Последната кралица на Индия

Двайсет и шеста глава

По цялото протежение на крепостния вал се понесоха викове на радост, когато разпознахме червено-белите униформи на въстаниците. Татя Топе, генералът на Сахеб, беше пристигнал на помощ с над двайсет хиляди души. С него беше и кралят на Банпур. С него беше и кралят на Шахгарх. Набабът на Банда, сипаите от Канпур, сипаите от Асам. Превъзходството в числеността им беше толкова голямо, че беше истинско чудо как британците просто не се разбягаха.

От позициите си на крепостната стена видяхме как насред сивата мъгла на зората изплуваха слоновете, дърпащи оръдия и въоръжение, носещи хора. Нашите собствени слонове бяха по-скоро за показ, не за война, но гледката на тези гигантски животни как се носят през равнините под крепостта караше сърцето на всеки от нас да запее. Рани събра около себе си стражите. Хира и Раджаси бяха изпратени с малък боен отряд към складовете, за да охраняват барута и амунициите на Джанси. Останалите дургаваси заедно с двайсет и двамата останали живи мъже от личната охрана на рани трябваше да останат в Дурбар хол до второ нареждане.

В залите и коридорите на двореца настроението беше приповдигнато. Двайсет хиляди мъже бяха изплували сред мъглите подобно на небесна армия, пратена от боговете. Това беше нашата земя! Това беше нашият народ! Най-сетне боговете бяха застанали на наша страна! Така ние се настанихме сякаш на сцената, рани зае мястото си на трона и всички дружно зачакахме победата.

А после се случи немислимото. Пристигна вест, че генерал Роуз бил разделил силите си така, че сега громял бунтовниците край реката. С напредването на деня заприиждаха още лоши новини, а Арджун все не можеше да се начуди защо Татя Топе беше изложил фланговете си по толкова наивен начин.

— Няма никакъв смисъл! — повтаряше от време на време той, надвиквайки врявата от плачещи деца и уплашени жени в двореца.

Няколко секунди и всичко се преобърна. Два английски снаряда попаднаха право върху склада с барута и амунициите. Експлозията беше почувствана от всеки в двореца. Жените в залата се разпищяха ужасени. Сякаш всеки момент гранитните стени щяха да се стоварят върху нас. А после тълпите в Дурбар хол се умълчаха в очакване на второ попадение. И то дойде, следвано от трето.

— Но какво става, за бога? — изрева Мандар.

През вратата се втурна войник, за да докладва на рани.

— Унищожиха целия склад! — извика. — Всички…

Рани покри уста с ръка. Първата ѝ мисъл изобщо не беше за изгубения барут.

— Хира и Раджаси… — само прошепна.

Мандар затвори очи.

— Елате! — рече войникът и отведе рани настрани. — Трябва да видите нещо!

Чакахме цял час завръщането на рани, заслушани във все по-нарастващата паника в тронната зала. Хира и Раджаси ги нямаше. Направо не можех да повярвам! Те бяха мъртви!

Когато се върна, рани привика само трима от нас в покоите си.

— Арджун, Сита, Сундари! — отсече.

Последвахме я надолу по стъпалата към нейната стая. Щом влязохме, тя веднага заповяда на Арджун да залости вратата. А после вдигна нещо, което приличаше на официално писмо от двореца.

— От Татя Топе — рече. Ръцете ѝ трепереха. — Открил го е в един от британските войници!

Взех го и започнах да го чета на глас. Беше писмо на английски, написано от Гопал, в което той описваше в най-малки подробности къде точно се намира складът с амунициите и барута в района на крепостта и как два снаряда са напълно достатъчни да унищожат всичко и да осакатят необратимо армията на Джанси.

— Предадени сме! — прошепна Сундари.

— И не само от Гопал! — извика Арджун. — Той вече арестуван ли е?

— Да. Изпратих войници да го разпитат.

