Повелителката на дима

Пробив

Сьорен е в обичайната си поза, отпуснат на стената.

Поглежда нагоре, щом пристигам, тъмните кръгове под очите му са в пълен контраст с бледата му кожа. Дори в топлата светлина на свещта, бледността му е жълтеникаво нездрава. От дни наред вече не е напускал килията си и каквото и да е ял, не е било питателно.

Като дойде време за битка, няма да е в най-добрата си форма. Радвам се само, че в лошите си дни Сьорен е доста по-добър воин от повечето други воини в най-добрите им дни. Надявам се това да е достатъчно.

Тизоли се връща на поста си, за да ни остави насаме.

— Изглеждаш ужасно, Тео — казва ми Сьорен тихо. — Има ли причина за това, че тази вечер идваш доста по-късно от обикновено?

— Имаше някои… усложнения — отговарям предпазливо. Сьорен сигурно долавя нещо в гласа ми, защото се изправя на крака, макар и дишайки трудно. Отмятам наметалото си и изваждам меча, привързан за гърба ми. Назъбеното каловаксийско острие от ковано желязо не е като богато украсените астрейски мечове, особено онези със скъпоценните камъни на Духа, отделящи острието от ефеса. Спомням си как Сьорен изчегърта първия камък, за да го даде на стражите, които срещнахме в астрейския затвор, но някой от екипажа на Драгонсбейн сигурно е извадил и останалите, след като го арестуваха и разоръжиха.

Когато го вижда, Сьорен се усмихва.

— Стърдакс — възкликва той и протяга ръка през решетките да го хване. — Мислех, че е изчезнал, след като напуснахме Астрея.

Подавам му го, не мога да скрия удоволствието си, макар да знам, че не е нито времето, нито мястото за това.

— Беше у Драгонсбейн, но Артемизия го взе за теб — обяснявам. — Ти… даде име на меча си?

Почти не ме поглежда, цялото му внимание е концентрирано върху острието, което размахва няколко пъти във въздуха, за да го изпробва. Така нежно гледа меча, че направо очаквам да го целуне.

— Без камъните го усещам по-различен — казва той замислено, преди да отчете в ума си моя въпрос. — Разбира се, че му дадох име. През толкова много изпитания сме минали заедно през годините… Обичам Стърдакс повече от мнозина мои приятели. Може би го обичам повече и от теб.

— Надявам се това да не е вярно, защото се каня да поискам твърде много от теб.

Сьорен откъсва поглед от меча си и се обръща към мен.

— Откъде започваме? — пита ме той.

След известно време извиквам на Тизоли, че съм готова да си тръгна. Когато се задава по коридора с извадената вече връзка ключове, ме обзема кратко колебание. От всичко, което извърших тази нощ или което тепърва ще направя, именно тази част ме изпълва с разкаяние. Защото Тизоли е далеч по-добър от всички стакриверийци, които срещнах.

Въпреки това скачам върху него веднага щом се обръща с гръб към мен. Мятам ръцете си около шията му, както Херон ме е учил, и стискам с все сила. Изритвам ключовете от ръката му в килията на Сьорен.

Чувствам се зле, когато накрая Тизоли се свлича на колене и очите му потрепват, преди да се затворят. Продължавам да го държа, докато Сьорен отключва килията и идва към нас с приготвен меч. Отмествам се от Тизоли и гледам как Сьорен го ръгва съвсем лекичко по рамото с върха на меча. Тизоли не помръдва, но гръдният му кош се движи нагоре, надолу.

— Не си го убила — казва ми Сьорен и въпреки че и самата аз го виждам, радвам се да чуя думите, произнесени на глас.

Кимам и измъквам камата си от мястото й на хълбока ми.

— Почти съмва, а ние трябва да сме на път към лагера, преди дворецът да се е събудил — казвам аз.

— Имам чувството, че изживявам дежавю, Тео. Сякаш беше вчера, когато аз спасявах теб от тъмницата.

— Разликата е, че този път аз не зная никакви тайни тунели — признавам си.

