Последната кралица на Индия

Двайсет и седма глава

Изминаха осем часа, докато стигнем Барва Сагар. Спряхме само за да дадем почивка на конете и да ги напоим. Повечето от селата, през които минахме, бяха спокойни — не бяха оказали никаква съпротива. Жените им бяха отведени в британските публични домове, посевите им щяха да отидат за британската армия под формата на данъци.

Когато зората премина в ден, галещ с розови отблясъци покривите на къщите, ние навлязохме в Барва Сагар. Никой не излезе да ни посрещне, докато минавахме през селото. По нивята нямаше момченца, грижещи се за биволите, всички кепенци на прозорците бяха пуснати. Да не би да ни бяха взели за част от британската армия?

Когато стигнахме до къщата на моето семейство, заварихме растенията в двора изсъхнали и клюмнали. От комина на кухнята не излизаше никакъв пушек.

— Пита джи? — повиках аз. Но никой не отговори.

Слязохме от конете и влязохме в къщата. Навсякъде цареше мрак. Проверих всяка стая и един по един спомените започнаха да ме връхлитат — сестра ми, сгушена до мен на моя чарпай, дървеният сандък, където си държах най-любимите неща като онова дървено блокче, което баща ми беше издялал във формата на мечка. Не, в тази къща не беше влизал никой, при това от доста дълго време.

— Може да са избягали — предположи Арджун.

Невъзможно. Къде да избягат? С кого?

Излязох бързо на двора, следвана плътно от Арджун. Оставихме другите стражи да ни чакат в нашата къща, а ние се насочихме към дома на Шиваджи. Оттам поне се чуваха гласове — ниски и слаби като едва капещ чучур, но все пак гласове.

— Шиваджи! — извиках и започнах да удрям с юмрук по вратата. — Шиваджи!

Отвори ни Ишан.

— Баща ми не е тук — изрече тихо. Лицето му беше бледо и изпито.

А после се появиха и братята му.

— Сита! — извика най-големият. Спомних си, че веднъж го бях виждала у дома с баща му. Казваше се Дийпан. — Заповядайте в кухнята! — покани ни и докато влизахме, попита: — Какво знаеш за тази работа?

— Знам, че баща ми е изпратил писмо, в което ми съобщава, че са взели Ану — отговорих с треперещ глас. — В писмото ме моли да донеса пари и помощ. Сега имаме и едното, и другото.

— С благословията на рани! — вметна Арджун.

— Но това беше преди толкова много време! — възкликна Дийпан. После сведе очи към ръцете си и започна: — Сита…

— Просто казвай, каквото има за казване! — изкрещях.

— Баща ти е мъртъв. Един ден пристигна местният кутвал и заяви, че имал заповед да открие най-красивите жени в Барва Сагар. Очевидно някой му беше посочил специално Ану, а когато я видяха, веднага я арестуваха. Имаха револвери. Стана толкова бързо! Когато я отведоха, баща ти помоли нашия баща да му помогне.

Имах чувството, че някой ме беше лишил от въздуха в дробовете ми — не можех да си поема дъх.

— Бяха решили да я откупят, Сита, но когато стигнали онази чакла, британците изобщо не искали да ги чуят. Затова двамата ни бащи отидоха втори път, с повече мъже. Британците застреляха и двамата — изрече едва чуто Дийпан. — Твоят баща умря веднага. Моят баща остана да се мъчи още три дена.

Татко. Татко беше мъртъв…

— Можем да те заведем до онази чакла, Сита, но те няма да я пуснат!

— Ами Авани? — прошепнах. — А дади джи?

— Съпругата на баща ти извърши сати — отговори Дийпан. — Никой не успя да я спре.

Покрих уста с ръка. Авани очевидно не е можела да си представи живот, в който два пъти е станала вдовица. Дали се е страхувала, че вече не е останал никой, който да се грижи за нея? Дали не е помолила някого да ми пише от нейно име, а след като не е получила отговор, е взела това решение?

— А баба ти се разболя и месец по-късно почина — завърши тъжния си разказ Дийпан.

