Повелителката на дима

Сьорен

Трудно ми е да се ориентирам сама из коридорите на кораба, но след няколко погрешни завоя се озовавам в познато преддверие, а срещу мен е вратата, край която стоят същите двама пазачи от предишната нощ. Те нямаха колебания да пуснат Херон, но когато ме виждат, очите им се присвиват и ми става ясно, че няма да е толкова лесно.

— Ваше величество — измънкват и двамата.

— Тук съм да видя затворника — казвам, като се опитвам да накарам гласа ми да звучи студено и безпристрастно, но се съмнявам, че съм успяла.

— На затворника не са разрешени посещения — казва единият пазач с такава сигурност, че без малко да му повярвам, ако не бях видяла истината със собствени си очи.

Преглъщам и се изправям още малко.

— Аз съм не кой да е посетител. Като ваша кралица ви заповядвам да ме пуснете вътре.

Пазачите разменят погледи.

— Заради вашата собствена безопасност, Ваше величество, не бива…

Веднага, щом пазачът изрича не бива, вместо не може, знам, че е загубил своята увереност.

— Той е окован във вериги за стената — казвам, преди бързо да прибавя — предполагам.

— Да, но е опасен човек — настоява пазачът.

— Е, за щастие, имам вас двамата отвън, наблизо, в случай че ми потрябвате. Нали затова сте тук?

Пазачите отново разменят погледи, преди колебливо да отстъпят встрани и да ми отворят вратата. Шмугвам се покрай тях в карцера на бригантината, веднага ме удря вълна от спарен въздух и остра миризма на прясна кръв. Също като вчера Сьорен се е свлякъл на земята, подпрян на най-далечната стена, с вериги около глезените и китките си. Почти няма следи от лечението, което Херон направи вчера, голяма част от кожата му е покрита с нови рани и синини. За разлика от вчера обаче, той поглежда нагоре, когато се приближавам. Въпреки че устата му е прекалено разкървавена, за да кажа със сигурност, струва ми се, че се опитва да се усмихне.

— Ти се върна — казва той, думите му са по-скоро дихание, отколкото глас.

— Казах ти, че ще се върна — отвръщам, опитвайки се да звуча жизнерадостно, макар да съм паднала духом. Едва се сдържам да го попитам как е, но въпросът ще е толкова абсурден, че не мога да се насиля да го изрека. Вместо това, оглеждам стаята, очите ми се спират върху окървавеното дърво, веригите, впили се в кожата му, таблата с храна до него. Трябва да е вечерният му порцион — няколко парчета сухар и сушено месо. Не са докоснати.

— Не си ял? — поглеждам отново към него.

Той поклаща бавно глава, погледът му все още е нащрек и предпазлив. Дясното му око е насинено и подуто, на скулата има порезна рана.

Правя още една стъпка и се приближавам до него достатъчно, така че ако иска да ме нападне, само трябва да хване нощницата ми за подгъва. Не се страхувам от него, но се колебая дали да се приближа още.

— Кога за последно си ял?

Той се замисля за малко.

— На онзи проклет банкет, когато се завърнах от Вектурия — отговаря той с дрезгав глас. — Стомахът ми не приема много, с всичко това.

Всичко това. Едва ли някога ще забравя разголената рокля, която императорът ме накара да облека в онази нощ, начина, по който се отнасяше с мен, сякаш бях негова и може да ме показва, както си поиска. Ръцете му по мен, обгарящи като дамга. Сьорен изглеждаше като болен, но предполагам, че е далеч по-лесно да наблюдаваш, отколкото да понасяш.

— Ти би трябвало да получаваш същия порцион като всички други — казвам аз. — Драгонсбейн ми обеща, че ще бъдеш хранен.

Той поглежда встрани.

— Порционите се доставят три пъти дневно без пропуск. Насила ми наливат вода в гърлото, но още не са ме принуждавали да ям.

Продължава да не ме поглежда, така че си позволявам да го огледам. Само за няколко дни кожата му се е опънала върху костите, от което изглежда по-скоро като привидение, отколкото като човек. Неволно се питам какво би си помислила майка му, ако можеше да го види сега, но пропъждам тази мисъл, преди императрицата да ме засрами от гроба си.

— Защо не ядеш?

Той придърпва коленете си нагоре и се свива на кълбо. Пристъпвам по-близо.

