Повелителката на дима

Сблъсък

Веднага щом прекрачвам прага на каютата на Драгонсбейн, ми се иска да бях помолила Арт да дойде с мен. Желанието ми е егоистично, тя очевидно нямаше търпение да се отърве от присъствието на майка си, но въпреки всичко ми се иска да е тук. Двамата мъже, които чакат там, са изцяло предани на Драгонсбейн и имам усещането, че съм попаднала в капан. Не е, както се чувствах около императора и тейна — като агне в бърлогата на лъва, по думите на императрицата — но не е много по-различно. В тази стая нямам съюзници.

Аз съм кралицата, напомням си и изправям рамене. Аз съм съюзникът на самата себе си и това ще е достатъчно.

Мъжете се изправят тежко на крака, когато ме виждат, макар че може би демонстрацията на почтително отношение всъщност е отправена към Драгонсбейн.

Ериел, малко по-възрастен от Драгонсбейн, с изцяло червеникавокафява брада и никаква коса на главата си, предвожда флотата на Драгонсбейн — корабите „Дим“, „Мъгла“, „Прах“, „Мъглявина“ и още половин дузина по-малки кораби, чиито имена ми е трудно да запомня. Предишната вечер ми разказа, че е загубил лявата си ръка в битка преди няколко години. Оттогава на нейно място има полирано черно дърво с издялани пръсти, свити в юмрук. За повечето войници загубата би означавала оттегляне от флотата, но необикновените стратегически умения на Ериел го правят безценен, въпреки че не може повече да се бие. Малката армия на Драгонсбейн се е опълчвала срещу три пъти по-големите по численост каловаксийски батальони, до голяма степен благодарение на внимателното планиране на действията заедно с капитаните на другите кораби.

До него е Андерс, дребен благородник от Елкорт, избягал от лесния живот преди две десетилетия, когато бил тийнейджър, в търсене на приключения. И със сигурност ги е намерил. Вчера ми разказа как едва е оцелял през първите няколко години, тъй като нямал никакви умения и не разбирал особено от пари. Животът му не бил забавление безкрай, както някога си представял, и трябвало да се бори за прехраната си — да открадне дори, ако нуждата го притисне. Така той проправял пътя си с кражби от една страна в друга, а по-късно обучил други да крадат вместо него. Когато се отегчил от всичко това, решил, че иска да стане пират и така попаднал на кораба на Драгонсбейн.

— Може да седнете — казва Драгонсбейн, преди да имам възможност да кажа нещо.

Може би Артемизия беше права да поправи майка си, че се обръща към мен с Тео. Може би Драгонсбейн нарочно подронва авторитета ми. Тя едва ли ще има проблеми с тези двамата. Макар да се държаха изключително учтиво с мен, откакто се качих на борда, за мен няма никакво съмнение, че не отговарям на представата им за бунтовническа кралица на Астрея.

Но съм била подценявана от далеч по-плашещи хора и за първи път не изпитвам необходимостта да се свия в себе си, за да не ме забележат. Напротив, изправям се в целия си ръст, нищо, че Драгонсбейн в нейните ботуши с масивни токчета ме прави да изглеждам малка.

— Благодаря, че се срещате с мен — казвам и кимвам последователно и към двамата мъже, преди да обърна внимание на Драгонсбейн, предизвиквайки я да коригира моята увереност. Усмихвам се сладко. — И ти благодаря, лельо, че уреди тази среща. Време е да обсъдим следващите си действия. Ако някой от вас би бил така любезен да намери Блейз и Херон също?

Ноздрите на Драгонсбейн се разтварят съвсем леко и не бих го забелязала, ако не очаквах реакция. Челюстта й се напряга, преди да насили устата си да се усмихне в отговор на моята усмивка.

— Не мисля, че е необходимо, Тео — казва тя. — Повикала съм нашите най-добри стратези и дипломати. — Посочва мъжете. — Блейз и Херон са направили много за нашата кауза, но те са момчета с малко опит в тези дела.