Чувството за вина прониза тялото ми като нажежена стрела. Още през първите ми дни в Джанси Джалкари ме беше предупредила да не изпращам писмата си по Гопал. Обаче аз бях държала да пестя пари. И сега тази моя криворазбрана пестеливост ми беше коствала всичко, всички мои близки.

Ако някой ми беше казал преди много години, че приемането ми в Дурга дал ще бъде на цената на семейството ми, никога нямаше да продължа военното си обучение. Каквато и да беше съдбата ми, никога нямаше да рискувам нито живота на баща си, нито живота на Ану и Авани, за да се спася от храма на Анапурна!

— Каквото и да става, ще върнем сестра ми! — отсякох решително.

Тук вече Дийпан реагира много странно. Извърна назад глава и смотолеви:

— Сита, та нея я няма вече четири месеца!

Знаех какво има предвид. Искаше да каже, че Ишан вече не я иска.

— Вярно ли е? — обърнах се към него и го изгледах с присвити очи. Исках да чуя това решение от собствените му уста. — Отхвърляш ли съпругата си?

Той извърна очи.

— Кажи го на глас! — изкрещях.

Той се разплака.

Тук вече се намеси Арджун. Хвана ръката ми и изрече:

— Сита, нека първо да я намерим! Хайде, водете ни до тази чакла! — каза на братята. — Колко войници има там?

— Около петдесет — предположи вторият брат. — Британците ги настаняват само в по-големите села, за да сеят неприятности.

— И от колко жени се нуждаят тези петдесет мъже? — поисках да знам аз.

Дийпан примигна и се дръпна назад. Сигурна съм, че прямотата ми го обиди. Жените в неговия дом не стояха в присъствието на мъже, не носеха револвери в коланите си и колчан стрели на гърба си. Те бяха тихи и мълчаливи. Само преди четири месеца и сестра ми е била сред тези жени.

— Десет — прошепна накрая. — Взеха десет момичета.

— Защото не мога да спася само Ану! — поясних на Арджун.

— Да, знам — кимна веднага той.

Дийпан ни поведе, а ние, останалите се метнахме на конете си и тръгнахме след него. Слънцето вече беше високо в небето, но в селото цареше тишина. Беше месецът на жътвата. По това време нивята трябваше да гъмжат от хора, жънещи пшеница, ечемик, грах и синап. Но за разлика от изгорените ниви около Джанси, тези тук бяха просто изоставени.

— Когато стигнем до чаклата — инструктира Арджун хората си, — никой да не стреля! Ако случайно убием някой британски войник, цялото село после ще плаща! Аз ще откупя жените и ще ги измъкна от това робство. А после всички ще ги върнем по домовете им.

— Ами ако семействата им не ги искат? — обади се един от стражите.

— Тогава ще използваме онова, което рани толкова щедро ни предостави, за да им купим къща, където да могат да живеят заедно и да се подкрепят.

Въпросната чакла се оказа малка къщичка, построена точно до храма на Дурга.

— Остани тук! — отсече Арджун, когато пристигнахме. — Трябва да минем за мъже от това село. Ако видят, че си жена, ще има да се чудят откъде идваме!

Останах при другите, а Арджун слезе от коня си и тръгна заедно с Дийпан към дървената врата. Отвори им един британски войник, който ги покани вътре. През главата ми започнаха да прелитат какви ли не сценарии, от ужасни по-ужасни. Ами ако британците са ги убили? Ами ако откажат да пуснат Ану?

Но в крайна сметка златото се оказа доста по-изкусително от плътта.

Първи излезе Дийпан. Беше следван от девет момичета, след които вървеше Арджун. Отне ми доста време, докато я позная. Беше ужасно отслабнала, с тъмни кръгове под очите. Но не това, а закръглеността на корема ѝ ме накара да затая потресено дъх. Слязох от коня колкото можах по-бързо и хукнах към нея. Изобщо не ме интересуваше, че от прозорците ни гледаха британски офицери.

— Ану! — извиках. — Ану, аз съм, Сита!

— Знам коя си.

Това не беше нейният глас. Беше гласът на някой далечен човек. Беше глас без сърце.

Арджун каза:

— Върви с Дийпан и я отведи до вашата къща. Аз ще дойда при вас веднага, щом разведа тези жени по домовете им.

