Повелителката на дима

Старейшините

Сандрин ни повежда през кривите, покрити с мръсотия улици и през целия път ни следят плахи, призрачни фигури, надничащи от входовете, докато стигнем до една къща в края на тясна алея. Много прилича на всички останали: сламеният покрив е пропаднал на места, а стените са направени от хаотично натрупани камъни, навярно останали от друг строеж. Дървената врата е твърде малка за рамката и отвсякъде зеят дупки. Едва ли може да се нарече изобщо врата, тъй като не мога да си представя, че задържа много неща навън.

Вратата се залюлява и се появява жена в парцалива рокля, прокъсана и кърпена толкова много пъти, че човек трудно може да си представи как е изглеждала първоначално. Цветът на кожата й е наситено червеникавокафяв, а косата й е сплетена до самия скалп, така че виждам пътечките по него между дузината плитки. Не мога да определя възрастта й, но ако трябваше да предположа, бих казала, че е петдесетинагодишна. Лицето й е ъгловато, а очите й — тесни, подозрителни, като на човек, който е видял твърде много злини, за да очаква нещо друго от живота.

— Тала — казва Сандрин, преди да се приближи към нея и да подхване дълъг, сладкодумен разговор, който почти не разбирам, макар да успявам да хвана някои думи, звучащи на астрейски. Посетител. Помощ. Кралица. Дете. Други ми напомнят на нещо познато — една от думите ми звучи като предател, но е някак засукана, прекалено разкрасена, за да съм сигурна. Но, така или иначе, не схващам повечето от онова, което той казва.

— Това са пет езика — казва ми Сьорен до мен. — Чух астрейски, горакийски и котски. Мисля, че това беше тиавски и лирийски също.

— Шест — обажда се Артемизия самодоволно. — Пропусна йохийски. Мисля, че чух също манадолски, но той е близък до котския и затова е трудно да се разграничат, когато всичко е така разбъркано.

— Това са страните, завладени от Каловаксия — казвам аз. — И тук има бежанци от всички тези страни.

Не мога да не си помисля за Крес и колко много би й харесало да чуе всичко това. Тя винаги е имала усет към езиците и е в състояние за няколко месеца да научи нов. Да разграничи и анализира даден език сред цяла поредица различни, ще е истинско удоволствие за нея.

Пропъждам мисълта за Крес и се концентрирам върху Сандрин и жената. Тала? Дали това е нейното име, или означава нещо на друг език, който не разбирам? Двамата са потънали в тих разговор, като на всеки няколко секунди поглеждат към нас.

— Разбирам само астрейския — признавам си аз. — Някой знае ли за какво си говорят?

— Имам само някаква бегла представа за повечето езици — смотолеви под носа си Артемизия — но мисля, че спорят дали да ни се доверят, или да откраднат каквато храна и ценности имаме и да ни пуснат.

— Това е окуражително — промърморвам тихо. — Донесохме ли храна?

— Само обяд — казва Херон, — но мога да изчакам още няколко часа.

Стомахът ми къркори, но пренебрегвам протеста му и кимвам.

— И аз мога да издържа без обяд.

Другите също се съгласяват, макар да ни е ясно, че храната е недостатъчна. Обяд за петима не може да нахрани хилядите тук.

Пристъпвам към Сандрин и жената.

— Имаме само малко храна, но може да я вземете — казвам на астрейски, което ги кара да спрат спора си и да ме погледнат. — Що се отнася до скъпоценности, имаме няколко монети и моята рокля, но се надявам да не я вземете от мен, защото ще ми е трудно да обясня на крал Етристо липсата й. Ако той разбере, че съм идвала тук, няма да допусне да се върна. А искам да го направя и да донеса повече храна.

И двамата се взират в мен неприятно дълго, преди жената да пусне една дълга, сърдита въздишка и да каже още нещо на Сандрин. Не разбирам повечето от думите й, но чувам една, която означава дете. Понечвам да протестирам, но преди да си отворя устата, тя тръгва обратно към къщата и ни кимва да я последваме.

Къщата на жената представлява само едно помещение, една четвърт от размера на моята стая в двореца. В ъгъла има малка печка, четири износени дюшека на пода и почти нищо друго. Вътре обаче е пренаселено, защото има още шестима души, трима мъже и три жени, всички с подстригани или сплетени коси и в парцаливи дрехи. Никой от тях не носи обувки, макар подът да не е по-чист от земята навън. Жената, която ни вкара вътре, ми прави знак.

