Повелителката на дима

Тъмницата

Тъмницата под стакриверийския дворец е от онези места, които нямат много посетители — всъщност то създава усещането за място, където човек влиза, без да очаква, че ще го напусне някога. Обслужващият платформата се поколеба, когато двамата с Ерик го помолихме да ни закара долу, но когато му казах, че кралят ми е дал разрешение, той неохотно се съгласи. Веднага щом ни остави долу обаче, по възможно най-бързия начин се изстреля нагоре още преди вратите да са се затворили след нас.

— Никак не вдъхва доверие — промърморва Ерик, оглеждайки мрачния коридор, осветен само от малки стенни свещници. Въздухът е застоял и мирише на гранясало, от което ми се повдига. Не искам да давам име на тази миризма, каквато и да е тя. Не идва от нещо живо, или от някого жив.

Следваме коридора, докато стигаме до метална порта, издигаща се от пода до тавана и от стена до стена. Облегнат на нея откъм нашата страна стои млад стакривериец, който изглежда полузаспал. Когато ни чува да приближаваме обаче, той веднага се изправя, а очите му се разширяват от изненада. Изглежда на около двайсет години, но кожата му има нездрав вид и жълтеникав цвят, а под очите му — тъмни кръгове. Чудя се кога ли за последно е бил навън.

— Какво правите тук? — пита мъжът, изнервен, но после преглъща и опитва отново. — Исках да кажа: с какво мога да ви помогна?

— Тук сме, за да посетим принц Сьорен. Крал Етристо ми е дал разрешение да го посещавам, когато ми е удобно.

Той се намръщва, объркан.

— Но сега е полунощ — казва той.

— Така ми е удобно — вдигам рамене аз. — Аз съм кралица Теодосия и бих искала затворника да бъде преместен на сигурно място, в отделно от другите затворници помещение. Ял ли е?

— Аз… да, Ваше величество — отвръща той.

— Радвам се да чуя това. Може да се окаже малко упорит в това отношение. Има ли такова помещение, каквото описах?

— Принц Сьорен е в отделна килия. Доста е удобна — като за килия, имам предвид. Със сигурност е по-добра от всичко останало тук долу и е далеч от останалите затворници.

— Това ми звучи добре — казвам му с усмивка. — Как се казваш?

— Тизоли — отвръща мъжът и бърза да се поклони. После се обръща към портата и опипва връзката с ключове, закачена на колана му. Няколко пъти опитва с различни ключове, но накрая отключва вратата и ни повежда през нея.

Килията на Сьорен е малко по-голяма от карцера на „Дим“ и поне три пъти размера на килията, която аз обитавах в Астрея. За разлика от кораба, тук той не е с белезници, така че може да става, да се разхожда и да прави каквото си поиска сред килийните стени. За нещастие, това, което той иска да прави, е да спи. Заспал е дълбоко, свит в ъгъла, с лице, обърнато на другата страна.

— Сьорен! — извиквам му през решетката на вратата сигурно за стотен път, но той въпреки това не помръдва. Обръщам се към Тизоли, който се помайва зад нас и не знае дали трябва да остане, или да си тръгне.

— Той добре ли е?

— Аз… ъ… мисля, че да, Ваше величество — отвръща той, оглеждайки се нервно.

— Добре е — казва Ерик. — Може да спи и по време на ураган, всъщност го е правил. — Той свива дланите си като фуния около устата си и изревава името на Сьорен толкова гръмогласно, че си запушвам ушите. Сьорен обаче само се обръща, като се завира още по-близо до стената.

— Ако може да отвориш само за малко вратата да го побутнем да се събуди и веднага ще излезем — казвам на Тизоли, но той само поклаща глава, така прави при всяка моя молба, откакто сме дошли преди десет минути, поне пет пъти досега. Ерик си поема дълбоко дъх, готвейки се да изкрещи отново, но аз го прекъсвам, сграбчвайки копчето върху ръкава на пелерината му, и го откъсвам с едно силно дръпване.

— Защо го направи? — Ерик гледа, изумен, разкъсания си ръкав. — Беше чисто нова — майка ми ще ме убие.