— Не, не се връщам там! — отсече Ану с глас, събрал цялата мъка на последните четири месеца. А после изведнъж изпищя: — Искам Ишан!

Погледнах към Дийпан. Сестра ми беше бременна с детето на друг мъж. С британско дете. Даже най-разбиращият съпруг не би приел обратно съпругата си при подобни обстоятелства.

— Върнете ме там! — продължи да пищи тя. — Искам си в моя дом!

Беше като обладана от демони. Ала нито една от останалите нещастни жени не изглеждаше изненадана от това. Погледнах отново към Дийпан, тъй като, бидейки най-големият брат, а оттам и главата на къщата им, решението беше негово.

— Добре. Отиваме направо у нас! — кимна той.

Сложих сестра ми пред мен на коня, но тя се изтегли колкото ѝ беше възможно по-напред, за да не я докосвам. Когато стигнахме дома на Шиваджи, топката в стомаха ми беше станала толкова голяма, че ако се пипнех, бях сигурна, че ще мога да я докосна.

Помогнах на Ану да слезе от коня, а Дийпан бавно отвори вратата. Другите жени веднага се втурнаха напред, но в мига, в който видяха сестра ми, се отдръпнаха. Една от тях покри лице с ръце и се разплака. Но не това, а реакцията на Ишан беше онази, която я съсипа.

— Това не е моята съпруга! — отсече той.

— Сита, трябва да си я прибереш — започна Дийпан.

Но сестра ми си проби път между нас, влезе в къщата и извика умолително:

— Ишан!

— Ти не си моя съпруга! — повтори той.

— Ишан! — изпищя тя, сграбчи краката му и го принуди да я изрита. — Ишан! — звучеше като ранено животно.

Пристъпих напред, за да я изтегля, но тя започна да се дърпа и да вика:

— Ти не си моя сестра! Ти не си ми семейство! Ето това е моето семейство!

Вече всички присъстващи жени плачеха. Разплакаха се дори мъжете.

— Ишан! — изпищя пак сестра ми. — Моля те, погледни ме!

Без изобщо да се обърне към нея, той изкрещя:

— Махай се!

И борбеността я напусна. Тя просто се отпусна в ръцете ми, повтаряйки името на съпруга си като мантра. Отнесох я до нашата празна къща, където тя заплаши да убие и детето, и себе си. Разказах ѝ за Гопал и скритите писма. Това очевидно не ѝ беше достатъчно.

— Ти избра рани пред мен! — изпищя изведнъж и цялото ѝ тяло се разтресе така, че се уплаших за детето, което носеше. — Може би и аз трябваше да се обличам като мъж! Нали британците затова ме пожелаха — защото бях хубава! Виновни са всичките онези коприни, които все ми пращаше! — а после, изведнъж, в гласа ѝ се прокрадна един много познат звук. — Ти изобщо не си направи труда да ме спасиш! — изсъска. И аз осъзнах, че чувам баба ни. — Трябваше да ме оставиш там да си гния и да си умра заедно с това копеле! — продължи да съска. — Остави ме! Махни се от мен!

Направих, както пожела тя. Излязох на двора и се запътих към нашето голямо дърво. Чувствата на вина и скръб ме заливаха едно през друго като вълни. Татко беше убит от британски войник, нищо чудно син на някого, с когото той се беше бил рамо до рамо в Бирма. Опитах се да си представя отчаянието на Авани, когато е научила, че баща ми е убит. Как ли я е боляло, когато пламъците са започнали да ближат тялото ѝ, докато се е качвала върху погребалната клада на баща ми? Тези и всякакви други мисли се надбягваха в съзнанието ми. А накрая единственото, което остана и върху което можех да се фокусирам, беше яростта.

Когато се върнах обратно в къщата, Арджун веднага забеляза тази ярост. Той седеше в кухнята с няколко от стражите.

— Да излезем ли на двора? — предложи.

— Току-що идвам оттам.

— Тогава да поседим в работилницата на баща ти.

