Закрила

Заради шока пътят обратно към стаята ми е като в мъгла. Не помня изкачването с движещата се платформа. Единственото, което съзнавам, е нарушеното биене на сърцето ми, отекващо в ушите ми. Докато стигнем до стаята, мозъкът ми бавно се прояснява като лъчи слънчева светлина, прорязващи гъста гора.

— Мъртъв е, нали? — питам Ерик, макар гласът ми да звучи отдалеч.

Той се спира несигурно пред вратата.

— Може би сестрата на канцлера го е спасила — казва Ерик, но мисля, че и двамата не вярваме в това. Видяхме как лицето на ерцхерцога става лилаво, а Колтания каза, че не диша. Когато видях императрицата да пада от прозореца след бала с маски, някаква наивна част от мен се надяваше, че тя е оцеляла, докато не видях лицето й. Но също като доверието глупавата и наивна надежда е нещо, което повече не мога да си позволя.

Едва тогава осъзнах колко потресен е Ерик. Той умее да го прикрива — предполагам, че често е виждал смъртта на бойното поле. Но това е различно, дворецът трябваше да е безопасен. Ако императорът може да се добере дотук, съществува ли изобщо място, което да е сигурно за мен, докато той диша?

А може и да не е императорът. Залата беше пълна с кралски особи, всеки със своите собствени конфликти и врагове. Отровата може и да не е била за мен. Но само като си помисля за нея, лицето на императора изниква застрашително в съзнанието ми и усещам горещия му пиянски дъх по кожата си. Пет милиона златни монети, ако ме хванат жива, един милион — ако съм мъртва. Но дори и един милион са доста пари.

— Трябва да останем известно време, докато сме сигурни, че заплахата е овладяна — казва Ерик. Изведнъж се замислям дали знае за наградата.

За един коварен миг се чудя дали мога да му се доверя, но бързо пропъждам тази мисъл. Ако Ерик беше лоялен към императора, нямаше да ме върне в стаята ми. Щеше да се възползва от хаоса и да ме изведе от Ста Криверо. Щеше да вземе петте милиона златни монети.

Потъвам в канапето, твърдият плат на роклята ми изхрущява под мен.

— Харесвах го — казвам на Ерик. — Поне го харесвах повече от останалите. Той беше… непохватен, но мил. Не гледаше на мен като на парче печено месо, нарязано за него на масата. Той просто… той просто ми предложи своята армия. Без допълнителни условия, без дял от магията, без брак, искаше само комплекта за шах, който е бил даден на тейна.

Едва когато изричам тези думи, осъзнавам, че вече използвам минало време. Ерик отмества поглед от мен.

— С мощната хаптанска армия можехме да заличим каловаксийците за месец.

Месец. Сърцето ми се свива в гърдите. След месец можех да бъда отново в Астрея и да седя в трона на майка ми. След месец страната ми можеше да е освободена и да накара императора да плати за всичко, което ни е сторил.

Единственото, което някога съм искала, беше толкова близо, на една ръка разстояние, и изведнъж ми беше отнето.

Затварям очи, но няма как да скрия сълзите, които напират. Притискам длани към тях и оставям риданията да ме разтърсят.

Ти плачеш за собствената си загуба, а там лежи мъртъв човек, коря се аз. Ти си точно толкова егоцентрична, колкото и императорът. Това ме кара да се разплача още повече.

Ерик е объркан, предполагам, че не е виждал много плачещи жени по време на обучението си, но след малко протяга ръка към мен да ме погали неловко по гърба. Благодарна съм му все пак за усилието.

Зад вратата се чуват забързани и шумни стъпки, последвани от панически викове. В целия дворец трябва да е настанала бъркотия.

— Имаш ли оръжие? — пита ме тихо Ерик. Той не сваля очи от вратата.

Кимвам, ставам и отивам до леглото си. Пъхнала съм камата си под дюшека, изваждам я и я показвам на Ерик, който я разглежда преценяващо.

— Добра е — казва той. — Знаеш ли как да я използваш?

Сещам се за уроците с Артемизия по-рано и изведнъж ми се струват толкова далечни. Онова оръжие беше с различен размер и дори не беше остро. Малкото, което наистина успях да науча по време на единствения си урок, сега ми изглежда безполезно — Ерик ме пита дали мога да се защитавам, ако ни нападнат. Това няма да е тренировъчен бой с изтъпени дълги остриета, а борба на живот и смърт.

