Повелителката на дима

Берсерки

Битката започва, когато слънцето прокървява над хоризонта. Викове на изненада, камбани за тревога, метал, дрънчащ в метал, писъци от болка. Между планините, ограждащи лагера, се носи скот, десеторно усилван от стръмните скали, откъдето наблюдавам, Сьорен и Блейз стоят от двете ми страни. Не можем да се приближим твърде много, но развоят на битката може да се промени всеки момент и трябва да сме достатъчно близо, за да можем да променим стратегията си и да изпращаме съобщения до Артемизия и Херон. Достатъчно близо, за да заповядаме отстъпление, ако е необходимо.

Не се изкачваме прекалено нависоко — никой от нас не е облечен подходящо за планинско катерене. Аз съм отново в червената си рокля — най-царствената, която имам, а Блейз и Сьорен са в тежки брони, за да се включат в битката, ако трябва. Не мога да си представя, че това ще се случи, но на никой от двамата не му харесва да стои отстрани. Дори аз трябва да призная, че е трудно само да наблюдаваш, без да правиш нищо. Ние имаме повече воини от тях, много повече, отколкото те са подготвени да отблъснат, освен това в мъглявата утринна светлина каловаксийците са изненадани. По едно време ние започваме да надделяваме, неукрепналата ни армия взима надмощие над тренираните воини, настъпвайки към мината и лагера до нея, но този момент отминава, когато слънцето се издига над хоризонта. Сьорен беше прав: каловаксийците са достатъчно тренирани, за да компенсират численото ни надмощие. Те се бият с прецизност и сила, каквито нашите воини не притежават. Това, което Сьорен не е допускал обаче, е енергията на нашите воини — яростта и отчаянието, с които е изпълнено всяко тяхно движение, и това ги прави по-силни и по-ожесточени от всякога.

— Бият се на живот и смърт — казва Сьорен от дясната ми страна, в гласа му има чувство на страхопочитание.

— Бият се така, сякаш не ги интересува дали ще оцелеят — поправя го Блейз от другата ми страна.

Всеки път, когато някой от нашите пада, нещо в мен се преобръща. Първите няколко пъти, когато това се случва, отправям молитва към боговете, но скоро падналите са толкова много — твърде много кръв, твърде много тела. Скоро е трудно да се каже кой с кого се бие. Ние обаче напредваме, битката напредва все повече към мината и помещенията за роби до нея, които са обградени с врати от ковано желязо, в техния периметър са разположени казармите на охраната. От нашата удобна позиция не се виждат много от помещенията за роби, само плоски тенекиени покриви и виещи се тънки спирали пушек.

— Целта им ще бъде да защитят най-важните активи — мината и робите — казва Сьорен, докато планираме атаката. — Те знаят, че ние сме тук, за да ги освободим. Дават си сметка, че когато го постигнем, битката ще е загубена.

Той е прав. Каловаксийците са разположени по периметъра на мината и помещенията за роби, яростно защитавайки позициите си, дори това да означава, че ще загубят казармите си. Когато нашата армия затяга обръча около тях, няколко каловаксийски воини изчезват в някаква сграда, която първоначално не бях забелязала. Малка и схлупена, тя е отделно от помещенията за роби, почти скрита зад мината. Оградата около нея е с шипове отгоре, а металът има странни отблясъци на слънчевата светлина — ярки червено-оранжеви. Погледът на Сьорен проследява моя.

— Желязо, премесено с натрошени Огнени скъпоценни камъни — преглъща той. — Това е ново откритие. Никога не съм го виждал да се прилага в такива големи количества. Невероятно скъпо е да се направи. Каквото и да пазят там, трябва да е много ценно.

— Когото и да пазят — поправя го Блейз, кимвайки към входа на сградата, през чиито порти се появяват пазачите, но този път не са сами. Десетина астрейци се препъват зад тях, с вериги около глезените, които ги свързват заедно и правят стъпките им бавни и къси. Те се свиват от слънчевата светлина, която ги удря, и вдигат ръце да се предпазят от лъчите.

