Последната кралица на Индия

Осемнайсета глава

Когато се върнах в Джанси от сватбата на Ануджа, заварих пътя, водещ към Панч Махал, абсолютно пуст. По улиците нямаше никого, не се виждаше дори един чай-валах, продаващ чай. Единственият звук наоколо беше чаткането на копитата на конете ни. При портите на Панч Махал пък нямаше никой, който да отведе конете обратно в конюшните. Един от стражите, които ме ескортираха, остави при конете трима войници, за да ги пазят, а ние останалите влязохме вътре.

— Никога досега не съм виждала това място толкова пусто и тихо — изрекох потресена. Сякаш целият дворец беше изоставен. Докато вървяхме към стаята на кралицата, най-сетне зърнахме в коридора един слуга и го спряхме.

— Какво става? Къде са всички?

Старецът се взря в нас и попита:

— Вие откъде идвате?

— От Барва Сагар! — избухнах. — Какво става тук?

Слугата бързо отстъпи назад, леко обиден.

— Раджата е болен — изрече. — Срина се на сцената в театъра си преди три вечери — прочисти гърлото си и след известно време добави: — Рани извика някакъв британски лекар.

— Къде е той сега? — попитах, изпълнена с огромна тревога.

— В покоите си — отговори старецът, загледа се в мен и допълни: — Вие да не сте шримати Бхосале?

— Да, аз съм!

— Рани заповяда веднага, щом се върнете, да отидете при нея в покоите на раджата!

Обърнах се към войниците, притиснах ръце в намасте и изрекох:

— Благодаря ви, че ме придружихте в този дълъг път!

Старият слуга ми направи знак да тръгна след него. Поехме по величествено изрисуван коридор, който ни отведе до изящно резбовани дървени врати. Слугата бутна вратите и изчезна, като ме остави сама с няколко стражи. Когато се върна, съобщи:

— Няма да влизате по-навътре от приемната зала. Рани ще ви чака там.

Предстоеше ми да вляза в личните покои на раджата. Малцина можеха да се похвалят с това.

Старецът задържа вратата за мен и аз влязох.

Единствената дума, с която мога да опиша видяното, е „грандиозно“. Но напълно безвкусно. Стените бяха червени, но толкова лъскави, че веднага ми подсказаха, че бояджиите са използвали един трик, който жените от Барва Сагар използват — втриват в тях цветове от хибискус, за да им придадат блясък. От тавана, изрисуван със звезди в златно и жълто, висеше крещящо натруфен полилей. Мебелите бяха сребърни. Тапицерията на канапетата и възглавниците беше яркосиня. Истинско насилие над човешките очи.

В следващия момент се появи рани. Изглеждаше напълно съсипана. Поклоних се дълбоко и притиснах ръце в намасте.

— Ваше височество, толкова…

Тя прекъсна с жест опита ми за съчувствие и изрече, още преди да бях попитала:

— При него е доктор Макигън. Може да му се има доверие.

— Какви са симптомите?

— Повръщане, летаргия, липса на апетит. А снощи изведнъж престана да чувства краката си. Сякаш беше парализиран, точно като Дамодар. Неговият личен лекар подозираше отрова, но слугата, който опитва храната му, е жив и здрав — отговори делово кралицата.

В този момент чухме гласа на раджата — така ясен, сякаш стоеше на сцената.

— Няма да позволя на някакъв англичанин да се грижи за мен! — изкрещя. — Махай се! Вън!

Вратите към спалнята пак се отвориха и при нас се появи английският лекар. Излъчваше невъзмутимо спокойствие. Гласът му беше тих и съчувствен, когато изрече:

— Извикайте майор Елис! И обмислете сериозно какви стъпки ще предприемете за собственото си бъдеще и това на Джанси! Раджата е много болен, ваше височество!

Кралицата изчака излизането на лекаря, след това покри лице с ръце.

— Какво ще правите сега? — осмелих се да попитам. Раджата не можеше да е чак толкова зле, след като имаше сили да крещи.

— Не знам — въздъхна тя. — Най-важният въпрос сега е: как британците дефинират понятието „наследник“!

Детето беше взето от майка му в петнайсетия ден на октомври. Помня датата, защото тогава светеше ловджийската луна — единственото пълнолуние през октомври. Беше ярка и червена като гигантски рубин. Наблюдавах я от двора пред стаята на кралицата, когато чух писъците. Звукът беше толкова жалостив, че веднага се втурнах вътре да видя какво става.

Рани беше заобиколена от трима съветници, а в скута си държеше момченце. То беше на не повече от три годинки и по пухкавите му бузки се стичаха сълзи. Долната му устна беше обърната и то непрекъснато викаше майка си.