— Ти трябва да я вземеш — подавам му камата и отново заемам мястото си на канапето. Той върти острието в ръцете си и прокарва пръсти по филигранната дръжка.

— Толкова е изящна, струва ми се, че ще я прекърша на две, ако я използвам.

Усмихвам се колебливо.

— По-здрава е, отколкото изглежда.

Проехтяват още стъпки по коридора навън, но този път не отминават. Ерик скача на крака, между мен и вратата, острието е в готовност. В мига, когато вратата се отваря обаче, той отстъпва встрани.

Сьорен е начело на групата, която щурмува стаята, по петите му са Блейз, Херон и Артемизия. Когато ме виждат, всички въздъхват от облекчение.

— Чухме, че някой е бил отровен на вечерята — запъхтяно казва Блейз. — Помислихме си…

Не довършва, но не е нужно.

— Беше ерцхерцог Етмонд — разказвам им подробно какво се случи.

Сьорен преглъща, очите му срещат моите.

— В това няма смисъл — казва тихо той. — Хаптания няма много врагове, но дори и да имаше, убийството на Етмонд едва ли би било от полза за някого. А ако някой наистина е искал той да умре, щяха много по-лесно да го направят в Хаптания, или дори в месеците, които той прекарва в казармите. Охраната на Ста Криверо е много по-строга.

— Никой не казва, че той е трябвало да бъде убит — казва Херон, вдигайки ръце. — Не бива да прибързваме със заключенията. Може да е имало естествена причина за смъртта.

— Или че отровата е била предназначена за Тео — казва Артемизия. — Тя е човекът с обявена награда за главата й.

Ерик се намръщва и отново насочва поглед към мен.

— Кои са тези хора? — пита ме той.

— О, да — осъзнавам, че Ерик всъщност никога не се е срещал с Херон, Арт или Блейз, макар те да са го виждали отдалеч. Представям ги набързо и обяснявам какво прави Ерик в Ста Криверо.

— Отровата е нещо ново за мен — казва Ерик на Херон, когато аз приключвам. — Но знам какво видях, в онази смърт нямаше нищо естествено.

Очите на Херон се разширяват от учудване, но кимва сериозно в отговор.

— А аз не мога да си представя, че е била предназначена за Етмонд — казва Сьорен, гледайки към мен. — Артемизия е права. От всички присъстващи в онази зала ти си най-вероятната цел.

— Всички в онази зала са важни и значими в техните страни — отвръщам с несигурен глас.

— Важни, да — отвръща Артемизия, — но не и мразени, нито пък пречка за когото и да било. Към никого други го не са били отправяни сериозни заплахи, да не говорим за обявена награда за главите им.

— Може да не знаем кой е доставил отровата, но знаем кой е наредил — казва тихо Блейз.

Въпреки че не ядох нищо на вечеря, стомахът продължава да ме присвива и боли, а в главата ми бушуват мисли, които никак не са приятни. Мислех, че съм в безопасност тук, че най-сетне съм недосегаема за императора, мислех си, че той никога повече няма да ме докосне. Беше глупава надежда и сега един човек е мъртъв заради нея. Заради мен.


Някъде след полунощ на вратата се почуква — отривисто и служебно. Всички бяхме прекалено напрегнати, за да разговаряме, но Артемизия настоя да се възползваме от времето и да се упражняваме още малко. Много е забавно да те наблюдават всички и да критикуват стойката и техниката ти, но поне ме разсея от напрежението.

При звука от почукването всички застават нащрек с извадени оръжия. Артемизия сменя тренировъчния меч с истински.

— В най-далечния ъгъл на стаята — казва ми Блейз и аз побързвам да изпълня нареждането, а сърцето ми думка в гърдите, въпреки мисълта, че няма логика наемен убиец да си прави труда да чука.

Когато Херон отваря вратата, пред стаята стои само един от охраната на краля. Но изглежда нервен и стрелка очи из стаята, сякаш очаква да го нападнат всеки момент.

— Кралице Теодосия — казва той, без да отмества поглед от мен. Дори да намира за странно спотайването ми в ъгъла, не го показва. — Заплахата е премахната. Ако благоволите да се присъедините към крал Етристо в тронната зала, ще видите злодея с очите си.

Загрузка...