Последната кралица на Индия

Пета глава

Когато жена от Барва Сагар празнува шестнайсетия си рожден ден, винаги се организира специална вечеря, която тя споделя със съпруга и децата си. Къщата на свекъра ѝ се украсява с цветя, а съпругът ѝ би могъл да ѝ подари нещо дребно — може би нов гребен или много специално сари. И тъй като аз нямах свекър с къща, която да украсявам с цветя, отпразнувах рождения си ден, като направих подарък, вместо да получа такъв.

Ану чакаше на леглото ми, когато аз донесох малко пакетче, увито в платно. А когато го извадих от кошницата, където го бях скрила преди няколко седмици, очите ѝ се ококориха. Загледах се в нея и с много болка осъзнах, че тя е седемгодишно миниатюрно копие на майка ни.

— За теб! — изрекох тържествено, като ѝ подадох пакетчето.

Тя опипа ръбовете на подаръка и възкликна:

— Дневник? — бях започнала да я уча да чете и да пише още когато навърши шест. — Като твоя?

— Отвори го!

Тя разви платното и извади оттам книга.

— Наистина е дневник! — извика.

Поклатих глава и казах:

— Погледни вътре!

Малко след като сестра ми отвори дневника, очите ѝ се зачервиха и насълзиха. Страниците бяха пълни с всеки мой спомен за майка ни. Хубавите, лошите спомени, миговете, когато двете седяхме в някое тихо и уединено местенце и тя пееше раги за повелителя Шива.

— Благодаря ти, Сита, благодаря ти! — извика Ану и ме прегърна с все сили. — Но защо сега? Та днес е твоят рожден ден, не моят!

— Защото знам, че ще накараш мама джи да се гордее много с теб. И искам да я опознаеш.

— Когато вземеш изпита — изрече внезапно Ану, — нали ще идваш понякога да ме виждаш?

— Разбира се! Никога няма да се разделяме за дълго! — отговорих аз, макар изобщо да не бях сигурна дали някога ще го обявят този изпит.

— Това обещание ли е? — погледна ме тя с очите на майка ни.

— Да. А сега е време за пуджа!

Поведох я към стаята за молитви и ѝ позволих да звънне с камбанката, за да уведомим боговете, че сме тук. После коленичихме пред изображенията на Дурга и Ганеш и аз изрецитирах мантрата към Дурга. Докоснахме краката на боговете с ръце, а после със същите пръсти докоснахме челата си. Накрая аз запалих две ароматни пръчици и се замолих денят ни да премине добре, като не забравих и редовната си молба изпитът за Дурга дал да бъде обявен колкото е възможно по-скоро.

Няколко дена по-късно, докато тренирах с лъка, боговете отвърнаха на молитвата ми. Невероятните новини бяха съобщени от Шиваджи. Той се появи в двора ни и извика:

— Нашата рани е пенсионирала една от нейните дургаваси! Изпитът за мястото е обявен и ще се проведе след дванайсет месеца!

— Но тогава аз наистина ще бъда вече на седемнайсет! Даже няма да ми се наложи да лъжа!

Шиваджи тъкмо щеше да ми отговори, когато беше прекъснат от Ану.

— Сита! — провикна се тя, докато тичаше към нас. — На земята лежи едно птиченце със счупено крило!

Приближихме се към мястото, посочено от нея, и видяхме малък персийски славей с тъмни пера и яркочервени бузи, прибрал счупеното си крило близо до миниатюрното си тяло. Ану протегна ръка и взе малката птичка.

— Може ли крилото му да бъде оправено? Някой дали би могъл да му помогне?

Изражението на Шиваджи регистрира две противоречиви емоции — желанието да започваме уроците си и желанието да помогне. Накрая изрече:

— Най-малкият ми син може и да успее да го оправи. Той има дарба на лечител. Понякога се отбива в болницата за животни, за да помага на лекарите.

И после отиде да доведе сина си, а през това време аз влязох вкъщи, за да метна на главата си своята дупата — лекия шал, с който жените в нашата страна покриваха косата и врата си.

— Помните ли Ишан? — изрече Шиваджи вместо представяне.

Момчето до него се усмихна срамежливо. Бях чула, че наскоро е празнувал четиринайсетия си рожден ден, но изглеждаше доста крехък за възрастта си — очевидно бе не само най-младият, но и най-дребният сред братята си. Той се приведе, за да докосне крака на баща ми с дясната си ръка, а веднага след това докосна третото си око и сърцето си. Това е типичен индийски поздрав, особено ако по-младият човек не е виждал по-възрастния доста време.