Без да му обръщам внимание, се приближавам до самата решетка и протягам ръка през нея, стискайки копчето здраво в ръката си. Мятам го колкото се може по-силно към главата на Сьорен и го уцелвам право в средата на челото. Копчето беше малко, но достатъчно. Сьорен замахва с ръка, за да го отблъсне, със закъснение, отваря очи, присвива ги и сънливо се взира в нас.

— Най-накрая — отдъхвам си аз. — Спеше като заклан.

Сьорен се надига да седне, все още замаян.

— Мисля, че още спя — признава той. — Какво правите тук? И колко е часът?

— Почти се развиделява, предполагам — отговарям му, преди да се обърна към Тизоли. — Имаш ли нещо против да ни оставиш малко насаме? Ще те повикаме, когато приключим.

Тизоли се колебае, но след малко кимва и тръгва назад по коридора. Ослушвам се за стъпките му и едва когато замират в далечината, проговарям отново.

— Неочакван обрат на съдбата — казвам на Сьорен с усмивка, макар че няма нищо смешно в това.

Сьорен отвръща на усмивката ми, но, изглежда, без особен ентусиазъм.

— Да ме спасиш ли си тук, Тео? — пита предпазливо той. Поклащам глава.

— Приготвят серум на истината за теб, така че щом ти го дадат, ще се докаже невинността ти. Крал Етристо каза, че може да отнеме известно време обаче.

Сьорен кимва, но не изглежда убеден.

— Някакви улики — кой всъщност работи за баща ми?

— Никакви — казва Ерик със сериозен глас. — Буквално би могъл да е всеки. По дяволите, ако знаеха, че имаме общо родословие, вероятно и аз щях да съм тук с теб.

— Да, нека го запазим в тайна — казвам и въздъхвам. — Поне ще си отдъхна от кандидатите. Заявих, че не мога да се срещам с никого, ако ти не присъстваш като мой съветник.

— Сигурен съм, че леля ти е много доволна от това — засмива се Сьорен.

Той го казва на шега, но самото споменаване на Драгонсбейн ми действа като шкурка върху кожата и Сьорен сигурно вижда как се свивам от отвращение.

— Какво има? — пита ме той.

Колебая се.

— Имам въпрос относно обсадата на Астрея — поемам дълбоко дъх и си помислям дали изобщо да го задам. Може би не искам да знам отговора. — Ако бяхме предупредени, че вие настъпвате, какво щеше да се случи? Като във Вектурия ли щеше да стане? Щяхте ли да промените нещо?

Сьорен се намръщва и обмисля отговора толкова дълго, че започвам да се безпокоя дали въобще ще го получа, но накрая той поклаща глава.

— Може би щеше да продължи по-дълго. Вероятно щеше да се превърне във война вместо в обсада, но въпреки всичко ние ви превъзхождахме по сила. Астрея не беше подготвена за подобно нападение, никога преди не са се изправяли пред такова изпитание. Съжалявам, ако това не е отговорът, който ти търсеше.

— Всъщност е — отвръщам аз, — макар че не ме кара да се чувствам по-добре.

Онова, което Драгонсбейн ми каза, изригва от мен и е ред на Ерик и Сьорен да слушат. Към края на разказа думите ми не са по-силни от шепот.

— Винаги съм си представяла майка ми като перфектната кралица, но този образ е разрушен и не зная как да си го върна.

Ерик и Сьорен си разменят погледи, но накрая Ерик е този, който проговаря пръв.

— Е, нашият баща е императорът — произнася той бавно. — Нямаме много опит с разбити илюзии за личностите на родителите си.

— Но имало ли е някога момент, когато сте му се възхищавали? — питам аз, местейки поглед от единия към другия.

И двамата мълчат.

— Не — казва накрая Сьорен. — Дори преди да разбера какво е причинявал на други хора, знаех какво причинява на моята майка. Не си спомням нито една мила дума. Спомням си обаче как тя се свиваше от страх всеки път, когато той я доближаваше, и как трепереше, когато се обръщаше към нея, сякаш й удряха шамар. Виждах баща си като чудовище от самото начало — просто не разбирах колко далеч се простира всичко.

Ерик се прокашля.

