Последната кралица на Индия

Двайсет и пета глава

Британското правителство изпращаше войници. Според съветниците на рани това бил начинът, по който английското правителство казваше, че Компанията не е била права да я сваля от трона и че рани пак можела да управлява, само че този път с благословията на британския парламент.

— Никъде не се казва подобно нещо! — възрази моментално Моропант. — Пише само: „Докато нашите войници стигнат Джанси“! Подчертавам — докато!

Дурбар хол се изпълни със спорещи мъжки гласове. Рани прекрати моментално споровете, като изрече високо:

— Ще им изпратя писмо, в което ще поискам да изяснят пределно ясно моето положение! Защото, от една страна, ме наричат Непокорната кралица, а, от друга, ме канят да въздавам справедливост в кралството си с тяхно одобрение. Така че ще поискам да знам точно къде стоя в тази игра!

В Дурбар хол се появи мъж, представящ се за вестоносец от тайния обожател на рани. Последните думи обаче изрече на английски, което ме наведе на предположението, че мъжът, чието съобщение вестоносецът носеше, е англичанин. Чула това, рани се изчерви като домат.

— Подайте писмото на моята дургаваси! — отсече веднага тя.

Старецът ми връчи доста дебело писмо, поставено в голям син плик. Скъсах плика и отворих писмото. Първият ред гласеше: „За рани на Джанси от майор Елис“. Подадох ѝ веднага писмото. След като го прочете, тя го предаде и на баща си, който след известно време отсече:

— Е, вече е съвсем ясно!

— Британците нямат никакво намерение да ме оставят на трона на Джанси — поясни пред нас рани с неприкрита болка в гласа. — Заповедта за моя арест все още важи — сведе глава, сякаш нещо я притискаше надолу, и добави: — И нямат никакво намерение да дойдат тук с мир. Майор Елис ни предупреждава, че ако държим да знаем какво ще се случи тук, да си спомним Лакнау!

Лакнау беше изгорен до основи. Жените му бяха изнасилени и избити, мъжете и децата — заклани като животни. При мисълта за случилото се там рани покри очи с ръка. Това предателство на британците вече ѝ идваше в повече.

Погледнах към Кахини и се запитах какво ли би си помислила рани, ако знаеше колко дълбоко всъщност се простира предателството.

Бяха ѝ необходими няколко минути, докато дойде на себе си, но когато се увери, че гласът ѝ е твърд, тя продължи:

— Сега ще издадем прокламация! С нея ще призовем мъжете и раджите от всички вероизповедания в кралството да се обединят, за да дадат отпор на британците! Ще предупредим народа, че британците изобщо не идват с мир!

Веднага бяха изпратени глашатаи из всички кътчета на кралството. Само в Джанси се явиха хиляда и четиристотин мъже, за да бъдат обучени за войници. И ако някога сте наливали вода в мравуняк, и сте виждали как мравките се разбягват на всички страни, значи можете да си представите как изглеждаше нашият град през следващите няколко седмици. Тропотът на каруците, минаващи по улиците, се чуваше денонощно. Хората местеха семейства, оръдия, храна, въобще всичко, за което човек можеше да се сети. Храмовете и съкровищата бяха изпразнени, а парите от тях — използвани за закупуване на оръжия. Видях с очите си как от Гвалиор пристигнаха двеста паунда барут — Гвалиор беше едно съседно кралство, което беше твърде страхливо, за да се опълчи на британците, но и твърде алчно, за да устои на изкушението да не ни продаде оръжия и амуниции. Малко по-надолу по пътя, отвеждащ към двореца, беше издигнат склад за съхранението на барута и амунициите. Междувременно оръжейната продължаваше да се пълни с револвери, мечове, стрели и кинжали. Появиха се и шест нови оръдия заедно с осем артилеристи от Калпи — съседен град, където британците бяха отвличали по едно момиче от всяка къща, за да бъде използвано като жена за удоволствия. Тези осем мъже донесоха също така и познанията си за изработката на оръдейни снаряди, чието производство започна веднага.

Рани изпрати прокламация и към селяните, като ги помоли да изгорят нивите си, да отровят кладенците си и да отсекат всяко дърво, растящо по земите им. Когато пристигнеха, британците не трябваше да заварят нищичко, нито капка вода дори. Самите селяни щяха да бъдат принудени да оцеляват от онова, което успеят да складират и скрият добре.

Като остатък от дните ни в Рани Махал Арджун и неговите стражи прекарваха вечерите си с нас, в стаята на кралицата, и никой нямаше нищо против това.