Аз не исках да ходя там. Но последвах послушно Арджун и ароматът на тиково дърво, който все още се носеше из работилницата, моментално ме накара да се разридая. Арджун ме взе в обятията си и затвори вратата. Седяхме заедно върху рогозките от юта и той ме държеше, докато плачех. След като изплаках и последната си сълза, той нежно изтри лицето ми с ръка.

— Онова, което сториха със семейството ми…

— Всичко приключи, Сита — рече той. — Всичко свърши. Стените се сринаха, а вместо да се опиташ да ги съградиш наново, ти питаш защо. В съседната стая е сестра ти. Тя е единственото, което ти е останало, а и то не е никак малко! Тя носи дете!

— Да. Ама англичанче…

— Дете! — повтори и натърти той. — Невинно дете! Ето това е бъдещето!

Няма да се преструвам, че тази реч на Арджун промени коренно чувствата ми към британците, но все пак успя да ми даде някаква утеха през следващите няколко седмици. И прочисти съзнанието ми относно онова, което трябваше да сторя оттук нататък. Сега не можехме да се присъединим към войските на рани — аз трябваше да лекувам сестра си. Затова останахме в Барва Сагар, а когато сутрин не можех да се надигна от леглото от мъка и скръб, Арджун ми даваше сили да продължа.

През една топла вечер на месец май, когато бяха минали повече от шест седмици от пристигането ни в Барва Сагар, Арджун ме изведе на двора и тихо изрече:

— Един от стражите срещнал на пазара човек, който носел новини от Джанси. Името на този човек е Баладжи и е търговец на коприна в Джанси.

— Може ли да се видим с него?

Съвсем скоро Арджун се върна с добре облечен мъж в средата на петдесетте. Имаше бяла коса и мустаци и от пръв поглед се виждаше, че на младини е бил много красив. Седнахме на двора близо до старото фикусово дърво и го зачакахме да каже нещо. Докато чакахме, аз се загледах в дървото. Когато бях малка, си мислех, че всички дървета стават толкова големи като нашето. Сега поставих ръка върху солидния му ствол и затворих очи. Гостът ни избра точно този момент, за да започне:

— Чух, че британците преследвали рани чак до Банда, обаче тя убила двама британски войници и един лейтенант. От нейните войници също загинал един. Но останалите успели да стигнат до Калпи.

— А град Джанси?

— Изгорен до основи.

— А хората там? — попита Арджун.

— Избити.

— Но те бяха хиляди! — пет хиляди, както беше споменавала рани.

— Да, толкова. А британците изгубили само сто човека.

Но това бяха действия на демони! Човеците не си причиняваха подобни злини един на друг! Изгледах Баладжи — очите му не трепнаха нито за миг. И аз разбрах, че всичко казано е истина. Британците бяха отнели живота на пет хиляди души като отмъщение за нещо, извършено от десетина. Сетих се за жената, която толкова отчаяно ни молеше да вземем детето ѝ — кръглото му личице, трапчинките на бузите и огромните, ярки очи. И зарових лице в ръцете си.

— Малко по-късно бил заловен бащата на рани — продължи Баладжи.

Всички бяхме абсолютно шокирани. Най-много Арджун, който възкликна:

— Той не е успял да стигне до Калпи?

— Не. Стигнал до Датия, обаче тамошните хора го предали. Нямали избор — британците бесели наред за укриване на престъпници. Дори подозрението, че укриваш някого, било достатъчно. Обесили го в Джокхан Багх.

Следващото разкритие беше не по-малко шокиращо от предишното. В Калпи братът на Нана Сахеб — рао Сахеб, иззел командването върху по-голямата част от войската и оставил на рани само двеста и петдесет конници, с които да защитават границите на Калпи.

После рао Сахеб тръгнал с окупираната от него армия на запад. Свидетели разказвали, че са видели рани как в истински пристъп на ярост кълне страхливостта на рао. При горещина над четирийсет градуса водата не стигала, запасите във форт Калпи също постепенно намалявали. Накрая крепостта била завладяна от британците, обаче рани и нейните хора успели да избягат и намерили рао Сахеб. Говори се, че когато се приближила към него, рани казала: „Когато хората си спомнят за тази война, ще помнят теб, рао Сахеб, и когато си спомнят за теб, ще си казват: страхливец!“

После рани предложила войската, която към този момент наброявала единайсет хиляди души, да превземе близкия форт Гвалиор, който е най-голямата и най-значима крепост в Централна Индия. Към този момент британците все още не били стигнали до нея. Нейният двайсет и три годишен владетел, махараджа Скиндия, все още бил на трона. Обаче подкрепял англичаните с оръжия и храна.