— Преди много години баща ми накара тейна да ме тренира за заложник — казва той. Говоренето, изглежда, му причинява болка, но той продължава. — Баща ми казваше, че имаме много врагове и че трябва да сме подготвени. Първото нещо, което тейнът ме научи, беше да не ям от храната им.

Не мога да се въздържа да не изсумтя.

— Смяташ, че тровим храната?

Той поклаща глава.

— Става дума за контрола. Докато аз отказвам да ям, вие се подчинявате на моите условия. Вие не ме искате мъртъв, иначе да сте ме убили досега, което означава, че имате нужда от мен. В мига, в който приема храната ви, ставам зависим от вас и губя контрола. Това е психологическа игра, малко по-добра от тази кой ще отмести пръв поглед. — Той спира за секунда. — Тогава издържах три дни без храна. Сега е по-лесно — през повечето време болките са прекалено силни, за да си спомня, че съм гладен.

Не го казва така, сякаш търси съжаление или като извинение, просто съобщава най-обикновен факт. Скъсявам разстоянието помежду ни, вземам таблата и я поставям пред него на земята.

— Искам да се храниш, Сьорен — казвам аз, но той не се помръдва. — Аз не съм твой враг.

Той се засмива при тези думи, но звукът от смеха му е слаб.

— Приятели, врагове, мисля, че това вече няма значение. Веригите и в двата случая са тежки, без значение кой държи ключа.

— Знам доста за веригите, нищо, че моите бяха по-скоро метафорични — отвръщам.

Той проявява благоприличие и изглежда засрамен от това, а очите му най-после срещат моите.

— Това ли е, което си мислеше, че ще бъде? Свободата?

Съвсем обикновен въпрос на пръв поглед, но той се забива дълбоко в мен като кинжал, плъзгащ се между ребрата ми.

— Ще ти кажа, когато я получа — отговарям аз.

Нещо проблясва в очите му.

— Жената, която нареди да ме докарат тук, виждал съм я няколко пъти. Другите я уважават. Предполагам, че е капитанът — прословутата Драгонсбейн.

Колебая се, преди да кимна.

— Тя ми е леля — признавам. — С майка ми са близначки.

Шокът се изписва на лицето му, очевиден като думи върху лист.

— Действаш в съюз с нея?

— Такъв беше планът, но… по-сложно е, отколкото мислех — отвръщам. — Искам да те измъкна оттук, но тя лесно няма да те пусне. Когато се измъкнем обаче, ще имам нужда да си силен. Затова е необходимо да се храниш — побутвам таблата отново към него.

Очите му се задържат дълго върху моите, преди да протегне крака и да погледне надолу към таблата.

— Почни отначало — казва той, взима парче сухар и се опитва да го разчупи на две. Коства му доста повече усилия, отколкото би трябвало, но накрая успява. — И този път ми кажи истината.

Очаквам репликата да е хаплива, но не е. Отново го поднася като най-обикновен факт.

Така че му казвам всичко. Разказвам му, че съм убила Ампелио, когото винаги съм смятала, че ще е човекът, който ще ме спаси. Разказвам му как съм решила да спася себе си. Разказвам му за появата на Блейз и за това колко далеч по-лоши са нещата в Астрея, отколкото съм предполагала, за хилядите хора, които императорът е убил. Казах му как съм разбрала, че да спася единствено себе си няма да е достатъчно.

Въпреки че думите засядат в гърлото ми, се насилвам да му разкажа за плана, който Блейз и аз сме замислили, как от мен се очаква да го прелъстя, за да получа информация и да го настроя срещу императора. Принуждавам се да му призная, че именно аз съм решила да го убия, за да накарам каловаксийците да се изправят едни срещу други и да започнат гражданска война.

Очаквам той да се сепне от това признание, да ме погледне така, сякаш изобщо не ме познава, но умът му вече заговорничи. Виждам го в отдалечения поглед на очите му, в начина, по който е стиснал устни, изкривени на една страна.

— Ако го беше направила, планът ти можеше и да успее — признава той.

— Знам.

Никой от двама ни не споменава за онзи момент в тунелите под двореца, когато опрях кама в гърба му, а той беше толкова съкрушен от чувството на вина заради живота на хората, който беше отнел във Вектурия, че ми каза да го направя. Никой от двама ни не казва и дума защо не го направих.

— Какво се случи с Ерик? — пита Сьорен.