— Кралица Теодосия от Астрея се оказва нашата спасителка — казва тя на астрейски, който се разбира, но има силен акцент.

Чува се сподавен смях, но се опитвам да не му обръщам внимание. Нима мога да ги виня, че виждат в мен едно наивно, свръхамбициозно дете? А това може и да не е толкова далеч от истината.

— Крал Етристо ме покани в двореца като гост — обяснявам аз. — Надява се да ми намери съпруг с армия, която да ни помогне да победим каловаксийците и да си върнем дома.

Следва още смях, а най-силният идва от Сандрин.

— Кралиците не се омъжват — казва той. — Толкова дълго ли си била сред варварите, че си го забравила.

Лицето ми се сгорещява.

— Във време на война е трудно да се спазват някои традиции — внимателно подбирам всяка дума.

Независимо колко са верни думите ми, Сандрин продължава да ми се присмива.

— Някои хора може да заявят, че в трудни времена е най-важно да се съхранят традициите.

Раздразнение бодва кожата ми. И аз не искам да се омъжвам, но със сигурност не го правя, защото е лесно.

— Ако имате армия, която криете някъде, ще се радвам да се възползвам от нея, но се съмнявам, че е така. Ако имате друго предложение, с радост ще го чуя.

Това поне ги кара да се умълчат. Дори Сандрин изглежда някак смирен. За нещастие, никой всъщност не предлага нищо.

— Бях чула за бежанския лагер тук и си въобразих, че ще намеря щастливи астрейци, имали късмета да се избавят от тиранията на императора.

— Тиранията е навсякъде, Ваше величество — казва тихо Сандрин. — Не само каловаксийците я прилагат.

— Това е много философски.

Той вдига рамене.

— Аз съм философ — признава той, гласът му става слаб и тъжен. — Навремето хората пътуваха стотици километри, за да чуят философските ми възгледи.

— Вие сте Сандрин Мъдрия — изведнъж възкликва Херон. — Моята майка ви е чувала веднъж да проповядвате. Тя казваше, че умът ви е дар от боговете.

Сандрин шумно се изкашля.

— Не беше единствената. Сега съм Сандрин Старейшината на Астрея. — Той посочва хората, насъбрали се зад него. — Това са моите другари, също Старейшини, по един от всяка страна. Пазим мира тук и правим каквото можем да улесним нещата в лагера.

— Представям си колко ви е трудно — признавам аз.

— Да, така е — казва друг един мъж, с бледа кожа и късо остригана коса в бакърен цвят.

Поглеждам назад към моите приятели, които се чувстват по същия начин като мен. Разтърсени, сякаш светът под краката им се е променил. И така погълнати от чувство за вина, че може да ни удави. Вината не е наша, напомням си аз, виновен е императорът. И все пак, трябваше да зная за всичко това. Трябваше да направя нещо. Блейз улавя погледа ми и ми кимва — хиляди думи потичат между нас, без да произнасяме на глас нито една.

Обръщам се към Старейшините.

— Какво можем да направим, за да помогнем?

Помощта, от която се нуждае лагерът, е съвсем проста. Първото и най-важно нещо е храната, а нашият оскъден обяд е само капка в казана. Стакриверийците доставят дажби всяка седмица — останките от столичните трапези, но най-често храната е развалена, докато стигне до лагера. Ние можем да се върнем с още храна, която да вземем от кухните на двореца и все още ще е прясна, но и това ще са само оскъдни капки. Никога няма да е достатъчна, за да не изглеждат толкова мършави или да успокоят постоянното къркорене на стомасите си. Но ще е някакво начало, докато измислим друго решение.

Имат нужда от дрехи, сапун и чиста вода — още неща, които можем да донесем само в малки количества. Наблизо има езеро и Блейз, Херон и Сьорен правят половин дузина прекосявания от лагера дотам с конете, пренасяйки вода в импровизираните съдове, които Старейшините изнамират, за да имат бежанците достатъчно поне за няколко дни.

Докато те правят това, ние с Артемизия поправяме провиснали покриви — дейност, която ми е напълно чужда, но Артемизия, изглежда, разбира от това. Тя се покатерва върху къщата, чевръста като котка, и ме напътства как да й подавам шепи слама от земята. Арт се опива от удоволствие да ме командари, но вече съм се научила да не го приемам лично и много скоро подемаме непринуден разговор, който привлича съседите, които се криеха от нас, откакто пристигнахме.