Веднага си представих какво е предложила рани — войниците пристигат и убеждават махараджата да ги приюти само за няколко дена. А после, когато се настанят вътре, се опитват да го убедят или да се присъедини към въстанието срещу британците, или да бяга. Сякаш чух гласа на рани в главата си, обявяваща махараджа Скиндия за предател.

— Значи са отишли в Гвалиор? — попита Арджун с надежда в гласа си. — В крепост като Гвалиор победата вече наистина е възможна.

Баладжи буквално се усмихна, когато отговори:

— Да, снощи. А сега аз съм се отправил към Делхи, за да започна всичко отначало. Имам близки в Барва Сагар, но веднага, щом натоварим багажа им, тръгваме.

С тези думи той си взе довиждане с нас.

Когато останахме сами, аз се замислих. Рани беше на цял ден път северно от нас, подготвяща се да нападне крепостта Гвалиор. А аз бях дала пред нея клетва за вярност. Както и Арджун.

— Не знам какво да правя — признах аз. — Вече изобщо не мога да мисля разумно.

Приседнах на тревата и отпуснах брадичка върху свитите си колене. Стражите ни наблюдаваха от верандата на къщата. Сигурна съм, че вече знаеха за какво си говорим — трябваше да се вземе решение. Или потегляме право към Гвалиор, или оставаме в Барва Сагар до края на войната. Най-лесното щеше да бъде да не мърдаме оттук. Опитах се да чуя вътрешния си глас, но в главата ми имаше толкова много други гласове, които го заглушаваха, че затворих очи. По едно време изрекох:

— Рани има три дургаваси и твоите хора. На кого другиго би могла да се довери?

Арджун не отговори нищо. Само слушаше.

— Но ако сега тръгнем, какво ще правя с Ану? После бихме могли да се върнем за нея, но…

— Знаеш, че ако сега тръгнем, малко вероятно е да оцелеем — изрече той, здраво стъпил в реалността.

— Не! Тръгваме за Гвалиор! — извиках и скочих. Баща ми би искал да направя точно това. Както и Шиваджи. Нали точно за това ме обучиха?! — Защото, ако сега не отидем, ще прекараме остатъка от живота си на колене! А аз предпочитам да загина, стъпила здраво на краката си!

Арджун стисна ръката ми и се усмихна.

Стражите започнаха да си събират багажа в мига, в който им съобщихме. Ану не каза нищо.

— Ще ти оставя достатъчно пари, за да можеш да си покриваш всички нужди за години напред! — уверих я аз.

— С живота ми е свършено — промърмори тя.

— Напротив, ти носиш живот! — напомних ѝ и погледнах корема ѝ. Нежната му извивка беше същата като на съда, с който някога носехме вода от кладенеца. — Нищо не е свършено, освен ако ти не пожелаеш да свърши!

Не изчаках отговора ѝ. Отидох в стаята си и започнах да си събирам багажа. Но до следващата поява на Баладжи беше изминала още една седмица и никой не очакваше новините, които той този път донесе.

Вместо да се присъедини към въстаниците или да избяга, махараджата на Гвалиор предпочел да поведе война срещу тях. Смятал да залови рани и да я поднесе в дар на британците, за да го засипят с подаръци и хвалебствия, и така той да си подсигури короната. Не щеш ли обаче, когато неговите осем хиляди войници чули войниците на рани да крещят: „Хар, хар махадев!“, отвърнали, като вдигнали оръжията си и повторили техния вик. След това мирно и кротко излезли от крепостта и се присъединили към войската на рани. Накрая всички седнали заедно и си направили банкет край бреговете на река Морар.

Ние зяпнахме от изумление.

Гвалиор вече принадлежеше на рани! Беше го превзела по мирен път, а той беше сърцето на Индия!