Той ме поглежда предпазливо.

— Какъв е планът тогава? Излизаме през централната порта? Може още да е нощ, но ще има будни хора.

— Знам — сърцето ми блъска в гърдите още по-силно. — Стакриверийците обичат спектаклите, така че ще им изиграем един. Кимвам към тялото на Тизоли, облечен в обикновени панталони и риза, със стражарско яке отгоре. — Двамата май сте с един и същи ръст.

Сьорен се вторачва недоверчиво в мен, но виждам как колелцата в мозъка му се задвижват и той отвръща в съгласие.

— Обърни се.

Завъртам очи от досада, но се обръщам.

— Да не би изведнъж да си станал свенлив?

— Не особено — чувам изхлузването на дрехите и тупването на събутите обувки. — Но ти трябва да си опичаш акъла, защото не искам да ти открадна дрехите.

Прихвам в смях.

— Със сигурност не е нито времето, нито мястото за тъпите ти шегички.

— Не съм толкова убеден в това — отвръща той. — Да си спасявам кожата не е чак толкова страшно, както би трябвало да е, след като го правя с теб. Вече можеш да се обърнеш.

Обръщам се и първото нещо, което осъзнавам, е, че Тизоли и Сьорен не са еднакви на ръст. Ризата и панталоните донякъде стават, в смисъл че се закопчават, без да се скъсат. С широкия гръден кош на Сьорен ризата се разтваря между копчетата, а ръкавите и панталоните са с около три сантиметра по-къси. Сьорен, изглежда, също е разбрал проблема, но по-скоро се забавлява, отколкото да се тревожи от него.

— Може ли да се направи нещо? — пита той, като придърпва ризата в напразно усилие да я направи по като за него. — Ще трябва да свърши работа. Какво ще правим с теб обаче? Ти си съвсем разпознаваема.

Вдигам пелерината си от пода и се покривам с нея, като издърпвам качулката напред, така че лицето ми да е в сянка. Сьорен тръгва да вдига униформеното яке на Тизоли, но аз го спирам.

— Въпреки това може да привлечем нечие внимание — признавам аз. — Трябва просто да сме сигурни, че когато това се случи, ще им спретнем хубаво шоу.

Тръгваме по стълбището, вместо да се качим на платформата, изкачваме се нагоре по разнебитените стъпала, които сякаш се трошат под краката ни. С изобретяването на движещата се платформа те изобщо не се използват и затова се разпадат. Но в мъртвилото на нощта не срещаме друг пазач, докато не стигаме до главното ниво, а дотогава се препъваме и смеем заедно доста шумно. Почти изцяло се облягам на Сьорен, сякаш не мога да стоя сама, а той се е облегнал на мен. Всеки порив на стари чувства, породени от тази близост, бива бързо потушен, защото Сьорен все още мирише на тъмницата — на цялата онази смрад от плесен, мрак и престояла пот. Никога не съм си представяла, че ще съм благодарна за тази миризма.

Стражът ни извиква нещо на стакриверийски, което, допускам, че е въпрос. Лицето му е зачервено и буреносно. Той сочи към отворената врата към стълбището зад нас, така че, предполагам, неговият въпрос е сигурно нещо като: Какво сте правили вие, идиоти такива, там долу?

Сьорен обаче го разбира, изправя се в цял ръст и тръгва наперено, като едва не загубва равновесие. Слага ръка на рамото ми, за да се задържи изправен. Сочи към мен и казва нещо на стакриверийски, като завалва думите така, сякаш доста си е подпийнал. Вдига многозначително вежди към пазача — извинение за похотливата причина, която сигурно обяснява пребиваването ни в тъмницата, както и факта, че е покрит с кал и мръсотия.

Пазачът се намръщва, а аз придърпвам още повече качулката, за да се скрия в нея. Казва ми нещо, което не разбирам, но Сьорен бързо ми го превежда, разсмивайки се шумно. Той отвръща нещо на пазача, което, предполагам, е нещо от сорта на: Тя е много срамежлива и страшно се притеснява, че е заловена след рандеву в тъмницата, така че ако не възразяваш, трябва да вървим.