— Чух, че британците оставили ранените си войници да измрат, докато плячкосвали храмовете в Нагпур — изрече по едно време Мандар и се премести по-близо до мангала. Това беше първата вечер за сезона, в която имахме нужда от огън в двореца. — А Нагпур е само на три дена езда южно от нас — което щеше да рече, че няма да мине много време и британците ще се опитат да сторят същото и в Джанси. Сетих се за Барва Сагар и се зачудих какво ли може да се случи там, но пък Барва Сагар беше мъничко селце и британците надали щяха да имат интерес да се отбиват там. Нали така?

— Тези британски войници нямат уважение към нищо свято. Вълнуват ги единствено парите — промърмори Моропант.

— Генерал-губернаторът лорд Канинг е заклеймил това тяхно поведение — отбеляза рани, загледана в горящите въглени на мангала. — Британските вестници твърдят, че кралица Виктория също се отнасяла критично към случващото се.

— Да не би да се надяваш, че тя изведнъж ще реши да се изтегли оттук? Не забравяй, че този огън беше запален в мига, в който Британската източноиндийска компания стъпи в Индия! Просто на пламъците им бяха необходими двеста и петдесет години, докато обхванат цялата страна!

Нещо не ми се слушаше повече за пламъци, независимо от кой вид. Станах от възглавницата си и излязох навън. Земята беше покрита със скреж, който проблясваше под хладните лъчи на луната. Потреперих. Изведнъж зад себе си чух гласа на Арджун:

— Питала ли си се някога колко ли нощи още ще трябва да гледаме тази луна?

— Да, случвало се е.

— А аз исках да се оженя за теб, Сита!

Обърнах се към него и се втренчих в очите му. Макар да знаех, че е напълно безсмислено да плача, очите ми се насълзиха и аз промърморих:

— Жената дургаваси живее и умира като дургаваси!

— Да не би да си смятала, че рани няма да направи изключение за теб и мен?

Всъщност може би точно това щеше да направи. Но сега вече беше твърде късно. Реалността беше толкова непоносима, че не бях в състояние да я погледна в очите. Ако го направех, щях да се свлека под тежестта ѝ. Позволих на Арджун да ме прегърне през раменете и вдишах с наслада аромата на въглища и кедър, който се излъчваше от него.

— Ако оцелеем след всичко, което предстои, искам да се омъжиш за мен! — прошепна в ухото ми той.

— Ама…

Той сложи пръст на устните ми и все така шепнешком добави:

— А ние ще оцелеем! Когато британците дойдат, и двамата ще доживеем да видим края на тази история!

През февруари от съседните кралства до нас достигнаха ужасни новини — разкази за насилие, мародерства и блудства. А насред всичко това бяха кралствата Гвалиор и Орча, и двете предоставящи войници в помощ на британците.

Когато настъпи фестивалът Холи, улиците на Джанси трябваше да бъдат пълни с деца, хвърлящи пъстроцветни ленти, но този път небето беше свъсено, а улиците — пусти. Всички седяхме в стаята на кралицата и похапвахме печени орехи, когато Ананд внезапно вдигна един орех и рече:

— Някога моята истинска мама ми правеше такива.

Изражението на рани в този момент беше такова, че накара сърцата на всички ни да се късат заради нея. Тези простички седем думи очевидно я съсипваха и моята първа мисъл, разбира се, беше за Кахини — че тя беше виновна за всичко това. Ако не беше тя, нашият раджкумар щеше да бъде още жив и кралство Джанси никога нямаше да бъде анексирано от англичаните. Нямаше да има никакъв въстанически поход към Делхи, никаква касапница в Канпур, никакво отмъщение от страна на британците. Вдигнах глава и погледнах към Кахини. Очите ни се срещнаха. И тя изобщо не потрепна. Дори не беше първата от нас, свела поглед. Това ме накара отново да пожелая да разкажа на рани всичко, което знам. Но на кого щеше да повярва тя — на мен или на любимата си братовчедка, жената, която ѝ беше помогнала да поддържа раджата щастлив и доволен, докато беше жив?

Генерал Хю Роуз и армията му се появиха пред стените на Джанси на двайсет и първи март. Времето беше хладно и из цял Джанси зазвъняха сигналите за тревога. После дойде пратеник на генерала с предложение за мир. Моропант хвърли само един поглед на писмото и твърдо отказа.

— Техният мир включва пълното предаване на града и смъртта на всеки мъж над тринайсетгодишна възраст! — изрева.

