Повелителката на дима

Стратегия

Корабът, на който сме, се влачи след останалите във флотата. Въпреки че взехме разстоянието от Астрея до Ста Криверо за една седмица, сега ни отнема два пъти повече време да заобиколим към югоизточното крайбрежие на Астрея, където се намира Огнената мина, а и ние не правим особени усилия да бързаме. Двете седмици минават в суматоха от тренировки и изработване на стратегии, опитвайки се да превърнем нашите две хиляди бежанци в две хиляди войници. Оръжията и броните, които плячкосахме от един от стакриверийските кораби, задигнати от нас, съвсем не са достатъчни, но ще трябва да се справим, защото тази сутрин на хоризонта се появи брегът, силуетът на астрейските отвесни скали, назъбени срещу слънцето. Няма повече време за чакане, тренировки и планиране.

Макар да знам, че повече ще навредя, отколкото да помогна, ако се опитам физически да поведа армия, трудно е да не се чувствам като разглезена инфанта в детска люлка с меки възглавнички. Сигурно Сьорен се чувства още по-зле от мен, въпреки че никога не ми се оплаква през нощите, които прекарва в моята стая, където двамата се сгушваме заедно под завивките, забравяйки напълно за останалия свят. За него да се бие ще е твърде рисковано и потенциално смущаващо — тъй като си е каловаксиец, твърде лесно някой приятелски меч може да намери път към сърцето му. Въпреки това усещам разочарованието, което витае около него.

Опитва се да го компенсира, посвещавайки се напълно на изработване на стратегии. Тъй като е виждал мините от позицията на каловаксийски главнокомандващ, неговият принос е безценен. Дори моите Сенки, които са прекарали години в мините, са изненадани от детайлната илюстрация, която Сьорен скицира върху пергамента, поставен на бюрото ми.

— Оградил съм местата, където ще има пазачи — казва Сьорен. Отмествам поглед от мрачното му лице към картата. Има много повече кръгове, отколкото празни места. — Много са — признава той, когато никой от нас не проговаря.

— Много е меко казано — свива устни Артемизия.

— Няма да е лесно да се завземе мината, както беше с лагера — потвърждава Сьорен. — Въпреки това ние ще ги превъзхождаме по численост, а те няма да го очакват, което ни дава преимущество.

— Достатъчно ли ще е, за да неутрализира тяхното преимущество — умението им да се бият на суша плюс изобилието от средства, опит, сила и скъпоценни камъни, които да им помагат — пита Блейз.

— Може би — колебае се Сьорен. „Може би“ не е достатъчно добре, но е най-доброто, на което можем да се надяваме. Разтривам слепоочията си и се взирам в картата, сочейки брега.

— Значи, ние ще се приближим от тази посока? — Сьорен кимва. — Но ще има повече ефект, ако изпратим два от по-бързите кораби да заобиколят и да дойдат от тази посока — казва той, сочейки брега откъм далечната страна на Огнената мина. — По този начин ще атакуваме на два фронта и ще имат един канал по-малко да изпратят предупреждение до баща ми.

— Разполагаме ли с достатъчно мъже да го направим? — питам аз. — Като разделим силите си, няма ли да ги улесним да ни изловят от двете страни?

Сьорен се взира в картата, толкова е съсредоточен, че веждите му образуват права линия.

— Би трябвало да са достатъчно — казва той след малко. Би трябвало. Сигурно има причина, поради която Драгонсбейн не искаше да се присъедини и да се бие с нас — съществува риск, при това голям.

— Няма да имат никакви кораби, които да наблюдават югоизточното крайбрежие — добавя Сьорен. — Но по на север ще патрулират няколко кораба. Ние разполагаме с достатъчно кораби, за да се справим с тях, но вероятно ще загубим някои от нашите.

— Не можем да си позволим да губим кораби — намръщвам се аз. Една идея ме завладява и поглеждам към Херон.

— На какво разстояние може да се разпростре твоята невидимост? — той обмисля въпроса ми.

— Не мога да кажа, досега не съм опитвал да покрия повече от двама души.

— Можеш ли да покриеш цялата флота? — още докато изричам на глас молбата си, въпросът ми звучи безнадежден. Херон смръщва вежди.

— Не — отвръща бавно той. — Но може би ще мога да направя така, че да избледнеем достатъчно, за да е трудно да ни виждат, особено ако си поиграя с водните отражения. Но няма да е за дълго. Няма да е достатъчно дълго, за да преминем покрай тях незабелязано.