Ценни астрейци, такива, за охраната на които каловаксийците биха похарчили много пари. Не, не да ги пазят всъщност.

— Берсерки — едва промълвявам думата. Блейз ми хваща ръката и този път почти не усещам колко е гореща неговата. Не мога да откъсна очи от тези хора.

— Знаехме, че е възможно да се случи, Тео — казва ми той. — Подготвени сме.

Само кимвам, защото не съм сигурна, че мога да говоря. Вярно, знаехме, че е много вероятно каловаксийците да използват берсерки, които държат в мината. Вярно е, че имаме план как да им се противопоставим. Това ще ограничи опасността, която могат да причинят на нашата армия, но няма да ги спаси. И макар да знам, че няма начин да ги спасим, стомахът ми се свива на топка.

— Не мога да гледам това — казвам тихо.

— Не е необходимо — казва Блейз. С ъгълчето на окото си виждам, че и той самият е малко притеснен.

— Но трябва — казва Сьорен. Преглъща и се насилва да държи погледа си върху развоя на събитията. Осъзнавам, че той единствен от нас знае какво всъщност гледаме.

— Не е необходимо тя да го вижда — рязко му отвръща Блейз. — Може да си представи цялостната картина, след като е слушала какво си вършел във Вектурия.

Сьорен има доблестта да изглежда засрамен.

— Важно е да го разбере — с ясен глас отвръща той. — Да го види, за да го разбере.

— Това няма да доведе до нищо — казва Блейз, но в гласа му се долавя нотка страх. Ръката му трепери в моята, въздухът около него започва да къкри. Стискам ръката му и въздухът се успокоява, но очите му остават широко отворени и уплашени. Разбирам, че той не иска да ставам свидетел. Не иска да видя как той ще умре, ако същата съдба го застигне. Мисля, че и той самият не иска да го вижда — лесно е да си благороден, когато смъртта е абстрактно понятие, но със сигурност е много по-трудно, когато става пред очите ти.

— Тя е по-силна, отколкото си мислиш — казва Сьорен. В гласа му няма заяждане, но не и за Блейз. Той се обръща към Сьорен с очи, изпълнени с омраза.

— Знам колко е силна — казва той, гласът му е нисък и застрашителен. — Знаех го и тогава, когато ти вярваше, че тя е крехко цвете, нуждаещо се от защита.

Сьорен не отвръща нищо, но едно мускулче от челюстта му заиграва. Ръката му намира меча върху хълбока му. Знам, че е поел задължението на Артемизия, че има инструкции какво да прави, ако Блейз стане опасен за нас. Гади ми се от тази мисъл. Сьорен трябва да е разбрал, че Блейз е просто сърдит, не е опасен, защото ръката му се успокоява.

— Точно сега вярвам, че тя е човек, който може да взема своите собствени решения — казва той със спокоен глас.

Преглъщам и принуждавам очите си да се обърнат към бойното поле, към десетте астрейци, на които им свалят веригите.

Те не са на себе си, спъват се при всяка крачка и се полюшват на краката си. Коленете на един от мъжете отказват и той пада на земята, за да бъде насила издърпан нагоре от пазача.

— Дрогират ги — обяснява Сьорен тихо. — Това ги прави лесно управляеми и склонни да се подчиняват на инструкции.

Каловаксийските командири им пъхат скъпоценни камъни в ръцете, които те нетърпеливо приемат, както прежаднял човек би приел вода.

За да ги доведат до ръба, спомням си как Ерик ми говореше за берсерките. Но не ми каза как им въздействат те. Веднага щом докоснат скъпоценните камъни, нещо дълбоко в тях се пробужда за живот. Нещо диво, нечовешко. Въздухът около тях се наелектризира.

