Повелителката на дима

Мариал

Яздим мълчаливо обратно към града, но това не е онази тишина, която те кара да се чувстваш неудобно. Мисля, че всички сме прекалено уморени и гладни, за да говорим, но като изключим това, мислите ми са в бежанския лагер и съм сигурна и че останалите се чувстват така. Дори лицето на Сьорен е измъчено и бледо, но част от мен изпитва силно желание да го зашлеви. Не може да е ужасен от начина, по който стакриверийците се отнасят към онези хора, след като не друг, а каловаксийците са виновни те да потърсят убежище.

Сьорен няма вина, знам това, но понякога е трудно човек да направи разграничение.

Когато се прибираме в града, връщаме конете в конюшните и се промъкваме през оживените улици колкото се може по-тихо. Слънцето започва да потъва в небето, бяхме останали навън по-дълго от предвиденото и се моля на всички богове, прекосили с нас Калодско море, отсъствието ни да е останало незабелязано.

А ако са го забелязали?

Нищо друго не искам, освен да кажа на крал Етристо точно къде съм била и колко е подъл заради начина, по който се отнася към бежанците, дошли в земята му да търсят сигурност.

Искам да му кажа, че е чудовище и ако не им изпрати храна и чиста вода, аз моментално ще си тръгна и да бъде проклета тази женитба. Мисля си го, но знам, че не мога да го направя. Колкото и да не желая да си го призная, имам нужда от помощта му, за да спася Астрея и да дам на онези хора място, където да се завърнат у дома.

Но в мига, в който си върна астрейския трон, със сигурност ще му кажа точно какво мисля за него.

Едва когато сме на движещата се платформа на път за нашия етаж, Херон нарушава мълчанието.

— Аз мога да открадвам храна през следващите няколко дни, ако използвам дарбата си — прошепва той, хвърляйки предпазлив поглед към оператора на платформата, който, изглежда, не ни слуша. — Събирайте по малко и вие. После ще се върнем. Или само аз ще отида. Не е необходимо да…

— Аз ще отида — казвам. — Ако някой предпочита да остане тук, няма проблем, но след всичко, което видяхме днес, не мога да си представя, че това ще се случи.

Останалите не казват нищо и приемам това за съгласие.

Щом се вмъквам в стаята си, за един блажен момент си мисля, че отсъствието ми е останало незабелязано. Всичко изглежда точно както го оставих — леглото е намачкано, нощницата ми лежи на пода, а вратата на гардероба е отворена. Но Мариал седи така неподвижно, настанила се в стола край камината, че не я забелязвам, докато не се изправя.

— Ах, ти, глупаво момиче — казва тя с нисък глас и яростно изражение.

Пристъпвам назад към вратата, но няма къде да отида. Няма къде да избягам от тук.

— Почувствах се по-добре и си помислих, че една разходка ще ме разведри.

Тя ми отправя невярващ поглед и повдига вежди.

— Разходка? — казва сухо тя. — Затова ли смърдиш на канал и си покрита с мръсотия от главата до петите?

Не успявам да измисля отговор толкова бързо.

— След като се отнесохме с теб толкова добре, след като ти дадохме всички тези прекрасни неща, ти се отплащаш с лъжа зад гърба на краля? — гласът й звучи ниско и опасно.

Нещо в мен прищраква и преди да ги спра, думите си прокрадват път през устните ми.

— Не ме интересуват вашите прекрасни предмети. Благодарна съм на краля за проявената добрина, като ми позволи да остана, но аз съм тук заради народа си — заради онези, оковани във вериги в Астрея, и заради другите, гладуващи и затворени в клетка, която вие имате наглостта да наричате бежански лагер. Бежанец е човек, търсещ убежище, а това, което видях днес, едва ли може да се нарече така.

Едва когато Мариал се отдръпва заради думите ми, осъзнавам, че съм казала твърде много.

— Ходила си в лагера? — пита ме тя тихо с треперещ глас. Досега винаги е изглеждала страховита и за първи път личи, че се страхува.

Иска ми се да го отрека, но вече няма как. Ядосвам се на себе си, че се изтървах.

— Помолих краля да ме заведе там — казвам й, решавайки, че щом не мога да си взема думите обратно, бих могла да ги обясня по-добре. — Той ми отказа. Заяви, че не било място за момиче като мен и беше прав. Това място не е добро за никого.

Мариал поклаща глава.

— Те са прокълнати — казва тя. — Достатъчно милост проявихме към тях, не можем да се излагаме на риск заради едни чужденци. Сега донесе мръсотията и лошия късмет.

Произнася тези думи като реплика, която е чувала толкова много пъти, че я е запомнила наизуст.

— Ако вярваш в това, значи си глупачка — отвръщам аз. — Можеш да кажеш на краля, ако искаш, но, предполагам, че това ще ти докара много повече неприятности, отколкото на мен. В края на краищата поверена съм на теб да ме наглеждаш. Сигурна съм, че той ще намери друга прислужница много по-бързо, отколкото нова кралица, която да омъжи за своя облага.

Думите сякаш идват от друг човек и когато Мариал се препъва, отстъпвайки назад, с вид все едно съм я ударила, в мен нахлува вина. Напомням си какво каза за бежанците и че ще намери начин да ми попречи отново да се върна в лагера, ако не бях я спряла, но тази логика не ми помага да се почувствам по-добре. Отново чувам императора в главата си, направляващ моите действия. Искам да се извиня, но не мога да се насиля да изрека думите.

Вместо това се взираме една в друга болезнено дълго. Изражението на Мариал е непроницаемо. И точно когато тишината става непоносима, тя най-сетне проговаря.

— Имате нужда от вана. Не е необходимо момичетата да ви виждат в този вид. Просто ще трябва да я приготвя сама.