Прилоша ми. Тялото ми изведнъж се превърна в тежък камък, който започна да ме завлича към недрата на земята. Де да бях казала на рани по-рано! Арджун ме погледна и това ми беше напълно достатъчно, за да прошепна:

— Има нещо, което трябва да ви кажа, ваше височество.

От изражението на рани се виждаше, че се страхува да не ѝ призная, че съм изменник. Ала аз веднага започнах да ѝ разказвам всичко, което бях видяла и научила. Как Кахини и Гопал бяха изпратили пръстен на някого, как същият пръстен се беше появил наново с появата на Садашив, как Кахини беше молела да му пощадят живота и накрая как беше открила бучиниш в моето мурти.

Рани се насочи към леглото си и приседна. Не ме погледна. Не вдигна очи към никого.

— Съжалявам — смотолевих, усещайки неадекватността на думите си в момента, в който ги изричах. Така, както се чувства човек, когато поднася на умираща от глад жена шепа ориз. — Не знаех дали ще ми повярвате!

В продължение на няколко секунди тя мълчеше. Накрая си призна:

— Права си, нямаше да ти повярвам. Раджата някога казваше, че това била най-голямата ми грешка като рани. Че се доверявам на твърде много хора. Както впрочем и той самият… — гласът ѝ заглъхна и ние я зачакахме търпеливо да си събере мислите. — Искам да чуя признанието на Гопал! Ще кажа на войниците да му пощадят живота, ако издаде Кахини. А британците и без това ще го убият.

Разбира се, че щяха да го убият. След като един човек беше готов да се превърне в изменник на собствената си родина, какви гаранции можеше да има, че няма да измени и на новите си господари?!

— Върнете се в тронната зала и не изпускайте от очи Кахини. Гледайте да не излиза оттам. Ако го направи, задръжте я на мига!

Върнахме се в Дурбар хол. Там най-малките деца все така пищяха, докато по-големите им братя и сестри правеха всичко по силите си да ги успокоят. Майките изглеждаха като ударени от гръм. Някои се люлееха на колене и се молеха. Други зяпаха невиждащо стената пред тях. Дали съпрузите на всички тези жени бяха живи? Дали щяха отново да се съберат?

Кахини седеше на любимата си възглавница в стаята на кралицата. Вероятно беше някакъв животински инстинкт, не знам, но в мига, в който ни зърна, скочи и побягна на двора, лавирайки умело между счупените плочки.

Ние тримата я погнахме.

— Спри! — изкрещя Сундари.

И за моя огромна изненада Кахини изпълни заповедта. Но когато се обърна, насочи револвера си право към гърдите на Сундари и стреля.

Аз веднага изпратих стрела, уцелвайки я в ръката с револвера. Тя се залюля назад и за краткия интервал от време, което ѝ беше необходимо да възстанови равновесието си, Арджун вече беше скочил върху нея и ѝ беше отнел всички оръжия. После извика и няколко стражи му се притекоха на помощ, а аз отидох да видя Сундари.

Командирът на Дурга дал се беше хванала за гърдите. След толкова години предана служба врагът най-сетне беше дошъл отвътре, не отвън.

— Спокойно, ще се оправиш! — опитах се да я успокоя аз. Спомних си за първия ден, в който се срещнахме, и как тя ми беше заприличала на котка. Англичаните имат една приказка, че котките притежавали девет живота. Ала Сундари имаше само един. Дишането ѝ стана накъсано и тя стисна ръката ми. Тънка струйка кръв се стече от устните ѝ. — Сундари! — изкрещях.

После се обърнах към Кахини. Лицето ѝ беше безизразно като маска. Ръката ѝ кървеше обилно, но тя изобщо не ѝ обръщаше внимание.

— Ти я уби! — изпищях. — И пак ти отрови раджкумар! — приближих се към нея. — Отрови и раджата. Следващата беше рани, обаче ти реши да не си цапаш ръцете и да оставиш британците да ти свършат мръсната работа!

— Е, а ти какво стори по въпроса? — изгледа ме със самодоволна усмивка тя.

— Отведете я в затвора! — намеси се Арджун. — Стража!