Артемизия накланя главата си настрани, тъмните й очи са замислени.

— Щом Херон може да направи флотата ни почти невидима, аз пък мога да накарам теченията да ни изтласкат по-бързо покрай каловаксийския патрул. Може да не успеем да се промъкнем незабелязано, преди той да изгуби способността си да ни направи невидими, но най-малкото ще можем да ги изненадаме достатъчно, за да намалим нашите загуби — тя прави пауза, а очите й проблясват към Блейз. — Или — продължава тя предпазливо — да разцепим корабите им, без да им дадем възможност да използват дори и едно оръдие.

Погледите на Блейз и Артемизия се срещат, очите му се разширяват, когато разбира какво има предвид тя. След малко кимва:

— Мога да направя това. Дървото идва от земята.

Изведнъж си спомням как Блейз накара дървото, от което беше направен корабът „Дим“, да се разтресе неравномерно, като неговото сърцебиене, как се изплаших, че може да се разпадне на трески. Артемизия е права — ако можем да използваме тази сила срещу каловаксийските кораби, ще успеем да нанесем значителен удар още преди да сме стъпили на брега. Но на стръмен бряг.

— Прекалено е опасно — намесвам се аз. — Не знаем какво ще ти причини използването на силата ти, да не говорим за нашите собствени кораби.

— Моята дарба е най-силната от тези, които имаме, Тео — отвръща той. Спомням си думите на Мина и си представям врящото гърне.

— Тя може да те убие. Ако се приближим до тях, като използваме дарбите на Арт и Херон, ще можем да потопим корабите им без магия. С оръдия. Без да поемаме такъв риск.

Артемизия се прокашля.

— Можем да го поемем — казва тя бавно. — Ще е по-лесно, макар че ще си има цена. Независимо какво преимущество спечелим, като се промъкнем покрай тях, въпреки това ще понесем загуби — воини, кораб дори. Не можем да си позволим загуби.

— И другото не можем да си позволим — отвръщам й аз. За момент никой не проговаря.

— Разбира се, че можем — казва Блейз, преди неохотно да обърне поглед към Сьорен. — Тъй като Арт ще бъде заета с друго, задължението се пада на теб, принкити. Ако започна да губя контрол и стана опасен за нашите кораби, ще ме убиеш. Ясно?

Сьорен поглежда към мен, после към Блейз.

— Ясно.

— Не — извиквам по-силно аз. — Прекалено е опасно. Ти може да умреш, Блейз.

Блейз стиска челюсти и свива рамене.

— Мога да ни осигуря преимущество, от което отчайващо се нуждаем.

Оглеждам другите, надявайки се, че още някой ще се възпротиви на този безумен план, но няма друго, освен тишина и приятели, които избягват погледа ми. На върха на езика ми е заповед, която знам, че мога да дам, като се позова на короната си — колкото и метафорично да звучи. Мога да му заповядам да не се намесва в това, да стои на безопасно място, но потискам порива си да използвам това средство. Някои избори не се правят от мен. Затова казвам:

— Ще изпратим гребна лодка, за да предаде на другите кораби плана ни. Какво следва, когато се доберем до брега?

— Ти си бил каловаксийски главнокомандващ — обръща се Херон към Сьорен. — Как ще реагират, когато атакуваме мината?

Сьорен изглежда малко объркан и изнервен при този въпрос.

— Никога не съм бил назначаван на военна служба в мините, но доколкото знам, те са обучавани по различен начин от останалите воини. На службата в мините обаче винаги се е гледало като на нещо обидно. Няма да са от най-добрите, така че и това е нещо.

— Щеше да е добре, ако нашата армия не беше съставена от бежанци с двуседмично обучение.

Сьорен няма как да го оспори. Поглежда ме.

— Можем да изчакаме. Ако изчакаме Ерик и вектурийците, ще имаме повече воини и шансовете ще се наклонят в наша полза.

— Изчакването обаче означава също, че ще се лишим от елемента на изненада — казвам аз. — Ако каловаксийският патрул забележи флотата ни да стои недалеч от брега, те ще ни атакуват.

Сьорен кимва в съгласие, преди да се обърне към Херон.

— Ти нали държиш връзка с Ерик чрез онова злато? Има ли някакви вести от него?

— Не и от последния път, за който ви информирах — поклаща глава Херон. — На път са от Тимори и да се надяваме, че до утре ще са тук, но може да им отнеме още ден-два, в зависимост от времето.