Пазачът се смръщва и му казва още нещо. Единствената дума, която долавям, е етралиец. Начинът, по който я казва, ме кара да мисля, че той смята Сьорен за етралиец. Предполагам, че това не е изненадващо, тъй като и каловаксийците, и етралийците си приличат — бледи и светлокоси. Може да се окаже проблем обаче, тъй като етралийската делегация си тръгна заедно с царя още вчера.

Сьорен запазва спокойствие и продължава да бръщолеви на завален стакриверийски, като вмъква, сигурна съм в това, някоя и друга етралийската дума, за да му повярват наистина. Придърпва ме по-близо до себе си и обезумяло сочи към мен. Иска ми се да му кажа да не прекалява толкова.

Пазачът шумно се изкашля и гледа намръщено Сьорен, което го кара да се впусне в друга цветиста, но пикантна история.

След като е минала сякаш цяла вечност, пазачът завърта очи с досада и ни пуска да минем, като извиква едно последно предупреждение, което съм сигурна, че е нещо като: И не си правете рандевутата в тъмницата пак. Предупреждение, в което с радост ще се вслушам. Ако никога не видя повече друга тъмница, значи ще съм го взела под внимание.

Двамата със Сьорен продължаваме с нашата пиянска походка и хихикане през целия главен коридор, привличайки вниманието на единствените хора, станали толкова рано — прислужници, готвачи и разносвачи, като всички се взират в нас и се смеят на глупостта ни, вероятно се наслаждават на гледката как двама от богатия елит, които ги наемат на работа, са станали за посмешище.

Когато най-сетне се измъкваме от двореца, аз се засмивам истински. Сьорен също се смее и въпреки че не е нужно повече да се преструваме, продължаваме да се облягаме един на друг.

— Той ме попита защо съм още тук, при положение че етралийците са си тръгнали вчера. Затова му казах, че съм решил да остана и да се оженя за теб — обяснява ми той през смях. — А той се ядоса и каза, че чужденците им крадат стакриверийските жени. Отвърнах му, че е добре дошъл в Етралия и че ще го запозная с моите братовчедки. Тоя като нищо ще се опита да ме намери отново и да ме накара да го представя.

Въпреки всичко, прихвам да се смея.

— Хайде — подканвам го. Без много да му мисля, го хващам за ръка и го повличам по празната улица надолу.

— Забавно беше, нали? — попита ме той, докато ме следва.

— Да си спасяваме кожите? — отвръщам през рамо. — Разбира се, че не.

— Опасността — пояснява той. — Вълкът по петите ти. Целта.

Обмислям за малко и свивам рамене.

— Предпочитам да действам, а не да чакам нещо да се случи — казвам. — Обичам да имам план и да го следвам, вместо да се оставя на милостта на нечии други решения.

— Това обаче не беше първоначалният план, нали? — Страхувах се от този въпрос, откакто му връчих меча в тъмницата.

— Не — признавам. Докато се движим на зигзаг из улиците, му разказвам за плана, който замислихме с Ерик, после за смъртта на Хоа, за Колтания и отровата и за тялото й, останало в градината.

— Съжалявам — казва той, когато приключвам разказа си.

Поглеждам през рамо назад към него.

— За какво?

— Не бях прав — ти не се забавляваш от всичко това. Ти си в шок. Виждал съм го на бойните полета, у бойците, които са гледали как до тях умират приятелите им, или след като са убили за първи път и са видели как животът напуска очите на друг човек. Те продължават да се бият обаче, защото трябва. Кръвта във вените им тече по-гореща. Винаги са по-яростни и бързи, отколкото преди това. Умовете им, изглежда, се концентрират върху това просто да оцелеят в битката… но битката винаги свършва и шокът преминава с нея. Затова съжалявам.

Преглъщам и откъсвам поглед от него.

— Трябва да побързаме — казвам нежно. — Нека се отдалечим от града, преди крал Етристо да изпрати стражите си след нас.