до вратите, за да се опитаме да ги затворим и залостим добре, преди тълпата да се е разбесняла.

— Назад! — изкрещя Кахини, когато мъжете направиха опит да настъпят напред. — Или рани ей сега ще ви каже какво мисли наистина за вашето въстание!

— И какво толкова може да мисли? — подвикна един от сипаите.

— Че вие сте шайка кучета, тръгнали срещу лъвове! — изкрещя в отговор тя.

И точно в този момент Арджун дръпна силно вратите, затвори ги и ги залости с дървената греда. После се обърна към нея и избоботи:

— Защо трябваше да казваш това, а?!

Кахини го погледна право в очите — ако някога сте поглеждали в очите подивяло животно, значи можете много добре да си представите погледа ѝ.

Обаче стореното вече беше сторено. Нанесените щети бяха непоправими. Съвсем скоро мълвата щеше да плъзне по всички флангове на въстаниците. И те щяха да повярват в една лъжа. А положението на рани щеше да стане крайно несигурно. Освен ако не останеше неутрална, животът ѝ и този на сина ѝ щяха да бъдат изложени на огромна опасност.

Двамата с Арджун решихме да не казваме на рани за случилото се, но от този момент нататък не изпускахме Кахини от очи. Когато настъпи вечерта, аз я последвах тихичко до стаята на Гопал и застанах пред вратата, докато те разговаряха вътре с приглушени гласове.

— Искам да дадеш това на родителите ми! — каза тя. — Кажи им, че съм добре и че няма за какво да се притесняват.

Кахини нямаше родители. Майка ѝ беше починала при раждането ѝ, а баща ѝ — няколко години по-късно. Сега Гопал студено изрече:

— Не виждам защо изобщо трябва да му го предавам!

— На тях! — изсъска Кахини. — Дай им този сапфирен пръстен! И не забравяй сделката ни!

Очевидно въпросният пръстен не беше предназначен за родителите ѝ. Но тогава за кого?

— Снощи ми липсваше — рече Гопал. В гласа му се долавяше копнеж.

— И на мен много неща ми липсват, включително Панч Махал — тросна се Кахини. Но после гласът ѝ изведнъж омекна. Като че ли слушах напълно различен човек, който изрече: — Точно сега има много по-важни неща, за които трябва да се притесняваме. Всичко с времето си.

— Само това повтаряш! — смотолеви той.

После се чу мляскащ звук, като целувка. И стомахът ми се преобърна от погнуса.

Бащата на рани смяташе, че се налага веднага да напишем писмо на британците, за да ги уведомим, че кралицата ни няма никакъв пръст в касапницата извън стените на крепостта. И нещо повече — че дори се е опитала да я предотврати, предупреждавайки капитан Скийн да напуснат максимално бързо крепостта. Ала повечето от съветниците ѝ бяха на мнение, че и всичките писма на света не биха могли да накарат британците да повярват, че рани не е била съучастник в това престъпление. И след като британците така или иначе щели да я нарочат за бунтовник, по-добре било тя да се присъедини към въстаниците.

В крайна сметка се взе решение тя да напише това писмо.

Тя ми продиктува какво искаше да пише в писмото, след което аз го преведох на английски и отново ѝ го прочетох. Когато се увери, че е обхванала всички необходими подробности, тя подпечата писмото и повика Гопал.

В този момент някой започна да удря по вратата и веднага след това се чу гласът на Арджун:

— Ваше височество, към Джанси приближава армия!

Пръстите ми хванаха лъка още в мига, в който той нахлу в стаята.

— Стражите казват, че войската пристига от Унао. На около пет кос оттук. Води ги някакъв мъж на име Садашив Нараян, който твърди, че идва, за да предяви претенции към трона ви!

Рани пребледня като платно и прошепна:

— Роднина на Невалкар!

— Войската наброява между две до три хиляди човека. Намеренията им са да поставят този Садашив Нараян на вашия трон, а след това да се отправят към Делхи.

Но рани вече беше излязла от стаята си. Двамата с Арджун я последвахме до Дурбар хол, където беше дадена заповед да бъдем в готовност.

— Няма да отстъпим този дворец на бунтовниците! — извика рани. — Сундари, отведи дургавасите на първия етаж! Каши, охранявай Ананд в моята стая! Арджун, изведи стражите си на двора! Тези мъже смятат, че като сложат на моя трон някой, който е по-голям противник на британците от мен, ще постигнат нещо, обаче не си дават сметка, че още преди да е дошъл дори краят на жътвата, британците ще му прережат гърлото!