Ерик. Не бях се сещала за него от последния път, когато го видях.

— Казах му да вземе Хоа и да се махнат от двореца. Предполагам, че е успял, иначе императорът щеше да я изведе заедно с Елпис. Надявам се да са на някое хубаво място, където и да е то.

Той кимва бавно с глава, веждите му са напрегнато събрани.

— Ерик е мой брат — казва той и се питам дали произнася това на глас за първи път.

— Половин брат — допълвам.

— И то какъв — съгласява се той, гласът му е изпълнен с присмех. — Разкажи ми за Драгонсбейн.

Разказвам му как тя се опитва да подкопае позицията ми всеки път, щом й се отдаде възможност, как ме обрисува като добронамерено, но некомпетентно дете, което едва ли би могло да управлява, и как се държи като моя любяща леля, искаща само най-доброто за мен и за Астрея.

— Какво мислиш, че всъщност иска?

— Не зная — признавам. — Мисля, че иска да помогне на Астрея, в края на краищата това е нейната страна, но същевременно иска и да спечели от това. Блейз ми каза, че е вземала пари от астрейски семейства, за да стигнат безопасно в други страни. Помагала им е, но също така е печелила. Освен това се опитва да ме омъжи за някого с кралско потекло. Казва, че са им нужни войски, за да си върнат Астрея, но съм сигурна, че има и нещо друго, за да ме манипулира така.

При тези думи Сьорен ме поглежда с иронично шеговита усмивка.

— Тя не знае обаче колко си трудна за манипулиране.

— Мисля, че започва да го осъзнава.

Той дояжда и последното парченце изсушено месо и стомахът му гъргори, вече настоява за още.

— Така, да започнем оттам — казва той. — Ако сме тръгнали за Ста Криверо преди четири дни, би трябвало да сме там след три дни. Можем да използваме това време да изработим стратегии. Знам нещичко за другите владетели и имам доста добра представа кои свои наследници ще изпратят да те ухажват.

— Нямам желание да бъда ухажвана — заявявам, но след известно колебание добавям. — Съвсем хипотетично, ще има ли някакви достойни мъже сред кандидатите?

Той помисля малко.

— Зависи какво търсиш.

— В идеалния случай? Начин да си върна страната, без да давам суверенитета й на някой непознат като най-висок залог.

— Никой няма да тръгне срещу баща ми, ако нямат някаква лична изгода — поклаща глава той.

— Безпокоях се, че ще кажеш това — отвръщам и взимам таблата. Хвърлям поглед към малката амбразура над главата му, откъдето се процежда светлината на зазоряването. — Отивам да взема закуска, но веднага ще се върна. Ще ти донеса още храна, а ти ще ми разкажеш за потенциалните ухажори.

За миг ми се струва, че ще възрази, но той само ми кимва. Понечвам да се изправя, но преди да го направя, той ме хваща за китката. Кървавите му пръсти я обгръщат напълно и я държат толкова здраво, което кара дъха ми да спре, въпреки атмосферата в карцера, веригите и кръвта. Бях забравила какво въздействие има докосването му върху мен. Искам да издърпам ръката си, но в същото време и не искам.

— Яна Кребести, Теодосия.

Думите засядат в гърлото ми. Вярвам ти. След всичко, което му бях причинила, всичко, което си бяхме причинили един на друг, не би трябвало все още да съществува доверие помежду ни. Но ето че той ми дава цялото си доверие.

Поглеждам надолу към ръката му, обвила китката ми, а после към него.

— Тео. Наричай ме Тео.

— Тео — повтаря той, преди да пусне китката ми.

Напускам бързо карцера на бригантината, чувам ехото от гласа му в главата си, дори когато се сбогувам с пазачите и се опитвам да избърша кръвта от китката си, преди да са я видели.

Чувам го да казва името ми отново и отново и ми се иска Артемизия да беше тук, за да ми каже да го избия от главата си. Винаги съм мислела, че чувствата ми към Сьорен, всъщност не са мои, а на Тора, сломеното, объркано момиче, което императорът създаде от развалините, останали от мен. Смятах, че двете са достатъчно далеч една от друга и не се припокриват. Мислех, че напускайки двореца, напускам и нея.

Но ето ме тук, на стотици мили далеч, а чувствата ми към Сьорен са все така сложни и заплетени, каквито бяха в нощта, когато си тръгнах.