Тъмните й очи са вперени неумолимо в моите и напрягам всичките си сили, за да не отклоня погледа си. В края на краищата те са очите на майка ми и взирането в тях ме кара да се чувствам отново като дете. Но аз не съм дете и не мога да си позволя да се чувствам като дете дори за миг. Залогът е твърде голям. Така че издържам на втренчения й поглед и не си позволявам да се разколебая.

— Те са моите съветници — обяснявам с мек, но равен глас. — И аз им вярвам.

Драгонсбейн накланя главата си на една страна.

— Нима не вярвате в нас, Ваше величество? — очите й се разширяват. — Ние сме приели присърце вашите интереси.

Мъжете измърморват съгласието си веднага след нея.

— Сигурна съм, че е така — отвръщам, като отправям бляскава, уверяваща ги усмивка. — Но ние се познаваме толкова отскоро и се опасявам, че все още нямате представа какви са моите интереси. Ще ги узнаете скоро, сигурна съм, но ще се съгласите, че нямаме време за губене.

— Нямаме — казва Драгонсбейн. — И точно затова едва ли има смисъл да издирваме други хора, когато групата, която съм свикала, е повече от компетентна…

Прекъсвам я, наточвайки думите си като кинжали.

— Ако бяхте отишли да доведете Блейз и Херон, когато помолих първия път, вместо да спорите заради самия спор, те вече щяха да са на път. А сега, искате ли да пилеете още време, докато каловаксийците събират батальон, за да ни затрият завинаги?

През последвалия, болезнено дълъг миг тя не казва нищо, но мога да усетя негодуванието, което се излъчва на вълни от нея. Издържам на втренчения й поглед, на гнева й, подклаждащ моя. Смътно осъзнавам лекия, парещ сърбеж по върха на пръстите си, но не смея да отклоня поглед от нея, за да ги видя. Усещането ми е смътно познато, така почувствах кожата си, когато се събудих от кошмара с Крес, който сънувах. Кръстосвам ръце и притискам върховете на пръстите си в ръкавите на туниката си, надявайки се, че ако не им обръщам внимание, паренето ще спре.

След известно време, което изглежда като цяла вечност, Драгонсбейн се обръща към Андерс, макар всяко мускулче от тялото й да се съпротивлява.

— Доведи момчетата — нарежда му тя с напрегнат глас. — И побързайте.

Сините очи на Андерс се стрелкат колебливо помежду ни, преди да се поклони леко към Драгонсбейн, а после и към мен. Без да пророни и дума, се забързва към вратата, оставяйки ни в неловка тишина.

В мен напира триумфът и забравям за горящите ми пръсти.

— Никак не приличаш на майка си — казва Драгонсбейн след малко.

И ей така, чувството на триумф изчезва. Думите се стоварват като тежък юмрук в корема ми, но не са толкова болезнени, колкото осъзнаването, че тя е права. Противопоставянето на онези, тръгнали срещу мен, обръщането на думите им срещу тях самите, упоритото придържане към собствените разбирания — това не са тактиките, които майка ми някога е използвала като кралица. Тя очароваше, посредничеше, правеше компромиси и даваше, където е възможно, защото имаше толкова много за даване.

Още една мисъл пронизва тялото ми, от нея ме побиват тръпки, които се мъча да потисна.

Аз не се справям с това като майка ми, правя го като императора.

Минават няколко напрегнати минути, преди Андерс да се върне, следван от Блейз и Херон. И двамата изглеждат объркани, щом влизат във все по-тясното пространство.

— Най-после — отсича Драгонсбейн, когато те застават до мен, от двете ми страни, без да промълвят и дума.

