Повелителката на дима

Сделка

Градината е почти безлюдна, когато се срещам с Колтания. Само няколко групички стакриверийци се мотаят наоколо в техните отрупани с бижута, богато украсени коприни, които сякаш са създадени да се състезават със заобикалящите ни екзотични цветя. Сред тази пъстрота от цветове Колтания изглежда като особено смъртоносно цвете, облечена в обгръщаща тялото й черна рокля с висока яка. Тъмната й коса е вдигната на върха на главата й и е закрепена само с една шнола. Както обикновено, устните й са боядисани в наситеночервено, единствения цветен нюанс.

Когато ме вижда, тези устни се разтягат в усмивка, която разкрива два реда прави, бели зъби.

— Ето ви — казва тя, докато идва към мен. — Започнах да се тревожа.

— Съжалявам, че се забавих. Един приятел се отби неочаквано.

Тя махва пренебрежително с ръка.

— Сега вече сте тук и само това има значение — казва тя, мушвайки ръката си под моята, и поехме по една от многото пътеки в градината.

Изведнъж усещам колко много ми липсва Кресцентия и от това сякаш нож се впива в корема ми. Колко ли пъти сме вървели заедно, ръка за ръка, точно като сега, през сивата градина? Говорехме си за всичко или пък нищо, смеехме се безгрижно, а шегите ни оставаха неразбираеми за останалите. Беше лесно, просто и измамно, но част от мен би пожертвала всичко да се върне в онова време.

Колтания не е Кресцентия, напомням си аз, но съм сигурна, че Колтания се надява да създаде впечатление за глуповато момиче от висшето общество, което няма други тревоги, освен мисълта за новата рокля за следващото празненство. Не е много добра в това. Не знае, че при такива момичета като Крес винаги има нещо под повърхността — дали ще е остър стратегически ум, или любов към поезията, или пък добро сърце. Не, Колтания е израснала, наблюдавайки подобни момичета от разстояние, сърдита и гладна за живот като техния. Така че единственото, което е постигнала, е евтина имитация на представата й за тях. Но аз мога да играя върху тази илюзия доста лесно.

— Много мило от ваша страна да ме поканите на разходка, сала Колтания — казвам аз и лекичко стисвам ръката й. — Сигурна съм, че сте изтощена след всички усилия, които полагате да изчистите името на Сьорен. Само като си помисля, че това трябваше да е почивка от работата ви. Надявам се не сме ви създали прекалено много неудобства.

По всичко личи, че не е подготвена за това.

— Не, никак, Ваше величество — казва след кратка пауза. — Щастлива съм да помогна с каквото мога, наистина.

— Много мило от ваша страна — усмихвам се толкова широко, че се оказва болезнено. — Знам, че със сигурност ще съм много по-спокойна, щом веднъж Сьорен е на свобода, за да мога да се върна към задачата ми да избера съпруг. След колко време ще е готов вашият серум?

Усмивката на Колтания трепва само за секунда. Много е добра в това да скрие емоциите си, но не достатъчно добра. Не толкова добра, колкото щеше да бъде, ако беше обучавана от дете да бъде наблюдавана така както Крес. Също като мен, в известен смисъл.

— Тези отвари отнемат време, Ваше величество, а и ние сме далеч от лабораториите, с които съм свикнала. Правя каквото мога.

— Сигурна съм, че е така — отвръщам и потупвам успокояващо ръката й. — Има ли някаква яснота кога отварата може да е готова?

Колтания е достатъчно умна да премисли внимателно следващите си думи.

— Още две седмици — казва тя накрая.

— Не казахте ли една седмица последния път, когато се видяхме?

Тя само свива рамене.

— Определянето на срока не може да бъде толкова прецизно. Това са само предположения. Тревожа се обаче, че някои от кандидатите може да изгубят търпение, ако отказвате да се срещате с тях толкова дълго, предвид сумите, които са длъжни да плащат на крал Етристо за всеки ден престой тук.

Зад лекотата, с която говори обаче, усещам предизвикателството, скрито в думите. Тя иска да разбере коя от нас ще мигне първа. Няма да съм аз.

— И аз се тревожа за това. Но, предполагам, всеки, който проявява нетърпение към мен, когато трябва да взема такова съдбоносно решение, едва ли ще подходящият избраник, не сте ли съгласна?

— Разбира се, Ваше величество. Търпението е от първостепенно значение — казва тя, насочвайки думите към мен, като обръща смисъла им.

Скръцвам със зъби.

— Лош късмет — казвам със звучна въздишка. — Тъкмо казвах на моите съветници онзи ден, преди отвратителната беда да ни сполети, че съм готова да сложа край на всичко. Разбира се, крал Етристо иска да проточи всичко колкото се може повече — заговорнически снишавам глас. — Знаете какъв е.