— Сита, запознай се с Ананд — рече рани.

Другите дургаваси също се втурнаха и всички се вторачихме в малкото момченце. Бездетната кралица беше направила бездетна друга жена.

Шри Бхакти пристъпи напред и съобщи:

— Официалното осиновяване ще се състои утре!

Двайсет минути преди обяд кралицата се появи, облечена в лилаво сари и жълти бижута. Носеше момченцето, което изглеждаше вече по-спокойно. Запитах се кога ли ще спре да се оглежда и да търси майка си, нощ след нощ.

Тихата ни процесия потегли към Дурбар хол, където раджата вече ни очакваше на трона си. Беше подпрян с няколко възглавници и изглеждаше изключително зле. Беше изгубил значително количество килограми. От двете му страни стояха стражи, готови да го хванат, ако се залюлее.

През годините след това съм чувала някои да твърдят, че осиновяването се е провело в спалнята на раджата. Но аз бях там и видях събитията с очите си, така че ви гарантирам, че се случи в Дурбар хол, точно по обяд. Присъстваха също така и десетина официални британски лица, включително и майор Елис, облечен в яркочервена униформа.

Бяха необходими няколко часа за подготвяне на документите, но накрая беше изготвено завещание, в което Ананд, вече прекръстен на Дамодар рао, се обявяваше за законния наследник на трона на Джанси. В случай на преждевременна смърт на раджата рани трябваше да изпълнява ролята на регент на сина си до порастването му.

Документите бяха прочетени на глас, след което раджата, рани и почти всички присъстващи британци се подписаха под тях.

Когато официалната част приключи, раджата помоли всички да напуснат тронната зала с изключение на рани. Ние се изнизахме един по един в коридора. Британските представители си тръгнаха, но ние останахме край отворените врати. Чувахме раджата така, сякаш стояхме до него. Гласът му беше дрезгав и слаб, когато каза:

— Ману, ако животът беше справедлив, аз трябваше да се родя рани, а ти трябваше да се родиш раджа!

— В следващия живот — отговори рани.

— Ако умра, другите кралства ще решат, че Джанси е отслабено. Затова поддържай приятелството ни с британците. Те са достатъчно силни, за да ни спасят от нашите врагове!

Сигурна съм, че в онзи момент рани е скърцала със зъби, но иначе я чухме да се съгласява с раджата.

После настъпи тишина. Вероятно той плачеше. А може би и двамата плачеха.

Беше шестнайсети октомври.

На двайсет и първи ноември раджата беше мъртъв.

В продължение на тринайсет дена — абсолютният минимум за пълен траур — рани не напусна нито за миг Панч Махал. А когато после го стори, то беше само за да изпълни един важен ритуал — счупи гривните си на улицата и остави парчетата на земята, за да бъдат прибрани от бедните жени и продадени. Иначе нито обръсна косата си, нито смени пъстроцветните си сарита с вдовишкото бяло. Но докато се отправяхме през потъналата в мълчание крепост към езерото край храма на Махалакшми, гледката на погребалната клада на раджата изведнъж ме притесни.

Погледнах към Сундари, която стоеше до рани, докато свещениците вдигаха безжизненото тяло на раджата от позлатената носилка, за да го поставят върху безупречно подредените дърва. Но командирът ни беше твърде съсредоточена в кралицата, за да ме забележи. Огледах нарастващия брой хора около нас — съветници, войници, земеделци и търговци, всички до един стълпили се на брега на езерото, за да се сбогуват със своя раджа. Мнозина от тях тайничко хвърляха погледи към рани, чудейки се дали тя ще направи онова, което бяха правили нейните предшественички и безброй други жени.

— Тя не може да стори подобно нещо! — отсякох аз.

— Извършването на сати е най-силната форма на уважение, което една съпруга може да демонстрира на съпруга си! — отвърна Кахини.

Тази жена вече надскачаше дори себе си. Беше толкова коравосърдечна, че чак ми се гадеше от нея. Нямаше ли кой да направи нещо? Какво щеше да стане с Джанси без рани? Какво щеше да стане с Дурга дал? Огледах се. Но главата на съветника шри Бхакти беше сведена, а деванът непрекъснато местеше поглед от него към съветника шри Лакшман и обратно. Никой не проговаряше, никой не помръдваше.

Свещеникът пристъпи напред с факлата и изрече няколко важни думи на санскрит. А после кладата беше запалена и всички се обърнаха към рани. Сърцето ми заби бясно в ушите ми.

Рани направи крачка към кладата и аз усетих в устата си вкус на метал. Очевидно всички смятаха, че тя ще го направи, но никой нямаше сили да изкрещи: „Недей!“.