Но аз побързах да им напомня, че в затвора е любовникът ѝ Садашив и двамата само това чакат.

— Защо не вземем да я дадем на британците, а? — предложи един от стражите.

И за първи път, откакто познавах Кахини, по лицето ѝ се изписа страх.

— Не! По-добре да се самоубия! — разкрещя се тя и започна да се дърпа ожесточено. Но четиримата мъже около нея я държаха здраво. Писъците ѝ продължиха по целия път надолу по хълма.

Други войници отнесоха тялото на Сундари, а ние се върнахме в покоите на рани. Зачервените ѝ очи ни накараха да си помислим, че е чула всичко случило се на двора.

— Съжалявам — изрекох и погледнах към Каши, която държеше Ананд. — Отведоха Кахини при британците, за да правят с нея… каквото си поискат.

— Не разбирам — изгледа ме объркано рани.

Двамата с Арджун се спогледахме и аз изрекох:

— Реших, че ваше височество е разтревожена, защото сте чули за Сундари.

— Какво да съм чула за Сундари?

— Кахини я застреля — прошепнах аз.

Рани отпусна лице в ръцете си, а Каши се разрида с глас. Накрая кралицата вдигна очи и посочи към купчина отворени писма.

— Някои от тях са за теб — рече. — Гопал нарочно ги е крил.

Започнах да ровя като обезумяла в купчината. Едно, две, три писма от Ишан — съпругът на сестра ми. Едно от Шиваджи. Три от баща ми. Всички до едно с дати от последните четири месеца. Първо разгънах едно от писмата на баща ми.

Дъхът ми сякаш секна.

Шиваджи:

Притиснах ръка към челото си, за да накарам думите да престанат да се движат пред очите ми. Арджун вземаше всяко от писмата, което оставях настрани, и също го прочиташе. Писмо след писмо, умоляващи ме да отида на помощ. Да занеса пари, войници или и двете.

Не можах да издържа и бутнах настрани останалите писма. Каквато и съдба да очакваше Кахини при англичаните, вече бях абсолютно убедена, че пак няма да бъде достатъчно жестока.

— Веднага щом мога, ще изпратя и войска, и пари! — обеща рани.

Но кой би могъл да каже кога ще бъде това? Ако аз загинех в Джанси, сестра ми щеше да остане завинаги робиня в някой британски бардак. Тази мисъл беше напълно достатъчна, за да ме накара да разбера омразата, ръководеща Азимулах хан. Вече разбирах и яростта му. Да, вече ги разбирах.

— Какво стана с Гопал? — обади се по едно време Арджун.

— Призна, че всичко, което Сита е подозирала, е абсолютно вярно — изрече рани с кух глас. — Кахини му обещала да го направи свой любовник, ако помогне на нея и Садашив да седнат на моя трон.

После Арджун се обърна към мен и каза:

— Сита, не мисли сега за това! Когато всичко свърши, тръгваме директно за Барва Сагар! — а към рани добави: — Да не забравяме, че нашите хора продължават да се бият!

— Точно така! — кимна тя и скочи. — Давайте да изгоним британците и от Джанси, и от целия наш континент!

Извика Мандар, Прияла и Джалкари, а после ние петте се отправихме към крепостната стена. Когато стигнахме, генерал Рагхунат Сингх слезе по стълбите, за да ни докладва.

— Водните източници на крепостта са прекъснати. Водата ще ни стигне за не повече от два дена.

Артилерийският огън беше оглушителен и се налагаше да крещим, за да се чуем.

— Татя Топе? — запита рани. — Дава ли добър отпор на британците?

— Носят се слухове, че бил избягал към Чаркхари, ваше височество. Въстаническите сили са останали без водач. А британците са докарали огромна гаубица. Когато това нещо гръмне, стените на Джанси ще се сринат!

Шестимата се бяхме подредили в кръг. Лек бриз докосна бузата ми. Беше месец април. Някъде из Индия жена сплиташе дългата си коса с цветове на жасмин.