Сигурно бяха схванали какво се случва, поне отчасти. Трябва да са разбрали, че срещата е свикана без тях, че Драгонсбейн се е опитала да ги изолира. Или пък Блейз я гледа гневно по съвсем различна причина. Херон, от своя страна, не гледа никого ядосано. Погледът му е тежък и сериозен, но дистанциран. Такъв е, откакто се качихме на кораба, безпокоя се, че смъртта на Елпис тежи на съвестта му много повече, отколкото на моята. В крайна сметка, негова беше задачата да я измъкне, след като тя отрови тейна, да я доведе тук, за да бъде в безопасност на „Дим“.

Усмихвам се широко на Драгонсбейн.

— Сега, след като всички сме вече тук, можем да продължим. Отправили сме се към руините на Енгълмар, за да атакуваме Огнената мина и да освободим робите в нея.

Ериел се прокашля, гледайки към мен с известна предпазливост.

— Бих препоръчал да не се предприемат тези действия, Ваше величество — казва той с дрезгав глас и акцент, който не мога точно да определя. Думите му звучат едновременно мелодично и застрашително. — Казано по-просто, директният сблъсък с каловаксийците с малкото воини, с които разполагаме, ще е глупав и неразумен ход. Ще ни унищожат с лекота, без значение какви стратегии ще приложим. Те просто ни превъзхождат за едно такова начинание.

— С това се съгласихме, преди да приема помощта ви — казвам, поглеждайки Ериел и Драгонсбейн. Отново усещам, че се разгневявам.

— Ключът е — подхвърля Андерс — да съберем повече сили. — Елегантният му начин на изразяване не е съвсем заличен от годините на кражби и пиратство.

Блейз изсумтява подигравателно.

— Повече сили? Как не се сетихме за това? Защо Ампелио не се досети например? Това щеше да ни спести толкова неприятности. О, чакайте, всъщност помислихме за това. Никоя друга страна няма да се опълчи на каловаксийците.

— Няма да го направят само защото имат добро сърце. Останалият свят се страхува от императора твърде много, за да ни помогне, затова ще трябва да ги компенсираме за усилията — заявява Драгонсбейн, насочила очите си в мен. — И предполагам, че единственото нещо, което искат от нас, е онова, което Ампелио не би изтъргувал за нищо на света.

Устата ми пресъхва.

— И това е?

— Ти — отвръща тя простичко. — И по-точно, да даде ръката ти.

— Кралиците не се омъжват — казва Херон, изглеждайки поразен от самата мисъл. Благодарна съм му, тъй като не съм в състояние да кажа каквото и да било.

— Нека не се преструваме, че подобно положение е нормално, скъпи — казва Драгонсбейн. Херон се извисява над нея кажи-речи с половин метър, но въпреки това думите й звучат така, сякаш говори на дете. — Смятам, че Тео може да загърби гордостта си за доброто на родината си.

— Не става въпрос за моята гордост — боря се гласът ми да остане спокоен и да скрия надигащата се паника в гърдите ми. — Тези мъже не се интересуват от мен, те просто искат част от Астрея и нашата магия.

Драгонсбейн свива рамене, сякаш това е някаква незначителна подробност.

— Ако позволим на каловаксийците да продължат да я притежават, няма да остане никаква магия. — Тази жертва е необходима.

— Лесно ти е да го заявиш, като се има предвид, че ти нищо не жертваш — отвръщам хапливо.

— Ние не знаем дали това е необходимо — казва Блейз, преди Драгонсбейн да ми отговори. — Съществуват и други възможности…

— Като например? — повдига вежди тя.

— Дори не сме използвали още принца за постигане на целта ни. Ако го разменим срещу една от мините…

— За съжаление, разузнаването ни съобщи, че той не е заложникът, на когото се надявахме — намесва се Ериел. — Императорът не си го иска обратно. Смята го за заплаха и враг. Направили сме услуга на императора, като сме го „отървали“ от принца. Вече е разпространил слухове, че принцът доброволно е тръгнал с вас, Ваше величество.

Не е далеч от истината, мисля си аз.