Даже аз.

А после тя застана пред пламъците и изкрещя:

— Народе на Джанси, онова, от което днес нашето кралство се нуждае, е управник, а не мъченик!

Овациите, които изригнаха, бяха оглушителни.

— Да, знам, в този момент пред мен стоят хора, които ще ме осъдят остро, че не съм влязла в пламъците — продължи тя. — Но има ли жена, която е успяла да промени съдбата на съпруга си, като го е придружила на кладата? И има ли жена, успяла да изгради по-силно кралство, като го е изоставила? Нашите предци са вярвали, че извършването на сати е акт на храброст. Аз пък казвам, че с изключение на богинята Сати, която в крайна сметка е безсмъртна, това е акт на страхливост! Та кой след това ще отгледа децата ѝ? Кой ще се грижи за родителите ѝ? Кой ще засажда градината ѝ със зеленчуци? Не, народе на Джанси! Запомнете, че ако аз умра, то това ще стане от меч, а не от огън!

Шри Бхакти се разплака. Даже привидно безчувственият деван се просълзи. Зад мен хората започнаха да повтарят речта на рани и лека-полека из скърбящите плъзна мълвата, че Джанси няма да изгуби своята кралица.

И изведнъж въздухът се изпълни с чувство на триумф, като че ли присъствахме не на погребение, а на празненство. Рани се отдалечи от горящата клада, а когато очите ѝ срещнаха моите, аз вече бях широко усмихната.

Когато погребението приключи, рани се отправи тържествено към Дурбар хол. И този път изслуша просителите не иззад красивия параван с решетката, а от трона. Стекоха се стотици мъже, а когато и последният от тях напусна тронната зала, иззад завесите се появи Арджун, за да попита рани дали би могла да даде една последна аудиенция.

— Смятам, че е важно, ваше височество — добави.

В начина, по който изрече тези думи, имаше нещо, което накара всички ни да застанем нащрек по възглавниците си. Рани вече не спазваше пурда в Дурбар хол, така че когато майор Елис пристигна, със сигурност забеляза, че лицето ѝ е станало доста по-слабо и че тя вече не носи червения знак на съпругите в пътя на косата си.

— Сита, би ли поела за малко Дамодар, ако обичаш? — обърна се към мен кралицата.

Подаде ми сина си и нашият раджкумар нададе оглушителен писък. Започна да рита с крачетата си, уплашен, че се разделя от поредния човек, когото беше обикнал. Каши, която седеше до мен, протегна ръце и попита:

— Искаш ли аз да го взема?

Предадох раджкумар на Каши, която очевидно знаеше как да го държи, защото той се настани в скута ѝ така удобно, както беше седял у рани.

Днес майорът изглеждаше особено притеснен. Непрекъснато мачкаше шапката си, която държеше в ръце, и не смееше да погледне рани в очите.

— Майор Елис, с вас сме приятели още от пристигането ми в Джанси — започна кралицата. — Добре знаете, че мога да понеса всякакви новини. Ако са лоши, просто ми ги съобщете!

— Съжалявам, ваше височество…

— За какво?

— Аз… — очите му се напълниха със сълзи и едва в този момент аз си дадох сметка колко млад беше всъщност. Някъде на възрастта на рани може би, около двайсет и пет. — Британците говорят помежду си. Искат…

Не успя да събере сили да го каже. И аз усетих как по гърба ми пролазва някакъв хлад, все едно някой беше поставил ледената си ръка под ангарката ми. Каши до мен очевидно почувства същото, защото се вцепени. Дамодар започна да скимти.

— Майор Елис, кажете, каквото трябва да кажете! В крайна сметка каквото и да искат, те са наши съюзници, така че съм сигурна, че ще успеем да се споразумеем.

— Ваше височество, британците искат да анексират Джанси! Съжалявам!

Рани се изправи от трона си и изрече:

— Да не би да бях лош управник?

— Не е свързано с вас.

— Да не би да пренебрегнах някоя от заповедите им? Да не би да не изпълних някоя от молбите им?

Майор Елис очевидно не беше в състояние да си намери място от мъка.

— Но защо ще искат да сторят подобно нещо? — извика рани на английски. — Ние сторихме всичко, което поискаха! Преклонихме се пред правилата им! Те бяха тук при осиновяването на сина ми. Вие видяхте с очите си, нали също подписахте документите?

— Така е — кимна майорът. — Знам. Но сега твърдят, че това не било достатъчно. Че това дете не е ваш истински син. А когато си наумят нещо…

Всички дургаваси заговориха едновременно. Най-силен от всички беше гласът на Кахини:

— Никога няма да превземат Джанси!

Рани сведе очи към майора и попита:

— Какво можем да сторим?