— Ишан? — провикна се баба ми от вратата на къщата. Хукна към двора, а Ану инстинктивно направи крачка към мен. — Вижте го само! — извика баба, сякаш виждаше великолепно животно за първи път. — Същински бащичко! Висок и красив!

Всъщност Ишан не беше нито едно от тези неща, но ако човек слушаше баба, можеше и да го повярва. Тя беше като опал. Човек никога не можеше да бъде сигурен кои цветове са на самия камък и кои — просто игра на светлината.

— Боговете винаги са били благосклонни към теб, Шиваджи! — продължи тя. — Трима синове и нито една дъщеря!

— Вероятно затова съм толкова привързан към внучките ти — отговори той. — Те са момиченцата, за които винаги съм мечтал, но така и не ми се родиха!

Никога през живота си не съм била по-благодарна на нашия съсед, отколкото в онзи момент.

Но въпреки че баща ми седеше до нея, баба ми изобщо не си направи труда да скрие отвращението си.

— Все му повтарям на Нихал, че достойнството на един дом се определя по наличието на синове в него! Той трябва да си намери втора жена, иначе е обречен да гние тук само с дъщери до края на живота си. Не съм ли права, Шиваджи?

Съседът ми се почувства крайно неловко от този въпрос. Започна да подръпва мустаците си, а синът му сведе очи към земята. Накрая Шиваджи изрече:

— Не е моя работа да казвам какво трябва да прави друг мъж. Ишан, защо не отидеш да погледнеш птичето?

Сестра ми държеше малкия персийски славей в скута си, притиснала го леко към гърдите си, за да го топли. Макар и неохотно, тя го поднесе в ръцете на Ишан, който го отнесе до малка масичка под нашия кухненски прозорец.

Докато той работеше, Ану стоеше неотклонно до него. Ишан я помоли да държи здраво птичето, докато той увиваше парче плат около тялото му, за да обездвижи счупеното крило. Без да си кажат и думица, двамата работеха в пълна хармония. Погледнах крадешком към Шиваджи. Той ги наблюдаваше, очевидно потънал в дълбок размисъл.

Тази вечер, когато отидох в нашата молитвена стая, застанах пред статуята на Дурга — богинята на женската сила и унищожителката на демони. Помолих я да ми помогне не само да взема изпита за дургаваси, но също така и да спестя необходимата сума пари, която би могла да спечели почтен съпруг за моята сестра.

— Някой нежен — молех се аз, — който да се грижи за нея, когато татко се спомине, а аз съм далеч оттук!

Опрях чело о рогозките от юта, а после запалих втора ароматна пръчица и се загледах в дима, който започна да се вие около тялото на богинята. Много преди да се родя, татко беше положил специални усилия да издяла всяка от десетте ѝ ръце, държаща различно оръжие — съвсем скоро аз щях да използвам повечето от тези оръжия в изпитанието, което щеше да реши не само моята съдба, но и съдбата на Ану.

Отвъд коридора до мен долетя хълцане. Когато станах, за да проуча положението, заварих Ану на леглото ѝ. Плачеше.

— Защо плачеш? — попитах.

Тя само зарови лице във възглавницата си.

— Ану?

Тя се обърна към стената. Аз приседнах на ръба на леглото ѝ и я зачаках да каже нещо. Накрая тя изрече:

— Никой не ме иска.

— Кой ти каза това?

— Ти! Ти заминаваш!

— Ану, аз заминавам, за да се опитам да ти осигуря по-добър живот! Не искаш ли да се омъжиш и да имаш деца?

— Искам да бъда с теб!

— Но ако издържа този изпит, аз ще заживея в града като войник! Никога няма да се омъжа. Никога няма да имам деца. Ти не искаш ли да опиташ от всички тези неща?

— Ама ти ще заминеш и ще ме оставиш тук с дади джи!

— И с пита джи! Не го забравяй!

— Но той винаги е зает!

— Така е, но никога няма да откаже да ти почете нещо.

При тези думи тя леко се усмихна. После обаче страхът се върна обратно по лицето ѝ и тя прошепна:

— Моля те, не ме оставяй тук сама с нея!

— Ану, аз не заминавам завинаги! Тази къща винаги ще си остане мой дом!

И трябва да знаете, че в онзи момент това изобщо не бяха празни думи. Аз наистина вярвах в онова, което казвах.