В двореца настана голяма суматоха. Аз заех позиция до Джалкари на първия етаж. Стрелата ми беше насочена през прозореца към портите, така че още първият преминал оттам въстаник щеше да бъде прострелян право в сърцето. Не можех собственоръчно да държа на разстояние три хиляди мъже, но със сигурност голяма част от тях щяха да умрат, още преди да са направили и две крачки в нашия двор.

А после настъпи напрегната тишина, в която единственият звук беше от приближаването на вражеската армия. Вятърът носеше до нас мъжки гласове, както и по някой откъслечен звук от изстрел. Ако някога ви се е случвало да очаквате нещо ужасяващо, то тогава със сигурност знаете, че очакването може да бъде по-лошо от действителното събитие.

— Излизам да ги пресрещна! — отсече рани.

— Не! — извика Кахини, свали лъка си и застана пред нея. — Те ще те убият!

— Тогава ела с мен! Ако наистина са дошли да ме убият, значи никой от нас няма да издължи особено дълго — отбеляза рани.

А Кахини трепереше. Истински. Никога досега не я бях виждала да проявява такава загриженост към рани. Лицето ѝ беше пребледняло, но все пак поведе рани към вратата, а оттам към портите на оградата. Изненадата на Арджун беше съвсем явна, но после той кимна бавно и изрече нещо, което не можах да чуя. След това тръгна с жените и след няколко секунди тримата напуснаха двора и охраната затвори портите зад тях.

Въпреки това стрелата ми продължаваше да бъде в готовност. И не след дълго въстаниците се появиха, стотици и хиляди, облечени както дойде. Това бяха мъже, идващи както от села, така и от градове, най-вероятно присъединили се към разпасаната армия в крачка. Бяха толкова близо, че гласовете им вече се чуваха съвсем ясно — някои от тях искаха смъртта на рани. Но когато слънцето тръгна към заник, подпалвайки небето в оранжево-червени пламъци, гласовете им започнаха да стават все по-приглушени. После настъпи тишина. Накрая портите се отвориха отново и в двора се появи рани, следвана от Кахини и Арджун.

Кахини каза:

— Тръгват си.

Лицето ѝ беше напълно безизразно.

— Арджун успя да ги убеди, че хората в този град са лоялни само и единствено на мен — поясни рани. — Затова те продължават направо към Делхи. Освен това искат една кесия скъпоценни камъни — добави. — Някой ще трябва да им я занесе.

— Аз ще отида! — веднага скочи Кахини.

— Но някой трябва да отиде с нея — намеси се Сундари.

— О, няма нужда! — възпротиви се Кахини.

— Не! Трябва да отидат две жени! — отсече рани. И аз установих, че си предлагам услугите.

Изчакахме рани да донесе кесия със смарагди и рубини, след което последвах Кахини на двора. Арджун не одобряваше излизането ни, но все пак инструктира своите хора да отворят портите и внезапно ние се озовахме сред човешка паплач от зле облечени мъже със смърдящи тела. Бяха марширували цял ден в тази жега без баня, храна и много вероятно вода. Кахини извиси глас и поиска да види онзи, когото наричат Садашив Нараян. Когато той излезе от тълпата, видях, че е красив на вид мъж, с коса до раменете и добре поддържани мустаци. Прецених го на двайсет и пет-трийсетгодишна възраст. Той протегна ръка и аз сащисана видях как Кахини докосва нежно пръстите му, докато му подава кесията.

— Благодаря — каза той. Изсипа скъпоценните камъни в ръката си, а след това ми се стори, че пъхна нещо друго в кесията — нещо синьо и златно, може би пръстен със сапфир. — Това не ми трябва — рече, когато ѝ подаде обратно кадифената кесия.

— В такъв случай ще го върна на рани — отговори тя.

Очите им изобщо не се срещнаха.

Аз не казах нищо, но после, докато останалите вечеряха, аз хукнах към нашата спалня на първия етаж и се заех да претърся сандъка на Кахини. И ето че там, увит в няколко пласта синя коприна, седеше един сапфирен пръстен. Но защо Гопал ще изпраща този пръстен на Садашив Нараян, претендент за трона на рани? Дали не трябва да поговоря със Сундари? Или може би със самата рани? Чух зад себе си стъпки. Затаих дъх, подготвяйки се да чуя писъка на Кахини.

— Какво правиш?

Издишах облекчено. Беше само Джалкари. Без да мисля, пъхнах пръстена в джоба си и промърморих:

— Имах прозрение.

— За вещите на Кахини ли?

— Да — кимнах. Другите жени вече се връщаха от вечеря. — По-късно ще ти кажа.