Два дена по-късно, във вечерта на двайсет и трети март, британците нападнаха град Джанси и откриха, че кладенците са или пресъхнали, или отровени, и че наоколо не е останал нито един посев, с който биха могли да хранят армията си. И въпреки това те нахлуха през улиците и покрай къщите с пуснати кепенци, насочвайки се към нашата крепост, към двореца, храмовете и казармите зад стените ѝ. Погледната отдалече, крепостта Джанси е просто една гранитна постройка върху нисък хълм. Но на практика, с изключение на южната ѝ фасада, тя е непревземаема. Планината образува допълнителна защитна стена откъм север и запад, всички стени се охраняват от кули, всяка от които побира спокойно пет оръдия. Никой не си спомня кога точно са изградени крепостните валове, но те обхващат всичките осем порти на града.

И въпреки това британците откриха огън.

Колкото и странно да звучи, ние постепенно свикнахме със звука от пушечните изстрели.

Сутрин по време на часа по йога, в храма, докато се молехме, даже на майдана този звук беше толкова всепроникващ, че човек просто преставаше да го чува. Иначе беше страшничко и децата се гушеха близо до родителите си или молеха да бъдат носени, докато минаваха по улиците. Иначе нищо в града не се беше променило — книжарницата беше все така отворена, подвижните сергии със зеленчуци все така обикаляха, даже мъжът, който приготвяше питките пури на площада, си беше все така там, нагорещената мазнина все така цвърчеше от тигана му и цапаше ризата му.

На четвъртия ден от атаките Сундари ни събуди час по-рано от обикновено. Когато пристигнахме на майдана, рани вече ни чакаше там. Около главата ѝ беше завързана синя мурета. Тя беше в тон с ангарката ѝ в бяло и синьо и сините ѝ чуридари. Веднага, щом всички се събрахме на тревата, тя скочи от възглавницата си. Речта ѝ беше кратка:

— Мнозина от вас са с мен повече от десетилетие. Някои като Сундари и Хира — даже от по-дълго. Никой никога не е твърдял, че животът на една дургаваси е лесен. Но и от нито една дургаваси не се е изисквало да дава живота си за своята рани. Британските оръдия ще пристигнат съвсем скоро и тогава вече ще започне истинската война. Затова още сега трябва да решите дали искате да влезете в бой заедно с мен, или предпочитате да се приберете по домовете си. Няма да съдя никоя от вас, която днес избере да напусне Дурга дал!

Изведнъж на майдана се възцари такава тишина, че се чуваше даже цвиленето на конете от конюшните в другия му край.

— Ако някоя от вас иска да напусне, моля да го направи сега! — повтори рани.

Ние се спогледахме и зачакахме коя първа ще се изправи. Помислих си, че Кахини няма начин да не пожелае да си тръгне. Или може би Моти, която беше толкова сладка и дребна. Но и двете не мръднаха от местата си.

— Не подхождайте с лека ръка към този избор — обади се пак рани. — Дори аз нямам представа какво бих избрала, ако бях на ваше място. Особено, ако имах съпруг! — и погледна към Джалкари.

— Ние оставаме с вас! — отсече Джалкари.

Всички я подкрепихме с вдигнати юмруци и рани побърза да изтрие сълзите от очите си.

Взе се решение, че ако британците успеят да пробият крепостните стени, единствената задача на Каши ще бъде да защитава Ананд, вече известен като Дамодар. Ние останалите щяхме да защитаваме рани, а личната ѝ стража щеше да се заеме със защитата на жените и децата в Панч Махал. Опитах се да си представя сценарий, при който стените на нашата крепост падат, но някак си не успях. Гранитната зидария беше направена така, че да устои на всякакви обсади. Разполагахме с шест хиляди войници, а според шпионите ни британците имаха хиляда и петстотин. Нашите седем кладенеца и хранителните ни запаси бяха достатъчни, за да ни стигнат поне за два месеца. А британците нямаха никакъв достъп до прясна вода.

Огромното оръдие, което бяхме кръстили Гханагарадж, което ще рече „Най-могъщият сред могъщите“, беше разположено на южната кула, гледаща към хълма Капу Тикри. Осем други оръдия бяха подредени по цялото протежение на крепостния вал. И тогава британците изтикаха напред своите оръдия.

Мнозина са се опитвали да опишат звука от оръдейните залпове, пробиващи стените и агонизиращите викове на ранените, чиито крайници бяха откъсвани от снарядите. Огън, камънаци, хаос, смърт. Но аз мога да ви кажа, че никога досега не съм срещала разказ, описващ в пълна степен истинския ужас на оръдейния бой.

