Повелителката на дима

Сама

Ароматното кафе, подсладено щедро с мед, оставя сладък вкус на езика ми. Кресцентия го поръчва винаги такова.

Седим в беседката, както сме го правили хиляди пъти досега, обвили с шепи порцелановите чаши, изпускащи пара, за да се предпазим от хладния вечерен въздух. За момент усещането е като при предишните ни срещи — в сумрака около нас витае успокояваща тишина. Липсваха ми разговорите с нея, но копнеех също и за това — да седим заедно и да не изпитваме нужда да запълваме тишината с безсмислено дърдорене.

Но това е глупаво. Как може да ми липсва Крес, когато тя седи точно срещу мен?

Тя се засмива, сякаш чете мислите ми, и поставя чашата си върху чинийката, които така издрънчават, че цялата подскачам. Крес се привежда над позлатената маса и улавя свободната ми ръка между дланите си.

— О, Тора — напевно произнася фалшивото ми име, сякаш е мелодия. — И ти ми липсваше. Но следващия път няма да е така.

Преди смисълът на думите й да достигне до мен, светлината над нас се променя, слънцето свети все по-ярко и по-ярко, докато накрая тя цялата е озарена, всяка страшна частичка от нея.

Овъглената й, лющеща се шия, обгорена до черно от Енкатриото, течния огън, който й сервирах, косата й — бяла и крехка, устните й — посивели като имитацията на корона, която носех преди.

Обзета съм от страх и вина, щом умът ми се прояснява. Помня какво й причиних, помня защо го направих. Помня лицето й от другата страна на решетките на моята килия, изпълнено с ярост, докато ми казваше как ще крещи от радост след моята смърт. Помня изгарящата топлина на решетката там, където я беше докоснала.

Мъча се да измъкна ръката си, но тя я държи здраво, а усмивката й като от страшна приказка открива резците й с пепел и кръв по върховете. Кожата й изгаря моята, по-гореща е от кожата на Блейз. Тя самата е огън, обхванал кожата ми, и аз се опитвам да изпищя, но никакъв звук не излиза от устата ми. Преставам да усещам ръката си и за миг ми олеква, преди да погледна и да видя, че се е превърнала в пепел и се е разпаднала на прах в хватката на Крес. Огънят си пробива път нагоре по ръката ми и надолу по другата, плъпва по гърдите ми, по тялото ми, по краката и ходилата ми. Главата ми пламва най-накрая и последното, което виждам, е Крес с чудовищната й усмивка.

— Готово. Не е ли по-добре така? Сега никой няма да те вземе за кралица.

Цялата съм подгизнала, когато се събуждам, памучните чаршафи са се оплели около краката ми, влажни от пот. Стомахът ми се преобръща, заплашва да прелее, макар да съм сигурна, че не съм хапвала нищо, което да повърна, освен няколко корички хляб снощи. Сядам в леглото и притискам с ръка стомаха си, за да го успокоя, премигвам, за да привикнат очите ми по-лесно към тъмнината.

Отнема ми време да разбера, че не съм в моето си легло, не съм изобщо в двореца. Пространството е по-малко, леглото е мъничко по-голямо от тесен нар с тънък матрак и завивка. Стомахът ми се мята, преобръща се така, че ми се гади, и тогава осъзнавам, че това въобще не е заради моя стомах, а просто стаята се клати ту на едната, ту на другата страна. Стомахът ми само повтаря като ехо движението.

Събитията от последните два дни се процеждат обратно в съзнанието ми. Тъмницата, процесът срещу императора, умиращата в краката ми Елпис. Спомням си Сьорен, който ме спасява, но после самият той попада в затвора. Отхвърлям колкото се може по-бързо тази навестила ме мисъл. Има толкова много други неща, за които би трябвало да се чувствам виновна — вземането на Сьорен за заложник не може да е едно от тях.

Аз съм на кораба „Дим“, спомням си, който се е отправил към руините на Енгълмар, за да си възвърна Астрея. В каютата съм, в безопасност и сама, докато Сьорен е в бригантината, окован във вериги.

Затварям очи и отпускам глава в ръцете си, ала веднага в съзнанието ми изплува лицето на Крес — розовите й бузи, трапчинките и големите й сиви очи, такава, каквато я видях при първата ни среща. Сърцето ми се свива при мисълта какво момиче беше тя, какво момиче бях аз, залепило се за нея, защото тя беше моето спасение от кошмарите в живота ми. Доста бързо този образ на Крес се сменя с друг, от последния път, когато я видях — омразата в студените й сиви очи и гърлото й с овъглена, свличаща се кожа.

Не би трябвало да е оцеляла след отровата. Ако не я бях видяла със собствените си очи, навярно нямаше да повярвам. Част от мен изпитва облекчение, че е оцеляла, но в същото време никога няма да забравя как ме гледаше, когато се закле да срине до основи Астрея, как заяви, че ще поиска от императора главата ми, след като той ме екзекутира.

Строполясвам се по гръб, главата ми тупва глухо върху тънката възглавница. Цялото тяло ме боли от изтощение, но в ума ми е трескава вихрушка, която не дава признаци да утихне. Все пак стискам очи и се мъча да прогоня всички мисли за Крес, но тя се промъква тихомълком с призрачното си присъствие.

Стаята е прекалено тиха — толкова тиха, че придобива свой собствен звук. Чувам го, защото дъхът на моите Сенки отсъства, незабележимите им движения, когато не ги свърта на едно място, техните шепоти. Тази тишина е от онези — оглушителните. Обръщам се на една страна, после на друга. Потрепервам и издърпвам юргана, за да се завия, но усещам огнения допир на Крес и изритвам завивката, която се свлича на купчинка върху пода.

Сънят няма скоро да дойде. Изтъркулвам се от леглото и откривам дебелата вълнена пелерина, която Драгонсбейн остави в каютата ми. Навличам я върху нощницата си. Тя ме поглъща цялата, чак до глезените, удобна и безформена. Платът е протрит, толкова пъти е кърпена, че се съмнявам дали е останало нещо от оригиналната пелерина, но въпреки това я предпочитам пред изтънчените копринени рокли, които императорът ме караше да нося.

Както винаги, мисълта за императора възпламенява яростта дълбоко в мен, която се разгаря още по-ярко, докато ме изгори и превърне кръвта ми в лава. Чувството, което усещам, ме плаши, макар и да му се наслаждавам. Веднъж Блейз ми обеща, че аз ще запаля огъня, който ще изпепели тялото на императора, и не вярвам пламъците на гнева в мен да изтлеят, докато наистина не го направя.