— Но защо питате него? — провикна се Кахини. — Та той е един от тях!

Рани вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Трябва да започнем с подаване на молба — отговори той.

— Дотам ли се е стигнало? — попита тя, отново седнала на трона си.

— Писмото с отговора ще пристигне след няколко седмици. Не знам какво възнамерявате да правите, ваше височество. Дали ще пожелаете да се омъжите повторно…

Сред дургавасите отново настана жужене и майорът започна да ни оглежда объркано.

— Майор Елис — изрече рани, — аз съм индийка. Вече бях омъжена, а ние, жените в Индия, се омъжваме само веднъж!

Лицето на майора стана червено като униформата му.

— Не знаех — запелтечи. — Много съжалявам. Аз… Може би трябва да си вървя.

— Не, моля ви! Нуждаем се от вашата помощ! Какво мога да сторя, за да спра този процес?

— Не знам дали изобщо би могъл да бъде спрян.

— Трябва да може! — извика отчаяно рани. — Джанси е моят дом! Той е моят живот! Това е кралството, което Дамодар е роден да управлява!

Тук Елис изгледа съжалително детето в скута на Каши, сякаш то беше жалък заместител на истинския наследник.

— Той е мой син! — отсече рани. — А това е моето кралство! Какво право имат британците да ми отнемат управлението?

— Никакво — призна майорът.

— Тогава ми помогнете, майоре! Моля ви!

— През декември можем да изпратим молба до генерал-губернатора във форт Уилям.

— Добре. Как се казва той?

— Лорд Далхаузи.

— Ще ми помогнете ли да му пиша?

— Разбира се, ваше височество — кимна той и очите му срещнаха нейните. — Всичко, което пожелаете!

Майорът си тръгна, а ние не помръднахме от местата си. Ужасът на чутото беше твърде голям, за да бъде осмислен. Британците бяха наши съюзници. Последните думи на раджата на смъртното му ложе бяха за постигане на споразумение с тях. Беше помолил рани да уважи това споразумение на всяка цена, воден от страх, че след смъртта му съседните на нас кралства ще се спуснат като лешояди върху трупа му. И се беше оказал прав. Само дето съседното на нас кралство се беше оказала Англия.

Когато се върнахме в стаята на кралицата, аз се увих в най-топлия си шал, после се извиних и излязох на двора. Арджун ме откри край фонтана.

— Чу ли? — попитах директно. Дъхът ми се събираше на облачета пред устата ми. Очакваше ни доста студен месец декември.

— Да, чух. Но тя сигурно е очаквала подобно развитие на нещата.

— Така ли? — изгледах го втрещена аз.

— Не чу ли как говореха британците за раджата по време на погребението му?

Замислих се, но нищо не се сетих.

— Ти разбираш английски по-добре от мен — отбеляза Арджун, — но даже за мен беше пределно ясно. Те наричат раджата „принц“, а не „крал“. А картината, която капитан Малкълм поднесе на рани… Видя ли я?

— Не. Рани не пожела да я окачи никъде.

— Защото на нея е показана среща между генерал-губернатора и раджата, на която и двамата седят на западни столове, при това на еднакво ниво!

Ахнах.

— Когато писмото пристигне след няколко седмици — допълни той, вече значително по-тихо, — със сигурност ще избухнат размирици. Сипаите няма да приемат подобно нещо — предсказа Арджун, — а рани ще се озове в изключително деликатно положение. Ако избере да подкрепи въстаниците, британците ще я убият. Ако пък застане на страната на британците, ще я убият въстаниците!

— Какво имаш предвид под това „ще я убият“? — изгледах го ококорена аз.

— Сита, на прага ни чука война! Британците идват да завладеят кралството ни!

Имах чувството, че някой ме е сритал и ме е оставил без дъх.

— Ами онази молба? — простенах.

— Молбата свърши ли работа на моголския император? Ами на Баджи рао?

Въпреки студа на двора главата ми пламна. Та моят живот беше изцяло посветен на рани! Какво щеше да стане сега с Дурга дал? Какво щеше да стане с готвачите, градинарите и хилядите други хора, които зависеха от трона ѝ? Какво щеше да стане с Джанси?

— Нашата работа е да защитаваме рани и раджкумар на всяка цена — сякаш разчел мислите ми, рече Арджун. — А вероятно предстоят опасни времена! Затова искам да бъдеш много внимателна!

— Не, те ще се вслушат в нашата молба! Нямат никаква причина да превземат Джанси! Та ние не сме нарушили с нищо подписания с тях договор! — изтъкнах, все така неспособна да приема други варианти.

Ала Арджун не беше особено убеден в подобен развой на нещата.