Със скъпоценните камъни в ръце берсерките правят няколко колебливи стъпки към моята армия. Движенията им са все още бавни и замаяни, но в тях се долавя неестествена енергия. Правят резки движения като кукли на конци, тласкани напред от някаква сила, невидима за мен.

Моята армия се стъписва. Независимо че знаехме колко е вероятно това да се случи, въпреки че всеки беше инструктиран какво да прави, когато се изправи срещу тях. Независимо че няколко десетки воини имат подготвени стрели точно за този момент. Те се разколебават, когато се изправят лице в лице, и не мога да ги виня за това. Приближаващите се фигури не са берсерки все пак, не съвсем. Това е каловаксийска дума за една каловаксийска идея. Те не са оръжия, а хора. Болни хора, нуждаещи се от помощ, която ние не можем да им дадем. Можем единствено да им предложим милостта на стрела в сърцето.

— Стреляйте — тихо шепне Блейз, погледът му е напрегнат. — Стреляйте сега.

Сьорен обаче е притихнал, а очите му са приковани върху случващото се долу. Най-сетне една стрела изсвистява и уцелва берсерк право в гърдите. Той поглежда бавно към нея, упойващите вещества в тялото му забавят неговата реакция. Той пада на земята и сякаш потъва във вода, а не във въздух.

Този първи изстрел разчупва магията и във въздуха политат още стрели, някои пропускат, други намират своите мишени. Берсерките падат един след друг, скъпоценните камъни се изтъркулват от отслабналите им хватки и се търкулват безобидно на земята. Докато умират, се опитвам да ги преброя, а сърцето ми замира с всеки един. Всички умират умиротворено, но накрая остава един берсерк — малко момиче, което едва ли е на повече от осем годинки. То провлачва стъпки, сякаш е забравило да ходи, и макар да съм твърде далеч, за да го твърдя със сигурност, струва ми се, че плаче.

Стрелите секват, но тя не спира. Прави стъпка, после още една, прекосява полето между двете армии, една толкова мъничка фигурка, че почти цялата се изгубва.

Дори Блейз е притихнал, но знам, че всички сме в очакване да прелети стрелата и да намери своята мишена, в очакване някой да сложи край на това, да я избави от страданието й.

Никой не го прави. Никой не може да го направи.

Момичето достига нашата фронтова линия и спира малко преди нея. Изправена пред хилядите въоръжени воини, тя изглежда още по-малка. Твърде малка, за да нарани когото и да било. Моите войски се оттеглят колкото се може по-бързо, но мнозина не успяват.

Нещо заискрява. Тя заискрява. В един момент тя е там, плачещо, уплашено момиченце, в следващия тя се превръща в кълбо от пламъци, поглъщащи всичко на десетки метри около нея. Докато горят, те пищят, но тя пищи най-силно от всички.

Залитам назад и ми е нужна цялата ми воля, за да не отвърна очи, да не загърбя ужасяващата гледка, преди да е свършило, и някак успявам. Продължавам да гледам, дори когато чувствам, че това ще ме убие.

Огънят угасва така бързо, както и започна, и онова, което остава след него, е петнайсетметров кръг от овъглена трева и близо трийсет обгорени трупа, включително и един, много по-дребен.

Усещам, че ще повърна. Вдигам ръката си към устата и дишам през носа си, докато преобръщащият ми стомах се успокои.

— Можеше и да е по-лошо — казва тихо Сьорен. — Можеше да бъде далеч по-зле.

Знам, че е прав, но едва се сдържам да не го зашлевя.

Ерик ми разказа за берсерките, каза ми какво се случва, в какво са превърнати, но никакви думи не биха ме подготвили за действителността, за дивата природа на хората, които плачеха, докато вървят към смъртта си.

Моята армия е също толкова ужасена като мен и реагира бавно. Каловаксийците обаче не са. Те използват нашата колебливост, за да настъпят, като си връщат извоюваната с толкова усилия територия, преди армията ми да се окопити.

Но когато отново ги отблъскват, те са по-озлобени повече от всякога.