Колтания кимва.

— В Орания имаме поговорка: „Алчен като стакриверийски крал“.

Не ми се налага да се преструвам, че се смея, а Колтания също се разсмива.

— Съвсем вярно. И само като си помисля, че бях готова да приема предложението за женитба на канцлера.

Гърбът на Колтания изведнъж се изправя.

— Принц Сьорен се съгласи с това мое решение — добавям. — Всъщност бих потвърдила, че той беше сред най-силните поддръжници на канцлера.

— Така ли? — казва тя сухо. — Не останах с впечатлението, че принцът харесва брат ми. По-скоро предполагах, че любимец му беше покойният ерцхерцог, ако той самият не е планирал да се включи в надпреварата, разбира се.

Сьорен наистина каза, че ерцхерцогът е най-добрият вариант, ако трябва да избера някого, спомням си това, но не мисля, че някога открито е създавал подобно впечатление.

— Господи, не зная коя от двете идеи е по-нелепа — казвам през смях.

Този път Колтания не се разсмива с мен.

— Носи се слух и чувствам, че съм длъжна да ви предупредя като приятелка — казва тя, а гласът й преминава в шепот. — Един от пазачите в затвора твърди, че сте посещавали принц Сьорен посред нощ и сте оставали с него часове наред. За мнозина тези срещи не изглеждат като стратегически обсъждания.

— Мнозина сигурно не осъзнават, че принц Сьорен е в затвора и обсъжданията трябва да се провеждат нощем, когато в затвора не е шумно и натоварено. Освен това голяма част от тези обсъждания са свързани с установяването дали принцът е бил нахранен и полагат ли се необходимите грижи за него, което, разбира се, ги прави по-дълги, отколкото биха били иначе — сопвам се аз, преди да се овладея и да насиля една усмивка. — Още една причина, поради която съм крайно загрижена да го изведа от затвора, така че да не пилеем повече време и да приключим работата с кандидатите. Опасявам се, че две седмици са твърде дълъг период и за това време толкова много неща могат да се променят, не мислите ли?

Колтания свива устни.

— Искате да кажете, че ако се докаже невинността на принца в един по-приемлив срок, вие ще изберете съпруг. Правилния съпруг.

Ето го — леко завоалирания подкуп. Но щом тя може да играе игрички, значи и аз мога. Поглеждам я в очите и кимвам. Тя замълчава за малко.

— Вероятно ще мога да избързам с отварата, така че да уредим нещата официално.

Преди да отговоря, сме прекъснати от викове, които разбиват крехкото спокойствие в градината. Един от гласовете, които веднага различавам, е на крал Етристо.

— Това е неприемливо — вика той много по-гръмогласно, отколкото съм предполагала, че е възможно за него. — Имахме сделка, Реймър.

Стакриверийците, бродещи из градината, също разпознават неговия глас и моментално се разпръсват, отправяйки се към двореца, за да му освободят пространство. Донякъде и на мен ми се иска да направя същото, но ако той разговаря с цар Реймър, страхувам се, че това има нещо общо с мен.

— Тук — прошепва Колтания, като ме дръпва силно сред една горичка от дървета с широки стволове и храсталак, които ни скриват напълно. Храстите бодат, драскат и разкъсват роклята ми, но сърцето ми тупти толкова силно в ушите ми, че почти не ги усещам. Когато поглеждам към Колтания, виждам, че се взира навън с тревожни очи, а пръстът й допира устните й, за да ми шътне, преди да съм решила да проговоря.

Взимам пример от нея и намирам местенце в храсталака, откъдето мога да виждам празната полянка в градината, секунди преди цар Реймър да се появи, следван от крал Етристо, който се движи с далеч по-бавна скорост, сведен над покрития си със скъпоценности бастун.

— Не е безопасно — изсъсква цар Реймър, който се обръща към него. — Първо ерцхерцогът, а сега и това. Няма да рискувам живота си и живота на сина ми заради нищожната възможност тази студенокръвна кралица да благоволи да го направи свой немощен съпруг. Не дори и крал! Просто консорт, без политически и военни правомощия. Талин има и други перспективи. При това много по-добри.

Косъмчетата на врата ми настръхват и сърцето ми забива още по-бързо. Какво означава а сега и това? Крал Етристо се засмива, но твърде рязко, за да е искрено.

— Изпускате рядко бижу, Реймър — казва той. — Кралица Теодосия не е кой знае каква награда, но истинското съкровище е самата Астрея и магията там. Видяхте какво могат да направят онези камъни. Когато се свърши с каловаксийците, вие ще контролирате продажбата им. Отделно от Водните скъпоценни камъни, които обсъждахме.