Има толкова много променливи обстоятелства, толкова много непредвидими последици, толкова много неща, които да се объркат. Взирам се в картата на Сьорен, сякаш там може да са скрити някакви тайни, които някак си да открия, но това е само карта, а на нея не са обозначени нашите преимущества.

— По кое време ще е най-добре да атакуваме? — питам Сьорен, който се смръщва.

— Нощното дежурство ще е от минимален брой хора — отговаря той. — Ще има малко будни пазачи, готови да се бият, но тъмнината ще навреди повече на нашите воини, отколкото на техните. Каловаксийците са тренирани да действат и на тъмно, те знаят как да използват тъмнината срещу враговете си. На зазоряване ще е най-добре за нас. Достатъчно светло, за да виждаме, а пазачите още няма да са се сменили. Ще са изморени и няма да са готови за битка. Разбира се, това ще ни даде само малко време, преди дневната смяна да застъпи, а те ще са отпочинали и в пълна готовност.

— А робите? Къде ще са те? — питам аз.

— Някои ще са в мините — отвръща Херон. — Нощната смяна е по-малобройна, но все пак я има. Останалите ще са тук, в отделенията за роби — той посочва една точка върху картата на Сьорен, точно до мините.

— Доверявам се на мнението ти относно това — кимвам към Сьорен. — Ще атакуваме на зазоряване.

Оглеждам всички.

— Сигурно е вече обяд, отивайте да се нахраните — казвам им. — Ще продължим с плана след обяда.

Всички стават от масата, столовете стържат по дървения под. Оставам седнала. Твърде много съм притеснена, за да сложа храна в стомаха си, а и не искам останалите на кораба да ме виждат такава — несигурна и уплашена.

— Блейз — извиквам му, когато другите се изнизват навън. — Остани за малко, моля те.

Той замръзва на прага и ме поглежда, преди да се върне обратно. Артемизия също се спира и ми кимва, преди да излезе от каютата и да затвори вратата, макар да съм сигурна, че ще чака отвън, за всеки случай. От тази мисъл ми се гади и се чувствам още по-зле, когато осъзнавам, че съм благодарна за нейното присъствие.

Никой от двама ни не започва да говори и между нас тегне тежко мълчание. Не сме разговаряли много, след като напуснахме Ста Криверо, и не съм сигурна кой кого избягва, нито пък дали е умишлено. Толкова много неща трябваше да се свършат, за да се подготвим за тази битка. Но докато си мисля това, се сещам, че намирах време за Сьорен, когато идваше в стаята ми всяка нощ, имах време да заспивам в обятията му. Чудя се дали Блейз знае за това. Сигурна съм, че го подозира.

— Не ми харесва този план — казвам и се прокашлям.

За малко остава тих.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — най-сетне ме пита той. — Да не мислиш, че ми е приятна идеята да си рискувам живота по този начин?

— Мисля, че ти е приятна идеята да бъдеш герой — думите сами напират навън, преди да успея да ги спра.

Блейз залита назад, сякаш съм му ударила плесница.

— Идеята не беше моя, Тео. Ти чу Артемизия и Херон, и Сьорен — всички смятат, че това е най-добрият ни шанс. И ти знаеш, че е така.

— Това не означава, че искам да го направиш — отвръщам му тихо.

В продължение на един болезнен и за двама ни момент той остава там.

— Вярваш ли, че Глейди ми е дала този дар?

— Мина каза…

— Аз не те питам какво ти е казала Мина или Сандрин, или Херон, или Арт. Питам теб дали го вярваш.

Прехапвам устни.

— Да — отвръщам след малко. — Вярвам, че Глейди те е благословила.

— Тогава ще е обида за нея да не използвам дара й — казва той с мрачна усмивка. — За това съм предопределен. Позволи ми да го направя.

— Ти нямаш нужда от моето разрешение, Блейз — поклащам глава. — Другите се съгласиха с теб. Те ме превъзхождат числено.

— Това е без значение — отвръща той. Изглежда, сякаш се бори със себе си за миг, преди да вземе ръцете ми в своите и лекичко да ги стисне. Кожата му гори, както винаги, но и аз стискам неговите ръце.

— Ако ме помолиш да не го правя, няма да го направя.

Това е жестоко предложение и част от мен го мрази, че го изрича, защото за мен няма правилен отговор. Нито мога да му дам благословията си, нито мога да го спра.

— Ти се познаваш — казвам вместо това и се насилвам да се усмихна. — Ако ти вярваш, че можеш да го направиш, тогава го вярвам и аз.