— Мисля, че имаше един период, когато се стремях да бъда като него — признава той. — Не продължи много дълго, но го имаше. Никога не ме призна за свой син, дори не ми говореше, но не беше тайна, че съм негов син. Знаех. И като дете си мислех, че ако бях по-голям, ако бях по-силен, ако бях по-добър, той щеше да ме обича. Мразех те — обръща се той към Сьорен.

— Мразел си ме? — намръщва се Сьорен. — Не знаех това.

Ерик свива рамене и поглежда встрани. Светлината е твърде слаба, за да го кажа със сигурност, но ми се струва, че бузите му почервеняха.

— Тогава не те познавах, само от разстояние. Ти просто беше момчето, което имаше всичко, което аз отчаяно исках, а изглеждаше така, сякаш изобщо не го оценяваш. Разбира се, че те мразех. Но докато чиракувахме заедно и се сприятелихме, разбрах. Мисля, че тогава моите илюзии бяха разбити, макар че това е нещо различно.

— Разбирам — казвам му аз. — Благодаря ти.

Сьорен въздъхва тежко.

— Така, ще се върнеш ли в лагера, след като няколко дни няма да ти се налага да се притесняваш за кандидатите?

— Защо не — отвръщам, макар идеята да ме изпълва едновременно с вълнение и страх. Много ми хареса тогава да помагам и да говоря с други астрейци, но вината беше непоносима — как да седя в двореца на крал Етристо, да ям от разточителните ястия, докато усетя как стомахът ми ще се пръсне, да обличам рокли, всяка една от които струва цяло състояние, а там всички са мръсни, гладни и болни? Но, разбира се, че трябва да отида. Ако не направя всичко, което мога, за да им помогна, никога няма да си простя. Със сигурност няма да мога да се нарека тяхна кралица.

Хрумва ми една идея и се обръщам към Ерик.

— И ти трябва да дойдеш. Там има гораки. Трябва да ги видиш, щом ще бъдеш техен император. Вероятно не знаят, че в Гораки отново е безопасно. Може да поискат да се върнат.

Ерик обмисля предложението ми.

— Не разчитам на това — казва той. — Сигурността е относително понятие. Честно казано, тук може би са по-добре.

От тази негова идея направо ми се гади.

— Не говори така, преди да си го видял — казвам му аз и поглеждам към Сьорен. — Имаш ли нужда от нещо?

Сьорен се замисля.

— Просто да минава по-бързо времето. Трябва ли да бъдеш някъде преди закуска?

— Не. Можем да останем още малко.

Сьорен се просва на мръсния под и се обляга върху тухлената стена.

— Добре тогава — казва той, — какво ще кажете за още един урок по астрейски?

— Сега? — намръщвам се аз. — Със сигурност има по-добро време и място за това.

— Аз буквално съм един пленен ученик. А и това ще разсее ума ми от други неща, като решението на крал Етристо да ме екзекутира.

Стомахът ми се свива на топка.

— Няма да позволя това да се случи.

Сьорен се усмихва, но усмивката не стига до очите му.

— Струва ми се, че ти вече направи достатъчно чудеса за мен, Тео. Това може да се окаже извън дори твоите възможности. — Той сяда. — Разбираш ли? Доказвам мнението си — имам нужда от разсейване. Ерик също може да остане, за да научи няколко думи.

— Всъщност, ако се опитам да уча два езика едновременно, само ще се объркам — казва Ерик през прозявка. Обляга се върху стената на коридора, кръстосва ръце на гърдите си и затваря очи.

— Събуди ме, когато си готова за тръгване, Тео.

Взирам се в него и не мога да повярвам.

— Честно, можеш ли да заспиш ей така?

Въпреки че очите му са затворени, устата му потрепва в усмивка.

— Аз съм моряк. Мога да спя навсякъде.

И той, дали защото говори истината, или се преструва много добре, скоро заспива и похърква дори, докато аз уча Сьорен на някои основни астрейски думи: аз, ти, имам, правя, вода, хляб.

Трудно е да се каже колко време е минало без никаква слънчева светлина, но когато двамата с Ерик си тръгваме от тъмницата, ми се струва, че Сьорен изглежда с по-висок дух. Обещаваме му скоро да го посетим отново, но Сьорен сякаш не ни вярва.