Децата са най-смели, както обикновено. Дребни и слабички, те притежават смайващ дух и живец. Една малка групичка деца взаимно се окуражават едно друго да ни приближат, сякаш с Артемизия сме опасни. Най-малките нямат нужда от насърчаване — те се поклащат на мръсните си, боси крачета и се вторачват в нас с очи, които заемат по-голямата част от личицата им.

В началото Артемизия е твърде заета с поправките на покривите, за да им обърне внимание, но аз ги виждам.

— Здравей — казвам на едно от децата, което изглежда на четири годинки, с кльощави ръчички и крачета и подуто от глада коремче. Златистата му кожа и черна коса ми напомнят за Ерик, чудя се дали детето също не е от Гораки, или поне родителите му.

Момченцето не ми отговаря, само продължава да се блещи в мен със сериозните си очички и стиснати юмручета. Поставям на земята бушела слама, който държа, и опипвам наметалото на Херон, надявайки се да открия нещо закътано по джобовете — парченце сухар, бонбонче или монета, но няма нищо, освен къс от канап и валма прахоляк. Но докато изваждам ръцете си от джобовете, чувам подрънкване и се сещам за роклята, която нося отдолу. Роклята, украсена със скъпоценни камъни.

Повдигам наметалото и се пресягам към подгъва на роклята, гарнирана с диаманти. Всеки камък е с размера на нокътя на палеца ми. С рязко дръпване откъсвам един от тях и го подавам на момчето.

То го гледа отдалеч, сякаш е оръжие, и от това сърцето ми се къса. Толкова е малък, а вече знае твърде много за жестокостта. Но след като се взира в диаманта няколко секунди, момчето разбира, че няма да го нарани. Взима го с мърляви, загрубели пръстчета, които едва докосват моите. Камъкът проблясва на слънцето, щом го вдига нагоре, и по земята затанцуват дъги от отблясъци. Преди да успея да го спра, момчето го напъхва в устата си.

— Не!

То, изглежда, разбира, или по-скоро усеща, че не става за ядене, и го изплюва в ръката си и избърсва слюнката в грубата тъкан на туниката си. Поглежда ме и широко се ухилва, разкривайки жълти и начупени зъбки, после изтичва към една жена, която, предполагам, е майка му. Усмихвам й се, а след секунда, стискайки детето в ръцете си, тя отвръща с напрегната усмивка и кимва веднъж.

След това плахостта на децата изчезва напълно. Целият орляк от дечурлига се скупчва около мен с очакващи личица и мръсни ръчички, и думи, които разбирам само отчасти.

— Какво, почакайте — не мога да сдържа смеха си. Успявам да освободя малко пространство между тях и себе си, преди да започна да късам още скъпоценни камъни от подгъва на роклята си, като подавам по един на всяко дете.

— Ще трябва да дадеш някакво обяснение на прислужницата си, когато открие роклята — казва Артемизия, надничайки от покрива към мен, развеселена, което е съвсем необичайно за нея. Но докато гледа децата, веселостта й посърва.

— Стакриверийците вярват, че бежанците са прокълнати — в думите й се долавя отвращение, — сякаш бедите са заразни.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувала.

— Така е — съгласява се тя. — Но хората ще повярват на всичко, ако то ги кара да мислят, че притежават повече контрол, отколкото имат на този свят. Подай ми още малко слама и приключваме, а ти можеш да се върнеш към своя легион от поклонници.

Подавам й още една шепа слама и пак се обръщам към децата. Нямам какво повече да им дам, но те сякаш не се интересуват. Пръстите им се протягат към наметката на Херон или към ръцете ми, само и само да привлекат вниманието ми. Смея се и погледът ми се мести от едно към друго. Не разбирам голяма част от онова, което казват, но това няма значение. Те просто искат да бъдат чути, а съм щастлива да ги изслушам.

— Жалко, че са твърде малки да използват оръжие — казва Артемизия, преди да скочи от покрива на земята и да се приземи леко до мен. — Още няколко години и могат да сложат началото на една свирепа и предана армия.

Зная, че намеренията й са добри, но от думите й ми става гадно. Идеята, че тези деца ще пораснат, за да водят битки, да усещат кръвта на други по кожата си, да узнаят ужилването на меча — не искам това за тях. Не и в служба на мен или който и да е друг.