— Въстаниците се прегрупират в Калпи — продължи генерал Сингх. — Моят съвет е да намерите начин да напуснете Джанси. Вземете сина си и бягайте в Калпи, за да живеете и да продължите борбата!

Върнахме се в Панч Махал, придружавани от писъците на жените по улиците, молещи рани да ги спаси. Вътре в двореца хаосът беше още по-голям. Навсякъде тичаха хора и крещяха от ужас. В мига, в който стигнахме до покоите на рани, Джалкари пожела да говори с кралицата насаме. Ние я изчакахме в коридора. Докато чакахме, пред нас се изредиха всякакви жени, молещи ни да им помогнем да избягат.

— Знам, че рани ще избяга с раджкумар и вие ще тръгнете с нея. Моля ви, вземете и сина ми! — замоли ни се истерично една от тях. — Моля ви!

— Не можем, шримати — отговори нежно Прияла. — Не разполагаме с никакъв начин да напуснем града.

— Тогава каква надежда има за мен? Ами за него? — жената вдигна сина си. Изглеждаше на около шест месеца, с големи очи и трапчинки в бузите. — Изобщо няма да ви притеснява! Той е щастливо дете!

— Шримати — вече прошепна Прияла, — много съжалявам! Ще се моля за вас!

— Моля ви! — продължи да пищи жената. — Той няма нужда от много мляко. Вече яде и храна…

Тук Прияла вече не издържа и съвсем открито се разплака. Арджун извърна очи. Знаех, че се чувства точно толкова безполезен, колкото се чувствах и аз.

Когато рани най-сетне отвори вратата на покоите си, видяхме, че и нейните очи, и тези на Джалкари са зачервени.

— Арджун, Сита! — повика ни рани. — Искам да видя двама ви насаме!

Джалкари ни се усмихна тъжно, докато се разминавахме пред покоите на кралицата.

Влязохме. Известно време рани не каза нищо. А когато заговори, гласът ѝ беше станал дрезгав, сякаш часове наред беше крещяла.

— Тази вечер напускаме Джанси през портата Бхандир. С мен ще бъдат баща ми и четиристотин от неговите хора. Ананд, Каши, Мандар и Прияла също ще дойдат с мен. Както и всички стражи на Арджун. Ще изчакаме британците да нахлуят в Джанси, за да се възцари хаос. След това ще се преоблечем като войници от Орча.

Идеята за това предрешаване беше много добра, защото кралство Орча беше изпратило войници в помощ на британците, които изглеждаха точно като хората на рани.

После рани подаде на Арджун една голяма чанта от синьо кадифе и каза:

— Искам да вземете това. Ще бъде достатъчно да освободите сестрата на Сита от британците. Вие няма да идвате с мен в Калпи.

И двамата извисихме гласове в протест, но рани ни прекъсна с безкомпромисно поклащане на глава, след което добави:

— Изберете си десетима мъже, които да тръгнат с вас, а когато освободите момичето, върнете се при мен, ако можете. Ако ли не, използвайте онова, което е останало в тази чанта, и бягайте. Изберете си град далече оттук и се оженете. Родете си деца. И никога не позволявайте на британците да ви открият!

Преди да успеем да кажем каквото и да било, тя ни отпъди. И в продължение на следващия час викаше един по един най-важните за нея хора, за да се сбогува с тях.

Ние с Арджун останахме в коридора с Джалкари в очакване да бъдем повикани. Общо взето никой не каза нищо особено. Когато се опитах да поведа разговор с Джалкари, да я попитам какъв е планът ѝ за отвличане вниманието на британците и как смята да се присъедини към групата за Калпи, тя отби всичките ми опити. Не можех да разбера защо се инати толкова. Да не би да не ми вярваше повече? Продължих да хвърлям ко̀си погледи в нейната посока с надеждата, че ще размисли и ще ми каже, но лицето ѝ остана като затворена книга. Безсъмнено планираше нещо и не искаше да ме въвлича в него.