— Значи няма да го използваме като заложник — гласът ми звучи отчаяно дори в моите уши. — Планът винаги е бил да го използваме като клин между баща му и каловаксийците. Убийството му и набеждаването на един от пазителите на императора имаха за цел да се предизвика хаос в двореца, но не виждам защо да не представим историята за бягството му в подобна светлина.

— Императорът ще се погрижи останалата част от придворните да го смятат за предател — казва Блейз, макар да не ми противоречи, само следва мисълта ми, предоставяйки ми възможност да реша проблема.

— Но придворните видяха как Сьорен се опълчи срещу баща си по време на пиршеството — казвам аз. — Ще са пълни глупаци да приемат думите на императора за истина. Ако има начин да прибавим още слухове към какофонията, бихме могли да променим историята. Да ги накараме да мислят, че Сьорен не ги е изоставил, а че може би императорът го е осъдил на изгнание. Придворните ме чуха да обвинявам императора в убийството на императрицата. Сигурно и за това се носи мълва там. Няма да е трудно да обърнем слуховете срещу него, стига да разполагаме с правилните хора, които да ги подшушнат в подходящите уши.

Блейз кимва бавно, преди да се обърне към Драгонсбейн.

— Разполагаме ли с такива хора?

— Имам шепа шпиони — внимателно признава тя. — Но те донасят информация на мен, не се бъркат в работите на двореца. Това е единствената причина да не са открити и да ги запазя живи толкова дълго.

Не мога да не си помисля отново за Елпис, която беше в безопасност, докато не я накарах да се намеси. Още виждам как извличат обгореното й тяло от тронната зала, напълно неразпознаваемо. Чувам писъците й от болка в последните й мигове. Преглъщам, мразейки се дори когато произнасям нужните думи.

— Времето да сме предпазливи изтече. Ако не се възползваме от възможностите, които ни остават, оцеляването ни ще бъде на косъм. Аз искам повече от това за Астрея, вие също трябва да го искате.

Драгонсбейн стисна зъби.

— Добре — каза тя. — Ще започна да пускам слухове, както ги наричаш ти, но те все още ни превъзхождат по численост, ако започнем битка при Огнената мина. Според Ериел ще ни отнеме четири дни да стигнем до Ста Криверо.

Ериел, който слушаше много внимателно разговора, докато се люлееше напред-назад върху възглавничките на ходилата си като нетърпеливо дете, изглежда изненадан да чуе името си, но бързо кимва в съгласие.

— В Ста Криверо ще се срещнем с крал Етристо — продължава Драгонсбейн.

След секунда загрявам накъде води всичко това.

— Няма да се омъжа за крал Етристо — заявявам, натъртвайки всяка дума, сякаш проблемът е единствено да ме чуе.

Тя просто се засмива.

— О, мила моя, не. Етристо е твърде стар да бъде подходящ кандидат за теб, да не говорим, че той вече си има съпруга. Не, той беше достатъчно любезен да стане домакин на… на едно събитие. Ръководителите на страни от целия свят ще дойдат да се срещнат с теб и да предложат войските си в замяна на твоята ръка.

— Не съм някакво бижу, което да бъде предложено на търг — трудно се въздържам да не повиша глас. Тялото ми започва да става все по-горещо, както когато се събудих от кошмара. По челото ми избиват капчици пот, но ги избърсвам. Не знам защо е толкова горещо в каютата на Драгонсбейн. Не знам защо, изглежда, само аз забелязвам това. — Аз съм кралица и решенията ще взимам аз.

Драгонсбейн стиска устни, за миг се взира в мен в пълна тишина.

— Разбира се, решението е твое — казва тя накрая с пресилена усмивка и преценяващ поглед. — Но настоявам да го обмислиш сериозно. Междувременно ще продължим към Ста Криверо. Най-малкото ще можем да се подслоним в пристанището им сред целия този хаос, докато измислим нов план.

Съгласявам се да го обмисля, но дори и само от това ми се повдига.