Последната кралица на Индия

Епилог

Ръцете ми треперят. Оставям дневника си. Изведнъж вече няма никакво значение, че оттогава са изминали шейсет и една години. Все още усещам в устата си вкуса на пръстта от бойното поле, чувам писъците на мъжете и цвиленето на конете. Имаше време, когато обичах да чета тези думи отново и отново, като че ли съживяването на травмата щеше по някакъв начин да я облекчи. Шри Рама беше онзи, който ме посъветва да оставя дневниците си. Бях започнала да се превръщам в дърво, пуснало корени в почвата на трагедията. Така каза той. И с всяко следващо прочитане поливах корените си, за да потънат още по-дълбоко и да засилят болката. „Засади корените си в прясна почва“ — каза ми той. И така думите от дневниците ми за дълго време бяха лишени от звук. До този момент, мис Пениуел, в който ги четете.

Когато войната приключи и британското знаме се развя над всяка крепост и паланка в моята страна, Арджун и аз бяхме оженени от шри Рама, който не само оцеля, но и успя да си създаде нов живот в град Бомбай. Тъй като и Арджун, и аз бяхме бунтовници, за нас беше невъзможно да останем близо до Джанси. Затова се преместихме в шумния и многолик град Мумбай. Скоро след това градът беше преименуван от британците на Бомбай, за да ни напомня всеки ден какво сме изгубили. За да ни напомня, че кралство Джанси вече не съществува. Бяхме станали част от огромна империя. Поканихме сестра ми и сина ѝ да живеят при нас, но тя отказа. Държеше ме изцяло отговорна за съдбата, която я беше сполетяла. Смяташе, че аз никога не съм била вярна на семейството си, а на една кралица, която ме беше дарила с бижута и добър брак. Въпреки отношението ѝ към нас ние предложихме да ѝ купим къщичка в един град, намиращ се на брега на Арабско море, където ѝ уредихме спокоен и напълно задоволен живот като вдовица. Това вече тя прие.

Болеше ме, като си представех Ану съвсем сама в непознатия град. Посещавахме я многократно, но тя отказваше да ни отвори вратата на къщата си. Гледахме сина ѝ как играе на близките поляни — дете със светла кожа и очи с цвета на морето. Дали майка му го обичаше, или ежедневно го наказваше за онова, което ѝ беше струвал? Така и не разбрах. Арджун ме посъветва да изчакам детето да порасне, след което да се свържа с него и да му помагам. Но през десетата си година момченцето почина. Две години по-късно почина и сестра ми. В къщата ѝ открих дневника, който ѝ бях подарила като дете — дневника с всички спомени за нашата майка. Беше увит в стара мурета. Вдигнах го към носа си и вдишах дълбоко. Все още миришеше на Барва Сагар.

Често се чувствам виновна за щастието, което двамата с Арджун открихме в Бомбай. Благодарение на щедростта на рани успяхме да си купим къща в престижния квартал „Малабар Хил“, където си родихме три дечица — две момченца и момиченце на име Рааши. Днес те продължават да живеят в Бомбай, до един семейни, със своя собствена многолюдна челяд. Нямам представа защо Ану трябваше да преживее всичко това, защо съдбата ѝ беше толкова различна от онова, което бях планирала за нея. На сватбата ни шри Рама ни каза нещо много интересно, което Арджун много обича да ми напомня — че можем да спомогнем за проправянето на пътищата на любимите ни хора, ала не можем да избираме посоката им. Даже опитът да я променим противоречи на законите на самсара.

Въпреки това понякога присядам на леглото си и се замислям за всички лица, които бяха минали и отминали през живота ми — рани, Моти, Джалкари, Мандар, Сундари, баща ми, Шиваджи. Войната изтръгна толкова много хора от нас — и все още не е приключила. Понякога, когато Рааши ме качва на влака, за да се поразходим, зървам някой младеж как се бори с охраната, която се опитва да го прогони от вагоните първа класа — защото там е запазено само за британци. И по това разбирам, че войната още не е приключила. Богинята Дурга все още е тук, шепнеща на своите деца: „Ще бъда щастлива едва когато бъда отново свободна.“