До полунощ всички бяхме облечени като войници от Орча, със свободни чуридари и мръсни курти. От вида и миризмата на одеждите ни заключих, че са взети от телата на убити мъже. Рани носеше дълга вълнена мантия и всичките си оръжия, но нищо друго. И да имаше някакви бижута, скрити под куртата, аз не ги видях. Навън вече ни чакаха конете ни, но нито един от тях не беше с обичайното си обяздване. Кобилата на кралицата — Саранги, беше освободена от всичките си труфила и на мястото на седлото със скъпоценни камъни имаше обикновено старо платнище. Каши доведе Ананд и рани го завърза здраво зад нея, след което го покри с вълнената си мантия. Той не изрече и думица — нито се оплака, нито се разплака, и това ме накара да се запитам какъв ли ще стане като голям, ако оцелее след всичко това.

Аз потупах нежно задницата на Шер. Постоянните стрелби го бяха направили неспокоен. Риеше земята с копита, нетърпелив да потегли напред. Каши, Мандар и Прияла застанаха в полукръг зад рани. А после се появи Джалкари. В мига, в който я видях, най-сетне разбрах какво е намислила.

— Джалкари, имаш съпруг! — изкрещях. — Къде си тръгнала така?

Беше облечена в синя ангарка, перлена огърлица на врата и рубинена халка на носа. Само човек, който отблизо познаваше рани Лакшмибай, би могъл да разбере, че това не е тя. Джалкари щеше да отвлече вниманието на врага на друга порта, като се престори на рани. Но в мига, в който откриеха измамата, британците щяха да я екзекутират.

Не издържах и се разплаках. Джалкари ме прегърна и аз продължих да плача, заровила лице в гърдите ѝ.

— Но защо правиш това? — изхълцах по едно време.

— За да може рани да продължи борбата от Калпи — отговори тя. — Ти сещаш ли се за някакъв друг начин да постигнем това?

Ако трябваше да бъда честна към себе си, наистина не се сещах. Отдръпнах се покрусена от Джалкари и извърнах очи.

Арджун яхна коня си, аз яхнах Шер. После поехме бавно към портата Бхандир. Сърцето ме болеше за Джалкари. Войниците, оставени на пост там, ни спряха.

— Ние сме войски от Орча — изрече генерал Сингх с бунделкханди акцент.

Един от англичаните погледна право към рани и видя само един изтощен войник.

— Хубаво. Продължавайте!

И ние напуснахме Джанси колкото ни беше възможно по-бързо.

Когато се обърнах назад, целият град гореше.

Не бяхме изминали кой знае какъв път, когато до началото на строя ни достигна новината, че ни преследват. Спряхме край една нива и Арджун каза на рани:

— Трябва да се разделим. Групата ни е твърде бавна. Вие тръгнете напред. Вземете само моите стражи и дургавасите. Така ще стигнете много по-бързо до Калпи.

— Но войниците знаят, че тя е във военна униформа! — намесих се аз. — Трябва да се преоблечем! Можем да минем за селянки.

В далечината се чу оръдеен тътен. Арджун като че ли не беше особено убеден в полезността на идеята ми.

— В „Одисеята“ на Омир — поясних — Одисей се връща у дома след двайсетгодишно отсъствие и вече не знае на кого може да вярва. Затова се предрешава като просяк.

Тогава рани заповяда на Мандар и Прияла да купят дрехи от селянина, в чиято нива се бяхме озовали. Когато те се върнаха, двете с рани се запътихме към малка колиба наблизо, за да се преоблечем. Безмълвно съблякохме дрехите си и облякохме следващите, а когато излязохме, кралицата ни вече се беше преобразила в селянка. Преди да се метнем отново на конете, тя хвана ръката ми.

— Благодаря ти! — прошепна. Не каза за какво, но аз стиснах леко нейната ръка с надеждата да разбере колко много значи за мен. — Да потегляме!

При разклонението на пътя ние с Арджун и десетимата стражи поехме на юг, към Барва Сагар. Рани и групата ѝ продължиха в галоп на север, към Калпи.