От мястото си на крепостната стена близо до Арджун и Мандар станах свидетел на разрушаването на южната кула. Тримата бяхме заели позиции и засипвахме британците със стрели. С всяка следваща стрела си мислех: „Дали не убивам нечий баща? Коя ли майка ще оплаква загубата на сина си?“. А после, изведнъж, един снаряд разтърси основите на крепостта и нашият главен артилерист беше мъртъв, и вече никой не стреляше с могъщия Гханагарадж.

— Не спирайте да стреляте! — изкрещя Арджун.

— Но какво прави тя? — извика внезапно Мандар.

И тримата видяхме как Моти се катери по изпочупените стъпала на южната кула. Към върха. Дребната, чевръста Моти. Видях я как пали фитила на един снаряд точно преди вражески оръдеен залп да разкъса гърдите ѝ и същият залп да ме метне по гръб назад. А после всичко беше само залпове и писъци. Аз се изправих на крака, а после заедно с Мандар и Арджун се отправихме обратно през камънаците по посока на Панч Махал.

— Къде е рани? — изкрещях. Но никой не знаеше. Хората бягаха, децата пищяха, а после Арджун посочи към двора, където красивите плочки бяха изпочупени, а фонтанът беше почернял от пепел. Сред кръг от съветници и войници стоеше рани — челото ѝ беше покрито със сажди.

— Когато се стъмни, англичаните ще прекратят стрелбата — рече тя в мига, в който зърна Арджун. — Но още при изгрев-слънце…

Неизказаното увисна във въздуха.

— Какво искате от нас да направим? — попита той.

Рани се втренчи в далечината, където от поредното попадение на оръдеен снаряд се вдигаше пушек. После отговори:

— Направете защитен обръч около двореца, за да браните жените и децата вътре!

А в самия Панч Махал залите бяха пълни с хора. Всеки, който или не беше могъл, или не беше пожелал да напусне града преди пристигането на британската армия, беше потърсил подслон тук. Ала ние бяхме наясно, че британците са в състояние да подпалят и сграда, пълна с хора, а след това да стрелят по всеки, който се опита да бяга.

Тази нощ спахме в коридора пред покоите на рани. Първата смяна взе Арджун, а през това време аз сънувах Моти как тича по стъпалата на кулата и крещи: „Сита! Сита! Събуди се! Сънувах сън!“.

Отворих очи и видях над себе си лицето на рани.

— Сънувах сън! — повтори тя.

Кралицата ни никога досега не беше говорила нищо за своите сънища.

— Яви ми се един ангел — сподели сега тя.

В хиндуизма ние нямаме ангели. Ангели има само в исляма и християнството.

— Тя беше цялата в червено, а скъпоценните камъни по роклята ѝ бяха по-ярки и от тази светлина — посочи към маслената лампа до нея. — А после я видях да държи огнена топка. Ръцете ѝ започнаха да горят и тя ми каза, че това щяла да бъде и съдбата на крепостта! Джанси е обречен да бъде унищожен от огън!

— Но защо ангел? — промърморих и се разтреперих. — Защо не Дурга, Рама или дори Кали?

— Не знам. Но тя беше така реална, както си ти сега за мен!

— Казахте ли на някого другиго? — попитах, макар почти да бях сигурна, че не е.

— Не съм — отговори тя. — Но, Сита, това не беше просто кошмар, това беше видение!

После в продължение на няколко секунди замълчахме. Накрая аз казах:

— След няколко часа слънцето ще изгрее и англичаните ще бъдат тук.

— Така е — кимна тя и видях как се опитва да се отърси от видението в съзнанието си. — Трябва да се подготвим!

Започнахме да будим останалите живи дургаваси и стражите. Рани събуди първо Кахини. Като я видях как нежно поставя ръка върху рамото на Кахини, ми се прииска първата убита от нас да беше Кахини, а не Моти.

В пет сутринта вече всички бяхме будни и в готовност за бой.

Подредихме се около пробива в стената, заслушани в песните на птиците. За тях нямаше никакво значение, че ние долу се избивахме. Те не се интересуваха кой ще победи и кой ще загуби. Утре пак щяха да продължават да пеят, ако ще и всички ние долу да се превърнем трупове, плаващи по Ганг. Рани надникна над крепостния вал. Видях я в същия момент, в който я зърна и тя — огнената стена, изгаряща тревата по северните брегове на реката. А в светлината на пламъците се очерта армия — толкова голяма, че краят ѝ беше невъзможно да бъде видян.