Водните скъпоценни камъни. Думите си идват на мястото — те са липсващите парчета от пъзела. Онова, което Етристо ще получи от моето гостуване. Онова, за което са се уговорили с Драгонсбейн. Никога не е ставало въпрос да ми помогнат, дори не е било и заради пари. А заради водата. Мислите ми не успяват да останат твърде дълго върху разкритието, защото борбата между двамата продължава.

— Проблемът си е твой, Етристо — подигравателно отвръща цар Реймър. — Винаги искаш още и още, но искаш твърде много. Етралия е достатъчно богата.

Крал Етристо се изплюва на земята до стола си.

— Няма такова нещо като достатъчно богата — казва той.

— Има, когато са замесени каловаксийците. Императорът не е някой, който може да бъде зачеркнат — тези убийства са достатъчно доказателство за това.

Убийства. Не убийство, не е ли само ерцхерцогът. Царят каза убийства. Сърцето ми прескача, а умът ми трескаво прехвърля кой е убит този път вместо мен. Сещам се за Блейз, Артемизия и Херон, които са прекалено заети да ме закрилят, за да пазят собствените си гърбове. Ако убиецът е мислил, че съм в стаята си, а вместо мен е попаднал на тях… Дори не искам да довърша тази мисъл.

— Императорът преследва момичето. Той няма интерес да те наранява или да намери враг в лицето на Етралия — казва крал Етристо.

Ред е на цар Реймър да се засмее, но смехът му звучи леко истерично. Той покрива лицето си с ръце и поклаща глава, а после отново ги пуска надолу.

— Не може да си сляп, Етристо. Момичето никога не е било целта на тези нападения. Ако императорът я искаше мъртва, досега да е станало. Императорът се е прицелил в кандидатите и изпраща послание на всеки, който може да му се изпречи на пътя. Чувам това послание, то е силно и ясно. Ще направиш добре, ако слушаш по-внимателно.

Крал Етристо вдига ръцете си нагоре.

— Е, добре. Върви. Тичайте обратно към Етралия с твоя син идиот като страхливци, каквито сте, но аз няма да възстановя средствата, които вече си ми дал.

В този момент лицето на цар Реймър става яркочервено и той пристъпва към Етристо.

— Парите са мои. Имахме уговорка, Етристо, и ти ми гарантира, че момичето ще избере Талин. Тъй като тя не го избра, парите са похарчени напразно и трябва да ми бъдат върнати до час, преди да си тръгнем.

Крал Етристо го поглежда гневно в отговор и яростта в погледа му е толкова силна, че дори ниският му ръст не може да я скрие.

— Не правя сделки със страхливци — казва той и буквално изплюва думите. Цар Реймър прави стъпка към крал Етристо и се надвесва над него.

— Прекарал си живота си в твоята висока кула, Етристо, заобиколен от стени и пустини. Не трябва да използваш тази дума толкова лековато. Нямаш представа как изглежда една истинска война, но аз ще се радвам да те осветля.

Крал Етристо е принуден да замълчи за първи път, откакто съм го срещнала.

— Искам тези пари да ми бъдат върнати след един час и тогава заедно със сина ми ще напуснем този дворец, преди да бъдем убити.

Без да дочака отговор, цар Реймър се завърта на пети и рязко се оттегля с бърза крачка, зарязвайки крал Етристо сам с буреносното му изражение.

С Колтания изчакваме, докато крал Етристо напуска градината, и се измъкваме от скривалището ни в храстите. Умът ми препуска бясно от мисълта за още едно убийство, но Колтания запазва спокойствие. Нещо повече — у нея кипи тих гняв.

— Ах, този позлатен негодник — мърмори тя, а очите й са приковани към мястото, където допреди секунди стоеше кралят. — Не мога да повярвам, че е обещал ръката ви едновременно и на царя, и на Марзен.

Взирам се в нея с отворена уста.

— Вие не ги ли чухте? Има още едно убийство, Колтания, а по думите на царя жертвата вероятно е някой от кандидатите. Може да е вашият брат.

Тя се отърсва от мислите си и ме поглежда.

— Не, не може да е Марзен. Наехме хора, които да опитват храната, а също и допълнителна охрана след смъртта на ерцхерцога.

Мислено прехвърлям другите кандидати, но дълбоко в себе си вече знам кой е бил отровен. В крайна сметка, след като убиецът се насочва към онези кандидати, към които проявявам предпочитание, има една очевидна възможност. Преди да проследя докрай нишката на мислите си, вече напускам тичешком градината, оставяйки назад Колтания, която ми вика да не бързам толкова.